Карантина в лагера в Харманли / Quarantine at Harmanli refugee camp

English text coming soon

Днес всички медии съобщиха, че лагерът в Харманли се затваря за карантина – заради кожните и други заболявания, с които нашумя напоследък. Всъщност още преди повече от 2 месеца бяхме уведомили Министерството на Здравеопазването за наличието на краста и бълхи, както и за невъзможността на лекаря да отдели време да обслужва болни, тъй като по-голямата част от времето му е заета с прием на новопристигащите. Бяхме повдигали въпроса и пред Държавната агенция за бежанците. Доскоро проблемът беше отричан, а гласност получи едва когато една общинска съветничка от Харманли реши да вдигне повече шум.

В момента в лагера в Харманли отдавна няма топла вода. Няма отопление. Огромна част от бежанците нямат чаршафи, а само по едно одеяло. Хората са повече от наличните легла и някои от тях спят на пода – не на матрак на пода, а на самия под. Няма чували или кофи за смет вътре в сградите. Няма метли, лопати, палки и препарати, с които хората да си чистят сами. Защо не си купят? Защото много от тях нямат пари. Окачените тавани продължават да падат.

След като в медиите чухме най-различни версии за броя на лекарите в този лагер, това което знам със сигурност от бежанците е, че някои от тях от месец и половина се опитват да се доберат до лекар и всеки ден ги отпращат с думите: „Ела след час. Ела утре.“ Който няма пари за лекарства, и да се сдобие с рецепта, няма как да я изпълни.

Дали всичко това ще се промени по време на карантината?

Струва ми се, че тази карантина се прави само за да бъдат успокоени жителите на Харманли, но дори самите те не вярват, че карантината ще бъде успешна. Притесняват се, че бежанците ще излизат през оградата и се заричат ако видят такива случаи, да докладват на полицията.

Всъщност, забрани за излизане за успокояване на духовете е имало и преди и всеки път са правили ситуацията на бежанците още по-тежка. Ето какво очаквам да се случи сега: ще влизат специални хора отвън за да продават храна и други стоки на силно завишени цени – на тези, които могат да си позволят. Така че някои хора, които сега са можели все пак да си позволят да си купят неща от магазини навън, вече няма да могат да си позволят.  А тези, които така и така нямат пари и си гладуват (с порции от рода на сантиметър яхния и едно арабско хлебче, тип палачинка – 2 пъти на ден), ще продължат да си гладуват.

Всъщност ако лагерът бъде затворен за 2 седмици и НАИСТИНА хората бъдат лекувани, а условията се подобрят, би било прекрасно. Но след три години доброволчество в Харманли, ми е много, много трудно да повярвам.

Един европейски клас / A European Class

EN translation below the BG text

БГ

През първата година в гимназията нямахме истински спортен салон, а просто две свързани класни стаи, което означава, че нямахме и истинска съблекалня и трябваше да ползваме класната стая. Имахме само 10 минути междучасиие, т.е. само 10 минути за да се преоблечем преди и след часа по физическо. Постоянно се карахме кой да ползва стаята пръв – момчетата или момичетата.

Когато Мистър Стоев (един от учителите ни по английски, на възраст към 60,  обиколил света във всички посоки) чу за това, каза: „Вие сте европейски клас. Можете да се обличате заедно. Какъв е проблемът?“. Това беше краят на нашите спорове и оттам нататък на никого не му пукаше, нито пък се срамуваше да се облича заедно с всичките си съученици.

Спомних си за тази история днес, когато правех упражнения в парка. Бях боса, с тениска и шорти до коленете. Минават всякакви хора – на всякакви възрасти, от всякакъв пол и социална група. Мислех си, че имам късмет, че съм европейка – мога да ходя там сама когато си пожелая, да обличам това, което ми е удобно и да не се притеснявам от хората наоколо.

Мислех си и за това колко хората са обсебени от телата си. Едни са обсебени от идеята да изградят и демонстрират красиви тела, което ги кара да се чувстват важни, млади и безсмъртни. Други са обсебени от това да крият телата си, според вярата си, че Бог изисква това от тях, понеже телата могат да изкушават.

Да, вярно е, че красивото тяло може да ти даде някакви възможности, както и че скритото тяло може да предотврати някои изкушения, следвам средния път и вярвам, че ние не сме (само) тела и че няма нужда да се фокусираме чак толкова върху тях, да пилеем време и пари, да се лишаваме от радости, и да правим живота си по-сложен отколкото е нужно.

