закуска в Тифани

tiffany_red_bracelet1.jpg

Вчера за пръв път видях бижута, които се продават в Тифани и струват десетки хиляди долари. Възхитих се и веднага пожелах две от гривните.

Преди няколко дни моя приятелка ме питаше дали е хубаво или лошо да купи на майка си “all the blood diamonds”, заради добива на които страдат дечица в Африка. Разбира се, че и аз се запитах дали носенето на такива бижута не е израз на суета и дежурно си казах, че има много по-важни неща, та дори и стигнах дотам по християнски да се питам дали това не е дяволско изкушение.

Тази сутрин си казах – какво значение имат парите? Според измеренията на нашия свят, тези бижута струват много – и материалите са скъпи, и трудът на всички хора, които са допринесли за да се появи гривната, която бих съзерцавала с часове.

Това, което не се мери точно, но което ми изглежда повече от десетките хиляди долари е любовта и благоговението към красотата и съзиданието.

Не мисля, че ювелирът, който изработва изящно бижу го прави единствено или най-вече за пари. Не мисля, че търговецът го прави заради това на първо място. Много по-лесно е да забогатееш като продаваш хора, оръжия или наркотици. Мисля, че и единият и другият са хора, които не могат да дишат без красотата.

Дали искат да я споделят с целия свят е друг въпрос. Но ми се струва, че искат да я споделят с много хора, щом се опитват да продават и по-евтини сребърни бижута. И все пак Тифани не може да бъде фабрика за евтини дрънкулки, които всеки да може да си купи. Невъзможно е тези неща да се произвеждат масово, така че и при най-добро желание Тифани няма как да огрее навсякъде.

Пък и не мисля, че си струва. Колко хора биха оценили бижутата на Тифани? Колко биха усетили магията на любовта? Мисля, че повечето хора не биха направили разликата дори и между Тифани и made in China. Вероятно затова процъфтяват магазини от типа “Всичко за един лев”. Не си струва да хвърляш бисер пред свинете.

audry.jpg

Не мисля, че най-важното е на всяка цена да се мъчим да запазим всички живи и нахранени, неизпитващи физическа болка. Подобен идеал е достоен за стадо прасета.

Advertisements

20 thoughts on “закуска в Тифани

  1. първо по християнски се питаш дали не е изкушение, а после как решаваш че няма значение че стотици хора умират от глад?
    ами те и нещата от слонова кост са много хубави. майната им на слоновете. като изчезнат, ще си клонираме нови. или пък всъщност за какво са ни слонове? и без това ги виждаме само от време на време в зоопарка.
    едно време джон е казал ‘imagine all the people, living life in peace’, но май тая работа никога няма да стане.
    и нещо което се сетих в момента. ‘свинете’ дето не биха оценили бижутата на тифани, и загиват заради диамантите, са цивилизация творяща изкуство много преди пра-пра-пра-пра отеца на г-н тифани да си е обул панталоните. но видиш ли белият човек решил че да носиш панталони е прекрасно и всички люде по света трябва да го правят. както решил, че душите на всички трябва да бъдат ‘спасени’ и хукнал къде с огън, къде с меч да разпръсква християнско ‘милосърдие’. но всъщност: повече вярващи – повече приходи за църквата. това е толкоз просто и логично, дето беше написал поета.
    но замълчи сърце.

  2. Аз си мисля, че в нещата, продавани в магазините за един лев също е вложен много кървав труд. И не бих нарекла скъпите бижута тяхна противоположност. Скъпите бижута са олицетворение на желанието ни да си купим красотата и да я задържим вечно, да си купим миг от вечността, запечатан в извивка и проблясък. Но красота не може да се купи, красота се подарява. По-точно тя ни открива сама, искряща в заскрежени капчици вода, върху паяжина, тъмнееща в извивките на дърво върху хоризонта, полюшваща се в стъблото на цвете сред камъните. Ето, това е красота! Другото е само по-добра или по-лоша имитация.

