
Ето какво нарисувах без помощта на учител
август 10, 2009 at 8:07 pm (art)
Tags: art, изкуство

Ето какво нарисувах без помощта на учител
юли 20, 2009 at 3:55 pm (art, празни мисли)
Tags: art, изкуство

Обичам да разглеждам карикатури, илюстрации и комикси – повече заради красотата, отколкото заради идеите. Като цяло обичам ведри, дружелюбни и добронамерени картинки, което, обаче, не значи непременно политически коректни или радостни, тъй като смехът и прозренията дебнат дори иззад гробищните плочи и бебешките пелени.
Много от тези картинки са обвързани с кокретни времена и култури, които прозират през дизайна на предметите и дрехите. Ако искам да се науча да рисувам добре, ще трябва да го правя от натура – да скицирам хора, места и предмети в града, в който живея. Там, обаче, виждам предимно грозни дрехи, прически, сгради и предмети … толкова различни от тези, които виждам в любимите си картинки.
Джордж Прайс също обича красивите неща, но повече от половин век рисува за списание „New Yorker“ грозновати хора, запуснати места и евтини предмети. Намирам картинките му за красиви. Как се получава така? Дали зависи само от него или и от нещата, които рисува? Има ли безнадеждни случаи, в които лошият вкус е всичко? Дали от фьешън и „Всичко по един лев“ естетиката може да се извади нещо красиво?
септември 23, 2008 at 11:38 am (art)
Tags: art

на пещерни рисунки дали са били суетни или пълни само с чиста радост от творчеството, или пък с чувството за огромна отговорност, че извършват ритуал, който поддържа живота?
август 14, 2008 at 9:43 am (art, art of living)
Tags: art, архитектура
След някоя и друга година Тошето ще стане дипломиран архитект, а аз ще остана негов фен
Лид,
При проектирането на една сграда в общ случай се цели да се постигне баланс между 3 показателя: цена, функция и външен вид. Пренебрегването на кой да е показател оказва негативно влияние. Цената върху инвеститора и върху качеството на сградата, функцията върху обитателите, а външния вид оказва психологическо влияние върху хората, които виждат сградата, и върху общия облик на средата ( сградата трябва максимално добре да се вписва в заобикалящата я среда ).
Залитания и в трите направления не са чужди на историята и така са се оформили и някои от основните стилове в архитектурата – формализъм, модернизъм, минимализъм и тн.
При всеки тип сграда едно от трите направления е водещо, а другите в малка или голяма степен са пренебрегнати в негова полза. Например не може да търсиш перфектна функция в една сграда в центъра на Manhattan и да пренебрегнеш външния й вид. Бих казал, че водещото направление се определя от този, който дава парите, но не е невъзможно да се постигне е и шедьовър с неголям бюджет.
Пример за пренебрегване на функция: гребна база Пекин. Вместо необходимите през дългите паузи между състезанията места за отдих, магазинчета за бързи закуски и напитки инвеститорът добавя още места за зрители, макар и по-лоши. На хората им е гадно, че няма от къде да си купят една кола, на другите им е гадно, че не виждат добре, ама пък парите от билети падат защото Олимпиада е все пак
В архитектурата пълна истина няма и всеки автор има свои предпочитания и разбирания. Наивно е да се мисли, че архитект, който е пренебрегнал функцията, например с цел да подобри външния вид не е наясно с това. Великите архитетки между другото ходят с по един адвокат навсякъде и често плащат немалки суми на ощетени лица от техния труд.
Аз не осъждам архитектите задето пренебрегват функцията, например, а правят страхотен екстериор… на хората като не им харесва, да не влизат там; на инвеститора като не му е харесало да не си е давал парите… Още повече навлиза практиката да се събарят „глупавите“ сгради и на тяхно място да се правят нови.
Не знам доколко ще намериш казаното от мен за полезно…
август 12, 2008 at 11:13 pm (art)
Tags: art, Edward Hopper
август 9, 2008 at 8:33 am (art, art of living, празни мисли)
Tags: art, архитектура, изкуство
Когато писах текста за архитектурата, не се съмнявах, че ще получа подобен коментар: „Ako toj si bese napravil truda da ponauchi malko za arhitektite, koito kritikuva, vmesto da kaje: eh toq puk kakvo se pravi na velik, prozoreca na vtoriq etaj e s drug razmer – stese da razbere zasto na horata razbirasti ot arhitektura ne im puka za tezi drebni detajli. I ne stava vupros za carqt e gol. Zastoto kogato zaha hadid ili gehry napravqt nesto veliko, nikoj ne gleda dali vratata e kriva ili 5 santimetra po navutre, a se ocenqva kakvo sa postignali, prostranstvozo koeto e suzdadeno.Architekturata ne e samo funkcii …“
Такааааа … ако си направя труда да науча, че архитектът Х е велик, защото е създал нещо оригинално и нечувано, ще преглътна факта, че да обитавам проектираната от него сграда ме убива
Ако следвам тази логика, няма да се оплаквам, че от две години не мога да открия тениски и панталони които да са ми удобни и да ми стоят добре, а ще си купя това, което дизайнерите смятат за красиво. По същата логика някои фирми ръсят МНОГО пари за гениални, печелещи конкурси реклами, които не продават и т.н. Предполагам, че когато най-после проумея, че царят никога не може да е гол, ще съм станала зрял човек.
Първата серия от поредицата и първият получен коментар пораждат два въпроса. Предлагам и моите отговори. Интересно ми е да чуя твоите
1. „Изкуство заради самото изкуство“ означава, че не е нужно изкуството да бъде „полезно“, т.е. да изпълнява някаква прагматична функция. То се създава за да удовлетворява потребността ни да съзерцаваме красивото. По принцип съм съгласна с тази идея, но смятам, че не е приложима към всеки вид изкуство. Ако разделим изкуствата на изящни и приложни, смятам, че идеята се отнася за първите, но не и за вторите, защото те създават неща, които ние използваме. В този смисъл функцията е важна. Въпросът е дали архитектурата може да се разглежда като изкуство заради самото изкуство, като се пренебрегне функционалността на сградите и начина по който се чувстват обитателите им в тях? Аз смятам, че архитектурата е приложно изкуство и че следва да се оценява на първо място според функционалността и начина, по който се чувстват потребителите й, минаващите покрай нея и обитателите на съседните сгради.
2. Можем ли да си позволим самочувствието да имаме своя преценка за неща, за които нямаме професионална подготовка? Питам по принцип. Иначе можем да разсъждаваме дали мога да си позволя да пиша по теми за които нямам професионална подготовка, дали Стюарт може да си позволи да направи филм за архитектурата, при положение, че е учил биология и дизайн. Могат ли родители да си позволят да обучават децата си сами, вместо да ги пращат на училище? Можеш ли да си позволиш да не отидеш на лекар когато се разболееш? Можеш ли да си позволиш да обсъдиш идеите и желанията си за сградата, която си възложил за проектиране с архитекта, на когото ще платиш много пари? Аз казвам ДА. Можеш да видиш разсъжденията на един архитект в първата серия – започват от 20:43 мин. Според него ако хората изгубят в голяма степен увереността си, че могат да правят преценки, е застрашена тъканта на обществото. Това ми напомня за разсъжденията ми за кампанията за шпионирането, в която още не съм се включила, както и всички кампаниии, в които повечето от нас се включват без да поставят под въпрос, защото са стартирани и популяризирани от авторитети, които не се поставят под въпрос или защото са политически коректни.
август 8, 2008 at 11:10 pm (празни мисли, работа)
Tags: art, архитектура, изкуство

