ние, детето (FTC)

sistine-madonna.JPG

Много майки говорят за децата си в първо лице, множествено число, “Поникна ни зъбче”, “Свирим на пиано за втора година” и т.н. Синът ми наближава 14, но никога не ми идва отвътре да говоря за едно дете в множествено число. Понякога го правя, най-вече във второ лице, за да съм в тон с майката, с която разговарям.

Мисля, че макар и всички да сме свързани в неизбежна мрежа от взаимозависимост (М.Л.Кинг), аз, майката, и той, детето, сме две отделни личности. Да вярно е, че известно време сме били свързани физически, защото съм искала да му помогна да се роди, но по подобен начин са свъзани и хората при директно кръвопреливане – единият иска да помогне на другия да остане още малко в този живот.

Някои майки ще настръхнат и ще ми кажат, че това, което ги свързва с децата е уникално (по-уникално, разбира се, от това, което свързва децата с бащите, т.е. най-уникалното). Аз пък в “ние” откривам три обезпокоителни тенденции – три, понеже трима са героите в приказката – мама, татко и детето.

МАМА

Тя е всеотдайна, дава всичко за детето си, забравя за собственото си съществуване, принася се в жертва. Когато има порив да направи нещо за себе си, бърза да го потуши, понеже не е съвсем майчинско. Мама е най-вече мама, и в нищо друго освен майчинството не инвестира … понеже така е по-лесно, много по-лесно отколкото да се опитва да прави нещо велико в работата си, да речем. Освен това е по-праведно да инвестира в дрешките на дъщерята, отколкото в свестен крем или епилация за себе си.

Тук се сещам, че ми идва да разгледам случая, е който на тати му писва мустакатата му жена да не му обръща внимание, и тогава “ние” е не само начин да се изразиш, но и да се спасиш от самотата, но това – друг път.

Сега искам само да предупредя майките, които изглежда че са изгубили своя АЗ, разтваряйки го в “ние”, а всъщност тези майки никога не са стигали до своя АЗ (за да отидат до истинското НИЕ). Моят приятел Стоян Художникът би казал “Човек преди да ражда деца, трябва да роди себе си”. Тъй като не бях родила себе си преди да родя сина си, ще съм по-мека и ще кажа: Майки, не забравяйте, че по някое време е хубаво да родите себе си – не само заради себе си, но и заради децата и заради татковците, евентуално.

ТАТКО

Когато мама стане “ние” (с детето), татко губи не само жена си, но и детето. Той няма право да бъде толкова близък с детето колкото мама. Какво общо има татко с мама и детето? За татко май единствената роля остава да носи пари. Ако не е от най-кротките, татко може да реши да покаже кой е мъжът в къщата, което още повече ще го отдалечи от групировката “ние”.

ДEТЕТО

Тъй като ме мързи да пиша, ще попитам само кога детето от групата “ние” става АЗ? А ако то е било “аз”, а мама “ние”, възможно ли е и кога в центъра на света му да не е “аз”? Тишо ще каже, че не е нужно, че трябва да сме егоисти. Но представете си съжителството на “аз” и “аз” (не АЗ, а “аз”, израснал с майка “ние”). Ами това на “ние (с мама)” и “аз”? А на “ние (с мама)” и “ние (с мама)”? Дали оттук се раждат вицовете са тъщите и свекървите?

бг образование за нормални

Пейо постна видео на същата жена. Тя е аутист. Не знам почти нищо за аутизма, но след като гледах няколко нейни записа, както и интервю, което взема от друга жена аутист, се замислих …

Колко български младежи, без никакви умствени разстройства, след 12 години училищно образование, дори и след още 4-5 университетско образование са в състояние да генерират толкова много свои мисли по интелигентен начин, употребявайки такова разнообразие от думи.

споделям това на фона на  обсъжданите теми във форума на един от големите хасковски интернет-провайдъри: до близкия супермаркет  мутра удря главата на приятелката си в капака на колата.

кое е това момиче?

danya.png

 

едно момиче, което търси пари за да си плати едни сметки в колежа … то е като много други … ако имате англо-говорящи приятели, които могат да прочетат блога й и да помогнат … както и да помислят за много други момчета и момичета, които искат добро образование, но нямат пари

мравките

mravkite2.jpgvtajna2.jpg

“Как да се направят 4 равностранни триъгълника с 6 кибритени клечки?”

“Трябва да се мисли различно…”

Отново попаднах на преплитащи се истории. Едната е колкото и загадъчна, толкова и банална (в смисъл, че я схващам като вечна). Другата е колкото ясна, толкова и нова.

