Шеф vs служител

Когато получаваш по-малко отколкото искаш, обикновено си склонен да смяташ, че шефът ти е стиснат егоистичен изверг или некадърник, или и двете. Дали си прав във всички случаи?

Нека разгледаме случая, в който работиш за бизнес-организация.

За да вземаш добри пари, освен доброто желание на шефа, трябва да има и пари. А това дали ще има пари, не зависи изцяло от шефа.

Възможно е фирмата да предлага чудесен продукт / услуга на чудесна цена, но въпреки това, печалбите да не са големи. До тази ситуация може да се стигне благодарение на всевъзможни причини, дори и на събития, които се случват на другия край на света. Понякога, например, рязко поскъпва някаква суровина / услуга и пр., и ако продължаваш да продаваш на същата цена, печелиш по-малко. Могат да се случат хиляди независещи от шефа ти неща, и той при всичката си кадърност и добронамереност да разполага с по-малко пари, и да се наложи дори да ти намали заплатата.

Какво ще направиш ти в този случай? Най-лесното е да обявиш шефа си за гадняр и некадърник. Ако имаш избор да се преместиш на друга работа, би ли останал да помогнеш на шефа си да преодолее кризата, като работиш повече за по-малко пари?

Понякога всичко върви чудесно, но изведнъж промени на пазара / нови научни открития и пр., налагат промени в начина на работа. Може да се наложи служителите да научат много нови неща, работата им да се усложни, само и само фирмата да остане в бизнеса. В такава ситуация на шефа ти му се налага да купува ново оборудване, да инвестира в обучението ти – т.е. налага му се да харчи много, за да не излезе от играта, което за теб би означавало да останеш без работа.

Ще останеш ли лоялен към шефа? Ако нямаш избор и се налага да останеш, ще се напъваш ли да работиш повече и да учиш бързо за същите пари, или кротко ще саботираш работата, понеже смяташ, че е справедливо да работиш за толкова, колкото ти плащат?

Светът днес се променя много бързо, и милиони хора всеки ден се оказват в ситуациите, които описах. В зависимост от решенията, които вземат, фирмите, за които работят, процъфтяват или фалират. А това се отразява на живота на много други хора – например на тези, чиито заплати зависят от държавния бюджет, който пък зависи от събраните от фирмите данъци, които, на свой ред зависят от печалбите на фирмите, а печалбата на фирмата донякъде зависи от теб. Схващаш ли колко всъщност?

Въпросите дотук не бяха риторични, но ако така ти се е сторило, ето ти

АНКЕТА (дилема):

Свестният ти шеф, който досега ти е плащал добра заплата, има сериозно проблеми. Има известен шанс (но не и гаранции) да се измъкне от кризата, но за това ще му е нужна твоят помощ. Нещата са толкова зле, обаче, че ще се наложи да работиш доста повече за по-малко пари, без възможност да вземеш годишния си отпуск. В същото време конкурентът му ти предлага чудесни условия на работа и заплащане.

Ако семейният ти бюджет може да го понесе, но все пак ще се наложи да поживееш доста по-скромно и да пропуснеш почивката си, а работата ще е доста повече, ще останеш ли да подкрепиш шефа си или ще отидеш при конкурента и ще запазиш / подобриш стандарта си без да се претрепваш от работа?

Разбира се, можеш да се включиш в сходна дискусия при Марфа.

Ще се радвам още повече, ако отделиш време да се обосновеш 🙂

Майк Рам е написал цяла статия като коментар. Ето линкче.

