аз никоя съм, а ти кой си?

emily-dickinson.jpg

 

 

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

 

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва.

 

 

 

I am nobody. Who are you?
Are you nobody too?
Then there’s a pair of us.
Don’t tell – they’d banish us, you know.

 

How dreary to be somebody,
How public – like a frog –
To tell your name the livelong June
To an admiring bog.

секс и пари

love_zen_bunny.jpg

“Когато човек не се ограничава от натрапването на условия за оказване на услуга към другите, блаженствата, които човек предизвиква ще бъдат също безгранични” Лао Дзъ

Отдавна ми се иска да отделя време да помисля по-сериозно за секса и парите. Отдавна мисля, че нашата цивилизация им отрежда място, което не заслужават – нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Издигнали сме секса и парите на пиедестал – повечето от нас казват, че това са най-важните неща. Аз пък смятам, че те просто са – като всички останали неща, а освен това, те не са толкова същности, колкото проявления – на други неща, на различни неща, в зависимост от ситуациите, но за това друг път.

Парите и сексът са неща, за които повечето от нас внимават много. Съществуват всякакви поговорки или негласни табута и препоръки. Дори самият Шекспир съветва да не вземаш или даваш пари назааем, за да не развалиш приятелството (ще ми се да вярвам, че Шекспир не вярва точно в това, че е лошо само по себе си да влизаш в подобни финансови отношения; по-скоро е познавач на етапа на развитие на повечето човеци и просто констатира). Често се казва, че сексът е в състояние да съсипе едно добро приятелство. И куп такива. Хайде да се опитаме да разсъждаваме в тази посока.

За приятелите си готов да отделиш време, внимание, чувства и какво ли още не, но не и пари. Достатъчно е притеснението да не се разочароваш / да не разочароваш по-късно ако дадеш / вземеш назаем (ето защо има банки), какво остава за безвъзмездно даване / приемане? ОК, парите ли са най-ценното нещо за теб? По-ценни от времето, вниманието, чувствата? Ако не са, защо ти се свидят повече от тези неща? Ако са, защо да не дадеш от най-ценното на приятел? Или може би не ти е чак такъв приятел? Приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари!

А как стои въпросът със секса? Май още по-деликатно. Аз смятам, че в една от формите си даването на пари / секс е форма на даване на любов. Някой има нужда от това, ти можеш да дадеш и го правиш. Ем да, ама все пак става въпрос за собственото ти тяло. ОК! Тялото ти ли е най-ценното нещо, което имаш? Ако не, защо ти се свиди толкова? Ако да, защо да не го споделиш с приятел, който има нужда от това? Ако му е схванат вратът, едва ли ще се въздържиш да му направиш масаж, нали?

Да, смятам, че и сексът и парите са проявления на любовта. Нямам предвид всички случаи – да речем, в някои от тях пари / секс се дават за да получиш нещо. Говоря за случаите, в които се дават като проява на любов и това, което получаваш е удовлетворението, че си помогнал, радостта.

Остава въпросът дали точно тези неща са най-добрата помощ. Такъв въпрос стои и за всички останали неща, като например, дали е най-добре да купиш на детето нов мобилен телефон, понеже всички в класа са с по-хубави от неговия. Ами зависи от случая. Понякога хората наистина се нуждаят от нещо, а друг път се заблуждават, че се нуждаят. Често и даващият не може да прецени.

Мисля, че това, от което се нуждаят хората в същността си е едно-единствено и се нарича любов. Мисля, че човек е истински щастлив когато е в състояние да дава любов, но не само на т.нар. близки. В каква форма да дава любовта си, обаче? Не всяка форма е подходяща за всеки във всеки момент … понякога може да се окаже и вредна (а като е вредна, е вредна и за двете страни май) … пътят към ада е покрит с добри намерения, както знаем.

Мисля, че най-висшето проявление на мъдростта е да можем да узнаваме от какво НАИСТИНА има нужда някой в определен момент. Най-висшето проявление на любовта е да не ни се свиди да му го дадем ако сме в състояние. Как се проверява дали сме в състояние? По това дали изпитваме радост.

P.S. Това някак има връзка с всички доброволци на БЧК, Младежкия Център, Корпуса на мира, както и на всички останали спасители на човечеството.

fuck the children

george_carlin_kid.jpg

Something else I’m getting tired of in this country is all this stupid bullshit I have to listen to about children. That’s all you hear anymore, children: „Help the children, save the children, protect the children.“ You know what I say? Fuck the children! Fuck ’em! Fuck kids; they’re getting entirely too much attention.
And I know what some of you are thinking: „Jesus, he’s not going to attack children, is he?“ Yes he is! He’s going to attack children. And remember, this is Mr. Conductor talking; I know what I’m talking about.

And I also know that all you boring single dads and working moms, who think you’re such fuckin’ heroes, aren’t gonna like this, but somebody’s gotta tell you for your own good: your children are overrated and overvalued, and you’ve turned them into little cult objects. You have a child fetish, and it’s not healthy. And don’t give me all that weak shit, „Well, I love my children.“ Fuck you! Everybody loves their children; it doesn’t make you special.

