детското насилие

 

Борих се с него 7 години. Резултатът беше, че спряха да бият сина ми, продължиха да бият други деца в училището, учителите си отмъстиха на сина ми заради моята намеса – по не един начин.

Само веднъж съм си позволявала да се оплача в блога си от учители на сина ми. Някои може да си спомнят текста “Изверг”. Първо махнах снимката на сина си, после скрих целия постинг, понеже все още учеше в това училище (в “елитен” клас на “елитно” училище – точно тези думички са в обращение!). Не го направих отново публичен пак от страх, защото синът ми все още учи в този град, в който учителите се познават помежду си, а голяма част от тях познават мен. За доброто на детето си затварям устата и се моля да не стане нещо толкова драстично, че да се наложи да я отворя. Пиша това тук по повод статията на Симион “Защо умират децата на България”, по повод скорошно ученическо сбиване, завършило със смърт.

Смятам, че една от причините за разрастване на насилието е непознаването на други начини за справяне с множество ситуации и нехайството на възрастните (родители, учители, познати и непознати свидетели).

Ето какво се случваше:

Който може бие. Учителката не се интересува от тези случаи. Понякога откровено казва неща като “Не ме интересува какво се е случило в свободния час.”, “Ако не ви харесва, преместете детето в друг клас”. Това беше по повод на удрянето на главата на сина ми в пода с резултат наранено око. Стана ясно, че не мога да разчитам на учителката.

Веднъж се появих в класа (втори клас, след случката с окото) и поговорих кротко с децата (синът ми не отиде на училище този ден), без да споменавам кой е бил насилникът и да искам наказание. Мисля, че децата бяха доста адекватни. Обясних им, че някой може да пострада сериозно, питах ги дали искат някой от тях да стане инвалид или да умре заради глупаво сбиване, дори само на игра (тогава беше на мода кечът). Те отговаряха в хор и казаха, че вече не бива да се страхувам да пускам сина си на училище и че всичко ще е наред. Мисля, че ако учителката провеждаше такъв разговор всеки път, когато се случи нещо такова, такива неща щяха да се случват по-рядко. Но се получи като намеса в нейната работа. И си получих заслуженото индиректно под формата на забележки и наказания спрямо сина ми – да речем ако се е засмял в час или нещо такова. Никога не ми беше простено, а учителите в прогимназията бяха предупредени, че ще си имат бая неприятности с мен – това разбрах по-късно от една от учителките. Естествено, детето ми стана черна овца още преди да бъде видяно от новите си учители. Ще спестя историите.

Веднъж отидох у момчето, което дълго време се заяждаше със сина ми с цел да го предизвика, но след като не успя, един ден го ритал по целия път до баба му, след което напсувал сестра ми (по-възрастна от мен). Това дете беше от онези, които в час са безупречни, а майките им подаряват злато за 8 март. Така че предпочетох да отида у тях и да кажа, че не искам да слушам никакви обяснения, че синът ми оттук нататък е винаги прав и че е по-добре да стои на няколко метра от него, иначе ще стане много зле и т.н. Обясних и на тези хора, че детето им е свръх-агресивно и че бива да му обърнат малко внимание. Имаше ефект върху насилника и баба му. Имаше ефект и върху моя син. От страна на учителката. Не че се спомена официално, ама се разбра впоследствие.

Изкупителната жертва беше едно дребно момченце, което пребиваха години наред. Очевидно имаше проблеми у дома, затова не споделяше с родителите си, но моят син реши, че трябва да се погрижи за него. Отношение по въпроса взех чак в 5 клас, когато един ден стана ясно, че на предния ден три по-едри момчета са го съборили на земята след училище и са го ритали и са го заплашили, че ще му се случи пак. След което са му напомняли какво ще му се случи след училище и са правили и демонстрация в класната стая. След часовете синът ми го извел от задния вход и го завел у майка ми, която го качила на такси и изпратила у тях. Синът ми се обади и ми разказа историята и ме попита злобно дали смятам най-после да се обадя на класната им (няколко пъти увъртах и отлагах – парен каша духа). Обадих й се. Но се наложи пак да отида в училище на другия ден, понеже класната беше в болнични, а синът ми вечерта не можеше да заспи от притеснение и каза, че предупреждения, че майка му ще дойде и ще стане лошо няма да свършат работа, че само ще му се изсмеят и се страхува, че може и да убият момчето. Обещах да отида на следващия ден още преди първия час. Нямаше начин.

