полетът на костенурката

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”

“Защо да не ядеш?”

“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”

“За напреднала минава.”

(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)

“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”

“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”

“Ами тоя, който има бъдеще.”

(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)

Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)

Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.

Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.

Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.

Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.

Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.

Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.

Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.

“Нали казваше, че си будистка?”

“Дума дупка не прави!”

Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!

Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.

Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.