В часа на шарената мъгла ми е все по-трудно да бъда учител

Преди малко четох мейл от мой ученик и нямам никаква идея какво да правя сега. Би трябвало да му отговоря и да продължа работата си с него, но не знам какво да му  кажа. Той, родителите му и аз очакваме да си свърша работата, но аз не успявам. С всяка измината година ми е по-трудно и ако правилно разбирам тенденцията, скоро ще се провалям в повечето случаи.

Преди десетина години всяка седмица получавах от повечето си ученици дълги писма, на които пишех дълги отговори. В клас разговаряхме разпалено с часове, проследявахме различни теми в ширина и дълбочина, преливахме в нови, и аз имах чувството, че успявам да подготвя значителна част учениците за смислен старт в университета и да им дам перспектива за живота отвъд формалното образование.

Всъщност като го описвам така, звучи идилично, а всъщност в много от случаите не е било – и тогава съм имала своите фрустрации и възмущения, усещането, че нещата се получават все по-трудно с всяка изминала година.  Но общата картина изглеждаше както я описах, а сега изглежда доста различно.

Тази година, обаче, все по-често мисля за това, че повечето ученици всъщност не се интересуват от нищо. Разбираемо е, че в училище им е скучно, чуждо и често непонятно, че са отвратени от изучаваните предмети – това не е новост. Проблемът е, че вече не ги интересува и нищо друго (ако не броим грижи за здравето и външния вид, компютърни игри, браузване във Фейсбук и клюки).

Много по-смислени и задълбочени разговори се получават на курсовете ми в бежанския лагер. Въпреки че хората там от доста време нямат кой знае какъв достъп до информация, а мислите им ежечасно са фокусирани върху оцеляването. Чудя се дали е така понеже са от друго поколение и средната възраст е около 30.

Допускам, че има множество фактори, които допринасят за случващото се с учениците, но няма да се опитвам да ги обсъждам в този  текст. Просто искам да споделя тревогата си.

Бих искала да уточня, че не става въпрос за нещата, за които в България обичайно се подиграваме; не става въпрос за правопис или за обща култура. Лошият правопис е поправим, пък и макар и лош ни позволява да общуваме … стига да има за какво. Общата култура е нещо относително и човек винаги може да научи някой неизвестен за него факт … стига да го интересува.

Проблемът е че светът е обвит в шарена мъгла, а любопитството на учениците е толкова слабичко, а способността им да се фокусират и да изследват нещо (дори и ако им е интересно) е нищожна. Те се лутат в безрадостна скука и добре че имат смартфони за да браузват Фейсбук или някакви картинки.

Личните ми усилия се все по-безрезултатни и не знам какво бих могла да направя сама за да помогна на изгубените в шарената лепкава мъгла. И докато преди малко мислех всички тези неща, попаднах на статия в „Дневник”, която показва доста тъжни статистики за младите хора у нас – солиден процент отпадат от образованието. Много хора се успокояват с мисълта, че тези хора са предимно от ромското малцинство, но всъщност не е така и за мен това не е новост. Същите тези хора се тревожат, че ромското малцинство ще стане мнозинство.

Споделените ми непосредствени наблюдения, обаче, са върху извадка от българи (и нищожен процент турци), учещи в елитни гимназии.

Днес не мога да ви предложа анализи, изводи и решения. А решения не вярвам да мога да предложа въобще в обозримо бъдеще. Сам човек толкова може.

Велосипедистите, кметът, законите

Миналата седмица местните медии съобщиха, че общината забранява карането на велосипеди в центъра и ще налага глоби. Велосипедистите се възмутиха и се вдигнаха на протести за отмяна на забраната. Чуха се и настоявания за изграждането на велоалеи. Надявам се протестиращите да постигнат единодушие по отношение на исканията си, да ги осмислят добре и да ги формулират ясно.

Бих искала да припомня, че в Република България действа национален Правилник за движението по пътищата, който не позволява на велосипедисти да карат в пешеходна зона и прави изключение за децата велосипедисти. (Член 141, т. 6) В този смисъл местното решение съдейства за прилагането на отдавна съществуващ национален правилник.

