айрис

iris_old_color.jpg

Сетих се, че имам купища DVD, а не съм гледала почти нищо. И както ми е писнало да чета application essays, реших да си подсладя душата. Не предполагах, че ще плача и на тоя филм, но … все пак само 2 салфетки ми бяха достатъчни. Научих се да ги използвам рационално.

Филмът е по една от биографиите на Айрис (има и една чудесна на бг!), поради което очаквах по-големият фокус да е върху младите й години и отначало малко се разочаровах, понеже значително повече минутки се падат на периода, в който се разболява от алцхаймер – до смъртта й през 1999.

В началото на 90те, по препоръка на Mr Стоев прочетох Пясъчният замък и после забравих за милата ми Айрис за около 10 години. Новата вълна помете всички нейни книги, които ми попаднаха в книжарницата. Наскоро си купих от София 3 на английски и се надявам на намеря спокойствие да почета от тях… може би по Коледа?!? Вече съм прочела поне 10 нейни книги, и за разлика от тези на Джоан Харис (Шоколад; Петте четвъртини на портокала) продължавам да искам още и още.

Айрис пише за хора, които попадат в разтърсващи ситуации, които най-често си създават сами. Има трудни дилеми и много тъга. Напомня ми някак за „Те страдат“ като резюме на човешката история. Така бих обобщила историите на Айрис. Е, разбира се, че има и светли моменти 🙂

Айрис е като И Дзин, китайската книга на промените … или като карти Таро – в книгите й сякаш са описани всички възможни душевни ситуации. Айрис усеща ситуациите, човешките черти, но не се сещам (простете, понеже не помня книги, а само усещането за тях) някъде да предлага изход. Всеки да се спасява сам!

Напоследък, откак се чувствам помъдряла костенурка, откривам, че някои от любимите ми писатели нямат кой знае колко развита емоционална интелигентност. Усетът към емоциите, улавянето им не е същото като разпознаването и признаването им.Айрис се нарежда в почетния списък, заедно с Екзюпери ( дааа, приятели и съседи, и аз препрочитам ежегодно Малкият принц, но какво от това?!?!) и Милан Кундера, за разлика от другата ми любимка Исабел Аленде, която е мъдра 🙂

Връщам се към филма: по едно време рзбрах, че няма какъв друг начин да бъде направен. Това все пак не е образователен филм по Дискавъри 🙂 Няма нужда да показва всичко за нея. Той е малко, изящно произведение на изкуството. Той е още един подарък за нас … както и мозъкът на Айрис, когото тя дари за изследване още в началото на болестта си – да, Айрис стана опитен заек по собствено желание, с ясното съзнание, че няма да може да се излекува.

Това е филм за любовта … във всякакви форми.

Освен това ще се насладите на британски гледки – интериор и екстериор 🙂

Само да добавя, че Айрис е преподавала философия в Оксфорд. А в ролята на младата Айрис ще видите Кейт Уинслет, която е направо неузнаваема.

Ама че сухарско го написааах!

Ето и линк към филма

Advertisements

ти си кашата в главата мииии

girl_with_a_-pearl_-earring.JPG

 

Вчера сутринта подхванах „Момичето с перлената обица“ ( Girl with a pearl earring) (някой да е гледал филма? аз не съм.), книжка, която успях да си купя по време на съботното пътешествие до Димитровград (обичам книжарниците в други населени места. може да не са богати, но във всяка книжарница залежават различни книги, а има толкова книги, на които не сме обърнали внимание преди някоя и друга година). Действието започва 1664 година и не съм стигнала по-далеч от 40 страница (понеже имам време да чета романи само сутрин в тоалетната тия дни), обаче реших да спра и да споделя…

…колко очарователен е за мен животът през Средновековието. Хахахаха! Да, да, и аз разбрах, че 1664 не е Средновековието, току що проверих, понеже имах съмнения 🙂 Да, вече се е появило Протестантството, което някога смятах за носител на Прогреса, а сега смятам за носител на стреса. И все пак, жените все още ходят с дълги поли, месото и рибата се купува на открити пазари, както и много други неща…

Тези неща ми напомнят за книгите на Менасе (Додо, кога ще ми втрнеш някоя книга?), донякъде наподобяват атмосферата на Легенда за Сибин (или беше Антихрист?!?! един от двата романа на Емилиян Станев, които съм чела преди мноого години) – градска атмосфера отпреди шумния тракащ бърз прогрес.