Advertisements

19 thoughts on “Шеф vs служител

  1. Според мен не влияят само тези фактори – пари, пари, пари, почивка…. За мен важни са още обстановката и отношенията вътре във фирмата, по какъв начин шефът ти поднася информацията за проблемите, как шефовете реагират на проблемите, дали те, проблемие, се отразяват само на служителите и т.н.
    Била съм в подобна ситуация. Харесвах си работата и в началото не исках да бягам при първия признак на проблем. След няколко месеца накрая осъзнах, че на шефовете ми не им пука много много и гледат те да са добре, обещаваха неща, което не изпълняваха, условията на работа се влошиха … Накрая се махнах. Е, последна от нашия сплотен екип от 8 човека, така че вероятно мога да се впиша в пърата опция 🙂

  2. Дори една фирма/организация да доказва стремеж към развитие и утвърждаване, висока ефективност и производителност – дълго време да е водеща в определена икономическа-отраслова среда, конкурентноспособна, с отличен мениджмънт и с много добър подход към управление, насочен към успеха, неименуемо, в определен момент се изправя пред изискващи се промени – наложени от пазара, внедряването на нови научни открития, редица конюнктурни проблеми, предизвикани от динамично развиващата се среда, в която функционира тази фирма. Да не пропусна – наличието и на много добра мотивация на персонала, при който парите не са единствен стимул за усърден труд, а се набляга на процеса на подтикване себе си и останалите към дейност, която води към достигане на личните цели и целите на фирмата. Но така или иначе – кризата във фирмата е налице. Рискът, съпътстващ всяка една фирма в своята дейност. Въпросът е какво правя аз в тази ситуация?

    1. Ако съм шеф – трябва да знам, че жизненият път на моята фирма/или на фирмата, на която съм мениджър се състои от различни състояния на виталност. В него се отграничават три основни състояния – растеж, апогей и криза. Фирмата ми е в криза, но не толкова дълбока, че да я класифицирам като катастрофа – да я наречем “в затруднение”, “неблагополучие” – свидетелство за това са: ниската рентабилност, реализирам загуби, невъзможност да изплащам задълженията даже и за сметка на резервните фондове, просрочване на плащанията си за определено време, отказват ми кредитиране, намалява пазарният дял, спад в продажбите и пр. или фирмата е в състояние на безизходица, на тупик, на импас в сравнение с положението на други фирми, които имат стабилитет и бележат понататъшно развитие, спрямо моята фирма. Персоналът ми е висококвалифициран. Извършен е прецизен подбор при наемането му. Работи се в екип. Освен, че трябва да знам за обективно съпътстващият ме риск, трябва и да притежавам известна прозорливост при изработването на решения за излизане от затруднението. Или още с изработването на стратегията за развитие на фирмата в пазарни условия, с бизнес-плана, трябва да имам предвид и изработване на определена стратегия на управление при евентуално настъпило кризисно състояние. След анализиране на причините и катализаторите на явленията, обуславящи кризата, след като не съм успяла да я избегна, не съм успяла да я предвидя, защото не съм придобила такива навици за непрекъснато следене на околната среда и нейните изменения, и сравняване с останалите, преминавам към преустройство, към промени. Към ново виждане за преустройство, ново кредо, нова ценностна система, съчетаване на новото с утвърдените вече традиции. Прилагам например външна интервенция – привличам външни специалисти, консултанти, ръководители, със знанието за антикризисно управление, които ще свързват с успеха на преустройството собственото си себеутвърждаване. Наред с това се старая да подготвя, спечеля и осигуря достатъчно привърженици на промяната, хора – вътрешния персонал, които не се страхуват да приемат предизвикателствата на неизвестното. Защо се налагат тук определен род усилия? Защото всяка една промяна се натъква на голяма съпротива. Тя преди всичко засяга интереси. Нищо чудно и част от персонала да се поддаде на нелоялната конкуренция. И така да се лиша от добър персонал както към момента, така и за в бъдеще. Различни могат да бъдат подбудите на хората, които противостоят на промяната. Срещу тях трябва да се предвидят противодействия – от морално-ценностен, от организационен и пр. характер. За подпомагане на отделните сътрудници за изоставяне на стари навици, критерии и стереотипи полезни могат да се окажат такива средства като критиката, отрицанието, усмиването. Наред с това нещата трябва да бъдат представени просто, разбираемо за всички. С необходимият подход и стил на управление, с необходимите техники, подпомагащи процеса, както и зачитане на усилията на останалите. Или с една дума претрепваш се от работа и тичане, увличаш и другите, и им го признаваш от душа и сърце. Ако си свестен дълбоко им благодариш, и при един бъдещ скок (икономически) на фирмата прилагаш подобаващо възнаграждение. Обещаваш и изпълняваш!