Ако граждани на Хасково се обявяват срещу новата общинска наредба, то те би следвало да се обявят и срещу Правилника за движението по пътищата. Преди да го направят, обаче, бих искала да помислят наистина ли настояват да е разрешено на велосипедистите да се движат в пешеходни зони? Безопасно ли се чувстват с това? Аз лично не. Затова и не настоявам да се отмени забраната и да се промени Правилникът за движение по пътищата.

Мисля, че това, за което следва да се настоява е изграждането на велоалеи. Преди 2 години група граждани участвахме в обществено обсъждане за Интегриран план за градско  възстановяване и развитие и предложихме именно изграждането на велоалеи в Хасково. За съжаление, това предложение не беше взето предвид при мащабните ремонтни дейности в центъра на града, които стартираха през 2014.

Сега единственият начин да се изградят велоалеи в центъра без да се похарчат прекалено много пари след последния ремонт е да се очертаят с блажна боя. Надявам се, че общината няма да се затрудни особено да го направи.  Ако ли пък е в затруднение, ние гражданите, можем да съберем пари, да купим бои и четки и да го направим с доброволен труд. От Общината се иска само одобрение на проекта и позволение.

С този текст не искам да убивам зараждащата се обществена енергия, но все пак имаме нужда не от ентусиазирана тълпа, която се поставя над закона, а от активни, грамотни, информирани мислещи граждани, които вземат предвид не само собствените си интереси.

Спешна нужда от помощ / Urgent need of help

(Find English below)

Имаме нужда от помощ в София. Легално пребиваваща в България чужденка в момента е без дом и без средства. Жената има спешна нужда от психологическа, а вероятно и психиатрична помощ, но не осъзнава това и може би ще се наложи такава помощ да й бъде оказана принудително. След хоспитализацията ще има нужда от място, където да живее и да продължи терапията си, което не е желателно на първо време да бъде в обикновено жилище или хостел поради състоянието й.

Имаме нужда от:

  • списък с психиатричните болници в София
  • информация за реално работещи процедури и програми за хора с психически проблеми
  • хора, които лично биха ни съдействали да се свържем с организациите, които ги администрират
  • контакти с места, които биха приютили жената – защитени жилища и пр.
  • хора, които биха се ангажирали лично, конкретно и практически с казуса
  • парични средства за настаняване, храна, лекарства, транспорт

Ако имате желание да помогнете, моля свържете се с Борислав Димитров, e-mail: boryslav.p@gmail.com ,

Facebook: https://www.facebook.com/borislav.dimitrov.50

EN

We are in urgent need of help in Sofia. A lady, residing legally in Bulgaria, right now is homeless and without money. She is in urgent need of psychological and probably psychiatric help, but she is not aware of this, so probably she might need to be taken to a psychiatric hospital against her will. After hospitalization she will need a place to live and go on with her therapy; an ordinary home or a hostel is not a good idea because of her condition.

We need:

  • a list of psychiatric hospitals in Sofia
  • information about procedures and programs which really provide help to people with psychological problems
  • people who would personally help us get in touch with the organizations which run such programs
  • contact with places which could provide accommodation for the lady – shelters, etc.
  • people who would like to be personally and practically involved in a concrete and tangible way
  • money for accommodation, food, medicines, transportation

 

If you would like to help, please contact Borislav Dimitrov, e-mail: boryslav.p@gmail.com ,  

Facebook: https://www.facebook.com/borislav.dimitrov.50

 

„Игралното“ училище в бежанския лагер в Харманли / Harmanli refugee camp play school

playschool_prafs dress whcpcbwbn

(Find English below)

Бежанският лагер в Харманли е временен дом за над 500 деца. Повечето от тях прекарват около 6 месеца там. Заради войната и други проблеми по родните им места и по пътя им към България, някои от тях никога не са тръгвали на училища или пък са прекъснали училище за 2-3 години.

В бежанския лагер в Харманли никога не е имало детски площадки или формално образование за децата. Нашето най-успешно и регулярно образователно начинание досега е неформалното „игрално” училище, стартирано от две от нашите доброволки – екип от майка и дъщеря, които са квалифицирани учители от Великобритания. То работи три дни в седмицата и обслужва 200 ученици на възраст от 4 до 14 години. Асистентите са две момичета бежанки в гимназиална възраст и три по-малки.