Да, знам, че хигиената е била доста проблематична, но ми се струва, че с удоволствие щях да мъкна кофи с вода, които да си топля на огъня – всеки ден!!! Щях да ходя на пазара и да се мотая с часове там (от две седмици немога да намеря време да отида до хасковския пазар да си купя буркан с мед). Прането? Ех, признавам, че вероятно щях да имам прислужница, която да помага, особено при положение, че имам доста деца (понеже по-вероятно бих била католичка). Всеки предмет, всяка плочка вкъщи ще е специална, направена на ръка от майстори, които са дали толкова много за да станат майстори, които влагат сърцето и ума си в това, което правят. Тези неща ще са „на мода“ през целия ми живот, и няма да се надпреварвам със съседките да правя ремонти и да сменям подова настилка и тавани. Вечер ще чета на свещи, край камината…вероятно на глас. И ще ми е все тая дали е Средновековие или вече е дошъл Ренесансът. Нали още няма да е дошъл грохотът на индустриалната революция.

Лъчко, разочарован ли си? ОК, ОК, ще си направим средновековно селце, нали съм обещала. Време е да започнем да проучваме по-сериозно Средновековието. Ще го съчетаем с университета, който ще основем с Радинка и, предполагам, Милко. Да, да, кампусът ще се състои от къщички, а лекциите ще се провеждат в конюшня 😀

Защо съм толкова невежа дори по отношение на времената, които са изпълнени с очарование? Дали защото мразех историята в училище? А дори и ако я обичах … ние не учехме за ЖИВОТА (май осъзнах, че тепърва, на стари години ще се занимавам с история, когато прочетох едно книжле, озаглавено Животът през Средновековието, от онази поредица на някакъв френски университет, която залежава в Пингвините). Историята, такава, каквато я помня от училище, разказваше само за важни дати, на които някой цар е спечелил или загубил битка. За мен историята беше безкрайна ВОЙНА. Така и не съм разбрала, при положение че години наред съм учила БГ история, как са живяли тук хората, как са минавали дните им, докато не са ги пращали на война. А за Средновековието знаех, че е „мрачен“ период … т.е. живеех с усещането, че тогава не се е случвало нищо друго освен практикуване на религия и наказания от Инквизицията. А се оказва, че хората са живеели, доста шарено и интензивно, пък аз си ги представях като в зимен сън 😦

Разбира се, че заради момичето с перлената обица няма да изоставя и Крал Артур, артуровото таро, Астерикс и Обеликс … ще си направя такъв живот, ще видите!!! Та аз и сега не притежавам пералня и телевизор, а апартаментът ми изглежда толкова старинно-занемарен колкото и италианска вила … ако не броим някой и друг пластмасов стол 🙂 Не знам къде ми харесва повече – в спретнатата Германия или Холандия, където се диша толкова леко, в зехтинената Италия или винено-сиреневата Франция, в аскетично-бялата Гърция или зелено-сочната Британия, или в сибирско-бръснарската Русия. Където и да съм, с мен ще нося духа на Дао и Буда 😀 😛

Някой успя ли да дочете до края?!?!

shakespeare in love

shakespeare_love_11.jpg

днес, без никакви угризения не скочих от леглото рано и не хукнах като диво прасе към банята, а оттам и към офиса, както правя напоследък, движена от чувството си за дълг, като в резултат пропуших отново и се чувствам твърде изморена и стресирана. реших да си остана в леглото, да пия чай с мед и да размишлявам 🙂 в резултат на размишленията се получи един трактат, който би могъл да бъде от полза за тези от вас, които мислят, че са влюбени.

Тези дни, освен че имам доста работа и пр. някак се озовах в епицентъра на нещо като шекспирова комедия, от която излезнах спокойна и развеселена и реших да споделя:

Кога спирам да съм влюбена в някого? Когато се появи друг, който ми харесва повече 🙂 Хахахаха! При това положение как бих могла да говоря за вечна любов, която никога не отпада? ОК, ок, ще говоря за влюбването, не за любовта като загриженост, ами и за влюбеността. Така че първият въпрос е най-коректен. Повтарям, че имам предвид това: кога спирам да съм влюбена, а не кога спирам да обичам, понеже аз не мога да спра да обичам когото и да било – просто ме е грижа за всеки и всичко.

