неустоими играчки

 

Сигурно съвсем съм изперкала, щото състраданието ми се зараспростира върху играчките. Но да започна отдалече.

Обичам играчки. От време на време купувам. Особено меки.

В последните седмици в Кауфланд пуснаха няколко вида малки буболечки, които изглеждат странно и неустоимо. Със Стоян си скрихме трите най-важни зад/под купчина мечета. Не че смятахме, че някой ще ги купи, ама за всеки случай. И започнахме да ги спасяваме.

Не съм осиновявала дете, но предполагам, че тези, които са, влизат в стая с деца и усещат, че някои деца неистово ги привличат, все едно без думи им казват “Вземи ме.” Ей така се чувствам и аз някои играчки. И когато не успея да ги купя, имам чувството за съдбовна загуба.

Та първо купихме една. Но после действахме въпреки плана (по 1 на седмица) и купихме две наведнъж след някой и друг ден – за да не рискуваме.

На касата се разигра обичайната сцена. Тъй като на някои хора изглеждам като неблагонадежден тийнейджър, особено в компанията на Стоян, който минава за по-малкия неблагонадежден брат (или сестра, в зависимост от дължината на косата), след като маркират някои от стоките, касиерките се втренчват в мен притеснено и ми съобщават полу-въпросително цената. Например, “Това списание е 6 лева!?!”

Та съвсем в реда на нещата, касиерката каза “Тези играчки са по 12 лева едната!”. Тъй като беше късно и съседната касиерка нямаше работа, беше се втренчила в екранчето с нашата сметка. Естествено и тя изпадна в еуфория, и се започна едно удивление и цъкане, което завърши с “Ма какви големи жаби има по 5 лева!” Със Стоян се спогледахме и запазихме неподвижна горна устна чак до напускане на паркинга.

Тези големи жаби, сигурно са от играчките, които не бих купила … и тук изникна големият въпрос, който ме накара да си спомня милия Чебурашка, когото никой не ще да купи.

Винаги съм смятала грозните, малоумни играчки за обида на дизайнерската професия, естетиката, човешкия дух и пр. Но по същия начин се чувстват повечето хора в страната ми по отношение на живи същества, включително хора, включително деца, особено чужди, и най-вече изоставени.

Какво да се прави с всички нежелани играчки, които вече са произведени? Всъщност … точно тези, които смятам, че не е трябвало да бъдат произвеждани се харчат тук, това ме хвърля в ужас. Те са като ракови клетки. Размножават се непрекъснато.

Уф, не знам … не обичам излишните неща. Ти какво правиш с подаръци, които не харесваш? Ама айде, ще оставя тая тема за друг път.

Нека Въпросът ми тук бъде: чувстваш ли се съдбовно привлечен от предмети / нежива природа?

грррр играчки

Рядко попадам на красиви, качествено изработени играчки. Независимо от цената, повечето от тези, които се продават в нашия град са грозни и недодялани, гнусни и евтини. Върхът на идиотията са кученцата, които потропват, вдигат шум и святкат с очи. Обикновено се появяват по коледните базари.

Очевидно грозното се харчи, понеже кученцата се продават от повече от петилетка тук, а линията се обогати с котенца и зайчета. Последните приличат по-скоро на питбули.

Чудех се какви ли израстват децата, отгледани с грозни, святкащи, трещящи играчки. Струва ми се, че вече знам: т. нар. “фейшъни”, заради които магазините вече са пълни с дрехи, които не мога да се накарам да облека. Прическите им са такива, че ме е страх да отида на фризьор, а за лицата и маниерите им не ми се говори.

Може би телевизия “Планета” има своя принос, но продължавам да виня крещящите играчки. Убедена съм, че първите ти играчки и декоративни ( и не само) предмети създават основата поне на естетическия ти вкус и на начина ти на мислене.

Когато играчките вършат твърде много неща сами, на теб не ти остава друго, освен да седиш, да гледаш, да ти омръзне и да искаш нова играчка, която да те извади от скуката.

