Неофеодализъм: Тишо, Майк и системата

Сигурно вече сте чели статията на Тишо за цената на труда в България, която вдъхнови Майк да излезе с отговор в блога си за намиране на нова работа. Може и да сте чели нещо от това, което пиша в категорията “работа” в моя  блог. Сигурно следите и учителската стачка и отзивите за нея, както и местните избори. Всичко това не може да бъде разглеждано изолирано. И така, тук, в тази страна има няколко истини за работата и заплащането.

Истина # 1:

Много хора твърдят, че работа се намира само с връзки. Аз винаги казвам, че не е точно така. Има работодатели (почти винаги частни фирми), за които не е без значение кого ще назначат на работа. Когато плащаш заплатите от собствения си джоб гледаш да назначиш хора, с чиято помощ ще имаш добри печалби. В такъв случай не би предпочел малоумния си племенник пред някой, който не ти е никакъв, но знае, може и иска да работи. Това, не е всичко, но след малко пак ще стигнем до частния бизнес.

Истина # 2:

Съгласна съм, че в бюджетната сфера голяма част от назначенията са на база връзки и че на много работодатели не им пука особено дали работата се върши качествено. Щото не плащат от джоба си. Там е работата, че бюджетната сфера е най-големият работодател у нас. И повечето хора я предпочитат, защото  смятат работата там за по-сигурна и не изискваща чак толкова напъни.

Точно тези хора са гръбнакът (и мускулите и пр.) на системата, която поддържа заетостта в бюджетната сфера огромна. Те не искат реформи, които да включват оптимизация на разходите и труда, а оттам и съкращения. Може да протестират, ама не е за реформи, а за повишение на заплатите, а повишението няма как да дойде ако в държавата не се генерират пари, а те се генерират с бизнес.

Познайте за каква политика биха гласували тези хора.

Истина # 3:

Бизнес се прави трудно, защото такива са правилата. Тежестите върху работодателя са големи – данъчни, осигурителни, бюрократични. Не са много хората, които се решават. Много са тия, които са се отказали и се отказват.

Струва ми се, че по-сериозните работодатели в местен и национален мащаб са обвързани с властта. Няма как да не са, иначе нямаше да съществуват в тоя вид. Тя си иска, те си дават. Или бутат още преди да поиска, понеже е въпрос на оцеляване и на печалби.

И когато всички правят така, и да си най-честният работодател, ако искаш да останеш в бизнеса, и ти ще правиш така. Не мисля, че на всички им е приятно. Познавам такива, които се опитваха да играят честно, ама …

А дали в нашата страна ще се сдружат работодатели да настояват да се играе честно? Ще поживеем и ще видим. Ама вече има критична маса, която играе заедно с управляващи на всички нива. Как тя да се обърне и да заиграе иначе?

Оттук стигаме до назначенията с връзки в частния бизнес. Не може да няма политически назначения и в частния бизнес. Нали ако искаш да си наш човек, трябва да назначиш наш човек. Не че им е кеф на работодателите, ама един вид си плащат за да съществуват – да получават обществени поръчки и пр.

Истина # 4

Ако си наистина добър и се развиваш, вероятността да мизерстваш е малка. И все пак зависи от професията ти. Понякога не можеш да практикуваш някои професии на частно или на черно.

Изводът?

Страната е пълна с хора, които са зависими за насъщния си хляб от местни и национални власти. Тези хора се страхуват да не изгубят и това, което имат, защото ако са добри, няма как да упражняват професиите си в страната извън описания контекст. В повечето случаи, обаче, тези хора нито са много добри, нито имат желание да се развиват. Така че статуквото за тях може да не означава процъфтяване, но пък означава, че все пак не са на улицата и не гладуват като африканци.

Тези хора ще гласуват и по всякакъв начин ще поддържат статуквото, защото не си представят, че биха могли да оцелеят иначе.

Тези, които не ги устройва? Ами по-безболезнено е да емигрират. И най-добре е да си мълчат. Щото не искат да ходят с маска като Субкоманданте Маркос, нали?

какво работя напоследък

Както вече казах, успях да убедя малки и големи шефове, че ще е много хубаво да се занимавам с блогване, та си имам (засега) два служебни блога.

Напоследък, обаче не блогвам служебно, понеже пиша книжка, която съм се зарекла да довърша като текст в следващите две седмици. Книжката е нещо като user’s guide за хора, които искат да учат, преподават или изследват нещо в България. Пиша я направо на английски.

Поставих си две цели: а) да направя нещо наистина полезно, особено за хора, които ще прекарат по-дълго време тук; б) да направя нещо, което ще привлече повече хора насам. По този начин си вкарах таралеж в гащите, както обикновено.

