обичам да съм безполезна

Ако все още не си го разбрал, след като прочете „тумба-лумба тра-ла-ла“, можеш да видиш какво съм писала днес в ученическия блог – това, а малко по-рано и това. После не седнах да работя, а започнах да ям семките ( в офиса!!!), които Радина ми подари преди време и хвърлих едно око на блога на Лъчо, където точно по темата открих прекрасен коментар от Жилов. Синхронността е виновна за това, че вчера в скайпа питах Лъчо дали харесва поговорката „който не работи, не трябва да яде“, на което той отговори „не“, а аз днес си спомних, че имам едноименен пост .

Истината е, че бих прекарала живота си в безполезност, без да бързам за никъде. Не бих скучала и секунда от такъв живот. Невенчето би извлякла образователни ползи, но не и аз. Съвсем арогантно си помислих, че човечеството би имало полза от моята безполезност – пример за човек, който е в мир със себе си и вселената и не бяга от себе си с помощта на трескава активност. Който не може да учи, учи другите.

Чудя се как продължавам да получавам пари за работа. Ти би ли ме наел? И колко ще ми плащаш? Не че ми пука и е полезно да го знам – аз мога да стана и клошарка, както споделих в блога на LeeNeeAnn. Просто ми е любопитно. В случай, че не си спомняш колко струвам, погледни тук.

Вчера с децата говорихме за хората, които помагат на други хора като доброволци. Оттук нататък ще помагам не винаги когато няма кой друг да свърши нещо, а само когато ми е кеф. Защото така ми харесва.

А какво правят ромите ли? Вчера ми се обади Грозданка, за да ми каже, че единият брат щял да поработи за 2 седмици във Варна. Не ми се мисли как най-болният точно си е намерил работа. В момента се сещам, че там имат някакви кумове. Та Грозданка и сестра й били там да се помотаят. Последният път, когато ходих на море за две седмици беше през лятото на 1990. От умиление заредих 5 лева ваучър на Грозданка и не попитах какво стана с детето – племенник, което беше в болница и за което не дадох едни пари и напомних, че като намерих работа на баща му, той не я хареса.

Мога да понауча френски, само за да бъда възбуждаща като Мортиша. Lee Ann, ще ми преведеш ли тази песничка?

В момента ни правят одит …

Advertisements

16 thoughts on “обичам да съм безполезна

  1. напротив! чувствам се прекрасно наистина! мерси, LeeAnn, знаех си, че мога да арзчитам на тебе 🙂

  2. Лид, може ли само да попитам колко парадокса според теб има в тоя пост? 😀

    И „бащата на еди кого си“ би щракал с пръсти по цял ден, да не говорим за люпенето на семки, стига да успее да мине метър, пък ти май в същото време се възмущаваш от липсата на предприемчивост у това семейство …

    Сигурно поговорката трябва да се преправи на „Който иска да получи нещо, трябва да си го заслужи“. По един или друг начин, включително и с непозвол … кхъ-кхъ … нетрадиционни средства. Не си ли съгласна с тая обобщена трактовка? :]

  3. Съвсем набързичко и съвсем непретенциозно, за теб, Лид *-)

    Любов като на 16
    Marie Laforêt

    Люби ме като на 16
    Люби ме без да знаеш как
    Люби ме боязливо
    Като в прекрасна вечер от младостта
    Кажи ми думите, които не се осмеляваш да промълвиш
    Направи жестовете, които се колебаеш да направиш
    Задуши ме в прегръдките си
    Люби ме бързо

    Люби ме като на 16
    Отнеми целомъдрието ми
    С твоите сълзи и клетви
    Люби ме със сърцето си
    Бъди моят първи забранен плод
    Бъди нескопосан и послушен
    Ти колежанин, аз малко момиченце

    Люби ме като на 16
    Люби ме без да знаеш как
    Люби ме боязливо
    Като в прекрасна вечер от младостта
    Люби ме като на 16
    Наивен и нетърпелив
    Така че моето сърце за миг
    от детството мое да открие

    Люби ме като на 16
    Люби ме без да знаеш как
    Люби ме боязливо
    Като в прекрасна вечер от младостта
    Бъди моят първи забранен плод
    Бъди нескопосан и послушен
    Люби ме бързо

  4. Lee Ann, благодаря! Ти си моят герой! Искам да науча френски 🙂
    Скокльо, как без парадокси човек би достигнал истината?!?

