самоубийство = свобода?

tibet_girl12.jpg

Докато четях „Времето на ангелите“ на Айрис, си спомних, че и аз доскоро намирах идеята за самоубийство за доста живителна и ободряваща: когато човек знае, че ако стане много напечено, може завинаги да се измъкне от скапания живот, той живее спокойно и с любопитство очаква следващия ден.

Да, но никой досега не е дал 100 % гаранция, че смъртта е краят. Всички религии смятат, че не е, а има и доста хора, съвзели се от близки до смъртта преживявания, които разказват това-онова. Така че няма утеха, че всичко ще свърши. Хм, малко изморително звучи.

Радвам се, че някак естествено преди време се плъзнах в друга посока: реших да се науча да живея щастливо тук и сега, независимо от обстоятелствата – като променям каквото мога и приемам каквото не мога, и правя разликата между двете. Мисля, че ако знам как да живея този живот, ще се справя чудесно и с евентуален следващ.

От процеса на умиране не ме е страх, дори и ако е болезнен. Знам, че е временен. Будистите, обаче, го вземат по-насериозно, затова се подготвят и за него. “Тибетска книга за живота и смъртта” е полезно четиво и за небудисти, и дори за невярващи в следващия живот – най-вече за тези, които знаят, че дните им са преброени или искат да помогнат на някого в такова положение. Дори смятам, че всеки трябва да има собствено копие от тази книга. Ако Станислав не ми върне моето, за Nти път ще си купя ново, и няма да му се сърдя.

Така че вече не живея с освобождаващата идея за самоубийството, но мисълта за смъртта ми помага да живея по-добре. Не ми позволява да си губя времето. Уча се да живея така, че да правя само нещата, които намирам, че си струват точно в този момент.

По-конкретно, мисълта за смъртта ми помага да устоя на изкушението да включа отново звука на телефона (изключен е от две седмици и ще остане така до края на отпуската) и да влезна в ролята на “Спешна помощ”, очаквайки евентуални позвънявания от всеки, който знае номера. Смъртта ми напомня, че дълбоко в същността си аз не съм спешна помощ, не съм линейка, че нямам безкрайно много време да разбера коя съм и да заживея в светлината на това разбиране.

Не се учудвай ако не отговарям и на писмата ти. Дали ще се сърдиш е твое решение.

Advertisements

селският и градският ром

pantry2.jpg

Дадох й 20 от 25те, които имах в портфейла, както и 40 от 40те, които Стоян е спестил от Рожен (ял по-скромно, помагал за благоустройването на обсерваторията, и така платил половината от цената за нощувка). Смятам да му предложа, заедно с внучката на Албена, другата събота да седнат в кухнята и да сортират торбата със стотинките и да отидат да ги обменят (Може би в някоя банка? Съвет от теб?).

Внучката на Албена е на неговата възраст, но не е кандидатствала в езиковата / математическата гимназия, макар че, доколкото знам, е отличничка. Сестра й е на 18, но не е учила в гимназия, защото не са могли да си го позволят, а освен това има сериозни здравословни проблеми. Току що е оперирана и се нуждае от 70 лева за лекарства. Албена вече има 80 от мен и съседката и ще купи част от лекарствата, а и нещо за ядене, защото не са яли тия дни.

Надявам се през седмицата Албена да се обади ако има нужда от пари, защото и тя, и двете й внучки, буквално гладуват, а самата тя наскоро е припаднала на улицата – от глад, жега и напреднала възраст.

Майката на момичетата отдавна е изчезнала, а бащата е починал. С пенсия от 80 лв и някакви ваучъри за твърдо гориво, както и Хлв от чистене на входове, Албена отглежда тези момичета (14 и 18), плаща 20 лева наем за общинско жилище в края на циганската част на квартал “Орфей”. Пътят дотам никак не е кратък, особено в жегата, установих лично вчера.

За трите години, откакто живея тук, Албена веднъж ме осведоми за семейното си положение и ме помоли, ако понякога имам излишни дрехи, да й давам. Веднъж дадох чудесни отеснели, съвсем нови пола и блуза на внучката й, и повече не съм се сещала, че бих могла да помогна на Албена, макар че всяка петък вечер / събота сутрин й оставям пред вратата вода, за да мие стълбите.

Днес Албена напомни за себе си, явно защото много се е уплашила след припадъка. Каза ми, че непрекъснато мисли как ще се справят внучките й сами ако стане нещо с нея, дали голямата ще живее дълго…

Казах й, че малката (14) е достатъчно голяма, за да й помага вече редовно, че може сама да отиде до гимназията да се запише, както моят син сам подаде документи, следи класирания и се записа, а следващата събота да я доведе да си поговорим за училище и други неща.

Нямаше начин да не се сетя за героите на ромската ми авантюра, на които вече няма да давам пари. Около 600 лв стигат за семейство, в което има доста на брой здрави пълнолетни.

Да, Албена, в сравнение с тях, живее в разкош. За 20 лв живее с двустаен общински апартамент, докато те за 30 ползват две селскостопански помещения на полето.