Кое би накарало безработен ключар ( който отказва нощни смени, защото се страхува) да се спусне в безкрайно дълбоко мазе, в което е предупреден да не влиза, и то в специално писмо от вуйчо си, което отваря след изпълнение на завещанието? Прилича на психоаналитично спускане в дълбините на душата.

Как е възможно безименни мравки да се отклонят от мисията си за да се опитат да преминат отвъд края на света? Още по-странно … кое би ги накарало да убиват братчетата си…

Не знам! Имам още 50 страници. И да не открия отговор на важен въпрос, няма да съжалявам, понеже си намерих ново хоби –мравешката цивилизация. Отново съм изпълнена с недоверие към науката …откъде пък хората биха могли да знаят как виждат и какво си говорят мравките, да не говорим пък за това какво мислят. И защо са толкова сигурни, че хората са венецът на еволюцията? Защото са най-добрите убийци ли? Айде, де! По-добри от вируса на СПИН?!? Или защото произвеждат най-съвършените технологични продукти? А дали хората сами са произвели първите прецизни технически средства, с които да произвеждат прецизни технологични продукти? ОК, ОК, усещам, че се отдалечих от темата … Айде, обратно в книгата! Връщам се след 50 страници!

Тук съм за да ви кажа, че повечето хора биха възприели тази книга като научна фантастика. А ако посмея да твърдя, че е научна теория, Лъчо ще поиска научни доказателства…Преценете сами…А ако Лъчо не беше толкова мързелив, щеше да понапредне с френския и да прочете някой от научните трудове на Бернар Вербер, който освен писател е истински учен- ентомолог.

Мравките, Бернар Вербер (Les Fourmis, Bernard Werber) е на издателство Colibri. Купих си я от ПИНГВИНИТЕ, а имам и друга книга от същия автор, която още чака своя ред.

* тези, които вече са чели тази статия да не реват! скоро ще пиша и за тях 🙂

искрено и лично

japanese-terra-cotta-scholar_1275.jpg

или защо предпочитам да пиша в блога вместо да се срещам с хора

the message to the planet – сега забелязвам, че заглавието е написано с малки букви – точно както обичам да пиша и аз. Напоследък се старая в някои писания да използвам и големи букви за да улесня читателя, показвайки му началото/края на изреченията (все пак държа да запазя пунктуацията си, така че не се чудете защо на някои класически места няма запетайки).

Marcus Vallar е поредният “зъл гений” на Айрис. Книгата започва с неговото поредно изчезване, в което лично аз, за разлика от “изоставените”, не виждам никакъв драматизъм. На изоставените не е ясно защо Marcus изчезва внезапно и защо като се появи се държи толкова приятелски, колкото и преди да изчезне, защо се занимава със съвсем различно неща и без всякакъв драматизъм е изоставил предишни нтереси. Така както е изоставил кариерата си на математик. Така както и Матийо Рикар е изоставил научната си кариера. Просто е открил, че смисълът е в нещо друго и е нямал проблеми to let go.

Има и друг въпрос, този за хората. Можем да кажем – ок, не намирам смисъл в това да изследвам по-нататък някакви идеи, явления, но как така да изоставя приятели? За приятелите изглежда доста болезнено. А за този, който ги “изоставя” може да е също болезнено ако е изпълнен с чувство за вина.

Толкова ли е “лошо” и странно да спреш да се виждаш с някои хора за известно време. Странно ли е после да ги срещнеш, да говориш с часове с тях и всичко да е ок, все едно нищо гадно и необичайно не се е случило. А какво е гадното и необичайното на такава ситуация?

Съвсем в началото на книгата съм, но мисля, че разбирам Маркъс. Ще ми е интересно да разбера дали Айрис го разбира. Предполагам, че Маркъс е една част от нея самата. Може би си го мисля, защото често ми се струва, че имам много общо с Айрис (затова искам да стана чистачка в Оксфорд). В случая необходимостта да се откъснеш от някои хора, защото изследваш нещо ново и нямаш време да се виждаш с тях, или и да имаш, не ти се вижда, което е същото. Но пък те гложди едно чувство – не знам дали е за вина или фрустрация – че те не разбират, че се чувстват изоставени, а ти не можеш да обясниш, пък и не ти се занимава много (в “Малкия принц” казват, че ако опитомиш някого, после се случва и да плачеш. Същото важи и за това ако си опитомен. Но то няма как да си опитомен без ти да опитомиш или да опитомиш, без да си опитомен).

Същото чувство изпитвам заради това, че отдавна не съм се виждала с хора, с които не ми е невъзможно да се видя, не съм се чувала с хора, с които не ми е невъзможно да се чуя, не съм писала на хора, на които не ми е невъзможно да пиша, че съм “зарязала” вестника, форумите, групите и т.н.