    2. Ако съм служител – обичам работата си, парите не са ми самоцел и единствена мотивация, обичам фирмата, в която моят труд и на останалите подобаващо е зачетен, не съм принудена да загубвам личността си и професионализма си, намирам поле за изява дори и в кризисни ситуации, имам и такъв шеф като гореописания. Знам, че той знае и може. Има необходимата компетентност и управленска култура, както и знанието за успех. Семейният ми бюджет може да го понесе, но все пак ще се наложи да поживея доста по-скромно и да пропусна почивката си, а и не само нея, нищо, че работата ще е доста повече, ще остана да подкрепя шефа си и не ще отида при конкурента за да запазя/подобря стандарта си без да се претрепвам от работа. Защо? Защото съществува т.нар. етика на бизнеса. Етиката има връзка с принципите, които определят кое поведение е правилно и кое неправилно. Така както индивидите притежават определена етика и морал, така и фирмата/организацията притежава определена етика и морал. Съотношението е между висшето ръководство и на всички онези, които контактуват със субекти, принадлежащи към външната среда. Всички действия и решения на персонала в една фирма формират етиката и морала на тази фирма. В едно цивилизовано общество неетичен предприемач трудно би могъл да се задържи дълго време на повърхността. Не малко значение отдавам и на успеха. Успехът не е абсолютна категория, той по-често е относителен. Не винаги, това което е успех в собствените ни очи е успех в представите на останалите и обратно. Критериите за успех в една своя част имат стопански произход, други резидират в системата, стила на управление, трети са със социално-психологически корени. Важна е обкръжаващата среда, както и разполагаемите ресурси. От значение за успеха са вярната насоченост към цели и изборът на стратегии за постигането им, установените нормативи, стандарти, правила и пр., и тяхното спазване В социално-психологически план трайно влияят упоритостта при преследването на успеха, издръжливостта, упоритата работа, заинтересоваността. Успехът в една насока не рядко е за сметка на изоставане в друга… “като печели, човек не знае какво губи и като губи, не знае какво печели” е мъдрост и за утеха и за отрезвяване, която заслужава да се помни. И най-добрите предприемачи имат своите неудачи.
    Ето такава е тя, моята фирма, която искам да “спасявам”.

  3. Трудно ми е да говоря по принцип, затова ще се опитам да съпоставя нещата повече с конкретната ми професионална реалност. Ако шефът ми наистина е свестен (разбирам под това и професионалист) и работата ми харесва (тоест не съм попаднала на нея случайно), бих останала. Правила съм го и преди, при това нито шефът ми беше свестен, нито професионалист, нито плащаше, нито предприемаше адекватни мерки, за да излезем от кризата. Работата на това място, обаче, беше мечта за мен и останах, колкото успях да издържа финансово, защото тогава смятах, че нещата могат да се променят. Във фирмата, в която работя в момента, също периодично имаме затруднения и периодично ме обзема желанието да ида на място, което ми предлага по-добри условия. Два пъти съм била одобрявана за постъпване в много по-голяма фирма в същия бранш, при по-добри условия за работа, и двата пъти се отказах да напусна сегашната си работа. Не на последно място, защото виждам преките резултати от това, което правя, и осъзнавам, че ако аз и колегите ми напуснем, фирмата просто ще стане нещо друго. Работата ми там не е единствено източник на доходи – тя е осъзнат избор какво искам да правя и от какво съм съгласна да се лиша, за да го правя. В настоящия момент, за да напусна работата си, няма да е достатъчно някой друг да ми предложи по-висока заплата, по-хубав офис и обещание за премии два пъти годишно. Интересува ме твърде много начина на работа в дадена фирма, колектива, взаимоотношенията в нея – все неща, които няма как да разбереш отвън, убедила съм се в това. Изградила съм си критерии към работата, на които държа повече от заплатата си и смятам, че човек може да намери начин да постигне финансова стабилност без да се самоунищожава физически, работейки по 15 часа на ден (например).
    Напълно съм наясно също, че шефът би могъл да спъва страшно много работата на служителите си, до степен, в която да унищожи предприятието си; но служителите му имат същата възможност – виждала съм осъществени на практика и двата случая.