Подобно на всички други образователни дейности, които ние, доброволците, организираме в лагера, училището не е получавало финансиране от правителството, ЕС или други организации. УНИЦЕФ ни изпрати няколко кутии с пособия за училище и детска градина. Всички играчки и арт / крафт материали са от наши приятели и други частни лица, предимно от Полша, Великобритания и България. Всички дървени неща (замъци, кукленско кухненско оборудване, сандъци и пр.), всички килими и пердета са произведени в дома на учителите от тяхното семейство.

Философията на училището е, че всички деца могат да учат чрез игра, че трябва да учат със свое собствено темпо, че училището не е само за академично учене, но и за развиване на емоционални и социални умения. Всяко дете, което се появи на вратата е добре дошло, включително дете със специални образователни потребности, дори и ако е в инвалидна количка, с церебрална пареза и не умее да говори.

Можете да си представите, че с 200 деца, които посещават училището три пъти седмично, материалите постоянно се изчерпват, въпреки изобретателността, която сме развили по отношение на рециклирането. Бихме приели дарения от хартия, бои, лепило, всякакви хоби материали и дребни играчки.

Можете да следите Фейсбук страницата ни за да видите как нашите ученици се забавляват, учат и растат.

English

Harmanli refugee camp is the temporary home of over 500 children. Most of them spend around 6 months there. Because of war and other problems in the places where they come from and on their way to Bulgaria, some of them have never started school or they have been away from school for 2-3 years.

There have never been playgrounds or formal educational facilities and activities for children at Harmanli refugee camp. Our most successful and consistent educational endeavor so far has been the informal play school, set up by two of our volunteers – a mother and daughter team of qualified teachers and play workers from UK. It operates three days per week and accommodates for 200 students aged 4-14. The teaching assistants are two teenage refugee girls and three younger ones.

The school, just like all educational activities we, volunteers, run at the camp, has never received any funding from the government, EU or other organizations. However, we have received several school and kindergarten boxes from UNICEF. All the toys and craft materials have come through our friends and other private citizens, mostly from Poland, UK and Bulgaria. All the woodwork (castles, toy kitchens, boxes, etc.), carpets and curtains have been created at the teachers’ house by their family.

The school subscribes to the philosophy that children can learn through play, that they should learn at their own pace, that school is not only about academic studies but also about building emotional and social skills. It is an inclusive operation which teaches all children who turn up at its door, even the ones with special educational needs, even if they are in a wheelchair with cerebral palsy and cannot speak.

As you can imagine, with 200 children who attend the school 3 times per week, we are constantly short of supplies though we have become really inventive with our recycling. We would accept paper, paint, glue as well as other craft resources and small toys.    

You could follow our Facebook page to see how our students are having fun, learning and growing up.

За медийната реалност / On media reality

(Find English below)

Преди малко четох отворено писмо от едно момиче до Канал 4 на Би Би Си. Познавайки културата и начина на живот на общността, в която е израснала, тя посочва на Би Би Си крещящо фактологично разминаване между реалността и излъчен документален филм. По същия начин, като доброволец, който година и половина работи с бежанци, не мога да не забележа разликите между реалността, в която пребивават бежанците и „отразяването” й в медиите.

Ясно е, че някои медии обслужват политически или бизнес групи и съвсем тенденциозно изопачават реалността, но за съжаление истината малко или много бива изкривявана и от журналисти, които са добронамерени и добросъвестни; това се случва дори когато ние, познаващите добре някаква среда и ситуация, полагаме сериозни усилия да наблегнем на истината. Като че и най-добрите не могат да устоят на изкушението да разкрасят реалността.

Нямам собствен телевизор и рядко гледам телевизия, но в последните години всеки път когато гледам, има чувството, че аз самата живея в съвсем различен свят от този, който виждам на екрана. Като че ли и близките ми, които редовно консумират медийни продукти живеят в различен свят от този, в който живея аз.

EN

I just read an open letter a girl wrote to BBC Channel 4. Knowing the culture and lifestyle of the community in which she has grown up, she points out the glaring discrepancy between reality and a BBC documentary. Similarly, as a volunteer who has worked for a year and a half with refugees, I can see the discrepancy between refugee reality and its “reflection” (as we say in Bulgarian) in the media.