John Wayne Gacy loved his children. Yes, he did. He kept ’em all right out in the yard, near the garage. That’s not what I’m talking about. What I’m talking about is this constant, mindless yammering in the media, this neurotic fixation that suggests somehow everything—everything—has to revolve around the lives of children. It’s completely out of balance.
Let’s Get Real
Listen, there are a couple of things about kids you have to remember. First of all, they’re not all cute. In fact, if you look at ’em real close, most of them are rather unpleasant looking. And a lot of them don’t smell too good either. The little ones in particular seem to have a kind of urine and sour-milk combination that I don’t care for at all. Stay with me on this folks, the sooner you face it the better off you’re gonna be.

Second premise: not all children are smart and clever. Got that? Kids are like any other group of people: a few winners, a whole lot of losers! This country is filled with loser kids who simply . . . aren’t . . . going anywhere! And there’s nothing you can do about it, folks. Nothing! You can’t save ’em all. You can’t do it. You gotta let ’em go; you gotta cut ’em loose; you gotta stop overprotecting them, because you’re making ’em too soft. Today’s kids are way too soft.

For one thing, there’s too much emphasis on safety and safety equipment: childproof medicine bottles, fireproof pajamas, child restraints, car seats. And helmets! Bicycle, baseball, skateboard, scooter helmets. Kids have to wear helmets now for everything but jerking off. Grown-ups have taken all the fun out of being a kid, just to save a few thousand lives. It’s pathetic.

What’s happened is, these baby boomers, these soft, fruity baby boomers, have raised an entire generation of soft, fruity kids who aren’t even allowed to have hazardous toys, for Chrissakes! Hazardous toys, shit! Whatever happened to natural selection? Survival of the fittest? The kid who swallows too many marbles doesn’t grow up to have kids of his own. Simple stuff. Nature knows best!

We’re saving entirely too many lives in this country—of all ages! Nature should be permitted to do its job weeding out and killing off the weak and sickly and ignorant people, without interference from airbags and batting helmets. We’re lowering the human gene pool! If these ideas bother you, just think of them as passive eugenics.

Here’s another example of overprotection for these kids, and you’ve seen this one on the news. Did you ever notice that every time some guy with an AK-47 strolls into the school yard and kills three or four of these fuckin’ kids and a couple of teachers, the next day the school is overrun with psychologists and psychiatrists and grief counselors and trauma therapists, trying to help the children cope?Shit! When I was a kid, and some guy came to our school and killed three or four of us, we went right on with our arithmetic: „Thirty-five classmates minus four equals thirty-one.“ We were tough! I say if a kid can handle the violence at home, he oughta be able to handle the violence at school.

Another bunch of ignorant bullshit about your children: school uniforms. Bad theory! The idea that if kids wear uniforms to school, it helps keep order. Hey! Don’t these schools do enough damage makin’ all these children think alike? Now they’re gonna get ’em to look alike, too?And it’s not even a new idea; I first saw it in old newsreels from the 1930s, but it was hard to understand, because the narration was in German! But the uniforms looked beautiful. And the children did everything they were told and never questioned authority. Gee, I wonder why someone would want to put our children in uniforms. Can’t imagine.

And one more item about children: this superstitious nonsense of blaming tobacco companies for kids who smoke. Listen! Kids don’t smoke because a camel in sunglasses tells them to. They smoke for the same reasons adults do, because it’s an enjoyable activity that relieves anxiety and depression.

And you’d be anxious and depressed too if you had to put up with pathetic, insecure, yuppie parents who enroll you in college before you’ve even figured out which side of the playpen smells the worst and then fill you full of Ritalin to get you in a mood they approve of, and drag you all over town in search of empty, meaningless structure: Little League, Cub Scouts, swimming, soccer, karate, piano, bagpipes, watercolors, witchcraft, glass blowing, and dildo practice. It’s absurd.
They even have „play dates,“ for Christ’s sake! Playing is now done by appointment! Whatever happened to „You show me your wee-wee, and I’ll show you mine“? You never hear that anymore.

But it’s true. A lot of these striving, anal parents are burning their kids out on structure. I think what every child needs and ought to have every day is two hours of daydreaming. Plain old daydreaming. Turn off the Internet, the CD-ROMs, and the computer games and let them stare at a tree for a couple of hours. It’s good for them. And you know something? Every now and then they actually come up with one of their own ideas. You want to know how you can help your kids? Leave them the fuck alone!

призракът на социализма

lea_ivanova.jpg

това е Леа Иванова, с чиито песни, обичам да ви надувам главите…бих искала да имам два живота пее тя, а аз ще се опитам да разкажа за двата от животите си дотук 🙂

Вчера Невенчето и Лъчко се разхождали в гората и открили призрака на социализма и една подводница. Този текст е вдъхновен от тях, а се сетих да го напиша, понеже отворих Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет и прочетох за призрака, когото Федър преследвал.

