вярвам повече на книгите

 

If you want a picture of the future, imagine a boot stamping on a human face forever. George Orwell

Днес най-после разгърнах брой 01 на “Капитал” за 2008 и в статия за Оруел и сбъдването на неговата “1984” прочетох, че от компютри на ЦРУ и на политици са правени редакции в статии в Wikipedia. Възможността да се манипулира съдържанието на често посещавани “отворени” сайтове е очевидна, а ние рядко се замисляме за последствията.

Основната причина, поради която не се предоверявам на Интернет е фактът, че голяма част от съдържанието се генерира от лаици като мен. Ироничното е, че дори хипохондрици като Лъчо черпят здравни съвети с пълни шепи точно от Интернет.

Ако ми е нужна по-задълбочена и сериозна информация, чета книги. За да напишеш книга е нужно повече време, сериозно отношение, призвание, отколкото да драснеш нещо в нета. По-голямата част от книжното съдържание не се намира свободно онлайн заради авторските права и манипулациите са значително по-малко вероятни. Проблемът с лаиците си остава, разбира се – бг преводачите от английски ме изумяват се невежеството си, но когато знаеш английски, успяваш да си преведеш българския “превод” в повечето случаи.

Разбира се, всичко казано дотук не означава, че не ползвам Интернет за търсене на информация. Ползвам го всеки ден, но подбирам източниците си. Предпочитам информация, за която се знае откъде идва – посочен е източникът й, авторът, има информация за него – после можеш да си намериш някак цялата книга, статия и пр.

Винаги търся различни гледни точки и обръщам внимание не само на съдържанието, но и на стила и тона на пишещия. По-ниско е доверието ми към твърде емоционалните автори, както и към очевидно по-необразованите. В тази връзка никога не търся информация на български, ако мога да я намеря на английски. Пред масовите източници на информация като Wikipedia ( и pomagalo.com 😛 ) и подобни, предпочитам независими писачи, които са вложили време, мисъл и сърце в написаното – такива са някои притежатели на сайтове и блогове.

Голяма част от решенията ми при търсене в Интернет се основават на интуицията, но тя се развива с употребата й – точно като логическото мислене.

познание за жена

tel-aviv1.jpg

 

Не знам какво точно значи да си нормален. Според повечето хора наоколо и в “Познание за жена” на Амос Оз, това е да прекарваш повече време сред хора, отколкото сам, повече да вземаш, отколкото да даваш, да си непрекъснато ангажиран с нещо, за да не започнеш да търсиш отговори на духовни въпроси (“да започнеш да ходиш в синагогата”).

Когато години наред си бил нащрек, защото непрекъснато трябва да се грижиш, да го правиш отлично, защото от теб зависи в голяма степен съдбата на други хора, идва време, в което имаш нужда да се оттеглиш.

Ако успееш да се измъкнеш от вечно вменявания ти от света дълг, да оставиш света да се върти без теб, дори ако това означава някой да умре, имаш време да настроиш антените си, за да уловиш това, което Айнщайн нарича “мислите на Бог”.

Светът няма да се откаже от опитите си да иска, да ти внушава усеща не за вина и дълг. Ако му простиш за това а дори и за опитите да те унижи, притисне, накара да бързаш и пр., ако си позволиш поне от време на време да спираш да анализираш, може да уловиш мига на прозрение.

Докато го чакаш, ще започнат да те спохождат и мигове на радост. Тя идва оттам, откъдето не си очаквал.

Така прочетох “Познание за жена” ( To know a woman) на Амос. Гласът му в нея звучи различно от предишната книга. Героят е току-що овдовял и пенсионирал се по свое желание 47 годишен агент от “Мосад”, който живее с дъщеря си, майка си и тъща си.

без сюжет 2

Тази сутрин свърших книгата. За съжаление, тя стига най-късно до сватбата на Амос (оженил се е млад, като мен, на 21, но до днес е с Нили, а аз не издържах и месец, и все още не знам със сигурност защо, но някой ден, когато напиша такава книга, със сигурност ще разберем 😉 ). А на мен ми се искаше да прочета за остатъка от 30те години, през които е живял в кибуц (откакто е напуснал дома си на 14).

Амос е писал тази книга след като е навършил 60, за да изповяда и излекува детството си. Каквото и да си мислят почитателите на дядо Фройд, Амос излъчва психическо здраве от първата до последната страница, и подозирам,  че го е излъчвал и в предишните четиридесет години от края на книгата до написването й. Въпреки че е наследил умението на майка си да вижда вътре в хората.

Как е оцелял и защо тя не е? Защо не по-малко чувствителният Амос, който е преживял не по-малко стресиращи събития е вече дядо, а майка му се е самоубила на моята възраст? Лаишкото ми обяснение е, че той е имал съчувствие, което му е давало сили, а майка му вече не е имала сили за съчувствие. И двамата не са имали възможността да разговарят за чувствата си с приятел, който е в състояние да ги разбере, но повечето хора през цялата история на човечеството не са имали тази възможност. И все пак някои са оцелявали – не само че не са се самоубивали, но и не са живели като мъртви. Мисля, че оцелелите са тези, които са се научили да разговарят със себе си, и така винаги са имали приятел, който е готов да слуша. Вътрешният им приятел е ставал все по-обективен наблюдател, и все повече се е изпълвал със съчувствие.