  4. Виж сега шефа ми е приятел, но като стане въпрос за работа за съм „служител“ за него…

    Бъди лоялна към себе си на първо място ти си stakeholder, а не shareholder – нямаш собствен интерес на съдружник. Отнеси се професионално – някъде където баланса на личното щастие, паричното и професионалното удовлетворение ще са на желаното от теб ниво. Съвсем друг е въпроса, че такова място няма

  5. Естествено, че човек освен добри пари ще иска и добро отношение. В тази връзка повече хора ще предпочетат да работят за малко по-малко пари, но в добра работна среда, отколкото за малко повече пари, но да се отнасят към тях като към амеби. Разбира се факторът колко точно е разликата в заплащането между двете места не е маловажен. Тоест, ако на едното място ме тупат по гърба и ме носят на ръце, а ми плащат четири пъти по-малко отколкото на другото място, честно казано, ще се позамисля.

    Ако човек е работил при лоялен работодател, естествено, че ще се задържи там и когато фирмата е в някаква временна криза, най-малкото просто щото е свикнал, досега е бил свидетел на добро отношение и ще направи всичко възможно, за да може да задържи това състояние. Ако обаче работи на място, където работодателят инвестира вместо в персонал, техника и каквото там е нужно за по-добър краен резултат (дали под формата на стока или на услуга) в нови коли, gsm-и, нови имоти, екскурзии и пр., а постоянно изтъква липсата на средства като аргумент за повишение на заплатите, тогава естествено, че работникът ще се махне и ще иде на по-добро място.

    Дилемата Шеф vs Служител добрият шеф никога не би допуснал да съществува, защото ще прави всичко възможно, за да се обгражда с колкото се може по-кадърни и лоялни служители и ще се освобождава от некадърните и нелоялните. Добрият шеф никога не би търпял компромиси и не би назначил за шеф на дизайнерския отдел гаджето на сина си, завършило Техникума по обществено хранене. Например.

    Естествено, че парите не са единствения мотив на работещия. Мотив е доброто отношение към него, мотив е сигурността на работата му (фирмата е стабилна и някаква временна криза не може да навреди значително на стабилността й), мотив е лоялността. Естествено, че иде реч за двустранни отношения. Само че шефът обикновено има по-голям избор и ще се отърве от нелоялния си персонал, докато персоналът, особено в една такава хаотична среда като нашата, няма Бог знае какъв избор. Губещите са: недалновидния шеф, направил компромис с подбора на персонал с цел пестене на разходи за печалба, некадърният персонал, който рано или късно ще претърпи загуба вследствие краха на некадърния си шеф, и кадърния персонал, който е изхабил сума ти нерви и време, търсейки си свястна работа, а междувременно работещ за човек, който не оценява способностите му. И да, не са важни само и единствено парите, ама без тях не може.

  6. емин бей, сигурен ли си, че няма? благодаря на всички за коментарите! след малко започвам да копвам коментарите от другия блог 🙂

  7. от dzver:

    Мътна и дебела тема е лоялността. Според мен лоялността се състои в това съвестно, почтено и честно да си вършиш работата, за която си сключил договор, като срещу това си получаваш в срок заплащането, осигуровките и имаш нормални условия на труд.

    Систематичното надхвърляне на работата, което се случва тук-таме далеч не е лоялност, а дребен тарикатлък на някой шеф. Обратното – при инцидентна остра нужда от овъртайм, да не си свършиш работата е безотговорност на служителя.

    Ако условията се влошат, редно е началникът да извика служителите и да се предоговори с тях – за по-ниска заплата, по-дълго работно време и т.н. Мои познати в такава ситуация обикновено са ги карали да работят извънредно и не са им плащали заплата с месеци и това – докато в един момент просто спрат да ходят на работа.

    В края на краищата всеки сам преценява къде е границата между отговорност към работодателя и отговорност към семейството…

  8. longanlon:

    В конкретно описаната ситуация бих напуснал и отишъл да работя за конкуренцията без никакви угризения.