I am well aware that some media serve political or business groups and quite consciously distort reality, but, unfortunately, truth is more or less distorted also by well-meaning and conscientious journalists; that happens even when we, the people who know some environment or situation well, try hard to emphasize truth. It seems that even the best journalists cannot resist the temptation to embellish reality.

I do not have a TV set and rarely watch TV, but for the past couple of years every time I watch TV I feel as if I live in a different reality from what I can see on the screen. It seems that my friends and relatives who regularly consume media products live in a world different from mine.

Мечтаем си за библиотека + / We are dreaming of a library

Find English below

Искаме да си направим библиотека в бежанския лагер в Харманли. Вече има къде. Ще намеря доброволци-бежанци за библиотекари, но нямаме книги. Имаме малко количество книги на английски – донесени от нас, малкото доброволци и изпратени от наши приятели. Ще се радваме много ако ни изпращате книги на английски, немски (ако може да са на по-ниско ниво по немски), арабски, фарси. Или пък ако споделяте файлове, които са удобни за разпечатване, но не какво да е, а неща, които си струват. За предпочитане в този случай са текстове с размери на разкази и статии. Ако не сте сигурни дали е подходящо или аз не съм се сетила да спомена, пишете ми. Понеже все пак и принтирането струва пари, пък и отделни текстове могат да се четат едновременно от повече хора.

Би било чудесно да можем да направим и читалня / място за тихи игри и дискусии. Това може да се случи в нашата класна стая. Дали някой живеещ в Харманли или региона би искал да дари стари шкафове, които можем да пригодим за заключване (примерно с катинарчета), за да държим в тях арт материалите?

Ако ще правим тихи игри, приемаме и настолни игри, подходящи за тийнейджъри и възрастни.

EN

We would like to create a library at the refugee camp in Harmanli. There is space now, and I will find refugee volunteers to work as librarians, but we do not have books. There are some that we, the few volunteers there have brought or received from our friends. We would be glad if you send us books in English, German (lower levels for German, please), Arabic, Farsi. You could also share files we could print, but these should be carefully chosen – to be really good, printer friendly  and preferably short stories and articles as printing costs money and separate texts could be distributed among many people and read simultaneously.

It would be nice to open a reading / discussion / quiet games room. This could happen in our classroom. Would anyone living nearby like to donate old cupboards which we could somehow turn into lockers (through padlocks, for example) to keep our art supplies there.

If we are to play quiet games, we do accept board games for teens and adults.

Как живеят бежанците в Харманли / How do refugees live in Harmanli

(find English below)

Къде живеят – в реновирани казармени спални помещения и гаражи, както и в жилищни контейнери. Повечето стаи побират до 8-10 души и в много от тях съжителстват по 2-3 семейства.

Ремонтите са направени бързо и евтино, така че е невъзможно сградите да останат задълго в добро състояние. Пари за дребни последващи ремонти държавата няма, така че когато бежанците могат да си ги позволят, ги правят сами.

Най-големият проблем е, че трите огромни халета (бивши гаражи), които в началото на есента изглеждаха луксозно, се оказаха бомба със закъснител. Лош проект и лошо изпълнение са причините за конденз и течове, за пропадане на голяма част от окачените тавани. Основният строителен материал е гипсокартон, който на някои места е разложен от вода.

Мухълът намери добра хранителна среда и е една от предполагаемите причини за многото респираторни заболявания.

С какво се хранят – държавата им осигурява готвена храна за обяд и вечеря. Не осигурява бебешка и детска храна.  За пръв път търсещите закрила в страната започнаха да получават от държавата храна преди година. Поради липса на средства в Държавната агенция за бежанците, има опасност доставянето на храна да бъде прекъснато.

Колко пари получават – години наред търсещите закрила (само тези, които живеят в лагери) получаваха по 65 лв. на месец. От два месеца не ги получават и няма да ги получават повече.