Не само за Невенчето (която го заявява открито), не само за Лъчко (който се удивлява на словосъчетанието “държавни гащи” и на факта, че аз не се удивлявам), не само за Стоянски (който прочете 1984 и Животинската ферма на Оруел, Аз живях социализма, фейлетоните на Братя Мормареви и тези на Илф и Петров, разгледа картинките на Инвентарна книга на социализма, изгледа и сума ти руски и стари бг филми и казва, че тези времена са му някак романтични), но и за много други хора, родени след социализма или на ръба на капитализма … за много млади хора социализмът си остава романтичен призрак.

Знам, че не мога да стъпя два пъти в една и съща река, но заради всички тези скъпи на сърцето ми хора, ще опитам. Бива още да го направя и в името на Че Гевара, Гарсия Маркес, Никарагуа на Даниел Ортега, Куба, Хипитата, Бащите на Америка, моя собствен татко, бабите и дядовците ми, брата на баба и много други знайни и незнайни герои.

Вчера бях на гости на родителите ми и мама ми разказваше за съседката си, аристократична бабка, със завидни благодарение на реституцията доходи. Тази съседка е изгубила баща си в ранна възраст – бил е арестуван вкъщи, убит в милицията без съд и присъда, след което се оказало, че е станала грешка … съвпадение на имената.

Преди около 60 години, от един от прозорците на сградата, която сега е ОББ, полетял братът на баба (по този случай някога имаше паметна плоча, но демократичният режим я махна), млад учител, секретар на ремсистите, произхождащ от семейство на търговец, който се е справял добре с парите, щом е отгледал и образовал 6 деца.

Бащата на майка ми (родният),за когото се говори, че бил партизански ятак, също от богато семейство, бил убит след 9 септември в казармата … нещастен случай е официалната версия.

Бащата на майка ми (осиновителят) отказал да се разделят с баба ми за да преподават на отдалечени места. Училищният инспектор извадил пистолет и го заплашил, а дядо казал “Стреляй!” и с баба били командировани чак в Македонско. Това вече е по време на Втората Световна.

Докато бях ученичка, в 80те мама ми е разказвала за учител, познат на дядо, много ерудиран и благороден човек, който владеел няколко езика … не го били виждали доста време докато случайно не пътували заедно във влака … едва го познали – човекът се връщал от Белене, където бил изпратен заради това, че общувал с чужденци.

Бащата на татко, земеделец (ама от левите), разказвал на баба, че светът няма да върви все така, а един ден ще се врътне … да я успокои жената, че вероятно, един ден няма повече да го бият в участъка. Доживели 1944, а баба доживя светът да се врътне отново и изтъкна това като причина да се въздържи от гласуване. Съседстваха мирно с човека, който някога биел моя дядо ми в участъка, един много сладък дядо, който лятно време ако се случеше по потник на двора, с отработен жест прикриваше татуираната на рамото си свастика. Много обичах да ходя у тях.

Класният ми от гимназията, някога активист-бранник ( по думите на чинка ми, негова съселянка – ремсистка), а после голям приятел на Съветския Съюз, след 1989 стана пръв демократ и притисна дъщеря си да захвърли партийния си билет.

Майка ми остана без работа, защото си позволила да настоява някакви партийни величия да върнат заетите от служебната библиотека книги, а оттам нататък 10 години не можеше да си намери повече от временна работа в този град, Днес, може и да гласува веднъж за царя, а после насмалко за Волен, е твърда фенка на социализма.

Шарен свят. Всеки си има истина. За огромна част от сънародниците ни тя се върти около отмъщението или изгодата. И все пак ценно е да се запитаме кое е това, което кара заможни хора да се борят против властта в 20те и 40те години и да загиват заради комунистически идеали.

Може би би било честно да споделя моята истина … и аз мога да кажа “аз живях социализма”, понеже като свърши бях на 18, вече студентка. Животът ми в социализма беше удобен и неудобен.

Майка ми може да нямаше работа през повечето време, но пък имаше време да рисува патета, да танцува с мен под звуците на грамофона, да се занимава с училищните проблеми на сестра ми и да ми покаже някак, че най-добре би било да чета по много. Татко пък в един момент започна да изкарва много пари строейки или пускайки в експлоатация важни обекти (Невенче, призракът на социализма сега щеше да е ТЕЦ и да имаме централно парно, ама татко не се нави да си напусне работата в Марица-Изток за да го довърши – бе не му се седеше в Хасково май).

Израснах, възпитана в любов към руския език и култура – татко е следвал в Москва, та бяхме пълни с книги, плочи и албуми с картини на руски художници. Не че никой вкъщи не е слушал Свободна Европа, знаех какво е това преди да тръгна на училище, ама не беше някаква мания, нито пък ни учеха да параноясваме заради това, както е описано в една от историйките на Аз живях социализма. Както казваше майка ми, “ние сме едно независимо семейство”, което според мен включваше повече от факта, че не живеем с бабите и те не ни помагат финансово, нито пък ни се месят в живота. Да, много й знаеше устата, но имаше мъж, който да е ценен специалист и изкарва много пари. Той пък можеше да откаже отпуска на друг ценен специалист, въпреки заплахите на съпругата му, която не само изглеждала като другарката Людмила Живкова, ами и твърдяла, че й е приятелка. Докато електрифицираше либийската пустиня, на мястото му назначиха един партийно-шефски зет. Татко си позволи да откаже новопредложената му работа и да си намери друга – онази в Марица-Изток, откъдето искаха да го вземат обратно тукашните лидери да им построи централката. Мисля, че ако днес татко не беше пенсионер, отново без връзки щеше да си е намерил добре платена работа която да харесва – без значение дали е социализъм или капитализъм. А тогава … вероятно сме имали и късмет!