Имам рецепта за отглеждане на Вечния Приятел – писането. Редовно писане, най-добре рано сутрин на гладно. Ето как станах костенурка.

Относно книгата … купих си още една книга на Амос, а скоро  ще издадат и трета. Освен това, вчера добавих и една дебеличка история на Йерусалим и една тъничка книжка за онзи известен златен храм. Искам да разбера какво му е вълшебното на това място.

Междувременно подписах една подписка, с която да помогна за възстановяването на мира в ивицата Газа. Подпиши и ти!

Ах, Книгата! Книгата не е просто автобиографична; тя е (авто)биография на бременността, раждането и прохождането на Израел. Което значи, че може да те върне и доста назад. Ще те срещне на живо с Менаим Бегин и Бен Гурион. Дава гениално простичко обяснение на конфликта араби-евреи.

Подсети ме, че искам да стана писател, но оставям за друг път обясненията защо бъдещият писател ще пише по-скоро като Амос Оз и Лев Касил, отколкото като скъпата ми Айрис. Ако не си чел Амос или Лев, спомни си тайния дневник на Ейдриън Моул. Ясно е, че не съм родена на бъда интелектуалка. О, запиши си да прочетеш “Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков – книжката, която бях купила в много екземпляри, за да подарявам на когото ми падне.

тайнство

тук трябваше да е “попитай луната”, но не я търсих достатъчно

Преди няколко дни моя приятелка се оплака, че не разбрала нищо от една книга на Айрис, но пък е започнала да чете следваща. Каза, че се чувства тъпо, защото искала да разбере как така X се е влюбил в Y и т.н.

Казах й, че е задръстена, понеже се опитва да намери рационално обяснение за всичко.

Ако можехме да намираме такива обяснения за всичко, нямаше да има тайнства, а Айрис щеше да пише само учебници. Какво щяхме да правим тогава без приказки?

Нашият мозък е като карфиол, казва майката на Амос, но е пълен с метафори, добавям аз, а колкото и да обясняваш една метафора, в нея остава още и още (освен ако не си толкова самодоволно глупав, че да мислиш, че всичко си проумял рационално).

Когато не си въобразяваш, че като пропътуваш логиката всичко ще ти стане ясно и ще седнеш да си почиваш, просто знаеш. То е като да гледаш магически картини – когато спреш да се фокусираш върху видимото (повърхността на картината), виждаш. Освен рацио,  в карфиола има интуиция – тя е толкова истинска, колкото рациото и останалите карфиолени неща.

Ето защо не мога да ти обясня защо мога да прочета лермонтовата поема “Три палми” на руски още хиляди пъти.

това се случи с мен едно лято

На ръба на масата стоеше нещо. Започнах да го приближавам бавно и съсредоточено с протегнат показалец и втренчен поглед. Когато върхът на пръста ми беше на два сантиметра от него, от масата излетя муха.

Гостите ме бяха наблюдавали в пълно съзнание и пълно мълчание. Предполагам, че за тях моите действия са били толкова загадъчни, колкото и за мен съществото и собствените ми намерения до момента на прозрение.

Днес, от разстоянието на годините и в светлината на житейския си опит, разбирам, че съм била отдадена на изследователския си порив.

без сюжет

Чета “История за любов и мрак” ( A Tale of Love and Darkness). Би трябвало да се нарича роман, защото е над 600 страници, но няма осезателна главна сюжетна линия, която да ме държи в напрежение. Аз и не искам да съм в напрежение. А когато чета ми е все тая къде ще ме изведе сюжетът и дали изобщо има сюжет.

“Понякога фактите замъгляват истината”, казва авторът (Amos Oz). Аз пък мисля, че почти винаги я замъгляват. Ето затова ми е все тая какво се случва. По-важно ми е усещането за местата и ситуациите,

Тази книга ми е толкова позната. Може би има нещо общо с всички книги, разказани през погледа на деца. Може би ми звучи твърде по руски – като книгите на Лев Касил (особено “Кондуит и Швамбрания”. Може би еврейското в нея ми е толкова близко.

Всъщност книгата е пълна с хиляди малки сюжетчета – разнолики като еврейската общност (кое всъщност е общото в нея?). Толкова различни начини на живот, от които не мога да избера нито един, защото изпитвам носталгия по всичките – от неподвижността на кабинета на писателя/учения (може би стаята на Айрис), през пъстротата на южния пазар, мълчанието на пустинята, енергичните дни и дълбокомислените нощи на кибуца.

Може би в предишен живот съм била еврейка. Дали някога ще бъда пак?