ING Bank в Амстердам
Пейо препоръча филмчето „How Buildings Learn“, което може да се гледа безплатно в GoogleVideo ( 1 min интро + 6 серии х 30 min ). Направено е с много мерак и малко пари от Stewart Brand по едноименната му книга. Преди малко гледах интрото и първата серия – напълно безполезно занимание, като повечето с които е пълен новият ми живот от няколко месеца насам.
Стюарт е на 70 години и живее със съпругата си на корабче-влекач (произведено преди около 100 години и купено само за $ 8, 000 като отпадък) в залива на Сан Франциско, градът, чието послание е се радваш на живота. Той открива и основава неща (инструменти, идеи, книги и хора), които смесва, а после предлага
Освен това, също като мен, не се скръндзи за нещата които публикува, така че ако искаш да използваш филмчето за каквото и да е, направи го без да му губиш времето с искане на разрешение.
Той се появи като отговор на въпроса, по който мислих основно днес: какво да правя
Това което мога е да изследвам нашироко и надълбоко, да разбирам, а после да обяснявам и представям. Това което искам е, да изследвам това, което ми щукне, т.е. всичко.
Когато говорихме за това с Мировците, предположих, че ако трябва да превърнем това в професия, сигурно лесно би се превело като журналист (не броя учител, понеже това си и работя). Те, обаче, казаха, че ако си журналист, какво ще изследваш и представяш зависи от това какво са ти възложили. На това отговорих, че когато станеш достатъчно известен и ценен, избираш ти, и тогава можеш да си позволиш да издаваш книги, които феновете ти ще купуват. Веднага се сещам за Malcolm Gladwell и неговите „The Tripping Point“ и „Blink“. Разбира се, когато си имаш блог, можеш да правиш същите неща, особено ако не ти се налага да изкарваш пари с многочасов труд от друг вид ( нали ме споменаваш в молитвите си?
). Тук поклюкарствахме за българските блогъри, но ще си остане между нас.
Освен това, обичам да създавам. Ето защо много харесах филмчето. Казах си, че сигурно бих била добър архитект, не само защото имам обичайно изискваните таланти, но и защото ме интересува как ще се чувстват и ще функционират хората в проектираните от мен сгради; интересуват ме и материалите, детайлите, вътрешния дизайн, средата. Ако бях архитект, не бих си позволила да проектирам сграда без да съм много наясно с естеството на функциите й, с типа хора които се очаква да я използват, техните нужди и цели.
Харесаха ми думите на архитектът, който вероятно е проектирал сградата на ING Bank в Амстердам – сградите трябва да са friendly, т.е. дружелюбни и мили. Бих правила само такива.
Хареса ми и това, че в първите минути, Stewart каза истината за няколко некадърни сгради на прочути архитекти – като в приказката за новите дрехи на царя – хахахаха
Може да не се втурна да уча архитектура, но е твърде възможно да работя заедно с архитект – да научавам всичко което е нужно да се знае за мястото, функциите и обитателите и да запознавам с него архитекта. С Теодора си бяхме говорили за това преди 4 години, когато боядисвахме сегашната ми кухня, но сега тя порасна и е толкова заета
Има време
На архитектурата и още нещо е посветен един от първите ми текстове в този блог. Това показва, че интересът ми е траен и задълбочен и ще изгледам останалите серии
и ще пиша още.
май 23, 2008 at 10:22 am (книги)
Tags: art, Скандинавия, маслени бои, цветове