Това не значи, че съм отписала многото си приятели, че изобщо не се сещам за тях. Мога ли да смогна на всеки да разказвам за важните неща? Ето защо пиша в блога. Там намирам време да разкажа за важните неща – за повечето, и то когато поузреят и са поосъзнати. Разбира се, мога и да не пиша всички тези неща в блога си. Може просто да си стоят в тетрадката и да не губя по около час да ги напечатам, да потърся картинка.

Това, което пиша в блога си е моето истинско писмо до приятелите ми и като цяло моето message to the planet. Може би в друга тема трябва да обясня защо не пиша на английски.

По Коледа си мислех да пратя на всички мейли с линк за блога и да им обясня нещата в духа на този постинг. Реших, че може да им се стори претенциозно и нарцистично, но сега не виждам причини да не го направя. Ако имах повече време, щях да пускам нещата и на английски, за останалите приятели.

Мнозина биха казали, че предпочитат лично писмо. Не че не пиша лични писма – пиша, но в тях фокусът ми винаги е върху този, на когото пиша. Понеже какво да кажа за себе си? Някои приятели ми пишат и ме питат как съм, с какво се занимавам, има ли нещо ново в живота ми. Какво интересно/ важно да кажа? Не върви във всяко писмо да им обяснявам, че ставам рано, че пия зелен чай с мед (някой да не знае, че имам запек, особено ако съм в стрес?), лежа, чета и пиша, че ако не взема душ рано сутринта, по-късно налягането е толкова ниско, че се къпя твърде дълго време на твърде тънка струйка в банята, която продължава да се лющи и да изглежда страховито, че продължавам да не свалям онези 10 кг, че продължавам официално да не пуша, но продължавам да си запалвам, че предпочитам да прекарвам повече време сама отколкото с други хора, че това не е защото ми липсват хора, с които бих прекарвала чудесно, просто наистина предпочитам да съм сама, че да си имам гадже не ми е никакъв приоритет – мога да имам, мога и да нямам, и в двата случая това няма да промени същността ми и начина ми на живот и да ме направи повече или по-малко щастлива. В тази връзка ми е много забавно когато Теодора ми звънне и винаги пита дали си имам гадже. Този въпрос за мен е толкова ирелевантен. Някой ден ако реша да заживея с някого или да вдигна сватба, всички ще разберете. Това ще стане когато си кажа, че съм изкарала голям късмет дето съм срещнала този човек.

Засега мога да кажа,че съм изкарала голям късмет, дето съм срещнала всички вас. Сигурна съм, че и вие сте изкарали толкова голям късмет, че сте срещнали мен. Но не ми се жени за всички вас накуп и както вече знаете, продпочитам тишината и уединението. Но пък знаете, че бих се радвала да живеем в едно село с голяма част от вас. Ама и да не живеем, все едно че живеем. Вие знаете всичко важно за мен.

Аз също бих искала да знам всичко важно за вас, затова не държа да ми пишете често лични мейли или пък често да се виждаме/ чатим и т.н. Знам, че и вие (дори и да не осъзнавате) имате нужда да останете сами, иначе няма да има какво интересно да си кажем.

В тази връзка бих била наистина щастлива ако пишете (редовно) в блоговете си. А аз ще оставям коментари, и други ще оставят, и ще отговарям и на тях. Това е разговор.

Ох, знам какво ще кажат повечето – че предпочитат живото общуване. Айде помислете – толкова рядко можем да се видим “като хората”, да отделим достатъчно време пък никога не е възможно ( с повечето не се виждаме поне по една година) – как за някой и друг час да се сетим за всичко важно, че и да се задълбочим? Достатъчно е само да направим report на това, което ни се е случило досега? Айде признайте си колко пъти вече направихте такъв report пред хора, с които не се бяхте чували скоро и не ви ли писна вече? А освен това, рядко се случва и двамата събеседници (да не говорим пък ако са повече) да са на вълна да си говорят за едни и същи смислени неща. А блога – който когато е на кеф ще прочете, и когато е на кеф, ще отговори. No stress.

Ето защо имам блог и искам приятелите ми да го четат когато имат време и желание. Не виждам по-ефикасен времеспестяващ начин да не губим връзка.

* картинката е от http://www.buddhamuseum.com

пия мозък и си блъскам главата

aip.jpg

Преди няколко години със Стоян говорихме дали е хубаво да се краде от магазина. Обясних му, че ако открадне и не го хванат, ще пострада продавачът, който ще бъде наказан заради липса на бдителност и ще му бъде удържано от и без това малката заплата.