Можех да претупам нещата и да включа в книжката престандартни мъгляви неща, които да минат за полезни, но аз реших да съм наистина полезна на хора, които, опитвайки се да намерят важна официална информация за административни процедури и пр., няма да намерят нищо, понеже то ще е непълно, неясно, и, в много случаи непреведено дори и на английски. И така, за да светна хората какво да правят преди да тръгнат и какво веднага след като пристигнат и скоро след това, прерових доста официални сайтове на институции и се хванах за главата. Писах на някои пресцентрове, ама какво от това. Спасявам си се сама. За някои неща съм се уговорила да се видя с хора, дето разбират и да ги разпитам по предварително подготвени въпроси. Оказва се, че чужденците знаят повече за страната ми. Добре че е Гуглето.

Що се отнася до привлекателността, там е по-лесно. Ние обичаме да се хвалим. Проблемът е, обаче, че хвалбите ни са твърде стереотипни, а аз не искам да напиша още една туристическа брошура. Искам да покажа неща, които не целят да привлекат чуждестранната работническа класа, която търси нещо по-евтинко за лятната отпуска. Искам да покажа нещо по-дълбоко, както и нещо живо. Досега не съм споменала киселото мляко, макар че писах за храната!

Та опитвайки се да постигна двете цели, открих, че не знам почти нищо за страната си. Не става въпрос само за културата (далеч не е най-проблематичната глава), ами и за ежедневните неща. Хора, ами аз не знам какво е стандартното работно време на хранителните магазини по селата и малките градове. Нямам идея дали там се срещат доволно количество банкомати (имам си едни спомени от Свиленград отпреди 5 години…) и подобни.

Така че реших да подходя прагматично и пиша повечето неща в два плана – за хората, които имат пари за харчене и искат да си плащат за всичко или пък не обичат да правят нещата сами, както и за тези, които или нямат толкова много пари или искат да вкусят от реалността на българите.

Сещам се за “Турист по неволя” – оня филм за автор на туристически гайдове за хора, които искат да пресъздават рутината си в която и точка на света да ги отвее вятъра. Та гледам да покажа на света, че сме цивилизована държава и пришълците могат да се чувстват тук горе-долу като навсякъде в западномоделния свят. Но искам да им покажа и другото. Що пък да не се впуснат в приключение?

И така, самата аз научавам доста неща за страната си и започвам да се питам дали да не пробвам това или онова … като да речем да сготвя нещо или пък да кача колелото си на влак. Жалко, че нямам много време и няма да успея да включа много неща, но мога да използвам свършеното дотук като основа за други проекти.

Когато започвах, мислех, че ще ми е досадничко, но да ви кажа, забавлявам се, въпреки че си е доста стресиращо. И освен това, в старанието да съм политически коректна, ставам все по-позитивна. Или все по-добра в умението хем да казвам истината за България, хем да звучи добре.

“Истината, истината, и никога цялата истина!” казва един от най-добрите ми приятели.

Пощадата /Маргьорит Юрсенар/

Какво да правиш с любовта към този, който не я желае? И в същото време се ласкае, и … не може да се откаже от нея. Докато го обичаш, го мразиш. Докато не те обича, те ревнува.

Понякога неграмотните сърца се пръсват преди да научат какво е любовта. Особено по време на война – разбираемо е. Все пак войната, като всички бедствия, е един вид ваканция, която ти осигурява тишината и пространството, които по-рядко ти остават по време на цивилизация.

местна активистка

Който и да спечели изборите в града, ще стана активистка и ще използвам всички демократични механизми, за да имам по-големи шансове, когато искам нещо да се случи. На първо време ще науча как функционира местната власт и каква точно й е властта. И винаги когато искам нещо да се случи, ще притеснявам общинския съвет.

На първо време ще настоявам за пълна прозрачност на работата на местната управа:

Всички заседания на общинския съвет да се записват на видео и да се пускат в Интернет. Не е нужно да се харчат пари. Има YouTube. Даже Даунинг Стрийт 10 има акаунт там.

Всички проекти, по които се работи да бъдат явни и периодично да се изнася информация за това какво е свършено, какво се върши и какво предстои. Не е нужно да се харчат пари. Всеки отдел може да направи блогове за различните си проекти. Искам да видя, че всеки там си заработва заплатата – значи ще искам и имената на ангажираните в отделни проекти служители да се публикуват.

Всички търгове и сделки да се обявяват в Интернет. Своевременно. Оттам да се даунлоадват и документите за кандидатстване. И после да се обявява кои са кандидатите. След селекцията да се публикуват предложенията, оценката на комисията, резултатите от селекцията. И това може да стане почти без пари. Само малко място на някой сървър.

Всички процедури да бъдат описани ясно и публикувани в Интернет. И съответните служители, които ги обслужват. И нужните документи за попълване да се качат за даунлоадване.

Всички лица на ключови позиции да отговарят на въпроси на граждани в Интернет форуми – в определен срок. Дори и на анонимни въпроси, понеже много хора няма как да се престрашат отначало.

Всички лица на ключови позиции да бъдат на линия за чат с граждани – периодично.

Защо и ти не поискаш същото от своята община? Защо не поискаме това на регионално и национално ниво?!?