Докато чаках да се появи учителката, с която имаха първи час, за да помоля да разговарям с децата, мина една учителка, чиято дъщеря учеше в същия клас. Когато й обясних защо съм там, каза: “О, той е слаб ученик. Изобщо не е за това училище.” “Това не значи, че трябва да го пребиват.” , отговорих аз. Този път не бях мила и заплашвах с изгонване от училище и пр. Взех телефоните на родителите на побойниците. После отидох до пом. директорката и обясних. Тя отговори “Ако класната им знаеше, нямаше да е така.” Отговорих “Класната им вече знае, но какво ще кажете за предишната класна и изминалите 4 години? А учителят по физическо? Той не вижда ли, че това момче изобщо не влиза в час, защото ако се опита да играе футбол с останалите, те го ритат?”. Говорих и с една от майките. Резултат? Синът ми започна да бъде тормозен от учителя по физическо – обиди, отсъствия докато е в час, ниски оценки и пр. Класната се постара да му покаже, че не е редно да дружи с малтретираното момче, защото бил слаб ученик и че ще си изпати ако продължи да го защитава. Оттам нататък синът ми беше обявен за психопат и най-големия разбойник в класа. Нищо че не се бие, не псува учителките и подобни. А за тези, които правят такива неща, не се говореше на родителските срещи. Срещите бяха трибунали срещу мен и сина ми – твърде често. С крясъци. И липса на конкретни оплаквания.

Ефектът върху насилието? Известно време момчето беше оставено на спокойствие. После се премести в друго училище. На тръгване децата му казаха, че е слаб ученик и не става за техния клас. В следващото училище учителката му разполагаше с голяма пръчка.

Коментари по случая? Трябвало децата да се оставят да се справят сами и никой да не се намесва. Амин.

Реклами

24 thoughts on “детското насилие

  1. Lyd, а даваш ли си сметка, че тази агресия продължава и след училище и младите мъже трябва да са в състояние да се справят с нея? Ти няма да си наоколо. Ето няколко идеи:

    1. Спорт. Дори да не са тренировки по бойни изкувства, ами по баскетбол или каквото има в училището, момче с 10 или 20 добри приятели никой не го закача. Изродите не са упорити и не тренират.

    2. Съпротива. За съжаление не работи винаги, мен поне и в детска и в зряла възраст доста са ме били, когато не съм бил на нивото на нападателя 🙂 Но пък в периода 4-8 клас това беше ключово и 1 пребит от теб побойник ти гарантира поне 1 година супервисок авторитет в училището, а и побойника в повечето случаи след едно равностойно сбиване ти става приятел, дори като загубиш ;-P

    3. По-добро училище.

    4. Натапяне пред висшестоящ (учителка, директор) ПУБЛИЧНО. Важи за лигните.

    В казармата, на около 24 години, попаднах на 1 индивид, който тормозеше всички около себе си. Става въпрос за младеж около 210- сантиметра висок и дебел поне 140 килограма, беше лигав като на баба внучето във 2-ри клас. Риташе хората около себе си, но мен не, все пак поне на ръст не му отстъпвах чак толкова.

    Един път ме удари с металния шомпол на автомата по каската. 2 секунди по-късно пред него имаше рапорт до ефрейтора, някакво 19 годишно дете, което ме изгледа оцъклено. След 30 секунди имаше рапорт до командира на ротата. Ротния му направи забележка. Имаше заплахи разни, глупости, но с това се приключи, продължи да тормози само най-дребния в ротата.