Не само руският беше на почит у нас. Когато бях в забавачката, татко ми купи немски буквар и ме научи да чета на латиница. Превеждаше ми приказки от немски, за да се упражнява, туй като смяташе, че ще му трябва немски като работен език в Либия. Естествено, оказа се, че му трябва английски, та там научи и английски и като се върна се абонира за Moscow News и Korea Today и слушаше The Voice of America. Оттам научих първо за Лех Валенса.

Давам си сметка, че ако не беше социализмът, татко щеше да си стои на село и да ниже тютюн и да рони царевица, а после като дядо да пие и пляска карти в Хоремага, а когато жена му (ха, коя ли щеше да е майка ми?!?) й писне и отиде да го прибира от кръчмата, щеше да й разказва за светлото бъдеще, в което всички ще са братя и няма да има нужда от пари. Да, баща ми вярваше, че един ден луканката ще е безплатна.

Сигурна съм, че нямаше да спечели конкурс за разказ, организиран от пионерския вестник, нито пък после да е редактор на студентския вестник и да се научи да пише така, че като дойде писмо от него, всички в студентската ми квартира да искат да го четат.

Да не забравяме, че ако не беше дошъл социализмът, на други млади тогава хора, нямаше пък да им забранят да учат в университет.

А какво щеше да стане с мен ако сега беше социализъм? Вероятно, както и сега, нямаше да срещна мъж като татко, за да сме независимо семейство докато аз си пея и рисувам вкъщи, но пък като израстнала в такова, щеше да ми личи (винаги ми е личало, и на Стоянски много му личи, горкичкият на мама!). Щяха да ме изгонят от езиковата за да не развращавам децата с идеите си и преподавателските методи (малеее, като същи Сократ!). Естествено, оттам нататък нямаше да мога да си намеря учителска работа, вероятно и каквато и да е “бяла работа” (както стана с майка ми с голямата уста). Нямаше да мога да започна свой бизнес, понеже щеше да е незаконно. Ето няколко сценария:

  1. Щях да съм ултра-депресиран дисидент, който да се удави в евтин алкохол, купуван с работническата заплата.
  2. Щях да съм философ, който вечер след работа в завода не се налива, а чете и пише. Денем го гледат с малко подозрение на работното място, понеже е мръсен интелигент, ама … се разбират с него, понеже не се надува.
  3. Щях по някое време да емигрирам.

Стоянка, по първите два сценария, просто нямаше да си роден.

Моята оценка за социализма? Ами положителното е, че имаш осигурен минимум на физическо оцеляване и не е нужно да мислиш за това. Свободен си да се възвисяваш духовно. Защо толкова много хора не са се възползвали, а са си купували книги на метър и по цвят за да красят шкафовете им … питайте тях. И помислете, че и капитализмът в много страни гарантира на много хора същото, ама те предпочитат да гледат телевизия.(Може би тук ще ни помогне теорията за конвергенцията на Андрей Сахаров).

Предпочитам капитализма най-вече заради Интернет и достъпа до огромно количество информация. Бих могла да кажа и заради свободата на частното предприемачество, но … май това не ми е толкова важно. В соца щях да изкарвам достатъчно пари за да оцелявам, с работа от 8 до 5, така че да не ми се налага да си ангажирам мозъка с изкарване на пари, а с нещо по-забавно. Пък и за какво щях да харча всичките тия пари ако ги изкарвах?!?

Не мисля, че социализмът е изиграл чак толкова голяма роля за оформянето на народопсихологията ни, нито пък турското “робство”. Мисля, че трябва да се върнем много по-назад. Съгласна съм с Хофстеде и Минков, че културата не се формира и променя за броени години, нито даже за няколко века. Тя има много дълбоки корени. И все пак … everything else matters.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти? 

как да бъдеш добър

don-quixote1.jpg

Върнах се при Зен и Изкуството да поддържаш мотоциклет. Искам да имам време и спокойствие да я чета всеки ден, така че да не забравям шътокуата от предишния.

Когато се опитвам да накарам някой ученик да си отвори очите и не успявам, мога ли да се успокоя с обяснението, че очите му са всъщност отворени, но вижда нещата по различен начин? Струва ми се, че НЕ 😦 “Проявяваш ли упоритост, започваш да се дразниш, без да знаеш защо”. ОК, може и да си прав, а другият крив, може да си наясно, че си прав, а той не е; може да си изпълнен с добри намерения, но май трябва да приемеш, че не разполагаш със сила, която може да го накара да погледне на нещата по друг начин. Може да не е невъзможно да му отвориш очите (вярвам, че не е), но е възможно ти да не знаеш как 😛 Ето това трябва да приемеш – че не си всезнаещ, а оттам и всесилен. Да, може да си най-добрият човек на света, че и с най-отворените очи, но трябва да се научиш на смирение 🙂 ОК, разбирам фрустрацията ти.