EN

It was my first year at high school. We did not have a proper gym, but just two joined classrooms, so we did not have a proper dressing room, and we had to use our classroom. There were just 10 minutes between classes, so just 10 minutes to change our clothes before and after sports classes. We were constantly fighting over who would use the room first – the boys or the girls.

One day, Mr Stoev, one of our English teachers, a man in his 60s, who had explored the world in all directions, heard about that and said: „Oh, come on! You are a European class. You could dress together, what’s the big deal?“. That was the end of our fights, and nobody cared or felt embarrassed anymore about dressing up in a mixed classroom.

I remembered this today when I was exercising in the park.  I was barefoot, wearing knee length sports shorts and a T-shirt. People come and go – of all ages, sexes and social groups. I thought that I was so lucky to be  European – I could go to the place on my own, at any time of the day, wear whatever makes me feel comfortable and not be bothered about or by people around.

I also thought of the obsessions people have about their bodies. Some people seem obsessed with building and showing off beautiful bodies as that makes them feel important, young and immortal. Other people seem obsessed with hiding a good part of their bodies, believing that God requires them to do so as bodies could tempt other people.

Well, while it is true that an attractive body might open some doors for you, and a hidden body might help prevent temptation in some cases, I follow the middle path, believing that we are not (just) our bodies, that there is no need to focus so much on them and waste so much time and money, kill so much joy and make our lives more complicated than they need to be.

Закон за противодействие на тероризма – все още има време за възражения

Ако имате възражения относно проекта за Закон за противодействие на тероризма,  до 17 юни можете да ги представите на имейл pravna@mvr.bg или в приемната на МВР. Това е формалният правов инструмент за участие на гражданското общество, съгласно член 26 от Закона за нормативните актове. Ако направите това, властимащите няма да имат основание да кажат, че никой нищо не е подал в законовия срок и по законовия ред. Ако придружите това действие с говорене и писане с колкото се може повече познати и приятели, както и непознати и използвате колкото се може повече комуникационни канали, толкова по-голям е шансът да се противопоставите на приемането на закона в този му мракобесен вид. МОЛЯ, СПОДЕЛЯЙТЕ!

Самодива, Краси Зуркова

Прочетох я бързо и успявах да не заспя след 10 страници, както ми се случва в последните месеци и с най-интересните книги. Фактът, че не се отказах и не смених четивото 2-3 дни говори в нейна полза. Сигурна съм, обаче, че не бих отделила време да я прочета отново и не би ми хрумнало да я препоръчвам. Смятам да я подаря на една приятелка, която искаше да си я купува. Не бих я задържала дори и ако имах дъщеря, която след време ще стане тийнейджърка.

Не съм чела вампирските романи, които четяха напоследък гимназистките, но предполагам, че е част от тази традиция – нещо, което всъщност не подозирах, когато я купувах. Надявах се връзката със самодивите да е някак по-фина и духовна, отколкото толкова буквална. Надявах се да прочета нещо, което се е появило в резултат на автентично архетипно преживяване или на осмисленост на архетипното на дионисиевите мистерии и самодивския фолклор.

Не съм учила в американски колеж, но ми се струва, че от други източници съм научила доста не само за бита и случващото се на кампусите, но и за духа. Така и не успях да прочета обещаната драма на „славянската душа“ в американски кампус и уроците, които може да преподаде на американските и американизираните души там. Това, което прочетох е любовна история като онези в Mills&Boon, от които съм прочела навремето цели две, понеже нямаше какво друго да чета на английски, но ако сега трябваше да избирам между това да чакам няколко часа и да убивам времето с любовен роман или да рисувам дудъли, бих избрала второто.

Съжалявам да го кажа, но това е просто фабрична торта от американско тесто с тънка глазура от балкански фолклор, а претенцията сякаш беше тестото да е нашенско. Ако искате любов, Балкани и сюрреализъм, по-добре гледайте филми на Емир Кустурица – те наистина говорят на душата.

Заглавието ще кажа накрая

Понеже обикновено подозирам, че от книгите, в чиито заглавия се споменава за храна,  бликат самоутвърждаване, „важните малки неща” и сантименталност, подминавам  рафтовете им. Не че съм някакъв сноб  или наистина разбирам от литература, но просто не ми се четат такива неща. Нямам никакво обяснение защо реших да разгледам една от тези книги, понеже съм убедена, че нито заглавието, нито корицата биха могли да ме заинтригуват, но както многократно съм забелязвала, книгите обикновено сами ме викат. На гърба прочетох, че авторката е датчанка, родена в края на 19 век и си купих книгата „за рождения ден” (13 лв).