Докато те 4 месеца не намериха време да започнат да се ограмотяват (въпреки че нямаха много работа), и привикват и малките да просят, Албена сама е успяла да изучи в училище до 8 клас две момичета, които никога не й е хрумнало да праща да просят.

Малката внучка на Албена иска хубави дрехи, а предполагам, мечтае и за мобилен телефон. Подобно на повечето родители у нас, Албена не се е сетила да покаже на децата, че трябва да се научат да се справят сами. Нищо, аз, като фанатизиран представител на другата група родители, ще обясня другата събота, а може би и по-нататък пак.

Как можеш да помогнеш на Албена?

– Като  придружаваш нея и внучките й в някои институции – хем да й помогнеш, хем и момичетата да се научат как да се справят с бюрокрацията

– Като помагаш на внучките й с уроците – голямата би могла да се върне в училище и да завърши гимназия (и без това заради здравето си няма как да се натоварва с физическа работа), а и двете биха могли да научат английски и да работят с компютър

– Като подаряваш по някоя и друга излишна женска дрешка

Когато се запозная подробно с положението, ще докладвам повече. Надявам се със семейството на Албена да е  по-лесно отколкото със семейството на Грозданка.

С Бен, новият доброволец от Корпуса на мира, си говорихме за положението в циганската махала и как може да се помогне. Стигнахме до извода, че може да говорим с администрацията на училището в махалата и той, с ученици-доброволци, да занимава в извънучебно време ромските деца – с игри и учене, превръщайки сградата на училището в своебразен център, който да работи до късно, дори и в почивните дни, и лека-полека да привлича и възрастните и да им помага да се образоват.

Вчера, като минавах през махалата, си мислех, че е хубаво точно там да има разположени офиси на социални грижи, бюрото по труда, които да работят активно с хората в квартала, за да повишат вероятността да си намерят работа, вместо да зависят от помощи.

Приемам идеи за това с какво ученици в гимназия, американец-доброволец, както и други граждани, биха могли да помогнат да се промени ситуацията не само на ромите, ами на всякакви хора в неравностойно социално положение.

meet Vaski4a

 

Вчера си мислех да дам на Стоян да чете Матилда и Вещиците на английски – няма как да не иска да препрочете тези книги 🙂

 

Днес се сетих за душегубката и я споменах в един постинг

 

После видях, че Анито е намерила човек за филма

 

Чудя се кога ще се появи Васкичът?!? Искам на пикник!!!

По-добре мълчи!

Обикновено живея с усещането, че никога не съм скучала, но в опита си да бъда честна и прецизна, казах:

“ Аз пък никога не съм скучала … освен, може би, в ситуации, в които съм била принудена да присъствам на скучно събитие …”

“Аха! Да речем в някой скучен час в училище!”

“Е, човек винаги може да превърне скучното занимание в интересно … бла-бла”

За последното ще пиша друг път. Идеята ми сега е да пиша за обществените услуги и събития, които често се оказват нискокачествени, безсмислени и времегубещи, но ние не правим нищо, за да ги променим. Защо?

Естествено, след разговора известно време в главата ми доминираше образът на училищната скука, защото седем години беше фактор, косвено причиняващ ми сърцебиене, главоболие и т.н. За седем години синът ми още не се е адаптирал напълно към училищната скука. Неумението му винаги напълно да прикрива това, се обяснява като арогантност от едни, и психологическо отклонение от други учители. А аз прекарвам твърде много време за да му напомням:

Не задавай въпроси на учителите. После ще потърсиш сам информация или ще питаш мен или някой приятел.

Никога не говори в час, колкото и да е скучно. Не рисувай. Не чети.

Не гледай учителите в очите, защото се плашат от погледа ти. Изглежда им дръзко.

Ако ти кажат да ги гледаш в очите, гледай ги мазно и леко уплашено (това и аз не знам как точно се постига 😦 )

Прави точно каквото ти казват, колкото и да е безсмислено.

Не казвай нищо (дори когато си поканен да изкажеш мнение), което не би казал твой съученик, по какъвто и да е повод, дори и в отговор на въпрос по учебния материал.

Прегледай още веднъж тези полезни родителски съвети и директни / индиректни учителски послания. Ако едно дете расте с подобни напътствия / изисквания във всички области на живота си, в какво се превръща? В циничен страхлив конформист. И как после искаш такъв човек да промени нещичко в средата си?

За мен е важно да науча сина си да превключва в такъв режим в някои аспекти на живота си, за да оцелее и да се научи на гъвкавост. Но за твърде много деца, това е единственият режим, в който се възпитават да оперират. Това се изисква от тях не само в училище, но и у дома, и на улицата. И малко от тях научават и други начини. За тях страхливият конформист не е защитна маска, която да сложат само когато наистина се налага да си спасят кожата; за тях това е зрелият, нормалният начин на постоянно функциониране.

Ето защо понякога наричам българското училище “душегубка”. И често намеквам, че и семейството заслужава това звание.