Как се мият / перат – живеещите в контейнери (има около 80 контейнери) имат собствена тоалетна с душ, както и кухненска мивка; живеещите в сградата за жени (със или без деца) също имат собствена тоалетна с душ. В другите сгради има общи помещения с мивки, тоалетни и душове. Топлата вода не достига. На по-високите етажи няма вода поне по няколко часа на ден. Перат на ръка или в няколкото автоматични перални, които са си купили сами (срещу заплащане) + няколко от дарения – вероятно не повече от 10 за целия лагер, в който живеят околко 2 хиляди души.  Не ми е известно да е започнало да работи пералното помещение, оборудвано с перални от голямо дарение на чуждестранен Червен Кръст.

Как се лекуват – двама фелдшери и педиатър (без зачислен към тях преводач) обслужват целия лагер и доколкото ми е известно не са получавали заплати от 3 месеца. Търсещите закрила са здравно-осигурени, но в Харманли по една или друга причина не са записани на личен лекар, което означава, че ако им е нужно направление за специалист, няма как да получат такова. Ако имат пари могат да си платят преглед при специалист; ако нямат, не могат.  Болниците обслужват само спешни случаи.

В два дни от седмицата в лагера работи психолог (с преводач). Когато се появят хора с психиатрични проблеми, посещението при психиатър трябва да бъде финансирано от дарения, а доколкото ми е известно, психиатричното отделение в Болярово не желае пациенти-бежанци.

Държавата не плаща за лекарствата нa търсещите закрила. Или пък за зъболечение.

Как се образоват – почти никой от тях не е наясно, че непълнолетните търсещи закрила имат право да посещават училище. Записването на училище е изключително трудно и скъпо удоволствие, предвид факта, че се изискват документи, които понякога поради военна ситуация в страната по произход или друга причина няма как да бъдат предоставени или поне не с всичките печати от институции, които нашите училища изискват. Преводи и легализации струват скъпо. В Харманли на училище тръгна едно дете, в първи клас; в първото училище, в което щеше да започва, родителите протестираха и детето не успя да започне там. То беше и единственото знаещо български дете, благодарение на това, че идваше от лагер в София.

Няколко месеца имаше курсове по български, които не бяха финансирани от държавата, не бяха обезпечени с учебници, а учителите не бяха обучени как да преподават български като чужд език и нямаха асистенти, които да им помагат с превод когато е нужно.

От лятото провеждаме арт занимания. Успяхме да го стартираме благодарение на малко дарение от български студенти в Шотландия, след което получихме и помощ от БЧК. Останалата част от нуждите на начинанието се финансират от нас, водещите заниманията.

От време на време доброволци (бежанци от лагера и аз) водят езикови курсове – английски и немски.

Най-успешният образователен проект е игралното училище (play school), което обучава три пъти седмично поне 100 деца на възраст от 4 до 12 години, включително деца със специални образователни потребности. Двигателят са две доброволки, а асистентите им са бежанци от лагера. Този проект не получава формално финансиране от никого, но от време получава дарения под формата на материали и играчки. Заслужава отделна статия.

Как гледат телевизия / ползват Интернет – противно на твърденията на някои медии, няма безплатна кабелна телевизия. Интернетът също е платен и с лошо качество. Прекарването на Интернет + рутер в една стая струва 90 лв., а месечната такса е 40-50 лв.

Колко време прекарват в лагера бежанците – сирийците средно до 6 месеца. За другите (малък процент), обаче, идващи предимно от Ирак, Иран, Афганистан процедурите продължават много по-дълго – понякога заради липса на преводачи, но по-често неясно защо – може би просто забравят за тяхното съществуване. И понеже тези хора живеят в изолация (особено неговорещите арабски) и пълна неизвестност за бъдещето си, повечето от тях просто бягат за да търсят закрила в други страни. Някои от тях се скитат с години, защото и други страни имат неясна политика за бежанците.

Какво се случва с бежанците след като получат статут – след като получат българска лична карта, те трябва да напуснат лагера и да справят с живота както могат. Повечето от тях веднага заминават за Германия. У нас втора година няма интеграционна програма, която да им осигури обучение по български език и няколкомесечна издръжка докато си намерят работа и си стъпят на краката.

EN

Where do they live? In renovated army dormitories and garages, as well as residential containers. Most rooms accommodate 8-10 people, and up to 2-3 families live in many of them.