Много би искал да промениш нещата, дори теоретично си наясно как, но … не можеш да го направиш на практика – не защото не искаш, ами защото не всичко зависи от теб. Има неща, за които е нужно да си мръднат пръста и други хора… има и неща, които зависят от природните закони, които кой знае защо в този момент не работят в твоя полза (или така ти се струва). Още един урок по смирение – не си самодостатъчен, поне не и докато искаш да въздействаш на средата. If there is a will, there is a way (Ако има воля, има и начин) би казал някой западен Тигър. И така … стигнахме до Пътя.

Искаш да правиш добро, а светът ти пречи. Какво да правиш тогава? “Не исках да правя зло, а и не виждах възможност да правя добро” И тогава? Ако в достъпния материален свят не виждаш възможност, означава ли това, че ти нямаш възможност? Ако се огледаш наоколо, сигурна съм, че ще намериш поне едно нещо, което да се нуждае от твоята любов, доброта, компетентност … сетих се за оня френски дядо, който създал дъбова гора като засаждал жълъди. И все пак, ако не виждаш никакви възможности за полезно действие?

Хей, защо трябва непременно да въздействаш върху средата за да направиш света по-добър? Ти нали си част oт света? Защо не въздействаш на себе си? Или искаш да кажеш, че си съвършен? Ако вярваш в това, започваш да ставаш selfrighteous („аз съм прав, а хората криви“ е най-близкият превод) и да презираш хората.

Може би не е чак толкова лоша идея да си лежиш в леглото и да четеш книга и да пишеш в дневника си. По този начин, ако не правиш добро (в което се съмнявам), поне не правиш зло, излизайки навън да размахваш пръст и да раздаваш правосъдие.

2006-ford-harley-davidson-f-150-sa-gas-station-1920×1440.jpg

следва глава # 5 от книгата (част):

 

The flatness of the prairie disappears and a deep undulation of the

earth begins. Fences are rarer, and the greenness has become paler –

all signs that we approach the High Plains.

We stop for gas at Hague and ask if there is any way to get across the

Missouri between Bismarck and Mobridge. The attendant doesn’t know of

any. It is hot now, and John and Sylvia go somewhere to get their long

underwear off. The motorcycle gets a change of oil and chain lubrication.

Chris watches everything I do but with some impatience. Not a good sign.

„My eyes hurt,“ he says.

„From what?“

„From the wind.“

„We’ll look for some goggles.“

All of us go in a shop for coffee and rolls. Everything is different except one

another, so we look around rather than talk, catching fragments of

conversation among people who seem to know each other and are glancing

at us because we’re new. Afterward, down the street, I find a thermometer

for storage in the saddlebags and some plastic goggles for Chris.

The hardware man doesn’t know any short route across the Missouri either.

John and I study the map. I had hoped we might find an unofficial ferryboat

crossing or footbridge or something in the ninety-mile stretch, but evidently

there isn’t any because there’s not much to get to on the other side. It’s all

Indian reservation. We decide to head south to Mobridge and cross there.

The road south is awful. Choppy, narrow, bumpy concrete with a bad head

wind, going into the sun and big semis going the other way. These rollercoaster

hills speed them up on the down side and slow them up on the up

side and prevent our seeing very far ahead, making passing nervewracking.

The first one gave me a scare because I wasn’t ready for it. Now I hold tight

T

53

and brace for them. No danger. Just a shock wave that hits you. It is hotter

and dryer.

At Herreid John disappears for a drink while Sylvia and Chris and I find

some shade in a park and try to rest. It isn’t restful. A change has taken place

and I don’t know quite what it is. The streets of this town are broad, much

broader than they need be, and there is a pallor of dust in the air. Empty lots

here and there between the buildings have weeds growing in them. The

sheet metal equipment sheds and water tower are like those of previous

towns but more spread out. Everything is more run-down and mechanicallooking,

and sort of randomly located. Gradually I see what it is. Nobody is

concerned anymore about tidily conserving space. The land isn’t valuable

anymore. We are in a Western town.

We have lunch of hamburgers and malteds at an A & W place in Mobridge,

cruise down a heavily trafficked main street and then there it is, at the

bottom of the hill, the Missouri. All that moving water is strange, banked by

grass hills that hardly get any water at all. I turn around and glance at Chris

but he doesn’t seem to be particularly interested in it.

We coast down the hill, clunk onto the bridge and across we go, watching

the river through the girders moving by rhythmically, and then we are on the

other side.

We climb a long, long hill into another kind of country.

The fences are really all gone now. No brush, no trees. The sweep of the

hills is so great John’s motorcycle looks like an ant up ahead moving through

the green slopes. Above the slopes outcroppings of rocks stand out

overhead at the tops of the bluffs.

It all has a natural tidiness. If it were abandoned land there would be a

chewed-up, scruffy look, with chunks of old foundation concrete, scraps of

painted sheet metal and wire, weeds that had gotten in where the sod was

broken up for whatever little enterprise was attempted. None of that here.