После Стоян попита дали това, че фотокопирам учебници не е кражба. Казах му, че законово погледнато е, но пък ако се имат предвид цените, на които точно тези учебници се продаваха в бг, по-скоро съм в ролята на Прометей (също крадец), тъй като децата не могат да си позволят да купят всички нужни учебници, нито аз мога да си позволя да купя за всички тях. Ако не наруша авторските права и не дам на децата копия, децата няма да научат това, което пише в книгата, но и творецът няма да спечели нищо. Не че съм наясно дали имам право да споделям купените от мен книги (без да ги фотокопирам) със същите тези ученици. А как стои въпросът с публичните библиотеки? Марфа? ( очаквайте статия за това как често можете да научите повече от безплатните източници)

Със или без закони за интелектуалната собственост, на всички е ясно че:

Някои хора си вадят хляба с творчество. Те трябва да се издържат по някакъв начин. Ако е чрез друга работа, няма да им остават много време и сили за творчество. Затова всички имат полза на тези хора да им бъде осигурена прехраната, за да не си пилеят времето и силите.( Кой знае защо се сетих за Моцарт. Гледайте филма на Милош Форман “Амадеус”)

Някои хора с удоволствие биха платили за продукти и услуги за душата и ума, ама не могат да си позволят всичко, което им е нужно. Познавам доста хора, които не могат да си позволят да платят за почти нищо такова.

Някои хора си изкарват прехраната като използват безплатно, твърде често незаконно, създаденото от творците. Тези хора биха могли да печелят пари и по други начини, ама този им е познат и лесен.

Всички си изкарваме прехраната като използваме интелектуалния труд на всички учени, писатели, композитори и пр., които са се пръкнали преди нас. За по-голямата част от тоя труд не сме дали и стотинка, не сме били длъжни по закон, и хич не се замисляме даже, че ако трябваше всеки от нас да открива топлата вода или да плаща за всички идеи да предците ни, кой знае къде щяхме да сме сега. Кажете едно мерси на Аристотел, Буда, Исус, Нютон, Айнщайн, Дикенс, Емили Дикинсън, Ботев и когото се сетите.

Някои хора за удоволствие консумират безплатно творчество, за което биха могли да платят, но не искат.

Някои хора биха искали да платят, имат и парите, ама няма механизъм, по който да го направят. За част от тях пише Йовко в BusinessWeek.

Някои хора биха искали да споделят продукти и услуги на знанието с колкото се може повече хора, но не могат да си позволят да изкупуват тиражите на любимите си книги/ филми/ албуми за да ги подаряват. Аз, например, рядко купувам повече от 2-3 копия и то от нищожна част от всички заглавия, които купувам. Давам назаем и се надявам да ми върнат книгата, за да я дам на друг. (Поне около 30 книги на година не се връщат. Помислете си хубаво, знаете кои!)

Изглежда съвсем справедливо който пие да си плаща, а ако не си плаща да не пие. Ако приложим този подход към бедстващите, на които осигуряваме храни, одеала и медикаменти, би трябвало да ги оставим да умрат. По същия начин трябва да постъпим и с болните деца, за чието спасяване се организират кампании за набиране на средства. В такива случаи (освен ако не става въпрос за циганите) ние не държим да спазваме пазарните принципи и любимата си поговорка “Приятелството си е приятелство, ама сиренето е с пари”.

Ако става въпрос за емоционална/ интелектуална/ духовна храна, обаче, повечето хора смятат, че това не е от първа необходимост, т.е. е лукс, прищявка, каприз. (Тук се сещам за филмчето за Андерсен, което някога гледах по Hallmark. Там може да се видят доста капризни хора от всякакви прослойки по целия свят.) А повечето творци настръхват, понеже искат трудът им да бъде заплатен. И излизат с аргумента “Като отидеш в магазина си плащаш салама, нали?”

Когато лекар откаже медицинска помощ на човек, който не може да си плати, се възмущаваме гневно. С какво лекарят е различен от поета, който не иска да сподели стиха си безплатно? Може би с това, че е положил клетва? Колко по-леко живеят поетите! Сигурно затова никой не се е сетил да им направи здравна, пардон, поетическа каса.

Антония, Невена Гюрова, Йовко и всички останали, какво мислите по въпроса?

признавам, че се разплаках

Благодаря на Македонски за линка!

не знам какво мога да направя освен да премина към запознаване с проблема. в края на видеото има насоки за това.мисля, че всеки от нас е засегнат и всеки може и трябва да направи нещо. стига да иска.

става въпрос за глобалното затопляне. видеото е на английски, но е разбираемо и за хора, които не разбират. само изчакайте минутка да се скрие тони блеър.