Кой сте Вие, Мистър Стоев?

Преди повече от десет години, когато работех в езиковата гимназия, течеше кампания за поръчване на речници от едно издателство. Рекламирах един от тях на Мистър Стоев, и той очарован си поръча. Когато предадох поръчката на отговорната колежка, тя възкликна “За какво му е на Стоев тоя речник? В гроба ли ще го носи?”

Възрастта на Мистър Стоев е загадка за мен, но съм сигурна, че е минал 80 отдавна. Макар че в последно време изглежда някак крехък, той продължава да е зает и да няма време за губене. Прави записи от кабелната телевизия, а напоследък се интересува от компютри и може да е успял да прехвърли видеотеката си от лента върху дискове – една от важните му мисии.

Как Мистър Стоев успява да запази страстта си към живота, въпреки че здравето му не е идеално?

Напук на повечето изследвания, които твърдят че един от факторите за дълголетието е щастливият семеен живот, Мистър Стоев е ерген. Известен е с това, че по-скоро избягва да комуникира с повечето хора. Рядко отваря вратата ако му позвъниш. Няма телефон. По едно време му подариха мобилен, но ми каза, че не е лошо човек на тази възраст да има телефон в случай че му стане лошо, но само при условие, че никой не знае номера му – иначе би изгубил свободата си.

Преди време едно пиленце ми каза, че всъщност е пуснал в действие мобилния телефон, но очевидно го пази в тайна от широката общественост.

Мисля, че това е едната тайна на дълголетието и жизнерадостта му – той просто не общува с хора, които непрекъснато ще му напомнят, че е стар и немощен и трябва да живее по подобаващ начин.

Когато не успее да избегне контактите, той се старае да избегне разговорите за своята възраст и здраве. Беше ми разказал, че преди години, когато ходил в София да му правят байпас, не казал на никого. На излизане от болницата го блъснала кола. Превързали главата му и си хванал влака към дома. Когато наближил Хасково, махнал превръзката, за да се отърве от излишни въпроси.

Другата тайна на Стоев е безкрайната му любознателност и непрекъснатото учене. Макар че отдавна е пенсиониран като учител по английски, продължава да учи английски и понякога ми задава някои граматични казуси. Разбира се, интересите му се простират далеч отвъд английския. Ето защо, когато го срещна, винаги ми разказва нещо интересно, което често свързва със самата мен, понеже, макар и интроверт, Мистър Стоев се интересува от хората, наблюдава ги, размишлява за тях.

У много хора Мистър Стоев буди недоумение и снизхождение, но у мен искрено възхищение и много, много обич.

Long live Mr Stoev!

ако те кефя, гласувай за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

искам да съм баба в страната Абхазия

 

На територията на бившия СССР, в Грузия, се намира областта Абхазия, която в средата на 70те се прочува на Запад с населението си, сред което дълголетниците (над 100 годишни) са норма. Там съществува самостоятелна дума за пра-пра-пра-прародител, която се употребява само за живи хора. 80% от дълголетниците са активни и жизнени – берат чай, наглеждат си нивите и градините, катерят се по планините, яздят (за удоволствие), вдяват игли без очила и се надпреврват да разказват небивалици на гостите, които идват отдалече. “Абхазците не понасят да бъдат пришпорвани, ненавиждат крайните срокове и никога не работят до пълно изтощение. По същата логика, за тях е изключително нелюбезно да се яде твърде бързо или твърде много. Всекидневната им програма много повече е свързана с биологичните ритми в организма, отколкото с хаотичните модели, които доминират в повечето развити страни.”, пише за тях Дан Георгакас, който пътува из Абхазия след официалното развенчаване на поддържания с помощта на съветското правителство мит, че тези хора доживяват до 140-170 години. Истината е, че живеят доста по-малко, докъм 110+, но пък за сметка на това са активни почти до самия край на живота си и, за разлика от майка ми, която е почти два пъти по-млада, поддържат доста по-ниско кръвно налягане – каквото се смята за нормално при младите хора на запад.

В тази култура идеалът не е изкарването и трупането на пари, а дълголетието, но не просто оцеляването, а запазването на младежката живзненост до края на живота. При тях младостта не се смята за противоположност на дълголетието.

В Абхазия от хората се очаква да живеят щастливо и енергично, а повечето хора оправдават очакванията на мнозинството – както навсякъде по света.

Ето малко линкчета за Абхазия:

Кратка статия за дълголетието в about.com

За книгата на Джон Робинс за дълголетието

“Антропология на смъртта” – статия, в която се цитира книгата на Георгакас и пр.

