хрупкаво и соленко

Пакетче чипс от 60 грама струва 75 ст. на няколко метра от работното ми място.

Чипсът е вкусен, но твърде солен и твърде мазен. В опаковката му са вложени доста материали, енергия и труд. Опаковката, която изхвърлям аз, най-вероятно няма да бъде рециклирана. Пък и да е, отново се хаби енергия и се замърсява околната среда.

Освен това чипсът е много скъп. 75 ст. или 1.50 лв. може да изглеждат нищо като цена за обяд, но колко струва един килограм чипс? 0.75 лв: 0.06 кг = 12. 50 лв. Помисли какво би мосъл да си купиш с тия пари. Почти килограм от някои видове синьо сирене, почти два килограма филе от акула. Почти два килограма пилешки пържоли. Четири килограма от най-скъпите домати. Около 5 кг. Банани. Повече от килограм саламурено козе сирене. Около два килограма краве. Повече от килограм кашкавал. Много килограми картофи. Килограм и половина телешко.

Подобни пресмятания можеш да направиш за всякакви видове бърза храна, която поглъщаш ежедневно ти или децата ти.

Алтернатива има: домашно приготвена закуска / обяд, която можеш да носиш в подходяща, годна за многократна употреба опаковка. Приготвянето й може да се превърне в хоби и време за приятно общуване с децата, или време в което се грижиш за себе си, в което твориш.

Ако се запалиш, можеш да научиш доста за здравословното хранене. Даниел Панев може да служи за твое вдъхновение. Очаквам включване от Марфа, Нож и виличка и всички останали.

Ето и нещо, на което попаднах докато ровех за картинка. И още едно

Днес

съм по-далече от истината от обикновено. Когато Теодора ме подложи на поредното си интервю се постарах да й покажа колко съм щастлива и че смятам да продължа да правя каквото си искам и че каквото и да се случи ще съм ок. Час по-късно й обясних колко пагубни ми изглеждат тенденциите за страната, предвид нагласите и поведението на по-голямата част от населението.

Съгласна съм, че работата на правителствата се простира дотам да опазват хората от другите хора, а не чак дотам да опазват хората от самите себе си. Съгласна съм, че ако някой не иска да си помогне, никой не може да му помогне.

Какво ме бърка всичко това? Нали аз съм ок. Не знам колко човек би могъл да бъде ок насред разрастващо се гето. Нито знам какво точно печели ако не прави нищо за да няма гета.

Прибрах се и мислих, мислих, и стана твърде сложно и не знам как попаднах на интервюто на Беназир Бхуто с Дейвид Фрост. За мен това интервю беше знак, че не бива нещата да се оставят да се скапват. После потърсих нейна снимка и я намерих в този блог. Там попаднах и на коледния призив да направим по нещичко за по-малко късметлиите от нас и го постнах в ученическия блог. След като отговорих на въпросите, които Петър ми зададе в писмо, попаднах на текста му за гладните и го приех като още един знак, потвърждаващ убеждението ми, че всичко някак е и моя работа. И оттам хоп, тръгнах по следата и попаднах на новината, че Беназир е убита преди няколко дни. Което е смущаващо.

Всъщност бих предпочела да не рина с лопата, да се наслаждавам на красотата, да избягвам резките движения, но и да знам, че и другите хора имат същите основни предпоставки. Какво ли е предпочитала Беназир?

Ето интервюто след скорошен атентат:

 

Москва не вярва на сълзи

 

потвърждава убеждението ми, че рано или късно каквото търсиш, това и намираш (ако знаеш какво търсиш) и че винаги ще бъде според вярата ти.

Започва в далечната 1958 година в общежитие за работнички, които са дошли в Москва заради мечтите си.

Макар че декорът е социалистическа Москва ( и в двете серии, на разстояние от около 20 години една от друга), историите са универсални.

Независимо къде се намираш, какво вършиш, дали си семеен, за какво мечтаеш, би могъл да си човечен или не, да имаш приятели или не, да си щастлив или не. Ето защо този филм е оценен и отвъд Желязната Завеса с Оскар.

Общото между готините герои в този филм е, че никога за нищо не се пестят.

Сюжетът? Нали знаете, че не обичам да издавам. Ще спомена само, че се разказва за три приятелки, които идват с различни идеи за любовта, брака, образованието, професията и пр. Правят различни избори, случват им се различни неща, но си остават приятелки.

Последното не е фокусът. Всъщност филмът е направен така, че всеки да види в него различен фокус. За вашата скромна домакиня този път фокусът падна върху съвършения мъж, но по различен начин от предния път. Оставям на вас възможността да предполагате защо и да споделите в коментар. Можете да се включите срещу нищожната сума от по-малко от 2 лв. в Кауфланд и малко повече от 2 часа у дома.

Ще дам единствен жокер: ЗЕЛКА.

P.S. Ако не беше Путин, бих поживяла по тези земи. Невенчето знае защо.