Renovations have been done quickly and cheaply, so it is not possible for the buildings to remain in good repair for a long time. The Bulgarian state does not have funds for subsequent repairs, so asylum seekers repair on their own when they can afford it.

The most serious problem is that the three huge buildings (former garages), which looked luxurious at the beginning of last autumn turned out to be time bombs. Bad design and bad implementation are the reason for condensation and leakages, for collapsing parts of the ceilings. The main construction material is plasterboard, which at some places is too wet and decaying.

Mould is thriving and might be one of the causes for the many respiratory cases.

What do they eat?The Bulgarian state provides them with cooked food for lunch and supper. It does not provide baby or little children food. Asylum seekers in Bulgaria received food from the state for the first time a year ago. The food supply might be interrupted for lack of funding. 

How much money do they get?For years asylum seekers (only the ones living in camps) used to receive 65 BGN (32 EUR) per month. They have not received it for 2 months now and will never ever receive money again.

How do they wash?People living in containers (there are about 80 containers) have their own toilet with shower, as well as a kitchen sink; the ones living in the building for women (with or without children) have their own toilets with showers. Hot water is not enough, and the higher floors do not have running water for a couple of hours a day. Refugees wash their clothes by hand or in the several washing machines which they have bought (machine owners are paid for the service) + some donated ones (about 10 altogether serve 2 000 (yes, thousand!) people). To my best knowledge, the  laundrette, equipped with washing machines donated by a foreign Red Cross organization is not in operation yet.

What healthcare do they get? Two paramedics and a pediatrician (with no interpreter provided) serve the whole camp, and to my best knowledge they have not been paid by the State Agency for Refugees for 3 months. The state pays the national health coverage of asylum seekers, but they do not have GPs, so if they need to be seen by specialists, they cannot get referral papers; as a result, they pay specialists if they can afford it. Hospitals serve only emergencies.

A psychologist (with an interpreter) works there 2 days per week. Psychiatric cases have to be referred to psychiatrists who should be paid with donated money; to my best knowledge the psychiatric clinic in the region refuses to serve refugees.

The state does not pay for medicines or dental care.

How are they educated? – Almost no asylum seeker is aware that underage asylum seekers have the right to attend school. Enrolling in school is extremely difficult and expensive as Bulgarian schools require documents which cannot be provided because of war situation in countries of origin or some other reasons. Translations and verifications are costly. Only one child started school in Harmanli, a first grader; he could not enroll at the first school where he tried because Bulgarian parents protested. He is the only child who has learned Bulgarian because he came from a camp in Sofia.

Bulgarian classes were provided for a couple of months, and they were not funded by the Bulgarian state. Textbooks were not provided and the teachers were not trained how to teach Bulgarian as a foreign language; they had no assistants to help them with translation when necessary.

Since summer we have been running art classes. A small donation from a group of Bulgarian students in Scotland helped us start; then we received help from the Bulgarian Red Cross. The rest is funded by us, the instructors.

On and off volunteers (refugees and I) teach English and German.

The most successful educational project is the play school , which teaches at least 100 children (aged 4-12, including ones with special educational needs). The engine of the project is two volunteers, and their assistants are refugees. This project does not receive any formal funding, but on and off it receives donations – art and craft supplies and toys. It deserves a separate article.

How do they watch TV / use the Internet – Contrary to what some media say, there is no free cable TV. The Internet connection is paid and of low quality. Getting wired (router included) costs 90 BGN (45 EUR), and the monthly fee is 40-50 BGN (20-25 EUR).

How long do they stay at the camp? – Syrians spend around 6 months. The others (a small percentage), however, coming mostly from Iraq, Iran, Afghanistan might stay much longer as their procedures are slow – sometimes for lack of interpreters, but most often for unclear reasons – probably because they tend to get forgotten. As most of these people live in isolation (especially the ones who do not speak Arabic) and the prospects for their future are so unclear, most of them simply escape and try to seek asylum in other countries. Some of them roam the world for many years as other countries have unclear policies too.

What happens after they get status? – When they receive Bulgarian ID, they have to leave the camp and take care of themselves. Most of them immediately leave for Germany. For the second year Bulgaria has not had an integration program, which is supposed to provide them with Bulgarian language training and fund their existence for a couple of months till they find jobs and are in a position to manage on their own.