    За съжаление пак в казармата, както и по пътищата на България попаднах на случаи, в които няма началство, което може да ти помогне и или превиваш врат и си бит, или се биеш (и пак си бит). И в двата случая страдаш.

    В този аспект, може би за малките момчета е добре да изкарат няколко годишен курс по някое хубаво бойно изкувство. Всички познати, минали по този път, изглеждат доста спокойни и балансирани хора 🙂

  2. Разбирам какво искаш да ми кажеш, но като че това не казва нищо за ПРИЧИНАТА за насилието. Колкото и да си боен пич, колкото и приятели да имаш, все някой ден може да се окажеш сам и набит, че даже и убит. Въпросът е как да научим повече хора, че насилието не е единственият начин. А моят си точно защото е спокоен и балансиран изнервя учителките си. Точно заради това и аз изнервям много хора. Щото ти като не си спокоен и балансиран, как така някой друг ще е? За какъв се мисли, а? Има всякакви ситуации, и в една едно върши работа, а в друга – друго. В случая с онова момченце, което по природа си е дребничко, какъв шанс имаше да стане приятел с 20 бабаити? Освен да им лиже подметките, не виждах друг шанс. Освен да оставим децата да растат като в джунгла, нещо друго ще предложиш ли?
    Имам и приятели, които изкараха доста години в затвора, понеже успяха да се защитят от нападатели. Единият се остави да му пукнат главата с камък след това, само за да не влезе пак. И пак бяха непознати хора, пияни, докато се прибирал към къщи.

  3. Lyd, mnogo si prawa za nasilieto na decata oshte w uchilishte. Towa e nedopostimo i ako wsichki sediat i samo nabluidawat i nikoga ne im stiska da se namesjat i da pokajat s primer koe e prawilno i koe ne, to naistina bi bilo instituziata, w koiato chowek si prashta deteto, za da nauchi neshto da se prekrasti na „djungla“. Nehaistwoto na taka narechenite uchiteli ne moje da ostawa winagi beznakazana, zashtoto shte prodaljawat te samite da sadeistwat za poboishtata i bezumiata, koito sam sigurna oshte prodaljawat da se sluchwat. „Mladejki dom“ imashe hubavi idei sas sazdawaneto na uchenitzi- ambudsdmani, no kakwo stana s proekta, maj pak wsichko ostana na dumi. Koga shte se deistwa aktiwno sreshtu nasilieto w uchilishte, oshte kolko prebiti deca triabva da ima?

  4. Да, насилието не решава проблемите, а създава нови, но на един човек в живота му отвреме навреме се налага да отбранява живота, имуществото и близките си със сила и трябва да е способен да нанесе тежки поражения на врага, без да се замисля прекалено.

  5. А най-лошото е, че учителите си затварят очите и когато ги алармираш започват да те мразят. Родители и учители – те са причината за проблема.

  6. Dzver,
    прав си. „Или превиваш врат и си бит, или се биеш (и пак си бит).“ Но в последният случай поне ти остава самоуважението.

  7. А по какви поводи човек губи самоуважението си? Когато избегне пердаха? Не разбирам защо нападнатият и с нищо не заслужил насилие трябва да губи самоуважение.

    Да, налага се да защитаваме себе си или близките си, но не разбирам защо умението да се биеш изглежда като някаква застраховка. Може да си голям боец и да изтрепят пред очите ти семейството ти, и да не успееш да направиш нищо. И какво? После не бива да имаш самоуважение ли? Що?