    Всъщност, дори не мога да се поставя на мястото на някой, който би избрал другия вариант, не мога да разбера защо изобщо някой и го направил. Бих останал ако собственикът на фирмата ми е много близък приятел да речем – тогава запазвам приятелството с цената на малко лишения, които са малка цена за това.

    Но иначе – защо??? Лоялност? На какво отгоре? Лоялност към какво? Както каза Дзвер, лоялност е да си изпълняваш съвестно сключения договор, не да жертваш времето и част от живота си за… за какво всъщност?

  9. kanew:

    Въпроса за връзката- шеф, служител и лоялност и т.н отдавна е решен с руската поговорка:
    Ты по чоловечески, я по чоловечески .

  10. не работя за заплата (това е името!):

    Ако работата ми се мери единствено в заплатата, зле съм.

    РАботното място трябва да предлага всички останали екстри – хора с които ми е приятно да се срещам всеки ден, офис който стимулира творчеството ми, забавна задача, която поема времето ми и изпълва минутите със смисъл..шеф пич та дрънка, стол с облегалка за гърба, машина-трепач с бърз интернет, офис закусвалня с три варианта салати и кошница с плодове в почивките, офис фитнес..евентуално ще приема и карта за масаж..и вода. Много вода.

    Последните три букви към името ми струваха четвърт милион.
    Ако и с тях не мога да направя нещо, така че тоя продукт/услуга да живне, има два варианта:
    – уморените продукти ги убиват, нали
    – уморените служители ги убиват, нали

    Ако нещо на пазара се промени драматично и на шеф ми му се налага да влага повече в оборудване, отколкото в хора и обучението им – на грешното работно място съм.
    Има си шерпи. Кой за каквото е учил, ок
    И който е спрял да учи – да продължи да дреме на тая ясла.

    Животът ми не е фирмата, а кариерата ми. Лоялност към мен си – да. Към фирмата, да .. след мен. Към шефа – просто към титлата, не. Към човека с визията – може би..трябва да демонстрира че ме цени.

    С други думи
    дилемите ми не се мерят в пари.

  11. Вени Г.

    Била съм в точно тази ситуация. Шефът ни събра един ден и ни обясни в каква дупка е изпаднала фирмата по вина на (абе няма значение на какво или кого) и че прави всичко, за да излезем, но трябва и ние да свием заплатите си. Никой не протестира, никой не напусна. Тъй че отговорът ми е първият, защото съм го давала реално.

    Мотивите:

    Шефът ни беше свестен човек – обичаше си хората и се грижеше за тях. И ние си го обичахме. Т.е., мотивацията ни беше изцяло personal, както каза kanew: с човек – по човешки. (Е, естествено, че вярвахме в добрия изход, няма толкова мазохистичен или малоумен служител, който заради готин шеф да е навит да бачка за пхоловин заплата без изгледи това да се промени.)

    Резултатът:

    След около година един по един започнахме да поемаме към други работни места. Всеки според достигането на личния си лимит на затягане на колана. Сега, 4 години по-късно фирмата е излязла от голямата дупка, но на много по-ниско ниво. По-малка е, свила е бизнеса отвсякъде – географски, като персонал, като обем продукция, като приходи и печалби, като произвеждани услуги; но продължава да съществува и не е застрашена от фалит. Не познавам никого от сегашния екип с изключение на шефа.

    Сега оценявам, че просто нямаше шанс в онази ситуация. Но пък ако не бяхме приели да работим много месеци за практически без пари, фирмата сега нямаше да я има. От друга страна, сега я има, но ние, тогавашните спечелихме само месеците затягане на коланите.

    От трета страна си мисля, че не съжалявам – никой, дори готиният шеф не е врачка да познае как ще се развива средата. Направих избор, залагайки на позитивно развитие, не познах, започнах да губя и се изтеглих, когато загубите ми надвишиха някаква допустима/търпима граница.

    За съжаление, добрите хора и добрите намерения не са достатъчно условие за бизнес успеха. Но пък са неоспорим плюс, когато ги има.

    П.П. Аз съм от тия, дето вярват в нещото, наречено “социална отговорност” на бизнеса.

