искрено и лично

japanese-terra-cotta-scholar_1275.jpg

или защо предпочитам да пиша в блога вместо да се срещам с хора

the message to the planet – сега забелязвам, че заглавието е написано с малки букви – точно както обичам да пиша и аз. Напоследък се старая в някои писания да използвам и големи букви за да улесня читателя, показвайки му началото/края на изреченията (все пак държа да запазя пунктуацията си, така че не се чудете защо на някои класически места няма запетайки).

Marcus Vallar е поредният “зъл гений” на Айрис. Книгата започва с неговото поредно изчезване, в което лично аз, за разлика от “изоставените”, не виждам никакъв драматизъм. На изоставените не е ясно защо Marcus изчезва внезапно и защо като се появи се държи толкова приятелски, колкото и преди да изчезне, защо се занимава със съвсем различно неща и без всякакъв драматизъм е изоставил предишни нтереси. Така както е изоставил кариерата си на математик. Така както и Матийо Рикар е изоставил научната си кариера. Просто е открил, че смисълът е в нещо друго и е нямал проблеми to let go.

Има и друг въпрос, този за хората. Можем да кажем – ок, не намирам смисъл в това да изследвам по-нататък някакви идеи, явления, но как така да изоставя приятели? За приятелите изглежда доста болезнено. А за този, който ги “изоставя” може да е също болезнено ако е изпълнен с чувство за вина.

Толкова ли е “лошо” и странно да спреш да се виждаш с някои хора за известно време. Странно ли е после да ги срещнеш, да говориш с часове с тях и всичко да е ок, все едно нищо гадно и необичайно не се е случило. А какво е гадното и необичайното на такава ситуация?

Съвсем в началото на книгата съм, но мисля, че разбирам Маркъс. Ще ми е интересно да разбера дали Айрис го разбира. Предполагам, че Маркъс е една част от нея самата. Може би си го мисля, защото често ми се струва, че имам много общо с Айрис (затова искам да стана чистачка в Оксфорд). В случая необходимостта да се откъснеш от някои хора, защото изследваш нещо ново и нямаш време да се виждаш с тях, или и да имаш, не ти се вижда, което е същото. Но пък те гложди едно чувство – не знам дали е за вина или фрустрация – че те не разбират, че се чувстват изоставени, а ти не можеш да обясниш, пък и не ти се занимава много (в “Малкия принц” казват, че ако опитомиш някого, после се случва и да плачеш. Същото важи и за това ако си опитомен. Но то няма как да си опитомен без ти да опитомиш или да опитомиш, без да си опитомен).

Същото чувство изпитвам заради това, че отдавна не съм се виждала с хора, с които не ми е невъзможно да се видя, не съм се чувала с хора, с които не ми е невъзможно да се чуя, не съм писала на хора, на които не ми е невъзможно да пиша, че съм “зарязала” вестника, форумите, групите и т.н.

Това не значи, че съм отписала многото си приятели, че изобщо не се сещам за тях. Мога ли да смогна на всеки да разказвам за важните неща? Ето защо пиша в блога. Там намирам време да разкажа за важните неща – за повечето, и то когато поузреят и са поосъзнати. Разбира се, мога и да не пиша всички тези неща в блога си. Може просто да си стоят в тетрадката и да не губя по около час да ги напечатам, да потърся картинка.

Това, което пиша в блога си е моето истинско писмо до приятелите ми и като цяло моето message to the planet. Може би в друга тема трябва да обясня защо не пиша на английски.

По Коледа си мислех да пратя на всички мейли с линк за блога и да им обясня нещата в духа на този постинг. Реших, че може да им се стори претенциозно и нарцистично, но сега не виждам причини да не го направя. Ако имах повече време, щях да пускам нещата и на английски, за останалите приятели.