  3. Бижута… нефункционални и обвързващи.
    Мерси, ще пропусна 😉
    Някак не успях да свкна да си купувам неща само заради едната идея.
    Много по ми харесва да излезна на разходка в Борисовата с апарата и да пощракам снимки. Няма бижу, дреха или нещо толкова безлично, което да вдъхне в мен повече усещане за красота и неповторимост от реалния и дишащ свят. Защото колкото и да са красиви – всички тези дрънкулки са просто такива – дрънкулки 😉
    Извинете ме, днес ми е странен ден 😉

  4. Напълно съм съгласна със Shaio, особено коментара му за ценностите на църквата. Аз лично смятам че между църквата и Християнството няма кой знае каква прилика(ако не въобще), но това е друг въпрос. А като се откажеш от нещо хубаво няма да спасиш всички гладуващи. Още повече че всички неща които имат обграждаща форма(пръстени, гривни) действат добре на емоционалното състояние създавайки чувство за сигурност и зареждат ума с положителна енергия. Е, разбира с етова не с еотнася само до произведенията на Тифани 🙂 Една от л’бимите ми фразички е : „Въпрос на вкус! – казал дявола и седнал в тръните!“ 😛

  5. Хей, хей, майка ми работеше в „Магазин за един лев“ и магазинът беше Меката на всички по-бедни пенсионери (heck, единственият по-заможен пенсионер, който съм виждал е дядо ми)!!!
    Бижутата са незначителни, ненужни и клиширани. За 1-2 седмици са интересни, но после, след като се похвалиш на всичките си приятели, те си остават… полезни изкопаеми (дори безполезни, чак вредни), които се носят само веднъж-дваж в годината.

  6. Отговорът на случайна ( http://nqmani6toslu4ajno.blogspot.com/ ) може би означава, че скъпите бижута са израз на желанието да притежаваме красотата, едно жалко подобие на природната красота. В тази връзка бих искала да предложа и друга гледна точка:

    Човек има нужда да бъде обграден с красота И да създава красота. Все още не съм наясно дали това е от Бога или от Дявола, нито дали е част от истинната Буда природа на очвека, обаче виждам, че хората копнеят за красота. Ето защо си сменят тапетите на стените и десктопите, купуват скъпи или евтини дрънкулки, обличат дрехи, с които се надяват да изглеждат добре, обезкосмяват се и ходят на фризьор.

    На хората, дори и да не го осъзнават, не им е достатъчно да бъдат живи, нахранени, неизпитващи физическа болка. Те имат нужда още да дават и получават любов, да създават и консумират красота. Иначе не биха били хора, а прасета.

  7. lyd, това повтаряне за прасетата ме накара да се замисля. Да, бе, наистина, защо прасетата не обичат диаманти? Защото са прасета! Онези, дето ние цивилизованите и възвишените ги държим в мръсни кочини, тъпчем ги с помията си, после ги извеждаме, колим ги и ги нарязваме на парчета, които да опечем и с цялата си възвишеност да изядем, загледани в кристална чаша с червено вино.
    Може би прословутата страст на хората към красотата е едно отчаяно търсене на единството със света, на хармонията, която сме загубили и липсата на която прояжда дупки в душите ни. Само че това търсене сякаш е все във по-грешна посока.

  8. случайна, ти самата си фризьорка, нали? не вярвам, че работиш само за пари. мисля, че обичаш да създаваш красота. би ли предпочела хората да не се бръснат и подстригват? това повече хора ли ще ги направи? ще им помогне ли да намерят хармония с вселената?

    ако пием виното в пластмасови чаши, по-добри хора ли ще станем?

    а аз някак не се идентифицирам с хората, които отглеждат прасета и пият виното със свинско. предпочитам със сирене 🙂

    коя е правилната посока към хармонията, според теб? само един ли е пътят към хармонията?

    мисля, че създаването на красота не е задължително и неизменно свързано с експлоатация на хора, животни и каквото и да е. ти как мислиш?

  9. Аз, като фризьорка, не създавам красота, а правя хората щастливи. Има разлика. Работя повече от 13 години и съм се нагледала как това, което се е смятало за връх на красотата, след 5 години е „ужас“. На мен ми харесва общуването с хората, изслушването им, подаряването на усещане, че са прекрасни, защото приличат на идеала си. Аз често ходя просто рошава, защото наистина няма значение.
    Иначе съм вегетарианка и пия само вода. Не обичам пластмасови чаши, защото замърсяват. Кристалните са ми безразлични.
    Едва ли съм голям капацитет по въпроса с пътя към хармонията, защото очевидно самата аз не съм я намерила още. Най-общо бих казала, че хората трябва да се упражняват да усещат цялостността на света и себе си като част от нея. Тогава те ще бъдат всичко, и листата по дърветата, и извивките на пътя по склона, и капката, отронваща се от пръстите и лъчите на слънцето през облаците. И няма да имат нужа да притежават нищо, защото те ще са целия свят.