Not kept up, just never messed up in the first place. It’s just the way it

always must have been. Reservation land.

54

There’s no friendly motorcycle mechanic on the other side of those rocks

and I’m wondering if we’re ready for this. If anything goes wrong now we’re

in real trouble.

I check the engine temperature with my hand. It’s reassuringly cool. I put in

the clutch and let it coast for a second in order to hear it idling. Something

sounds funny and I do it again. It takes a while to figure out that it’s not the

engine at all. There’s an echo from the bluff ahead that lingers after the

throttle is closed. Funny. I do this two or three times. Chris wonders what’s

wrong and I have him listen to the echo. No comment from him.

This old engine has a nickels-and-dimes sound to it. As if there were a lot of

loose change flying around inside. Sounds awful, but it’s just normal valve

clatter. Once you get used to that sound and learn to expect it, you

automatically hear any difference. If you don’t hear any, that’s good.

I tried to get John interested in that sound once but it was hopeless. All he

heard was noise and all he saw was the machine and me with greasy tools in

my hands, nothing else. That didn’t work.

He didn’t really see what was going on and was not interested enough to

find out. He isn’t so interested in what things mean as in what they are.

That’s quite important, that he sees things this way. It took me a long time

to see this difference and it’s important for the Chautauqua that I make this

difference clear.

I was so baffled by his refusal even to think about any mechanical subject I

kept searching for ways to clue him to the whole thing but didn’t know

where to start.

I thought I would wait until something went wrong with his machine and

then I would help him fix it and that way get him into it, but I goofed that

one myself because I didn’t understand this difference in the way he looked

at things.

His handlebars had started slipping. Not badly, he said, just a little when you

shoved hard on them. I warned him not to use his adjustable wrench on the

55

tightening nuts. It was likely to damage the chrome and start small rust

spots. He agreed to use my metric sockets and box-ends.

When he brought his motorcycle over I got my wrenches out but then

noticed that no amount of tightening would stop the slippage, because the

ends of the collars were pinched shut.

„You’re going to have to shim those out,“ I said.

„What’s shim?“

„It’s a thin, flat strip of metal. You just slip it around the handlebar under

the collar there and it will open up the collar to where you can tighten it

again. You use shims like that to make adjustments in all kinds of machines.“

„Oh,“ he said. He was getting interested. „Good. Where do you buy them?“

„I’ve got some right here,“ I said gleefully, holding up a can of beer in my

hand.

He didn’t understand for a moment. Then he said, „What, the can?“

„Sure,“ I said, „best shim stock in the world.“

I thought this was pretty clever myself. Save him a trip to God knows where

to get shim stock. Save him time. Save him money.

But to my surprise he didn’t see the cleverness of this at all. In fact he got

noticeably haughty about the whole thing. Pretty soon he was dodging and

filling with all kinds of excuses and, before I realized what his real attitude

was, we had decided not to fix the handlebars after all.

As far as I know those handlebars are still loose. And I believe now that he

was actually offended at the time. I had had the nerve to propose repair of

his new eighteen-hundred dollar BMW, the pride of a half-century of

German mechanical finesse, with a piece of old beer can!

Ach, du lieber!

56

Since then we have had very few conversations about motorcycle

maintenance. None, now that I think of it.

You push it any further and suddenly you are angry, without knowing why.

I should say, to explain this, that beer-can aluminum is soft and sticky, as

metals go. Perfect for the application. Aluminum doesn’t oxidize in wet

weather…or, more precisely, it always has a thin layer of oxide that prevents

any further oxidation. Also perfect.

In other words, any true German mechanic, with a half-century of

mechanical finesse behind him, would have concluded that this particular

solution to this particular technical problem was perfect.

For a while I thought what I should have done was sneak over to the

workbench, cut a shim from the beer can, remove the printing and then

come back and tell him we were in luck, it was the last one I had, specially

imported from Germany. That would have done it. A special shim from the

private stock of Baron Alfred Krupp, who had to sell it at a great sacrifice.

Then he would have gone gaga over it.

That Krupp’s-private-shim fantasy gratified me for a while, but then it wore

off and I saw it was just being vindictive. In its place grew that old feeling

I’ve talked about before, a feeling that there’s something bigger involved

than is apparent on the surface. You follow these little discrepancies long

enough and they sometimes open up into huge revelations. There was just a

feeling on my part that this was something a little bigger than I wanted to

take on without thinking about it, and I turned instead to my usual habit of

trying to extract causes and effects to see what was involved that could

possibly lead to such an impasse between John’s view of that lovely shim

and my own. This comes up all the time in mechanical work. A hang-up.

You just sit and stare and think, and search randomly for new information,

and go away and come back again, and after a while the unseen factors start

to emerge.