Книгата на Георгакас – можеш да си я поръчаш оттук

Дийпак Чопра май е краднал от Георгакас  пишат в NY Times

Хардвардският “Crimson” за Георгакас

ако те кефя, гласувай за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

тъп въпрос за умни неща

Докато чета някои видове книги, непрекъснато попадам на имената на учени провели такъв или онакъв експеримент, стигнали до такива или онакива изводи. Едни потвърждават други, трети им противоречат и пр. Хората, които пишат такива книги са учени, които следят развитието на науката. Предполагам, че го правят като четат специализирани бюлетини и списания. Чудя се, обаче, как успяват да свържат толкова много информация и да я следят адекватно, освен ако не следят тесен отрязък от нея, което е някак ограничаващо. Освен това, дали всички експерименти и теории се публикуват в няколко авторитетни издания или има ценни такива, които не успяват да пробият. Както си спомням от коментара на Размисли по текста ми за чистачката и професора, има издания, които приютяват неортодоксални идеи, но едва ли всички. Разбирам, че всяко издание трябва да има сито, но се страхувам, че ценни идеи се убиват в зародиш или пък никой не научава за тях.

Ако научните новини се публикуват в списания, в линейна последователност, на човек му става все по-трудно да се ориентира в картината на науката, защото тя по-скоро е гора, в която дърветата преплитат клони, отколкото броеница, в която всяко прибавено топче потвърждава или опровергава предното.

Ако не всички новини стигат до известните научни издания, то в картината на научните предположения и изводите от експерименти има доста бели петна. Бих искала в нея да са видими и нещата, по които някой някъде е работил, но не е успял да стигне до дефинитивни заключения. Освен това, бих искала в нея да присъстват на подходящи места знания, които идват от ненаучни източници, но са по някакъв начин релевантни.

Съзнавам, че доста фенове на науката биха се обявили против последното, така че го споменавам съвсем плахо и отлагам обсъждането му за друг път, но продължавам да настоявам, че картината на науката трябва да бъде представена по нелинеен хипертекстов прегледен начин, който трябва да бъде отворен и към него непрекъснато да се добавя нова информация, като се вижда доколко един извод е подкрепен от научната общност, кой го подкрепя и кой не, аргументи.

Съществуват неща като Wikipedia и peer reviewed content, обаче си мечтая за нещо всеобхватно, добре свързано, в което да намерят място и най-незначителните нещица, в което да се знае чии са мненията. (Докато преписвах този текст от тетрадката на компютъра, поразрових и попаднах на това: Scholarpedia. Чакам линкове към други подобни места)

Как се справят учените днес в това море от информация? На Wikipedia ли разчитат или на някаква тайна енциклопедия, до която не всеки има достъп? Или пък повечето от тях се чувстват добре с фрагментираната непълна картина, понеже им е по-удобно да се съсредоточат само върху информацията, която потвърждава собствените им виждания. Дали повечето учени по света са като авторите на българските училищни учебници, които удобно пропускат повечето гледни точки?

Разкажете за мечтите си и за опита си в намирането на научна информация.

ДОБАВКА!!! моля научните пуристи да пропуснат изречението с курсив, а ако го четат, да обърнат внимание на болднатото изречение след това, за да не се захващат за несъществени неща, а да коментират основната тема.

втори живот

От десет години по книжарниците се продава “Неподвластни на възрастта и времето” на Дийпак Чопра. Не съм предполагала, че ще ми хрумне да си я купя, но преди около месец го направих, а в момента я чета. Как стана така, че аз, която изглеждам по-млада не само от съучениците си, но и от някои бивши ученици, която отдалече (и особено на тъмно 😉 ) минавам за тийнейджър, се загрижих за старостта?

Макар че отдавна съм приела смъртта и надмогнала суетата по отношение на външния вид, с обичайната методичност, с която се самоизследвам всеки ден, изразих следното неудобно предположение: “Макар че теоретично си приела остаряването, не можеш да приемеш, че вече е започнало и скоро ще изглеждаш като съучениците си, а прословутото ти здраве ще започне да се влошава.”

Представих си се на преклонна възраст, като крехка старица, в рокля и жилетка, която ситни по пантофи из празна къща, но не се впечатлих особено. Почувствах, че ще съм си ок и така, като градската ми баба.

После се върнах насам, към близкото бъдеще и си се представих в малко по-напреднала средна възраст. Смених част от гардероба си с по-елегантен от обичайния, направих си дискретен маникюр, промених прическата, боядисах косата и преметнах дамска чанта. Ммм, не беше зле. Не съм венчана за широките панталони и гуменките, които ще продължа да нося.