Още по темата:

Златната среда скапва златната младеж.

Егати пауъра

В душегубката

Какво искаме за децата си

 

 

 

 

За какво ни е биоразнообразието?

Оставям настрана будистката етика, за да проговори будистката прагматичност. И изобщо нямам намерение да се заяждам с Г-жа Банева.

Биоразнообразието, освен всичко друго, означава генно разнообразие. А за какво ни е генното разнообразие? За какъв Х са ни нужни повече видове гени? За да можем от тях да създаваме нови видове, от които се нуждаем. Ако сравним с конструкторите Lego, би предпочел да имаш не само жълти тухли, нали?

Оставям настрана спорните генно модифицирани храни, за които се твърди, че могат да решат завинаги проблема с масовия глад, да заменят скъпи ваксини и пр.

Става въпрос за всевъзможни други приложения, които карат учени, икономисти, политици, и бизнесмени да говорят за “биобазирана икономика”. Представи си “биорафинерии”, построени в близост до земеделски райони – фабрики, които произвеждат какво ли не (включително толкова важните за икономиката и колата ти горива) от отглежданите наблизо растения. Растенията не са изчерпаем източник като нефта, а освен това, биорафинериите ще създадат още работни места, в райони, където преди е имало единствено слабо-развито земеделие. Представи си икономически ефективно земеделие в някоя бивша пустиня.

Та, за да създадем полезни за нас видове, ни е нужно разнообразие от гени: един ген от този вид ще кара растението да пониква и узрява бързо, така че да имаме по няколко реколти на година. Друг ген ще го прави издръжливо на студ / жега / суша / плесени и т.н. Спомни си приказката за Джак и бобеното зърно ( Jack and the Beanstalk).

Всеки ген е ценен, понеже може да послужи за разрешаването на специфичен проблем. В същото време, нито един ген не е по-ценен от друг в абсолютен смисъл. Жегоустойчивият е ценен за африканците, но е безполезен за ескимосите.

В тази връзка ми е много забавно, когато хора с определени политически възгледи решават,че гените на една човешка раса са по-ценни от тези на друга. Това ги подтиква да се погрижат за чистотата на расата / нацията. Резултатът е еднакви хора, които можеш да облечеш в еднакви униформи и да обучиш да набиват еднакво крак. В което, разбира се, едни откриват своебразна красота, а други не – всеки си има право на лош вкус.

Още по-забавно е, че някои от радетелите за чиста нациа се гордеят с дългата си история, която в съчетание с кръстопътната география, е позволила повече от хиляда и триста години всевъзможно племена да осъществяват кръстосано оплождане, с което, същите тези горди националисти обясняват своеобразния гений на етноса си.

Още, още по-забавно ми е, когато някои от тях поставят този гений на второ място в света – след гения на група, която е известна с ограничеността на генофонда си, а в някои среди и с това, че в идеалния случай трябва да бъде унищожена. Що, бе, господа? Толкова ли е страшно да кръстосаш гени с гений?

Айде по-малките измежду вас да слушкат не само в час по България, но и в час по Биология. Току виж изобретили някои биотехнологично чудо, което ще замени циганите с друга суровина и ще изведе родната козметична промишленост на светлинни години пред френската. А внуците ви ще са по-благодарни на вас, отколкото на Хан Крум, Бойко Борисов и Хитлер взети заедно.

P.S. Хуманитаристите могат да се упражнят в разсъждения за културното многообразие.

нямам проблем с Евгения Банева

а с всички останали, които умират да са на нейното място.

Сред тях има такива, които не крият, че ако имаха възможността, биха я хванали за красивата коса, и биха я завлачили и натикали в калта. Те никога не биха признали, че след това с удоволствие ще носят обувките и очилата й.

Има и друг тип – тези, които обвиняват първите в зелена завист. Те мило и мъдро биха казали “Дай, Боже, всекиму!”

Още по темата:

Да го духат бедните (от мен)

Закуска в Тифани (от мен)

Патетично (от Марфа)

Никой ли не иска да си предложи PRуслугите на Банева? Може пък да плаща добре.

сендовата система

diploma1.jpg

Аз съм по-голяма и не можах да уча по тази система, но си спомням, че я имаше. Мислех, че е била само за начален курс, обаче. Радвам се, че Жилов напомни за нея. Очаквам коментари и разкази на бивши ученици, учители и родители.

Ужасно се зарибих и открих следните нещица:

Книга от Благовест Сендов, която тутакси поръчах.

Интервю с Благовест Сендов, който сега е посланик в Япония.

Историята на някой си Димитър Ганчев, чийто баща, заедно с Валери Петров бил писал буквара за системата. В началото се споменава за т.нар. ПГО (проблемна група по образованието), която тогава е работела към БАН и министерството на образованието.

За съжаление, засега не намирам кой знае какво в нета. Надявам се повече хора да пишат. Дано някой си пази учебниците. Бих искала да ги видя, и … много ясно, да притежавам някои от тях 🙂