Мнозина биха казали, че предпочитат лично писмо. Не че не пиша лични писма – пиша, но в тях фокусът ми винаги е върху този, на когото пиша. Понеже какво да кажа за себе си? Някои приятели ми пишат и ме питат как съм, с какво се занимавам, има ли нещо ново в живота ми. Какво интересно/ важно да кажа? Не върви във всяко писмо да им обяснявам, че ставам рано, че пия зелен чай с мед (някой да не знае, че имам запек, особено ако съм в стрес?), лежа, чета и пиша, че ако не взема душ рано сутринта, по-късно налягането е толкова ниско, че се къпя твърде дълго време на твърде тънка струйка в банята, която продължава да се лющи и да изглежда страховито, че продължавам да не свалям онези 10 кг, че продължавам официално да не пуша, но продължавам да си запалвам, че предпочитам да прекарвам повече време сама отколкото с други хора, че това не е защото ми липсват хора, с които бих прекарвала чудесно, просто наистина предпочитам да съм сама, че да си имам гадже не ми е никакъв приоритет – мога да имам, мога и да нямам, и в двата случая това няма да промени същността ми и начина ми на живот и да ме направи повече или по-малко щастлива. В тази връзка ми е много забавно когато Теодора ми звънне и винаги пита дали си имам гадже. Този въпрос за мен е толкова ирелевантен. Някой ден ако реша да заживея с някого или да вдигна сватба, всички ще разберете. Това ще стане когато си кажа, че съм изкарала голям късмет дето съм срещнала този човек.

Засега мога да кажа,че съм изкарала голям късмет, дето съм срещнала всички вас. Сигурна съм, че и вие сте изкарали толкова голям късмет, че сте срещнали мен. Но не ми се жени за всички вас накуп и както вече знаете, продпочитам тишината и уединението. Но пък знаете, че бих се радвала да живеем в едно село с голяма част от вас. Ама и да не живеем, все едно че живеем. Вие знаете всичко важно за мен.

Аз също бих искала да знам всичко важно за вас, затова не държа да ми пишете често лични мейли или пък често да се виждаме/ чатим и т.н. Знам, че и вие (дори и да не осъзнавате) имате нужда да останете сами, иначе няма да има какво интересно да си кажем.

В тази връзка бих била наистина щастлива ако пишете (редовно) в блоговете си. А аз ще оставям коментари, и други ще оставят, и ще отговарям и на тях. Това е разговор.

Ох, знам какво ще кажат повечето – че предпочитат живото общуване. Айде помислете – толкова рядко можем да се видим “като хората”, да отделим достатъчно време пък никога не е възможно ( с повечето не се виждаме поне по една година) – как за някой и друг час да се сетим за всичко важно, че и да се задълбочим? Достатъчно е само да направим report на това, което ни се е случило досега? Айде признайте си колко пъти вече направихте такъв report пред хора, с които не се бяхте чували скоро и не ви ли писна вече? А освен това, рядко се случва и двамата събеседници (да не говорим пък ако са повече) да са на вълна да си говорят за едни и същи смислени неща. А блога – който когато е на кеф ще прочете, и когато е на кеф, ще отговори. No stress.

Ето защо имам блог и искам приятелите ми да го четат когато имат време и желание. Не виждам по-ефикасен времеспестяващ начин да не губим връзка.

* картинката е от http://www.buddhamuseum.com

Advertisements

9 thoughts on “искрено и лично

  1. Prekrasna tema, Lyd 🙂 az ti 4eta bloga po4ti vseki den, obiknoveno kato si piq kafeto sutrin pred comp-a. I znae6 li, interesnoto e, 4e sega kogato sym tolkova dale4e ot bg te 4uvstvam mnogo po blizka, poznata, otkolkoto kato si bqh v hs. tova e nqkakyv paradox, no sym 6tastliva 4e se polu4ava taka. za6toto ima komunikaciq. i neka naistina tozi tip otno6eniq i vryzka da se razviva vse v po-polojitelna nasoka 🙂 auu kakyv lozung izleze nakraq. ni6to da se posmeem 🙂 celuvki ot mene

  2. Да, то това е и идеята на блоговете-вместо да пишеш по десет писма на ден и да обясняваш какво, как и защо ти се е случило, пускаш си блог и приятелите ти го четат. Мисля, че това съвсем не пречи на живото общуване, а напротив, обогатява го, придава му нови нюанси. 🙂