  8. „Кое поражда насилието?“ Хубав въпрос, но с доста объркан отговор. Може би не е достатъчно да се ограничаваме само с конкретната действителност, а да потърсим корените на проблема…хиляди, стотици хиляди години назад. Човек е еволюирал от примати, според теория на еволюцията. Тя е приета, поради липса на по-добра теория. Не знам, но лично аз доста я подкрепям. Човек идва от света на животните и…не може да захвърли всичко животинско. И ние ядем, и ние раждаме, и ние…воюваме за това, което е наше, това което би посигурило нашето оцеляване. Сега, когато живеем в по спокоен свят и не сме пряко заплашени, може би..тази агресия избива по неподходящ начин. Вижте две боричкащи се кученца. Те дават изява на агресията си чрез чисто „детски“ порив към игра. Може би сме отнели този шанс на децата ни. Те трябва да бъдат мирни и спокойни. Едва ли не – безчувствени. Е да, но аз мисля, че агресията е присъща на човешката природа (особено на представителите на „силния“, не случайно така наречен пол) толкова, колкото и чувството за собственост, за майчинство, за страх и т.н… Аз мисля че, е…дори нехуманно да се опитаме да изтрием агресията от съзнанията на децата. Това не значи, че не можем да променим нищо. Трябва да дадем някаква форма, безопасна за околните, чрез която децата да изразяват агресията си, дивото и спонтанното в тях. Повече спорт например. Мисля, че агресията трябва да бъде, култивирана, овладяна, а не да и се обявява пряка война. Не знам, просто децата трябва да знаят кое е правилнпо и кое не. И да знаят кога да използват насилие – единствено за защита. Ако няма агресори, няма да има и агресия. А какво ако кажем че може би не само възпитанието а и генетичната предопределеност влиея върху агресията. И нивото на тестостерона? Ние не можем да се преборим срещу предопределеното. Но можем да се опитаме да го омекотим, като го отведем в посока, в която би се изявило с минимални щети за останалите. Войни има и ще има. И кеча е интересен на момченцата, не защото ги провокира да бъдат агресивни, а защото чрез него те адекватно изживяват заложеното в тях. И им е интересно защото самите те искат да гледат нещо такова. Аз отдаван изживях тази възраст. През нея не набих никой. Налага ми се да се бия сега, понякога, с разни пияници и простаци, като винаги те са провокаторите. И във всеки един случай, в който съм се опитвал да реша проблема с мир съм си изяждал боя. А във всеки друг, когато съм се защитавал без много-много излишни речетативни съм се оттървавал с минимално поражения. И не защото съм некав побойник или нещо такова. Просто ответната реакция плаши агресора. Затова трябва да се защитаваме, а не да бягаме от проблема, защото един ден всички тези деца ще са пораснали, но това дете което е биело другото ще продължава да го малтретира в казармата, или после в службата…И така ще бъде докато малтеретирания не се изправи сам срещу проблема. А накрая агресора може да започне да го уважава, а защо и не – да се страхува от него…

  9. Агресорът да почне да те уважава. В много случаи агресорът се страхува от теб и точно затова напада. Малтретираният не винаги има капацитета да се изправи срещу проблема, и понякога изправянето значи да си спечелиш боя или смъртта. Мисля, че темата се измести от това дали родителите и учителите трябва да оставят децата да се млатят докато сами се научат какво да правят или да се намесят по някакъв начин.

  10. Пак в армията имах възможността да пробвам 2 алтернативни стратегии за справяне с побойници. Първата беше търпение – води до загуба на свобода и робство (в детския случай вероятно до систематично безкрайно унижение), не бих я препоръчал на никое момченце. Втората е игнориране – води до социална изолация и психическа травма (детето може да спре да ходи да играе с приятелите си, за да не се среща и с побойника).

    Оказва се, че най-добрият вариант е да се справиш с проблема, не да живееш с него, за което писах в първия си отговор. Родителите и учителите трябва да се борят с това, разбира се, но не така, че да попречат на децата да се защитават от нападение.

  11. Въпросът тогава не е дали децата да се научат да се защитават физически (не съм против това), а КАК да постъпват възрастните за да има по-малко деца-побойници.