Като пораснеш, предпочиташ по-шумните кафета и ресторанти, в които силните звуци не ти дават възможност да говориш и чуваш, и така не личи, че никой няма какво да каже. (Тук, в Хасково, твърде тихите остават без клиенти и по някое време затварят завинаги.) Можеш да показваш какво може новата ти играчка.

Да, тук магазините за мобилни телефони никнат като гъби. Децата спестяват за нов телефон ако родителите им не могат да го купят. А родителите доста се стараят – “за да не се чувства комплексирано детето”. Моя колежка убеждаваше сина си да се откаже от електрическата китара в полза на хубав телефон или телевизор за детската стая.

Някак тайно и полека градът се напълни с млади хора, които не могат да правят нищо сами, освен, разбира се, да пазаруват и да присъстват на шумни, по възможност святкащи, места. Твърде много от тях почти не могат да говорят, но, както каза миналата година една учителка по литература на родителската среща, това не им е нужно, защото изпитът за елитните гимназии е писмен. Та всъщност тези деца вече представляват сериозната част от популацията на т.нар. елитни училища.

Не преувеличавам. Ела и виж сам. А аз оставам тук и продължавам да обвинявам играчките.

какво научих за любовта

“Тя седеше до масата, подпряла глава на ръцете си, и гледаше замечтано трепкащото пламъче на една свещичка.

– Тя … тя изглежда някак самотна – каза Аника и гласът й потрепери. – О, Томи, да беше сутрин, та да идем веднага при нея.

– Дано погледне насам, за да й помахаме – прошепна Томи.

Но Пипи гледаше право пред себе си със замечтан поглед.

После духна свещичката.”

Знам, че не ми е нужно да ме обичат и харесват. Ако съм във връзка, не държа любимият да ме обича повече отколкото обича когото и да е друг. Не държа на специален статут.

Това не значи, че съм абсолютно непретенциозна по отношение на отношението на любимия към мен. Претенцията ми е да не изисква от мен специално отношение, статут на по-обичан от другите.

Да съм сама не е повече или по-малко от това да съм с някого, с когото се чувствам ок.

Имам да науча и други неща.

флирт с физиката

 

 

 

Наложи се в два поредни дни да говоря за физиката – класическа, айнщайнова и квантова. Сетих се за нея, докато се чудех що е spirituality снощес. А днес прочетох трилъра на Пейо.Всъщност целта на този постинг е да рекламирам неговия текст, така че моля кликнете тук.

Искам и да кажа на всички деца, че физиката е велика наука и че днес сигурно щях да се занимавам професионално с нея, ако не бях последвала тълпата от махалата, която се записа в езиковата. Иначе бях на първо място на изпита по физика в математическата и това беше първото ми желание.

Искам да благодаря на първата си учителка по физика, Янева, която беше млада, сладка, очарователна и нямаше как да не се запиша в кръжока по физика. После на следващата, която ентусиазирано и безплатно ме подготви за изпита, Джурова. И на последния си учител (в гимназията), Руди Джуров, който обясняваше забавно, политически некоректно и достъпно.

В последните години любовта ми към физиката се възроди, под въздействие на книгата „Дао на физиката“ и в резултат на това накупих една купчина книги, които се надявам да намеря време да прочета.Поздравявам всички фенове на тази забавна и одухотворена наука и пожелавам на всички деца добри учители по физика.

 

Longanlon гостува на костенурката

 

Както знаеш, умните хора, тия, на които им пука, не са безучастни към света около тях. Те се стараят да живеят както им харесва, но част от това е и да се стремят да дадат своя принос към подобряването на тоя свят.

Ти го правиш – грижите ти за циганското семейство са достойни за възхищение и наистина помагат, поне както го описваш – от една страна на самото семейство, от друга – на хората да видят и разберат подобни дела, а и да приемат циганите не като някакви безстопанствени животни, а като хора. Аз също се старая да го правя, макар моят принос за сега да се ограничава главно в изразяването на либерализъм в блога ми 🙂 и стремежа да убедя хората да мислят, преди да приказват.