  3. e, kolkoto i da ni se iska edin blog ili forum, nikoga nqma da zamesti „jivata ednolichna“ komunikaciq. Nali tova e za koeto vsichki se borqt – emotional intelligence, samo che az ne sam obeden che chovek moje da pishe v blog i sashtevremenno da e naqsno s emociite na vsicki ot chitate li te si:
    – zashtoto ne vseki se prestrashava da pishe
    – zashtoto nqkoi horata imat nujdata da se chuvstvat unikalni ( ili da se komunikira ednolichno s tqh)
    – zashtoto ne vseki e gotov da pishe otkroveno i da spodeli onezi „malki“ no vajni neshta koito se kazvat v lichnata komunikaciq

    Zashto az obicham lichnata komunikaciq (ne vinagi lice v lice, a e-mails, calls ,etc) e zashtoto tova vinagi me kara da se chuvstvam malko po unikalen. Kogato stanesh edin ot mnogoto…tova chuvstvo veche se gubi.

    Primer e kakvo se sluchi s golemite korporacii – i te predi vremi si kazaha aide da si napravim „blogove“ (koeto te narichat study groups) i taka da komunikirame s nashite klienti. No kakvo se sluchvi v realnost, e che tezi gigantski kompanii se otdeliha tolkova mnogo ot klientite…che sega nabludavame bum na malkite businessi koito sa gotovi da govorqt lichno s vseki klient, da znqt imeto mu i preferenciqte mu.

    Za poslednite nqkolko meseca az lichno zarqzah golqma chast ot komunikacitq si s horata (tvardeiki che sam zaet). Vse oste ne znam dali e za dobro ili za losho, no oseshtam che gubq chast ot network-a si :).

    V sashtoto vreme ima hora koito poznavam po nadalboko, i znam che dori da ne sam komunikiral s tqh za 5meseca, tova vreme nikak ne e promenilo nito moite chuvstva, nito neinite kam men :).

    p.s. Moqt savet e naprevete reviziq na horata s koito imate nujda da komunikirate, i komunikiraite s tqh lichno…vzima vreme, no posle vraashta obratno mnogo poveche. 🙂

  4. блогването не изключва персоналната комуникация, а както казва вера, допълва я 🙂 докато не ми остава временце да ти пиша лично, както и ти на мен, не е ли супер, че има блог тука?

  5. Живото общуване наистина е по-пълноценно, но когато наистина няма възможност за такова то тогава е по-добре да се вземат мерки общуването да не изчезне. С братовчедка ми от Сф например се запознах преди няколко години случайно в един автобус докато тя беше в дгр. От тогава сме с евиждали рядко но пълноценната комуникация из кибер пространството ни сближи доста. А имам и един приятел от Kaнада, който ми е много скъп и близък приятел и е хубаво че можем да комуникираме, посредством Скаип 🙂 Не мисля че хората биха се чувствали изоставени, а по-скоро факта, че липсата на живо общуване се компенсира означава, че все пак т е егрижа за тях макар и неспособността за живо общуване, а и наистина всеки има нужда от малко време за уединение, за да „презареди“ на спокойствие!

  6. kakto az definirah lichanta komunikaciq – komunikaciq one on one (moje da e na kafe, na vecherq, chrez e-mail, skype, mirc, icq, kakvoto i da e). Vajnoto za men e choeveka ot sreshta da znae che az se interesuvam ot nego, i che moga da otdelq 5-10 min za nego.

    No tuka idva drugiqt problem- ako imash 100 dushi na koito darjish, i ako reshish sas vseki ot tqh da pogovorish 5 min za sedmicata tova sa 100×5=500/60=8.34chasa ot sedmicata samo za tova. Ili problema e che idva edin moment v koito pochvash da si pileesh vremeto v jelanieto si da komunikirash s horata okolo teb.

    Ako ima vajen urok koito nauchih v poslednite meseci e kak da sam tochen. Nezavisimo dali imash sreshta s vajen businessman ili trqbva da diskutirash jiznenno vajen topic, imash 10 ili 15 min, i krai. 🙂

    Ako pitate men, izberete nachin po koito da komunikirate s horata okolo vas i go pravete efektivno. Ne vseki moje da e dobar „komunikator“…no sobstven znam che samo s priqteli mogat da stanat neshtata, taka che …

    kakto kazvashe reklamata pazi si petnata….az kazvam pazi si priqtelite 🙂

Коментари са забранени.