  5. И аз обичах да съм „безполезен“, убеден, че така съм свободен да се занимавам с истински важните неща. По дяволите работата, жените, общественото мнение и т.н. Една година не работех (е, пишех статии в няколко списания за компютри и игри, но тъй като това не ми отнемаше почти никакво време и тъй като не ми генерираше по-висока от средната заплата, не се води истинска работа).

    Наистина, „безполезността“ ми даде възможност да мисля, да разглеждам, да откривам разни неща… Но изолацията е непоносима. Седях си само вкъщи и установих, че си губя времето. Започнах да се чувствам подтиснат и приятелите ми не можеха да променят това.

    Затова почнах да работя и като куриер паралелно със списанията, но и това беше измама от моя страна – работата ми беше забавна, истинско приключение, интересна разходка всеки ден, и то само по няколко часа – все още имах прекалено много свобода. Значи не бях още „пораснал“.

    Сега работя целодневно в офис и стигнах заветната четирицифрена заплата – не че ми е много по-добре така, но не чувствам тази ужасна празнота на отхвърлен от обществото човек. Вярно, пак измамих системата (работата ми е творческа и е свързана с едно от хобитата ми – игрите), но важното е, че съм далеч от времето, в което не излизах от къщи и се депресирах.

    Но да оставим изолацията и желанието ми да докажа, че мога да съм „нормален“. Това вече не ми е грижа – доказал съм го, значи ако искам мога да напускам работа и да ставам клошар, пък изолацията ще я изтърпя някак.

    Причината да продължавам да работя (освен, че работата ми е интересна), е друга. Оказа се, че трябва да има нещо, което да ми пречи, някаква работа, която ми се стоварва да свърша в някакъв срок, за да ценя времето си и да не го пилея, за да го използвам за „моите неща“, когато имам време за тях. Ако имам цял свободен ден – ще го прахосам. Ако имам няколко часа, свободни от работа – ще се постарая в тях да вместя малкото неща, за които наистина ме е грижа. Поне така е на теория.

    Във всеки случай „безполезността“, описана от теб, вреди. Защото липсата ми на дисциплина, мързелът ми, фактът, че отивам на работа по обяд и почвам да работя чак когато се свечери, не ми помага.

    Аз искам да направя някои неща лично за себе си. Но за да завърша историята, която правя за комикс, Fragile Nonie, за да напиша книгата си – „Разтапяне“ – пак трябва усилие и постоянство. Това е като да работиш с лопата – пръстта трябва да отиде от точка А до точка Б, или пък като да вдигаш гиричка – трябва да издържиш и да не се мотаеш. Мързеливите креативни хора като мен не стигат далеч. За да направиш / създадеш нещо си трябва и рутина, воля, концентрация. Да живее рутината – нещото, от което все бягам, а не трябва…

  6. а ти наистина ли искаш да направиш тия неща? аз когато наистина искам да направя нещо и имам време и никой не ми пречи … го правя 🙂 и не ми е нужна дисциплина и рутина … като идва отвътре го правя

  7. Pingback: ако (не) « полетът на костенурката

  8. Lyd, много ми харесва това, което пишеш, особено това за безделието. Но ми звучи някак на книга, някак „абе аз ако живеех друг живот щеше да е такъв и такъв и такъв, НО…“, та се зачудих какво Наистина се случва с теб.

    Ти защо ходиш на работа? (моля те отговори на този въпрос) Защо не си безделник, ако наистина го усещаш, че е това искаш? Страх те е, че няма да оцелееш? Или се притесняваш за детенцето си? Булшинството от хората искаме да сме безделници (поне за определено време, след което смятам се достига до синдрома Жилов, описан по-доре)…но малцина са. Защо? 🙂

    И нещо, което леко ме натъжи в тази красива слънчева сутрин: „аз когато наистина искам да направя нещо и имам време и никой не ми пречи … го правя и не ми е нужна дисциплина и рутина … като идва отвътре го правя“ това го беше написала в отговор, мисля, на Жилов. Не разбирам: какво означава ако „имам време и никои не ми пречи“, когато говорим за неща, които ти идват от вътре? Не са ли тези нещата, за които си заслужава човек да пренебрегне всичко останало, т.е. да си освободи време?! Не са ли тези нещата, за които си заслужава да се опълчим на тези, които ни пречат?! Аз съм убедена, че човекът, който се пребори с тези две неща, няма дори да си помисли за рутината и дисциплина като проблеми…

    Хайде, аз да се връщам към моята работа. Има хора, които разчитат да го сторя, за да се задвижи колелото на незначителния за масата и важен за малцина процес, в който съм се внедрила. За мен да си полезен е полезно за самата мен – ах, този егоизъм. 🙂