  12. asktisho:

    Всичко зависи от личността на шефа. Ако е харизматичен лидер, който надъхва другите да участват в един отбор за една цел, в която той дава (взима) най-много, но умее да балансира интерсите на всички в екипа, ще остана. И допълнителната инвестиция на време и усилия трябва да бъде компенсирана по някакъв начин след това. Безплатен обяд няма, все пак, това е бизнес-, а не благотворителна организация. Естествено, в повечето реални сценарии нещата стигат до описнаите по-горе случаи, в който постепенно на всички им писва да “затягат колана’ и се махат, а корабът потъва. Но все пак лоялността е висш човешки добродетел и ако съм посветил усилията си в следване на примера на един човек, който по всякакъв начин ме вдъхновява и показва, че има всички качества да бъде мой лидер в работата, която вършим, ще остана въпреки всичко. Такива шефове обаче у нас са малко. И в повечето случаи служителите биха направили компромис заради някакви приятелски подбуди. А благодарност няма да срещнат, така че, за да бъдем пак реалисти, много малка е вероятността някой да ти влезе в положението и да остане да потъва на кораба заедно с теб. Щом си се хванал на хорот, ще го играеш. Ти си собственик – основните рискове и печалби са за твоя сметка. Съглаен съм и с твърдението, че работата трябва да носи повече от заплата – тя трябва да е интересна, да ангажира, да те учи на нещо, да ти помага да се развиваш, да те събира с нови хора. Това са също причини, заради които си заслужава да опиташ да я спасиш. Верно, да започнеш вднага при конкуренцията и да спасиш д-то е примамливо, но да не забравяме, че никой не обича предателите, а най-много тези, които им плащат…Там ще знаят, че при най-малката криза си готов да постъпиш по същия начин. ще знаят, че си нелоялен. И ще имат съответното отношение към теб. Абе, малко си противореча, ама в крайна сметка наистина зависи от личността на лидера. И, според мен, по-лесният път почти винаги е грешният.

  13. longanlon:

    “Не работя за заплата”, май живееш в мечтите си хехехе 🙂 Може би затова си анонимко, за да не ти се смеят на изхвърлянията хората, дето те познават, а?

  14. longanlon, като че ли ти харесва да стоиш в прашните нозе на Европа; с това мислене, защо не! 🙂

  15. коментар на Боримечка:

    Работим за пари и това е ясно… Но не работим само за пари! Ако това, което правя ми е приятно и интересно, а бюджетът може да го понесе, бих останал за известно време… Защото пък ако фирмата оправи положението си и шефът е свестен, ще оцени лоялността и във финикийски знаци… Това е 🙂

  16. Както винаги смятам въпроса ти за подразбиращ се (типично за мен), макар за повечето хора да не е така. Но нека разгледам ситуацията.

    Най-важното, финансовото ти благополучие не е в криза, а просто живееш по-скромно. Имаш възможност да си позволиш основните неща за едно нормално преживяване и това на твоето семейство. Така че не си притиснат да напуснеш.

    В контекста преди анкетата, фирмата, в която работиш ти дава възможност за професионално и финансово развитие. Това означава, че ако оцелее и за в бъдеще ще бъде така, дори може да си по-добре в зависимост от това дали кризата води само до оцеляване или и до развитие. При тези условия освен добра заплата, не е въобще сигурно дали другата фирма ще предложи същото.

    Единственото нещо, което ме кара да се замисля за напускане не са повечето положени усилия, а възможния голям стрес. Така, че ако за средносрочен период стреса продължи твърде дълго ще напусна.

    Друга причина поради, която бих напуснал, ако фирмата не може да ми предложи по нататъшно професионално развитие, което не означава задължително по-висока длъжност, но е май е предимно това.

    Що се отнася до напускането, фалита и връзката с данъците, трябва да е масово явление за де се отрази на икономиката. Аз го виждам единствено в случай на масова емиграция на квалифицирани хора. А там въпроса вече не е до фирмата, а до държавата, в която живееш.

  17. Pingback: Нова работа » Blog Archive » Лоялност

Коментари са забранени.