  12. Pingback: оцелей сам « полетът на костенурката

  13. Лидия,

    никога през живота ми не съм търсил насилието. Винаги ми е било натрапвано. А когато се сблъскаш с него, трябва да реагираш по някакъв начин.
    Живея в лоши квартали, където насилието е издигнато в култ. Хлапетата в кварталната градинка говорят кого са пребили вчера и си изчисляват рейтинга по този начин.
    През 90-те, ако се прибирах вкъщи, без да ме пребият и джобят, вдигах купон. А като разберат, че могат лесно да те прибият и оберат- превръщат ти го в ежедневие. Мислиш си, че ако се държиш добре, всичко може да се размине, или поне да бъде по- безболезнено- ама йок. И един ден ти писва. Не мислиш, че можеш да пострадаш- така и така ще има бой – мислиш само как да излееш яростта си. И, О, чудо…
    Първо, чувстваш се по- добре, защото си се защитил, а не си стоял безмълвен.
    Второ, изведнъж нападенията се разреждат и „рейтинга“ ти се вдига, защото макар пак да са те пребили, двама от „бандата“ са си го отнесли „мноо яко“ и вече те гледат с онова перверзно уважение, за което говори Хариет Стоун в края на „Чичо Томовата колиба“.
    Но най- важното е, че се чувстваш по- добре.
    Понякога има по- страшни неща от физическата смърт. Защото ако те е страх да отвърнеш, защото може да те убият, ти вече си мъртъв отвътре.
    Поне за мен е така.
    За другите не знам- всеки си намира сам отговорите.
    Така че макар да са ми трошили носа три пъти и веднъж ребрата, не съжалявам, че съм отвърнал. Щото сега пак щях да съм със същият актив телесни повреди, ама без нищо насреща.
    Отдавна мисля да пиша за насилието. Още от погромите в София през август. Но това ще бъде доста дълъг текст и ще се заема с него, след като завърша настоящият си проект тези дни.

  14. Бих започнала с насилието в анимационните филми на Cartoon network, същото в игрите в мрежа, общуването между изнервени родители у дома и с изнервени учители в училище.. Филмите по телевизията, новините в 20,00 или дори и в нета. Къде няма насилие?
    Къде всъщност са примерите за поведение, които децата бихме искали да следват. Децата се учат от всеки един от нас. Дали сме добър пример?
    Повече от ясно е, че възрастните трябва да се намесват в проблемите на децата. Да наказват насилниците по адекватен начин, както и да повдигат духа на пострадалите.
    Лид, дано ми повярваш, но бойните изкуства най-вече те учат как да избягваш битката, как да я накараш да те заобиколи. Имам пред вид не да избягаш, а изобщо битка да не се състои. Насилника да се откаже да действа още преди да е започнал. Но това се случва, когато от погледа и осанката ти струи увереност и решимост. Ако подвиеш опашка, вероятно ще те подгонят. В другия случай – сериозно ще се замислят. А ако не се замислят – ще пострадат.
    Според мен от насилие страдат единаците и неуверените. Ако имаш голяма група приятели едва ли някой ще те нападне. Та нали после същите ще нападнат него, за да отмъстят:)
    Малко са нещата, които могат да бъдат решени с насилие и решението не е задълго.
    Имам да пиша още по темата, но ще е по-късно…

  15. Гледам, че доста се пише „приятелите“, та „приятелите“ като защита срещу побойниците.
    Искам само да ви напомня, че двете сбили се момчета в Разград са били именно приятели. А и тези в Самоков също, доколкото знам.

  16. Това, което се пише за приятелите ми е малко странно. Някои хора са ти приятели, защото биха могли да те защитят? По същия начин някой ти става гадже, защото би могъл да ти пише домашните, или пък да те черпи.

    Не бих отделила време да изграждам приятелства с цел да спечеля каквото и да е.

    Имала съм приятели, които точно в такива моменти не са се притекли на помощ. Да, страх ги е било. И какво сега, да сметна, че не са достойни да бъдат приятели? Ами ако не мога да плувам и мой приятел се дави в бурна вода, и аз ли да скоча? Ако ми преценявам, че така и двамата ще загинем, за какво по-точно да го правя? За да покажа на света колко съм достойна?

    Може да си силен, смел и сръчен, но винаги ще има някой, който да е по-сръчен от теб, да иска да те нарани и да го направи. Не мисля, че тренираността те предпазва от всеки насилник. Спомням си как баща ми ме питаше „И какво, каратистите не ги лови куршум, така ли?“ А освен куршуми, има бомби, отрови, киселини и какви ли не неща. Насилието не се проявява само в ръкопашен бой.