  9. отговорих така на Жилов, защото той беше описал ситуация, в която има време и условия да направи нещо, за което казва, че иска да направи, но му пречел мързелът. Аз исках да кажа, че когато имам тези условия, нищо не ми пречи и не ме мързи, а не че условията са състояние да ми попречат. Учудих се как човек може хем да има удобни условия, хем да не ги използва, ако наистина иска нещо. Може би не го иска чак толкова, мисля аз 🙂

    Има неща, които много искаме, и е хубаво ако можем да отстраним пречките, но понякога не можем да ги отстраним. Значи трябва да ги приемем 🙂 Поне временно. Да ги приемем не значи да скърцаме със зъби в неизбежно примирение, а да сме щастливи въпреки, че не можем да имаме каквото сме пожелали. Може да ти звучи примиренческо и тъжно, но на мен не ми звучи така. По-весело ли е да не можеш да имаш това което искаш и да страдаш заради това?

    Аз обичам работата си и затова работя точно тая работа. Но не мисля, че съм пристрастена към тези занимания. Правя много полезни неща за много хора, но това не значи, че ако не мога да бъда полезна, ще съм по-малко щастлива. 🙂 Този пост е донякъде закачка към хората, които се идентифицират с работата си и полезността си. Закачка е и към тези, които мислят, че съм работохолик и Майка Тереза. Не съм нито едното, нито другото. Не държа да съм нищо и така съм щастлива 🙂

    А за работата – да, разбира се, че тя и източник на доходи за мен, а тези доходи са ми нужни за разни неща, и най-важното е детето. Но това не ми тежи, нито ме натъжава 🙂 Което не значи, че когато реша, че не е нужно да изкарвам пари, няма да спра 🙂

    Ето, ти обичаш да си полезна. А ако те лишат от това? Ако не можеш да се пребориш? Ще страдаш ли? Аз не. А ти ако страдаш, по-добре ли ще се чувстваш от мен?

    Звучи като на книга? Всичко, в което нямаме опит и не вярваме съвсем ни звучи като на книга. На мен ми звучи като начина, по който живея.Може би не във всеки миг, но все по-често 🙂

  10. Хай! Случайно попаднах тук…И ми хареса…Замислих се, всъщнотст, че майбезделието е сред лючимите ми неща…Или не точно. Родих преди година и останах въкщи. Знатете колко време има една жена /най-вече за себе си/ в подобен момент. Установих, че съм добра домакиня…Казах на мъжът ми, че като ме види много да готвя и шетам,значи нещо не е наред…Тогава имам време да остана насаме със себе си..И се замислям какво всъщност искам да правя…Ами, не съм сигурна…Бих искала да прекарвам повече време със съпругът ми. Обичам го точно толкова, колкото когато го срещнах. А сега, покрай малката, общуването ни се свежда само до битовизми. Искам да имам повече време за четене, гледане на телевизия и за виртуално и реално общуване с хора….Но всички тези неща не ме правят особено полезна в съществуването ми..Значи, бих искала да съм безполезна…

  11. 🙂 Благодаря за бързия отговор.
    Хм, да ме лишат от това да съм полезна? Кой да ме лиши? Товас си зависи до 90% от мен самата…Естествено, че ако се случи нещо кофти с мен, няма да мога да бъда полезна. Но по принцип все има нещо, което да направи човек и то да облагодетелства другите хора. Самият факт, че живеем в общество, а не в изолация, предполага онтошения между хората. И би ми било наистина неприятно, ако не мога да допринеса нещо за това общество. Не говоря за измисляне на ваксина против спин или някакви супер големи неща, но за желанието за това дори и малко да е, да се направи с жалание. Не е ли в това разликата между живот и съществуване? 🙂 Стана малко философска дискусията 🙂 и както във всяка дискусия има толкова истини колкото и участници.

    А иначе за нещата, които искаме – абсолютно съм съгласна за приемането на ситуацията. И въобще не звучи примиренческо, по-скоро съвсем логично. Искаш нещо, опитваш се, ако стане стане, ако не – усмивка и продължаваш. Най-кофтито е, когато се фокусираме върху невъзможността да получим нещо, което искаме. Изобщо фокусирането според мен е нещо доста неприятно като „явление“ по принцип. 🙂 Трябва да се разфокусираме! 🙂 Всичко да ни е като на шега, с достатъчна доза сериозност. Златната среда -май там ше да е истината. 🙂

    А пък днес ми правиха ваксина против заушка: сега не мога да ям шоколад и да пия алкохол 48 часа, а тази вечер има Christmas Party на организацията, за която работя. Как да не се усмихне човек.

Коментари са забранени.