Така правят умните хора – избират своите битки. Затова от техните усилия има полза – едно, че помогат и второ, настройват повече хора на същата вълна, за да помагат и те. Именно затова човекът, който описваш ми прилича на бунтовник без кауза – хвърля се във всяка битка, помага на всичко, което и се стори разчувстващо. Само че така не може да се помогне реално почти на никого – усилията са разпилени и неорганизирани. Този вид „помощ“ всъщност е някакъв изроден вид егоцентризъм – понеже собственият живот и вътрешен мир на този човек са неорганизирани, разпилени и вървят на зле, вместо да се захване да ги оправи, той хвърля същата енергия към някакви външни усилия – не за да помогне на някого, а за да поддържа илюзията, че има за какво да живее.

В подкрепа на това ми мнение е и агресивността на този човек – той просто настройва много от останалите срещу себе си по този начин, не се опитва да прави мир, а война с тях, подобно на ислямски фундаменталист капсулира вярата си и отвръща с агресия, а не с опит за разбирателство на всеки, който му се стори, че е срещу него. Така не помага на каузата, за която уж се бори, а само на егото си. Такива хора разбира се има много по света – фанатизирани еколози, които взривяват кораби, антиглобалисти, които палят коли, противници на абортите, които пребиват лекари, радетелите на морала, които застреляха и осакатиха Лари Флинт даже.

Общото между тия хора са две неща – това, че не се замислят за идеите си, а просто имат сляпа вяра в правотата и благородството им, както и че не се опитват да разберат позицията на другия, а искат да я подпалят и стъпчат.

Пътят към ада е постлан с най-добри намерения и аз смея да споделя, че исторически погледнато той е прокарван многократно точно от хора, които са смятали, че творят добро с действията си.

надявам се, че не съм те отегчил 🙂

* Блогът на Longanlon e тук

Кой се кефи на Петър Стойков (Longanlon)

Той е член на дружеството за защита на птиците, който стреля по кацналия на кухненския му прозорец гълъб, за да изпробва новата си пушка.

Когато пиша за икономика, оставя коментари, че нищо не разбирам и по-добре да не пиша. И никога не се аргументира.

Когато попадне на текстове за изоставени деца с увреждания, коментира, че се погнусява от гледката и се възприема тези деца като човешки същества.

Когато се представя в блога си, държи да покаже, че поддържа добре тялото си и не е някой мършав или затлъстял лузър. В този дух, преценката му за хората се повлиява в голяма степен от външния им вид. Той държи да знаеш, че ако си жена и не отговаряш не естетическите му критерии (ескплицитно заявени в блога му), не се интересува от теб. От текстовете съди за външния вид на авторите им, което, както вече казах, впоследствие оцветява възприятията му за тях.

Предполагам, че повечето ми приятели и фенове вече го презират искрено и лично. Тогава … кой се кефи на Петър / Longanlon? Аз.

Ако не му бях харесала на снимката, която виждаш във Фейсбук профила ми, едва ли щеше да му хрумне да общува лично и непублично с мен. Ако не искаше да види повече снимки, едва ли щеше да си направи акаунт във Фейсбук.

Но истината е, че си пишем и бихме се радвали да се видим. Но тъй като Козлодуй и Хасково са твърде далеч, зимата започна, а работата е много, едва ли ще е скоро. Но решихме да излезем със съвместно творение:текстът от него, а блог-пространството от мен. В следващия постинг ще прочетеш едно от писмата му до мен. Очаквай гост-блогъра Петър Стойков (Longanlon).

Ако смяташ нежните ми чувства към Петър за проява на лош вкус, ще ти напомня, че живеем в свободна страна, където всеки има право на лош вкус.

* ПОПРАВКА: Петър не е от /в Козлодуй и смята, че публикувано извън контекста писмото му не е много интересно.