Да отгледаш сам детето си е ненужен героизъм – казвам го от позицията на „самотен“ родител по повод текста на Ясен - един героичен (без ирония) човек, който работи много и се грижи за сина си заедно със съпругата си, без участието на други хора. И двамата са много привързани към Светли – дотам, че ако го оставят за малко на грижите на друг, биха се чувствали притеснени.
Познато ми е това чувство. Когато Стоян беше на 10 месеца, го оставих на родителите си, за да се грижат за него за два месеца, докато взема държавните изпити. Отсначало се чувствах отвратително – не очаквах, че раздялата ще е толкова болезнена. По същото време, моя приятелка с дете на същата възраст минаваше през същото изпитание.
По-късно, обаче, когато завърших и отново започнах работа, нямах друг избор, така че се наложи да запиша Стоян на ясли на година и три месеца, а още по-късно, когато детската градина се оказа отвратително място, да се възползвам от помощта на родителите си, у които Стоян живя години наред през дългите ми работни дни. Много от приятелите ми твърдяха, че правя грешка, че трябва да го прибирам всяка вечер, а не за уикенда, но все пак работех поне по 12 часа на ден. Признавам че имах сериозни угризения, но нямах сили.
В такива случаи винаги си спомням тази история: беше ми много лошо когато прибирах Стоян от яслите. Едва се довлякох у нас. Легнах на дивана в хола, с една кофа наблизо, в която кротко си повръщах, а Стоян обикаляше наоколо, играеше си, и от време на време пускаше в кофата ту запалка, ту химикал. И така, докато реши да си ляга. В полусън размишлявах какво ли ще стане ако ей сега умра, но не потърсих ничия помощ, защото бях герой. Слава Богу, мина един приятел, който изми кофата и всички попаднали в нея потребни вещи. Разбира се, че ми беше неудобно, че се чувствах малка, жалка и безпомощна, но в същото време разбирах, че героите не са неуязвими и че е прекрасно да можеш да си позволиш да приемеш помощ.
Вярно е, че малките бебета имат нужда от устойчива и предвидима среда, и е хубаво в началото за тях да се грижат ограничен кръг хора, но този период отминава бързо, и после не е никак зле да започнат да опознават по-широкия свят и да се сприятеляват и с други хора. По този начин научават много повече за света и го приемат като изначално дружелюбно място, с обитатели, на които може да се има доверие. Освен това, стават по-адаптивни, научават се на различни подходи и взаимоотношения с различни хора. Не че няма сътресения, когато баба приспива детето като го люлее на ръце и му пее „Ходи, ходи Баба Меца“, а мама държи детето да заспива в леглото си без песни, но в крайна сметка, детето научава какво може да очаква от мама и какво от баба, а по-късно е наясно че съседката Бинчето рисува мишки и криви шишета, а съседката Манчето не.
Да, има и „лоши хора“, от които трябва да се пазиш, но за въвеждането на тази концепция си има време.
Макар че израснах с майка-героиня, която смята семейството за единствената група хора, която следва да обичаме, на която да имаме доверие и за която да се грижим, съм твърде различна, и Стоян досега се е срещал с голям брой най-различни хора – мои колеги, приятели, ученици, та никак не е учудващо, че от години създава сам най-различни контакти с хора на различни възрасти.
Давам си сметка, че нито съм безсмъртна, нито неуязвима, че не съм незаменима и не искам да бъда всичко за детето. Може да сме много близки като светоусещане, темперамент и култура, но това не означава, че светът не е пълен с много други хора, с които и аз и той, заедно и поотделно, можем да бъдем не по-малко близки.
Честно казано, като чета в ученически есета, че родителите са най-близките хора, които знаят най-добре от какво имат нужда децата им, че семейството е най-святото нещо и пр., никак не се учудвам, че точно в писанията на тези ученици се срещат изявления за враждебността на света, че човек не бива да е доверчив и пр. Но темата за базисното доверие или недоверие към света ще разглеждам друг път.
Тук искам да отбележа, че децата, за които по един или друг начин се грижат повече хора, израстват с по-добро самочувствие, защото са харесвани и обичани не само от родителите си. По-късно, когато в живота им се появят хора, които не ги харесват или са злонамерени, такива деца не рухват – и заради самочувствието, и заради широкия кръг гледни точки по въпроса, и за по-широката подкрепа, предложени от близките. Понякога се чудя какви ли кризи щеше да преживее друго дете на мястото на сина ми, който не беше симпатичен на ключови учители във всичките училищни степени дотук. Същото се отнася и до взаимоотношенията със съучениците. Такива деца имат достатъчно добро самочувствие да бъдат каквото им харесва, дори ако са различни от актуалния модел, без дори да си навлекат отмъщението на средата, която бързо схваща, че не би могла да ги уязви, и по-скоро се отнася към тях с недоумяващо (макар и понякога прикрито) уважение; тогава няма и прегради за общуването.
Такъв родителски подход е благоприятен и за самите родители, защото всеки има нужда от по-широкия свят. Майките, които години наред циклят в деца-домакинство-(работа)-сериали, са подтиснати и ограничени, което по-нататък се отразява неблагоприятно и на отношенията им с децата, особено след като тръгнат на училище и се срещнат с широкия свят, от който майките им се страхуват и искат да ги предпазят, и за който не знаят кой знае какво. Идват ревността, опитите за ограничаване, липсата на разбиране и теми за разговор. Може би точно защото имам твърде много свои неща и твърде малко време за детето, знам за неговия свят много повече, отколкото майките-героини знаят за обгрижваните си деца.
Здравословно е да приемем идеята, че децата ни са отделни личности, а не наши придатъци.
Отдавна не си гласувал за мен.
).