Не, нямах проблем с промените, но ме глождеха въпросите “Кога” и “Как”. Дали остаряването трябва да ми проличи след година-две и да е свързано с физически и душевен дискомфорт, който отказвам да си представя, но е реалност за толкова много хора? Дали пък не е възможно да продължа да бъда толкова различна, колкото винаги съм била и да не се поддавам на натиска да бъда “като хората”? Реалистично ли е да продължавам да живея с обичайните си нагласи, които досега са ме карали в настоящето да се чувствам по-добре отколкото когато и да е в миналото, че животът ми става все по-хубав и продължава да става все по-хубав? Дали не е по-мъдро да приема гледната точка на нормалните хора – че остаряването всъщност не е това, което си въобразявам, а точно обратното.

Както обикновено се случва с мен, когато имам важен въпрос, ми се предлага отговор – влезнах в книжарницата и попаднах на тази книга. Оказа се, че тя потвърждава обичайната ми нагласа – че не е задължително да се скапеш на 40-50 и оттам нататък да се чувстваш от зле по-зле, че можеш да остаряваш красиво, щастливо и по-бавно от много други хора.

Стигнах до средата на книгата, до темата за втория живот, който започва на 50, и за разлика от първия, може да бъде планиран съзнателно. Та аз отдавна имам тази идея, само че смятах да започна втория живот не на 50, а на 41 – когато Стоян завърши гимназия и поеме изцяло грижата за себе си. Гимназиалните му години са времето, което съм си дала за планиране на следващия си живот. Това е условно, понеже едва ли ще правя фиксирани планове; по-скоро ще набележа насоки.

В следващите четири години ще продължа да се образовам настървено, да търся тайните на живота, вселената и всичко останало, за да съм достатъчно помъдряла за втория си живот, който вярвам че ще бъде много по-хубав от първия, независимо от външните обстоятелства. Следващите четири години ще бъдат моя liberal arts college.

А ти какво мислиш за остаряването?

Ако те кефя, гласувай за мен – кликни върху зелената буквичка В в горния ляв ъгъл или добави блога ми в любимите ти в Technorati.

къде да се дене човек?

Когато дойде пролетта, идват и лястовиците. Ако старото им гнездо е разрушено и собственикът на прозореца не позволи построяването на ново, те успяват да си намерят друго място. Мънички са, не бият на очи и могат да си позволят да се заселят в необитавана къща.

Ако нямаш дом и крака, а имуществото ти се побира в инвалидна количка, нощуваш в безистенче в центъра на града, край лъскави магазини. Ако те изгонят оттам, преместваш се от другата страна на площада и се предпазваш от валежи като се увиеш с найлон.

Бих искала отново да гледам френския филм “Без покрив и закон” (Помощ! Lee Ann? Не знам заглавието на френски. Предполагам, че е от началото на 90те или края на 80те) – за една госпожица, на която й писна да работи като секретарка, напусна работа и стана скитница. Накрая замръзна в една нива.

(Ако не ме мързеше, щях да пиша нещо и за “Опасен чар” с Тодор Колев. Припомнете си монолога в края на филма.)

С типичната си претенциозност, искам да имам покрив, но да съм извън закона. Искам да си построя къщичка, но без да се занимавам с формалности като разрешителни за строеж и пр. Искам да я построя с каквото намеря и както ми харесва – да добавям стаи да променям и да нося отговорността ако някой ден ми се срути на главата. Очевидно е, че не искам да се претрепвам от работа, за да изкарам всичките пари, които да ми осигурят къщичката по редовния начин, което включва и купуване на земя и т.н.

Много хора по света го правят, и по някое време се оказва, че са строили върху нечия собственост или пък ги настига ръката на някой закон за строителството и пр.

Чудя се, има ли все още някъде по земята ничии земи, в които можеш да живееш свободно като птичка божия? Или пък такива, чиито собственици нямат нищо против да свиеш малко гнезденце някъде из големия им имот?

какво тук значи някакъв си вид?

Защо някои хора толкова се притесняват от неща като глобалното затопляне или атомното оръжие? Така или иначе всеки от нас някога ще умре. Какво толкова специално намират в нашия биологичен вид или в белите мечки и пингвините? Ще има оцелели видове. Вероятно ще изглеждат доста различно и от нас, и то пингвините и мечките. И какво от това?

Хубостта, интелигентността и ценността не са ли въпрос на гледна точка? Когато по новините чуем, че някъде е пострадал българин, наостряме уши, но ако се запали китайски цех и в него изгорят няколкостотин работници, ще забравим след секунди. По същия начин, някой жител на Гуам или Коморо може да не е чувал за съществуването на българи, така че как по-точно да му пука за тях? На тебе пука ли ти, че може да загинат всички хлебарки? Или вярваш, че БОГ = български обединени гени?

Ако те кефя, гласувай за мен – натисни буквичката В до снимката ми – горе, в левия ъгъл.