Албена по Коледа и Байрям

Днес минаха Албена и малката внучка. Олекна ми като видях, че днес е много по-добре, а лекарят й е изписал само лекарство за кашлица. В събота мислеше, че умира, след като беше вдигала 40 градуса температура и кашляше ужасно от понеделник, и не отишла на лекар да не харчи излишни пари. Дадох й лекарства и й написах “рецепта”. Казах й непременно да отиде на лекар в понеделник.

Когато си Албена, не знаеш дали на следващия ден ще останеш в същото жилище или ще бъдеш изхвърлена. Разболяваш се често, защото организмът ти е съсипан от многогодишен непрекъсващ физически труд, стрес, страх. Иска ти се да умреш, за да си починеш, но носиш отговорност за две деца, които все още не могат да се грижат за себе си.

Предполагам, че ще бъда критикувана за това, че само давам, а не съм направила нищо, за да започнат тези хора да изкарват сами пари.

Всъщност Албена не спира да работи, но всъщност изкарва по-малко отколкото ако просеше, а тези, които й плащат, всъщност смятат, че й дават милостиня, не че й плащат за полезен труд.

Майка ми е на същата възраст, но не работи. Стои на топло и гледа телевизия. Не защото е работила повече от Албена.

Синът ми е само година по-голям от малката внучка. На 14 години все още не работи, няма анемия и живее с увереността, че утре ще има какво да яде.

Ако имах дъщеря на 18, която се възстановяваше от туберкулоза, имаше сериозно възпаление на пикочния мехур, от каквото е починал баща й, и половин година прекарваше в болници и санаториуми, едва ли щеше да ми хрумне да изисквам от нея да се издържа сама.

В това време един е зает отмъщава на политическите си противници, друг да обикаля по магазините за нов GSM, защото старият му е омръзнал. Имаме си ледена пързалка и статуя на Богородица. Може би ще си имаме обсерватория и 3D кино. Децата ни са заети с това да организират купони, след които да не ходят на училище, за да си отпочинат. Ние сме заети с плащането на абитуриентски масрафи и оценки.

И вярваме, че нашият купон никога няма да свърши, че колкото и да сме некомпетентни, недобросъвестни, нелюбознателни, имаме по-специална връзка с Бог, отколкото Албена.

* Картинката е от коледната приказка „Малката кибритопродавачка“ на Андерсен.

планините

 

Преди половин живот, когато обичах Гьоте, Никарагуа и хипитата, стаята ми беше украсена с картини на Николай Рьорих. Не знаех почти нищо за него, както и за Изтока; пейзажите бяха доста чужди и неуютни, но въпреки това се виждаха на всяка стена – високи островръхи планини и тук-там по някой лама.

Прекарала съм целия си живот в равнина, но винаги съм разпознавала дали някое селце или градче се намира в планината – дори и без да я виждам – като гледам на нивото на прозореца на колата.

Никога не съм виждала снимки от Колорадо, но имам усещане за Колорадо и за привличането му. Надявам се Милко да прекара прекрасно там, да няма проблеми със снежните бури и да направи снимки.

Немски зен

 

Често мисля, че немците са (или поне са били) най-романтичните хора на света. Това е причина, заради  която бих научила немски – за да чета митовете и приказките им.

Истината е, че не съм чела много – приказките на Хофман и Хауф, братя Грим, Фауст, няколко книги на Хесе, а Вълшебната планина на Томас Ман чака търпеливо (от лятото на 2006) да се спусна по оставащата й половина.

Не ме интересуват подробностите, че някои пишещи на немски са всъщност австрийци или швейцарци. Затова прибавям Юнг, Виктор Франкл, Менасе (Додо, моля те, върни ми ония книги!), Кестнер, и онези, чиито имена не помня, но знам, че съм купила техни книги.

Като казвам “романтични”, изобщо нямам предвид сладникави, а красиви и одухотворени, вълшебни, митични, архетипни.

Тъжно ми е, че Стоян учи немски, който, може би ще му помогне да се справи без разговорник в битов контекст, но няма да го доближи до онова, заради което си струва да се учи немски.

Всъщност това трябваше да е “ревю” на Нарцис и Голдмунд на Хесе. Благодаря на издателство Рива, което издава и книгите на Айрис. Чудя се в какъв тираж излизат тези романи и се надявам издателите да печелят достатъчно за да продължават с хубавите книги.

Нарцис и Голдмунд е романът в който съм маркирала най-много през живота си (непрекъснато маркирам, но рядко в романи). Започва с живота в един манастир; фокусът е върху двама млади възпитаници на манастирското училище, чиито избори се превръщат в два противоположни опита за осмисляне на живота. Средновековието е хубав фон за задаване на важни въпроси. И е доста красив.

Изкуших се да пожелая Хесе да се е преродил в мен и да пиша толкова красиви неща, но тъй като не ми се вярва да имам дарба на романист, може би би било по-хубаво да си пожелая да разпозная призванието си.

Освен манастир, има пътешествия през гори, села и градове; жени, смърт, изкуство. 343 страници се прочитат за един ден, покрай чистене (в което знаем, че съм бавна), прането и пазаруването.