Възможно ли е никога да не спра да бъда влюбена? Мисля, че е възможно. Ако не се разочаровам. В такъв случай нещата не зависят от появата на друг, а от това как се държи обектът на чувствата ми и как аз възприемам това. Днес ще говоря за него, а друг път за своите възприятия 🙂

Да предположим, че по време на връзката не се променям съществено, както и той. За да си спестя разочарованията, трябва да си спестя и първоначалните компромиси. Ако ще съм с някого, нека да е такъв, с когото бих могла да бъда 24/7 без да изпитам тягостни чувства. Бихте казали, че в началото всички изглеждат така? Не мисля, не мисля. Доста често се самозаблуждаваме, движени от страха от самотата или сексуалното желание, които всъщност са едно и също (над тази спорна тема ще разсъждавам друг път). Тогава не мислим за бъдещето … Но ако помислим, ако си направим труда да екстраполираме, то тогава много лесно можем да преценим дали си струва да започваме (разбира се, можем да направим преценка едва след като сме общували известно време с този човек, и то не само в леглото!!! най-добре е да не започваме от леглото, но ако все пак се е случило, не е трагично, но трябва време, в което да сме общували и по друг начин!ама това е друга тема.)

Ако се замислим за самотата после (а още по-тъжно е да се чувстваш самотен във връзка), можем да преглътнем самотата сега … и да й се радваме. Тогава тя се превръща в усамотение – т.е. време, в което можем да правим прекрасни неща, като например, да не правим нищо 🙂 , да размишляваме, да пишем в блога, да пием чай с мед, да рисуваме или да правим кончета от пластелин (о, да, о, да! тия дни напълно осъзнах, че точно в тишина и усамотение, човек може да открие художника в себе си и да моделира първия си червен кон!).

Та, да, краят на „любовта“ може да дойде съвсем скоро, ако си дадем труда да си представим какво би било да сме двойка с обекта на чувствата си. Признавам, че в повечето случаи не съм практикувала това упражнение (от духовен мързел или по-скоро заради интуитивното знание на истината, която бих открила по мисловен+емоционален път). И съм отлагала самотата, а оттам и усамотението.

Тук съвсем естествено би стоял въпросът „Как бих могъл да имам време за усамотение ако съм 24/7 (хипотетично) с някого?“ Хм, точно това е ключът … поне за моята палатка 🙂 Да! Точно с такъв човек си струва да се захващаш. И да, има хора, с които мога да си представя да прекарвам 24/7 (е, ако съм в концентрационен лагер, бих могла да изтърпя кого ли не, но тук, все пак, говорим за съжителство, което ни носи радост и сме избрали сами).

24/7? Няма ли да си втръснете? Не, не и ако всеки е свободен да върши каквото иска и да не се чувства задължен непрекъснато да гука с другия, та да не би другият да се почувства пренебрегнат. Да, понякога може да ти напира нещо много интересно за казване, но все пак не си бебе с памперс, можеш да го запишеш на листче и да споделиш по-късно, когато sweetheart не е вглъбен е някакво занимание и с удоволствие би те изслушал. ( Мисля, че така трябва да се държиш и с приятелите си, и със съквартирантите, и с колегите, и с децата си, и с родителите си …).

Да, да, има хора, които изискват постоянно внимание, което е ужасно изморително, колкото и примамливо да изглежда е първоначалната фаза на влюбване. Тези хора толкова много се страхуват от тишината и усамотението, че непрекъснато трябва да бърборят или пък някой да ги забавлява по един или друг начин. Е, точно такива хора вече внимавам да не избирам. Както и егоисти, понеже те искат всичко за себе си и ревнуват от всяка твоя проява на внимание, ненасочено към самите тях, т.е. хора, които могат да ревнуват и от зеления пластелин, с който се мъчиш да направиш костенурка. Те биха могли да се маскират и като заинтересувани от моделирането, само и само да спечелят отново вниманието ти. Грррррррррр! Не е ли убийствено да си убиваш времето с моделиране на костенурки, докато всъщност ти се кара колело? Не обичам да убивам времето си и не обичам да съм влюбена в хора, които убиват времето си.

Май това е краят на първа част 🙂

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

защо гласувах за неделчо беронов

beronov_s.jpg
нищо не знаех за този беронов, освен подигравките, че е много възрастен и точно поради тази причина не става за президент.

от два дни детето се опитва да ме агитира да гласувам за него. днес като вървяхме към изборната секция му казах ако иска, да агитира. той ми каза, че е гледал беронов в дебат с първанов и че беронов излъчва аристократичност, за разлика от първанов, който доста селянее.

помислих малко и излезнах със следната теория: човекът е възрастен и едва ли мисли за далечно бъдеще в политиката. каквото е имал да постига лично, постигнал е и сега какво му остава? може да си позволи да президентства по съвест, без да му пука на кого ще накриви шапката.

ей сега разгледах и галерията в сайта и констатирах, че и вицето изглежда прилично. още една причина да не се разкайвам за постъпката си 🙂

пък в крайна сметка йода да не е по-млад?