Ако напоследък не заспивах максимум 30 минути след като започна да чета в леглото, предполагам, че щях да прочета книгата за една вечер (под 200 страници). В нея се съдържат четири истории – едната е за отдаден на изучаването на Исляма младеж и за източен ловец на перли; другата е за две благочестиви сестри – протестантки в Норвегия; третата е за богат англоезичен търговец в Китай; последната е за младо и заможно земевладелско семейство някъде в западния свят.  Историите се четат леко като приказки; сюжетите са интересни; тук-там се прокрадва някакво чувство за хумор, което не е задължително да бъде усетено; сантименталността е нулева.

Не знам с какво ми напомниха за тези разкази на Хесе. Напомнят ми и за нещо друго, но не знам точно какво – вероятно за безвъзратно отминали по-красиви времена. Тези дни докато чета приказките на Астрид Линдгрен за „времената на голямата сиромашия”, също мисля за тази красота – дали навсякъде е изчезнала или само около мен? Дали пък аз не я разпознавам?

Бих искала и аз да се науча да разказвам така, но ако не успея, със сигурност няма да задръствам нито Интернет, нито физическото пространство със своите изсмукани от пръстите истории.

Преди малко попрочетох за авторката – оказа се, че била много известна и дори номинирана за Нобелова награда. Някои от книгите й били филмирани. Мога да споделя няколко от книгите й в електронен вариант на английски; ако някой има желание да ги получи, нека ми пише. Авторката се казва Карен Бликсен и е писала под различни псевдоними. Книгата, за която писах сега, е издадена на български като „Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата” (англ. заглавие „Anecdotes of Destiny”.

За мен остава загадка къде съм виждала преди тази снимка на авторката. Дали съдбата ми изпраща знак?!?😉

Соления залив

е малко измислено провинциално царство на българския бряг  на Черно море. Три десетилетия там управлява най-големият солоизносител от залива, мразеният и обожаван Беро-Беро – чак докато в залива пристигат „другарите” – някогашните идеалисти, които започват борба  срещу онова, което до осемнайсетте ми години се наричаше „фашистко робство”, за да наложат и запазят властта си чрез терор.

Купих романа по две причини: (1) за да науча повече за 40те години от човек, когото не познавам, но на когото имам доверие; (2) за да прочета най-после нещо от Яна Язова, една от жертвите на комунистическия терор, която не зная защо усещам близка.

Бързам да уточня, комунистическата революция се случва едва в края на романа, но се предусеща по-рано – в беглото споменаване на септемрийското въстание, в промяната на настроенията на работниците около разгрома на немските войски при Сталинград, в бомбардировките над София. Революциите и другарите настрана, „Соления залив” е истински роман, с  истински герои, а не някаква историйка, с която да се илюстрират историческите събития. 40те години са просто времето, в което се развива основното действие, но човешките души, характери, проблеми и дилеми си остават вечни. Нямаше как да не ми минат мисли за нещата, които се случват в последните години и които си представям, че може да се случат в идните. Нямаше как да не мисля за своя живот досега и затова как да живея.

„Соления залив” е мрачна книга, но в същото време някак успокояваща. Хубаво е човек да си припомни, че глупавите човешки стада винаги са съществували, че малцина се интересуват от истината и успяват да я разпознаят дори и ако е под носа им, че „белязаните с Божия пръст” не се срещат често и че не са ангели, а хора, че дори когато започнеш „да гледаш философски на нещата”, не си стигнал до непроменливо състояние на Нирвана, че най-разумното нещо е да вършиш добро, каквото и да ти струва.

Volunteers and NGO pressing for transparent selection and appointment of the new chairman of the State Agency for Refugees

Yesterday we filed letters to the Prime Minister, the Vice Prime Ministers and the Representative of the European Commission in Bulgaria. Today we started a petition.

We know that by law the chairman of the State Agency for Refugees can be selected and appointed without a transparent procedure, but we believe that the law does not preclude a transparent procedure.

We believe that people who take such important positions in our country should be selected on the basis of their expertise and personal merits. We insist on an open competition and an open hearing for the applicants.

Please, help us by sharing this with the wider audience and media.