право на мълчание

siberia.jpg

Днес е последният ми работен ден. От утре съм във ваканция до 10 април.

Не се ангажирам с никакви планове.

Най-вероятно ще отказвам  срещи и от делови и от развлекателен характер.

Advertisements

регресивна терапия

wave.jpg

Вярвам в прераждането и смятам, че имам достатъчно основания. Не ми се обяснява какви. Който се интересува, може да се самообразова.

Тук ще обясня накратко защо към този момент не вярвам в регресивната терапия. Регресивна терапия е припомняне на ситуации от предишни животи с цел разрешаване на проблеми от сегашния. Методите за припомняне биват най-различни. Лечителката, чиято половин книга прочетох тази сутрин, смята, че дори само повторното преживяване на минала проблематична ситуация е в състояние да ни излекува.

Повторното преживяване на болезнена ситуация само по себе си не води до излекуване. Ако не сме пораснали достатъчно за да оценим ситуацията в нова светлина, бихме могли да затънем още повече в настоящите си болезнени убеждения.

Да речем, че терапията ни върне към ситуация, в която сме били нечия жертва и сега се прави извода, че в настоящия живот се опитваме да отмъстим на някогашния си мъчител, от което страдаме самите ние. И какво оттук нататък? Очевидното за мен лечение е да му простим, но друг би могъл да спре до оправданието за себе си – той ме е тормозил, нормално е сега да съм гаден с него. Или пък да пробва да прости, ама понеже не е лесно да затъне в чувство за вина, че не е достоен, понеже не намира в себе си сили за прошка.

Терапията може да ни върне и към ситуация, в която сме били мъчители, точно заради което сега ни мъчат. И по-нататък? Разбираме, че проблемът е в минал живот, т.е. в сегашния сме невинни, но пак стигаме до това да простим на мъчителите (хора или обстоятелства). Останалото препрочети в горния параграф.

ОК. И други терапии, като психоанализата могат да те върнат до аналогични сценарии. Но оттук нататък? Освен това, сценарият, до който ни връща лечителят е винаги предпоследен. Колко време можем да отделим за да си спомняме все по-стари животи? И докъде ще ни отведе това? До Големия Взрив? Е, хайде холан! Предполагам, че дори Далай Лама не е стигнал чак дотам. Ако това беше толкова важна част от духовното развитие на човека, някъде в някоя свещена книга щеше да бъде описано. Ама не е.

Мисля, че настоящият ни живот, не само нашият, но и този на всички познати и непознати хора предлага толкова много материал за размисъл и прозрение кое ни прави истински щастливи и кое не. Но за да се възползваме, трябва да отделим време да се замислим. Но е по-лесно да платим на терапевт да го направи вместо нас.

Не отричам ролята на учителите ( в най-широк смисъл), напротив. Но имам едни съмнения в НЯКОИ от хората, които си вадят парите с терапия … Всички терапии би трябвало да имат за цел да ни помогнат да пораснем. Ако не заявяват такава цел, резултатите са съмнителни.

спасиха ми живота безплатно

african_violet_flower_pot.jpg

Благодаря на д-р Стратев и колегите му от едно от пловдивските АГО-та, които, без да имам направление, ме приеха за операция през 2001 година. Нямам идея как се оправиха със здравната каса тогава – казаха, че ще се оправят. Никой от тези хора не ме познаваше. Никой от тях не поиска пари и не пожела да приеме.

При операцията се оказало, че в Хасково съвсем са объркали нещата и всъщност нямам странен гинекологичен израстък, а спукан апендисит. Та веднага са повикали хирург да довърши операцията.

Благодаря на д-р Богданов, хирургът, който довърши операцията и бдеше над мен денонощно, дори и от дома си по телефона. Знам, че този човек вземаше към 300 лева заплата, въпреки дългия си стаж. Нямаше ръчен часовник, с който да засича клизмите и пр. Откраднали му го от едно шкафче в стая на пациенти. Ето защо исках да му подаря ръчен часовник. Не го прие, защото се бил заклел пред Бога и пред Царя от изстрадалия български народ да не взема пари (точно така се изрази).

Не пиша това, защото в Хасково би звучало като виц, а за да благодаря на тези хора.

безпомощен

helpless.jpg

Вчера чух, че едно момиче, съученичка на група мои ученици, е болна от хепатит. Все забравям да се ваксинирам. Докато се чудех дали вече някак не съм лепнала страшната болест, се сетих, че всеки от нас е изложен на атаките на вируси, бактерии, хора и обстоятелства, които успяват да разболеят един, но не успяват да разболеят друг. Струва ми се, че човешката имунна система е по-надеждна, отколкото сме свикнали да я възприемаме.

Израстваме, обаче, с други представи за себе си – че сме безпомощни срещу някои атаки отвън и бунтове отвътре. Когато чуем, че някой е болен от рак, надяваме се да не ни се случи. Когато има епидемия, голяма част от нас приемат, че е доста вероятно да се заразят. Често се чувстваме напълно безпомощни, в ръцете на сляпата случайност.