What emerged in vague form at first and then in sharper outline was the

explanation that I had been seeing that shim in a kind of intellectual,

57

rational, cerebral way in which the scientific properties of the metal were all

that counted. John was going at it immediately and intuitively, grooving on

it. I was going at it in terms of underlying form. He was going at it in terms

of immediate appearance. I was seeing what the shim meant. He was seeing

what the shim was. That’s how I arrived at that distinction. And when you

see what the shim is,in this case, it’s depressing. Who likes to think of a

beautiful precision machine fixed with an old hunk of junk?

I guess I forgot to mention John is a musician, a drummer, who works with

groups all over town and makes a pretty fair income from it. I suppose he

just thinks about everything the way he thinks about drumming…which is to

say he doesn’t really think about it at all. He just does it. Is with it. He just

responded to fixing his motorcycle with a beer can the way he would

respond to someone dragging the beat while he was playing. It just did a big

thud with him and that was it. He didn’t want any part of it.

At first this difference seemed fairly minor, but then it grew – and grew –

and grew – until I began to see why I missed it. Some things you miss

because they’re so tiny you overlook them. But some things you don’t see

because they’re so huge. We were both looking at the same thing, seeing the

same thing, talking about the same thing, thinking about the same thing,

except he was looking, seeing, talking and thinking from a completely

different dimension.

He really does care about technology. It’s just that in this other dimension he

gets all screwed up and is rebuffed by it. It just won’t swing for him. He tries

to swing it without any rational premeditation and botches it and botches it

and botches it and after so many botches gives up and just kind of puts a

blanket curse on that whole nuts-and-bolts scene. He will not or cannot

believe there is anything in this world for which grooving is not the way to

go.

That’s the dimension he’s in. The groovy dimension. I’m being awfully

square talking about all this mechanical stuff all the time. It’s all just parts

and relationships and analyses and syntheses and figuring things out and it

isn’t really here. It’s somewhere else, which thinks it’s here, but’s a million

58

miles away. This is what it’s all about. He’s on this dimensional difference

which underlay much of the cultural changes of the sixties, I think, and is

still in the process of reshaping our whole national outlook on things. The

„generation gap“ has been a result of it. The names „beat“ and „hip“ grew

out of it. Now it’s become apparent that this dimension isn’t a fad that’s

going to go away next year or the year after. It’s here to stay because it’s a

very serious and important way of looking at things that looks incompatible

with reason and order and responsibility but actually is not. Now we are

down to the root of things.

My legs have become so stiff they are aching. I hold them out one at a time

and turn my foot as far to the left and to the right as it will go to stretch the

leg. It helps, but then the other muscles get tired from holding the legs out.

What we have here is a conflict of visions of reality. The world as you see it

right here, right now, is reality, regardless of what the scientists say it might

be. That’s the way John sees it. But the world as revealed by its scientific

discoveries is also reality, regardless of how it may appear, and people in

John’s dimension are going to have to do more than just ignore it if they

want to hang on to their vision of reality. John will discover this if his points

burn out.

That’s really why he got upset that day when he couldn’t get his engine

started. It was an intrusion on his reality. It just blew a hole right through his

whole groovy way of looking at things and he would not face up to it

because it seemed to threaten his whole life style. In a way he was

experiencing the same sort of anger scientific people have sometimes about

abstract art, or at least used to have. That didn’t fit their life style either.

What you’ve got here, really, are two realities, one of immediate artistic

appearance and one of underlying scientific explanation, and they don’t

match and they don’t fit and they don’t really have much of anything to do

with one another. That’s quite a situation. You might say there’s a little problem here.

 

ексхибиционизъм

bath_joy.jpg

това написах в дневника си днес. единствените добавки са зачертани.

Чета за катаболитно-анаболитната система на д-р Емануел Ревичи – за индивидуалността на реакциите спрямо различните лекарства, която се проявява и спрямо различните фази на болестния процес.

Напомня ми за И Дзин – ситуацията е винаги в развитие, различните хора реагират различно по време на един и същ етап от болестта – към храни, към лекарства …, а освен това, един и същ човек има различни реакции по време на различните етапи на болестта.

Замислих се за това сега, когато дадох на Стоян хапчета за кашлица, каквито е пил предния път. Да се допитам до лекар? А какво ще предпише лекарят? Това, същото, понеже е свикнал да го изписва, или нещо ново, защото се чувства длъжен да рекламира фармацевтичната компания, която напоследък го ухажва с банкети и сувенири. Е, нека не бъда толкова зла … щяха да попитат дали кашлицата е суха или мокра … Аз направих същото. Какво друго можех да направя, след като знам по-малко и от лекаря?

Снощи, при дискутирането на дилемата на Хайнц, едно момиче каза, че би предпочела да бъде оставена да умре от рак, щото й било писано ако се случи да се разболее. В такъв случай, нека оставим всичко нелекувано и са започнем да умираме и от обикновена хрема!

Е, в този философски спор ще заема позицията, че медицината е нужна, понеже човек непрекъснато минава през различни състояния и с някои от тях не се е научил да се справя сам (не само физиологични), тъй че би било хубаво да има кой да му помогне. В крайна сметка повечето от нас (поне теоретично), работейки вършат неща, които са нужни на други хора, т.е. работата е оказване на помощ, акт на любов. Жалко че повечето хора всъщност са убедени, че работата е за да изкарват пари от хора, които не са така компетентни да си свършат работата сами или пък са така разглезени да разчитат на някой друг.