  10. ти самата щастлива ли си с това, което правиш за хората? и безразлично ли ти е дали прическата, която правиш допада на самата теб? случвало ли ти се е да направиш прическа, която намираш за отвратителна, но пък се харесва на клиента?

  11. За щастлива – щастлива съм.
    За другото – работата на добрия фризьор е да погледне на нещата през очите на клиента си. Да види в бабешката прическа младостта и преди 40 години, да види в строгата и скучна черта стремежа към съвършенство на една млада банкова служителка, в покритите уши на някой чичко представата му за достолепие, в претрупаните къдрици на една булка мечтата и да е най-най и така нататък.
    Понякога моето усещане за нещата се разминава коренно с това на клиента и тогава ми струва много усилия и напрежение да поддържам гледната си точка близка до неговата. Това ме уморява. Но не ме прави нещастна.

  12. Ne vijdam kak moje nqkoi da e fan na Oscar Wilde i sashtevremenno da ne haresva nqkoi ot bijutata na Tiffany 🙂 (e vseki ima pravo na losh vkusss :))

    tankata chervena liniq tuk e razgranicahvaneto mejdu Intrinsic vs. Instrumental values koito nqkoi ot neshtata okolo nas imat.

    Mnogo hora ne biha dali cent za tiffany, a shte predpochetat da si zasqdqt darvo v gorata do dqh.
    Oshte poveche hora ne bi im mignalo okoto za tova kolko hora umirat zaradi pusitte diamanti deto tifany kopuva ot Africa za desetina dolara i prodava v belqit svqt za stotici hilqdi :).

    No v kraina smetka kolkoto i vazbujdashto da e diamat ot tifany, ili nqkoi citat ot Wilde…idva momenta v koito se „probujdame“ i vijdame che bolkata moje bi e nai nepriqtnoto neshto koeto mojem da prichinim na sebe si ili na drugite okolo nas..

    Trqbva da probvam dali ako ne prichinqvam nikakva bolka (parvo dali e vazmojno) az i horata okolo men shte se chuvstvat shtastlivi 🙂

  13. Pingback: краят на ромската история « полетът на костенурката

  14. Pingback: нямам проблем с Евгения Банева « полетът на костенурката

  15. О, ами то колко струва едно нещо не е равнозначно на труда и умението, вложени в него. Цената на диамантите се формира от тяхната изключителност, а последната е нещо, което диамантените търговци култивират (задържайки извън пазара на големи количества и в същото време затвърждавайки представата за техния престиж и красота и принадлежност към висшата класа, което е насочило нас да ги харесваме). Печалбата пък е голяма освен заради принадената стойност на изключителността също и заради депресираната себестойност на труда. От диамантите падат много пари, ако не същото като в търговията на оръжие в абсолютна стойност то в относителна (размер печалба за единица инвестиция и на единица човек).

    Всъщност диамантените търговци са си в бизнеса с оръжие. На местно ниво добивът на диаманти финансира покупката на оръжие за тази или онази гражданска война, а последните се стимулират от първите за да върви бизнесът. Не разбрах от поста дали е референция към филма Blood Diamond. Ако не си го гледала, гледай го.

    И търговецът на археологически съкровища сигурно не го прави само за пари, а от страст към старините (без ирония). Защо бижутата от Тифани да трябва да се носят, а бижутата на инките да са в музей?

    Случайна… Да!

  16. Съгласна съм с теб, Лид.
    Напомняш ми откъси от прочетени книжки като:
    – героите на Толкин, помъкнали в изгнанието си разни красиви неща, които поначало са скъпи, но в случая са им само в тежест, защото там, където отиват, няма пазар;
    – джуджетата на Тери Пратчет, които държат на вещите си, защото съзнават, че без тях биха били само нещо като умни животни;
    – Женевиев от „Южна поща“ на Екзюпери, която купува красив кристал, за да зарадва тежко болното си момченце;
    – и една истинска история от „Творците“ на Пол Джонсън – на големия моделиер Баленсиага, който през 60-те години, в залеза на живота си, гледа с ужас младежките бунтове и се оплаква, че вече никой не иска красиви неща и това вещае край на цивилизацията.

  17. Pingback: бързи мисли в тоалетната | полетът на костенурката

  18. Pingback: нямам проблем с Евгения Банева | полетът на костенурката

Коментари са забранени.