Подобни са усещанията на много от нас и когато се разболеем. Оставяме се в ръцете на лекаря, който се държи като богоравен и ни изписва лекарство, за което не знаем нищо, не ни обяснява нищо и не си правим труда да научим кой знае какво. Ако се окаже, че тази терапия не помага, обявяваме лекаря за некадърен и отиваме при следващия, с надеждата този път всичко да е наред. Някои заменят лекаря с шаман, но с повечето шамани се повтаря същият сценарий – оставяме се в техните ръце, надяваме се и им гледаме сеира.

Идеята за outsourcing е чудесна – не можем да знаем и можем всичко. И все пак, когато става въпрос за собствените ни тела и души, които се налага да употребяваме всеки ден, не е толкова лоша идея да сме поне малко наясно. Така, както много от нас могат да сменят крушка или да рестартират.

Когато сме малко повече “в час”, ще можем да зададем интелигентни въпроси на лекаря, и той няма да се държи с нас като ветеринар. След като “интервюираме” няколко лекари, ще можем да си изберем този, който ни пасва, с когото можем да си говорим като разноправни интелигентни същества, на когото чувстваме, че можем да се доверим.

Така, от проблем, ние се превръщаме във фактор за разрешаването. В триъгълника болен – болест – лекар, не оставяме лекаря да се справя сам и с болестта, и с болния ( някои от нас несъзнателно се съюзяват с болестта), а в сътрудничество с него се лекуваме.

Това е едно от нещата, които изграждат отговорността за собственото ни здраве и благополучие. Другите са вярата, че не сме беззащитни и безпомощни и желанието да научим повече за себе си, за да имаме по-малко поводи за посещения в поликлиниката, психотерапевтичния кабинет, къщата на шамана.

Така и не се наканих да рекламирам една ценна книга, която четох преди някой и друг месец, “Любов, медицина, чудеса” (Кибеа) от известният американски хирург д-р Барни Сийгъл, ето и книгата в Amazon.

Картинката е на Rick Harzewski.

топлият уют на лайната

за по-малките … това е песен на Pink Floyd

Как няма да станеш зависим, когато зависимите ти родители и зависимото общество от малък те учат да се пристрастяваш? Казват ти кое е важно, и ако за тебе не е толкова важно, те презират и наказват – ако не искаш да акаш в гърнето, ако не искаш да си лягаш навреме, ако не ти е важно да изкарваш шестици или да се подмазваш на учителките, ако не искаш да ходиш на гости у семейните приятели…

Никой не те оставя да търсиш това, което наистина е важно за тебе (да го намериш, означава да постигнеш мъдрост). Не, никой не те оставя да си губиш времето и да съзерцаваш мравките или облаците. Трябва да си учиш уроците, да се надлъгваш с останалите за да ти дават това, което си научен, че трябва да имаш.

Да имаш. Да получаваш. Не да бъдеш. А да даваш? Да даваш, да, но не на всички, а на Боговете. Първите богове са родителите ти. На тях дължиш безкрайна благодарност. Те са най-близките ти хора. (Коста казваше, че родителите си отглеждат децата си като прасета, за да ги изядат някой ден. Скоро ще се сдобие със следващата си педагогическа диплома и ще стане и терапевт, и на какво ли ще учи дечицата?!?)

На тях и на общественото мнение дължиш създаването и отглеждането на биологично собствени деца, които да превърнеш в следващите Богове за пред общественото мнение, и в същото време да бъдеш за тях Бог, така, както за тебе са били родителите ти.

На свой ред, като Бог (в ролята на родител/ учител/ началник/ колега с повече опит) ти налагаш върху подчинениете си ( деца/ ученици/ колеги) идеалите, с които си възпитан. Стоварваш собственото си унижение и срам върху по-слабите, като се държиш безсрамно – като твоите Богове.

А какви са идеалите на Боговете ти?

Трябва да намериш партньор, който да ти купува всичко / да се грижи изцяло за тебе.

Ако излезеш от себе си и направиш всичко за него, той никога няма да те напусне, понеже ще се пристрасти.

Трябва да създадеш семейство до определена възраст.

Семейството е край на щастливия безгрижен живот ( студентските години за отредени за най-хубавите в живота ти), начало на безкрайна борба за надмощие (нали знаеш частта с настъпването от сватбения ритуал?).

Трябва да се принесеш в жертва на децата си.

Трябва да имаш същите или по-скъпи предмети от тези на съседа.

Не трябва да се доверяваш на никого, защото всеки (освен мама) гледа да те прецака.

Не бива да мечатеш, защото така си губиш времето, излагаш се пред хората, с които споделиш, а после със сигурност ще бъдеш разочарован.

Трябва да желаеш силно това, което са те научили, че трябва.

Ако не си циничен, това означава, че ако не си луд, поне си ужасно наивен.

Имаш право да вярваш в ТОТО-то, Еврофутбол, Треска за злато, телевизията и ежедневниците. Но не бива да показваш на другите, че вземаш тези неща прекалено насериозно.

Няма друга реалност освен топлия уют на лайната, от които не си излизал. Навън е студен негостоприемен космос.