от вчера ми се живее в Скандинавия
“Нашето познанство се дели на два периода – преди и след Възпитание на девойки в Чехия.” твърди Любо от “Пингвините”. От повратната точка нататък Любо е подготвен да купя какво ли не, но всъщност става все по-добър в предсказването на това какво ще купя. В много от случаите, след покупката, той нулира заглавието в инвентарния списък и книжарницата повече никога не го получава, освен ако някой не го поръча специално. Ето защо поне половината ми купени от “Пингвините” книги в Хасково са притежавани само от мен. Любо просто не дава шанс на другите, сигурен, че никога не биха пожелали моите четива. “Моделът” на норвежкия писател Ларш Собю Кристенсен ( Modellen, Lars Saabye Christensen) е една от тези книги.
“Какво щеше да избереш ако можеше – да оглушееш или да ослепееш?”. Главният герой смята, че това не е въпрос, а заплаха, но малцина се щастливците, на които се случва да избират между доброто и доброто – не повтаряме ли това, когато избираме политици? Тъжното не е в това, че не ни се предоставят хубави неща за избиране, а че ние сме слепи за повечето неща, но да оставим настрана собствените ми размишления.
Накратко книгата е за художник, който наближава 50те и подготвя изложба. Няколко месеца преди обявената дата разбира, че ще ослепее. Няма да кажа нищо повече за сюжета и съветвам да не четете други ревюта, за да не си развалите удоволствието. Изобщо не е мелодрама.
Книгата ме остави с въпрос, който си струва мисленето, но сега едва ли ще мисля по него, защото много по-важни от етичните въпроси се оказаха … описанията – да, това, което повечето хора обичат да прескачат. Има хубави книги, от които си струва да орежеш описанията понеже са някак насилени, но в тази специално съм ги маркирала – за пръв път маркирам описания.
Бяха кратички като хайку, но все пак различни, понеже бяха много цветни, а хайку за мен е монохромно (някой срещал ли е хайку с цветове?). Точно тази книга ми напомни, че отдавна не съм рисувала, че съм натрупала доста боички и хартия, но проблемът е, че ми се дорисува с масло – нещо, което нямам идея как се прави, но какво от това? Преди половин живот знаех още по-малко, но го правех. Кой се страхува да бъде аматьор?
Ако смяташ, че си струва да препоръката на тази книга да стигне до повече читатели, гласувай за блога тук.
май 22, 2008 at 10:06 am (образование, празни мисли, работа, философия)
Tags: Add new tag, art, либерално образование, философия

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”
“Защо да не ядеш?”
“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”
“За напреднала минава.”
(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)
“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”
“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”
“Ами тоя, който има бъдеще.”
(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)
Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)
Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.
Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.
Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.
Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.
Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.
Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.
Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.
“Нали казваше, че си будистка?”
“Дума дупка не прави!”
Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!
Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.
Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.
Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.