полетът на костенурката

Снощи гледах „Да имаш или да бъдеш“ по БТВ – предаване, което разказва три истории за т.нар. „преход“. Подразних се на някои доста клиширани моменти, особено в първия филм, който представяше историята на студентка, която ражда в навечерието на 10 ноември след невероятни мъки и перипетии, след което в болницата получава скъп дар от близките си – каса „Кока Кола“ – символ на промяната ( кой знае защо си спомням, че през 80те във всички хасковски сладкарници и кафенета се сервираше Кока-Кола, ама може във Варна и София да е било иначе), отглежда бебе при режим на тока и липса на вода (режим имахме и през соца, не само през „прехода“, а водата и до ден-днешен я спират в нашия град, а в други градове по-често отколкото тук), след което минава време и семейството й вече не живее в мизерия, а свободно пътува с трите си деца по света ( аз пък познавам хора, които си живеят в мизерия и вероятно никога няма да пътешестват за удоволствие извън страната). От втората история можем да научим, че и някога и сега, абитуриентските балове впрягат много енергия, въображение и средства и представляват парад на парвенющината. От третата можем да научим, че има хора, които обичат и поддържат старите си руски коли.

Аз обичам личните истории и смятам, че имат своето важно място, но мисля, че щеше да е много по-смислено в 20 часа на 20 годишнината от падането на социалистическия режим по БТВ да се появи документален филм, от който тези, които са твърде млади за да са били свидетели или да си спомнят, да научат какво всъщност се е случило. Да, може да има различни интерпретации на случилото се и те могат да намерят мястото си в такъв филм, но е хубаво и да видим някои сурови факти – например като този, че на вчерашния ден преди 20 години по нашите улици не е имало революция и протестиращи студенти и пр. неща, в които вярват сегашните ми ученици и продължават да вярват тези, които вече завършиха университет.

На тях препоръчвам текста на Георги Грънчаров.

(прекрасен брой)

Нужно ми е време за да осмисля социализма. Не искам да бързам да приема политически коректно становище. И без това сме под натиск да поглъщаме информация, която нямаме време да изследваме сами и да приемаме за свои политкоректни или точно противоположните им гледни точки. Без нюанси.

При социализма не бях под натиска на неовластени хора да вярвам в политкоректното; сега съм. Много по-конформистко ми изглежда сега – блогосферата налага конформизъм; някогашните ми приятели – не. Вече е все по-трудно да водиш истински разговор – да се отделиш от идеите, да ги сравняваш и пр. Сега повече хора като че намират част от идентичността си в политическите си убеждения, и здраво се държат за тях. Затова и не могат да разговарят сериозно за тях, да не би да ги изгубят или пък да чуят насмешливото „get a life“. А аз се чудя какво всъщност е животът според тези, които ми казват, че нямам такъв.

Предните текстове дават представа в какви условия са се зародили социалистическите идеи. Повече от сто години по-късно, голяма част от населението на планетата не живее при по-добри условия. Някои хора, които живеят доста по-удобно, настояват, че трябва да се направи нещо по въпроса. Част от тях заемат алтруистичната позиция: не бива да оставяме братята си в беда. Друга част са водени от прагматичен егоизъм и убеждението, че всички земни жители са свързани и ако някъде някой страда, това рано или късно ще причини страдания на всички останали. Описала съм втората позиция в този текст.

Вместо да стоя на един крак, заемам едновременно и двете позиции и смятам, че нещо трябва да се промени, за да няма експлоатирани и живеещи при невъзможни условия. Въпросът е КАК.

Тъй като в нашата страна повечето хора не са доволни от доходите си, идеята, че малцина силни ограбват мнозинството слаби е доста популярна. В тази връзка, популярност набират и идеи, че е справедливо мнозинството на слабите да се пребори с шепата силни и да сложи ръка на незаконно отнеманото му богатство.

Колко от мечатещите за подобна развръзка, обаче, се замислят как точно би изглеждала страната ни след като народът завземе властта?

Един от теоретично разработените варианти е “диктатура на пролетариата”. В бившите социалистически страни тази теоретична постановка е била приложена поне в известна степен.

Сред важните аспекти на тази идеология е липсата на частна собственост върху средствата за производство. На много от работилите по време на социализма, по една или друга причина тази идея се харесва и се свързва с липсата на експлоатация от страна на работодателите, сигурност и пр.

Мен, обаче, тази идея откровено ме смущава. Ако частното предприемачество не е позволено, човек е принуден винаги да бъде служител и винаги да се съгласява с утвърдения начин на работа. В противен случай рискува да бъде уволнен, а след това къде би могъл да си намери работа, ако работодателят е един и същ в цялата страна? В този текст за моя живот през социализма, между другото писах и за майка ми, за която години наред беше проблематично да намери редовна работа в нашия град, след като беше принудена да напусне едно работно място.

Диктатурата на пролетариата е обвързана и с планова икономика (неизбежно при наличието на единствен работодател – нали всеки бизнес в крайна сметка си прави планове). Във вече разиграния в бившия социалистически лагер сценарий, плановата икономика правеше невъзможна конкуренцията, а оттам и творчеството и разнообразието.

Еднородността в икономическите модели, обаче, води и до еднородност във всичко. Така плурализмът става невъзможен, а там където плурализмът е невъзможен, е невъзможно да бъдеш себе си. В един момент това се оказва преследвано от закона.

Какъв е начинът да няма експлоатирани, но да има творчество, разнообразие и свободата да бъдеш каквото поискаш?

Ако смяташ, че си струва текстът да бъде прочетен от повече хора, гласувай за блога тук.

“Ну, погоди!” извика милиционерът след отдалечаващата се открадната “Волга” (съветският еквивалент на “Мерцедес”). За разлика от следователя, аз знаех кой е крадецът, но това не ме караше да се чувствам по-умна от автора, защото до края на филма бях в напрежение. Така се получава, когато не знаеш какъв е мотивът на престъпника, а освен това, по нищо не личи дали ще го заловят, а още по-малко какво ще се случи след това.

Филмът е черно-бял. Сниман е в Москва – с онези романтични соц-табели над магазините. Криминалният сюжет се разгръща на фона на дребната соц. буржоазия, с нейните апартаменти, коли, дачи (вили) и забавления. Самодейният театър. Дефицитът на стоки и женските мустаци прибавят пикантност, а Хамлет и въпросите за Любовта, Справедливостта и Приятелството, както и лицата на Инокентий Смоктуновски и Андрей Миронов те отнасят във вечността.

Да не забравя да доложа, че много се смях.

Ако си падаш по руското кино, гласувай за мен.