Може би доста професии служат за това да поправят грешките на хората. А какво ще стане ако хората спрат да допускат грешки? Ще се сгромолясат цели индустрии … затова е по-добре да продължат да се раболяват, нали? Имаче лекарите и фармацевтите ще станат излишни…

Не мисля, че ще станат излишни – просто ще се промени функцията им. Те могат да станат учители/ треньори/ съветници, които да помагат на хората да се научат да се предпазват от болести … и разбира се, от време на време да лекуват учениците си J

Отново стигнахме до рибата … ако искаш да нахраниш гладния не за един ден, а за цял живот, не му давай риба, а го научи да лови риба.

А какво ще се случи с всички останали професии ако следваме тази логика?

Ако производителят на техника произвежда здрави, надеждни предмети, които биха работили дълги години и учи клиентите си как да ги предпазват от разваляне, вместо да се чуди как да ги подмами скоро пак да си купят козметична модификация на същия предмет, то какво ще се случи с този производител? По пазарните закони, той би трябвало да загине. Дали? Не мисля! Винаги ще има хора, които да обучава на внимателно отношение към предмета, в който е вложил толкова любов; винаги ще се налага да дава съвет, а понякога да настройва, ремонтира. Така че отново ще си печели (може би не толкова много както преди, но пък кой знае?!?) и в същото време няма да пилее купища ресурси и да замърсява околната среда.

А какво ще стане с горките му работници? Ще трябва да освободи повчето от тях, понеже производството е спаднало? Еми не! Може да работят на доста по-кратък работен ден, срещу доста по-ниско заплащане, което ще се окаже достатъчно в свят, в който не е нужно непрекъснато да сменяш мобилния телефон или ботушите, понеже се е появила нова мода. И ще имат доста свободно време (като всички останали хора, които няма все да тичат като мишки в колело по дълги часове всеки ден), което могат да използват за да се развиват, забавляват, общуват.

Хахахаха! Не са ли живели така в Средновековието?!? Горе-долу! 😛

Ще се освободят доста ресурси- материални, човешки, времеви, природни, така че ще има много хора, които имат време да помагат на други хора, а и вече няма да има битка за ресурси, (особено когато просветените помогнат на непросветените да проумеят ползата от презерватива, не само от ваксината.)

Някой би казал, че това ще спре напредъка на науката и технологиите. ОК, сега няма да разсъждавам по това дали научният прогрес е винаги най-желаното нещо. Ще се опитам да покажа, че изобщо не е задължително да спре. Даже може да се развива по-бързо. Как?

Ами първо, ще бъде мотивиран не от стремежа към печалби; ученият няма да се напъва да бъде непрекъснато продуктивен за да заслужи заплатата си и повишението, нито пък зает с мисъл и действие как да закопае колегата си, за да намали шансовете да загуби работата си. В този смисъл, няма да се стреми да открадне или потули труда на колегата си, за ще му сътрудничи … знаем, че в днешно време науката е толкова напреднала, че един учен е почти изключено да направи революционен пробив сам, без екип. Ха, Никола, сигурно ще кажеш, че учените не са такива хора и не си подливат вода. Ами ако става въпрос за вероятността да си изгубиш работата? Да, можеш да изкарваш пари и по друг начин, но ще се лишиш от удоволствието от самата работа, нали? От лабораторията, която не можеш да притежаваш в собствената си къща, от екипа, който няма как да поддържаш. И освен това, историята познава доста случаи, в които учени си подливат вода. Това се случва и днес, не само в БАН, но и в Stanford … имам познати тук-там 🙂 Това че някой е велик учен, не го прави задължително добър човек.

И другото – днес учените работят под неимоверен стрес – те трябва да откриват бързо нови неща, понеже парите за наука идват в голяма степен от бизнеса. А как се твори ако не твориш понеже си вдъхновен, а понеже трябва да бързаш? (Ето това беше една от основните причини да не стана инженер. Не можех да си представя да решавам задачи със скоростта на светлината.) ОК, Никола, вярно е, че човек, който обича работата си е винаги вдъхновен, но скоростта на раждането на нови идеи не може да се диктува от графици, срокове и работно време. Идеите си имат свой живот и ритъм.

За да направиш научен пробив, може да се нуждаеш от това да посвириш няколко часа на цигулка (припомни си нашия приятел Албърт). За да дадеш добър съвет на Митачето или Радинка как да напишат есе-трепач за колежа на мечтите си, може да се нуждаеш ежедневно от три часа daydreaming.

Но ние сме сериозни хора, нали? Отиваме на работа от 8 до 5, отбиваме номера и не правим научни пробиви, щото си има хора за тая работа, на които не им плащат мизерни заплати като на нас. Как ги правят великите открития ли? Ха, ми как няма да ги правиш, бе братко, като ти плащат хилядарки? И не от 8 до 5, ами от 8 до 5 сутринта ще седиш и ще бачкаш, много ясно! Те и на мен да ми ги дадат тия пари, ще направя лост да повдигна земята!