  17. Просто не мога да повярвам, че това се е случвало в България и продължава да се случва. Ето отговор на загадката защо има детско насилие в днешно време – заради безразличието и несъзнателното, а в доста случаи и съзнателно подстрекаване на възрастните. И цялото общество е такова!

  18. бях доста дребно дете в училище ( нещо от сорта на 15кг в първи клас :D)
    и по-буйните и якички деца ужасно много обичаха да си изпробват силите върху мен, стане ли някаква игра винаги се стигаше до грубости.
    ежедневно ме вдигаха, за да видят всички колко Гошко и Тошко са силни, а си спомням, че един съученик ми беше казал, че ще ме убие.. заради, което не можех да спя известно време
    Не помня да съм била агресивна, поне не съм го предизвиквала с някакъв буен нрав, напротив…Не обичах кавгите и не участвах в тях. Сещам се, че най-добрата ми приятелка също обичаше да ме вдига и да ме стиска много силно, с плач се прибирах вкъщи и не смеех да кажа нито на нея, нито на родителите си, защото уж ми е приятелка
    (независимо, че ме нараняваше всеки ден мачкайки ме като плюшена играчка…)
    Сещам се и за случай, в който две циганчета ме пресрещнаха на път за вкъщи и започнаха да ме ритат докато не изкопчат портмонето ми. Изобщо беше доста тежко положението, защото си дребен и както и да се отбраняваш все си „наказан“…Но как да се втълпява на децата, че насилието не е начин, когато самата учителка се разхожда между редиците с пръчка..В детската градина пък ни биеха с линии…
    Изобщо възпитателните методи, които са залегнали в училище се предават на цялостното поведение първо на детето в крехка възраст, а после и на поотрасналия опитен в насилието побойник…

    винаги ще има крехки и дребни деца, които са бунтарчета и не искат да участват в тази лудост – мерене на сили, безконтролно раздаване на „правосъдие“…Трябва повече да се беседва вместо да се мълчи по тези въпроси…Глупавото е че в училище надделяват силните, а не умните, защото цялостната концепция за конкуренция и съревнование в обществото ни е изкривена брутално. Ако това не се промени още докато дечицата са малки, просто не си осигуряваме добро бъдеще..

  19. Lyd, виждал съм майка коята яростно защитава сина си и не приема това което й казват учители и други родители, а сина и наистина беше един агресор и тероризираше всеки който би се опитал да покаже че характер. Тази майка също както теб обвиняваше всички, че незаслужено петнят името на сина й. След това за неговите вече регистрирани от полицията прояви виновни бяха приятелите му, които го подтиквали. Тези приятели пък бяха старателно подбрани години преди това, по критерии от това дали са приятелски семейства с родителите им или не.
    В момента две от тези момчета са по на около 20 години, имат по около 10 регистрации в полицията, едната за въоръжен грабеж и чакат присъдите си (съдебната система знаем каква е….)

    В никакъв случай не бих сравнявал този случай с теб и твойте премеждия в училище, но понякога майките са заслепени от ореола, който сами са изградили, над децата си.

  20. В случая майките не бяха заслепени от ореола около децата си. Повечето от тях бяха наясно, че децата им се бият, че битите са беззащитни. Но и те, както и учителите, предпочитаха да не се замислят. Не знам за какво се замислят голяма част от родителите днес. Но иначе – прав си, повечето родители изобщо не знаят нищо за децата си. Може би ако ги интересуваше, децата нямаше да са агресивни, понеже нямаше да им липсва внимание и любов.

  21. Kato чета това, разбирам че съм била права, когато в първи клас не търсех добро училище, а добър класен за дъщеря си. И пак се чудя как е възможно такъв заговор в училище срещу едно определено дете?

  22. Pingback: Насилието, между личен морал и норма « Размишльотини

Коментарите са изключени.