Плът и кръв

Често се питам дали е възможно да се напише съвременна непрефърцунена проза, която да изобразява случващи се в съвременна България неща и да не е сюрреалистична. Досега не съм успявала да си го представя. Опитвам се да вземам представители на различни прослойки и да се опитвам да ги видя в роман с качеството на стайнбековите, например, но не мога. Като че на тези хора им липсва … реалност. Хм, а досега си мислех, че просто им липсва красота. Не изключвам възможността аз дасъм неспособна да видя реалността и красотата, но освен това смятам да изследвам по-сериозно идеята на Христо за реалитито.

Всъщност, това което пиша сега е ревю на „Плът и кръв“ – още една хубава книга на Майкъл Кънингам. Тя е семейна сага, която започва от 1935, когато бащата, Константин, е на осем години, работи в башината си градина в Гърция и мечтае за своя. Там хората се скъсват от работа за да оцелеят. Продължава с живота на Константин в Америка, където той се скъсва от работа, за да преследва американската мечта, жени се за американско момиче, което отчаяно се старае да бъде образцова майка и домакиня.

Трите им деца изглеждат твърде различни от тях – син-гей, който завършва Харвард и става учител в прогимназия, дъщеря-красавица, която се омъжва за богат съученик, предопределен за бляскава адвокатска и политическа кариера, и дъщеря-дивачка, която се движи по свои правила из ню-йоркския ъндърграунд сред наркотици и травестити.

Историята включва и живота на внуците, като се разпростира чак до 2035, където се споменават и правнуците.

Книгата ми напомни за това, че по някакъв мистериозен начин в повечето случаи децата оцеляват и порастват поне малко по-здрави от родителите си. Не знам дали Господ ги пази или това е ефект от еволюцията. Напомни ми и за това, че в същото време, наглед твърде различните от родителите си деца често повтарят моделите на тези, от които така яростно се опитват да се разграничат.

Отново се появяват познати мотиви и герои – порастването на гей-момче, брачната драма на петдесетте, фините противоречиви връзки между родители и деца, и пр.

М.К. пише за неща, които познава добре от собствен опит – самият той е гей, роден в началото на 50те. Писането му може и да  форма на авто-терапия, но по-късно се превърща в акт на милост към другите – начин да им помогнеш да разбират и да обичат.

Надявам се скоро да намеря време да пиша за изучаването на литература в училище. Дотогава прочетете някоя от книгите на Майкъл. Писала съм за Дом на края на света и Дни образци. Гледайте Часовете с Мерил Стрийп, Никол Кидман, Джулиън Мур. Надявам се да чуя отзиви за творчеството на М.К. от моите гей приятели.

P.S. току що попаднах на „Двоен гид за лесбийки и гей мъже и техните родители“ от Мери Борек, майка на гей. Можетеда я купите от Виргиния Захариева само срещу 5 лв.

Прощъпулник

сетих се тестването на тулку (децата, в които се  предполага, че се е преродил някой лама); кадърът е от „Кундун“, филмът на Скорсезе

Когато Стоян беше малък, едни ми казваха, че съм прекалено амбициозна и не го оставям на мира, та затова свири на пиано, учи солфеж, играе народни танци, участва в клуба по астрономия, учи английски вкъщи. В същото време други ми казваха, че му давам прекалено много свобода и не настоявам за упорит труд и високи постижения в нито една от тези области. Днес ще говоря по първия въпрос.

Вчера говорих с едно момиче, чието кандидатстване в университет тази година пропада заради ниските й оценки от годишните изпити в предпоследната й година в гимназията – ще се наложи да почака, докато завърши с хубави окончателни оценки. Тя беше притеснена, но в крайна сметка се успокои, когато разбра, че през свободната година може да изучава нещата, които е искала, но не са били достъпни за нея по време на гимназията, както и да се запознае с такива, за които не е чувала. Тогава, след като е научила повече за света и за себе си, може по-информирано и мъдро да избере университетската си специалност.

Познавам едно момче, което щеше да учи строително инженерство не защото беше наясно с професията и себе си, а защото беше чувал, че е хубава професия и мислеше, че е подходящ за нея, понеже е добър по математика. Проблемът, обаче, е че той нямаше как да знае дали се интересува от друго и дали може да е добър в него, тъй от детството си се беше занимавал само с математика – родителите му настоявали за това и не му показали нищо друго. Радвам се, че накрая осъзна, че знае твърде малко за света и за себе си и реши да се запише в либерален колеж и да пробва повече неща.

Познавам много ученици, за които окръжаващата среда е предлагала училище и телевизия до завършване на прогимназия, след което са били насочвани от родителите си към професионална гимназия [ техникум ], „за да вземат занаят“. В резултат те учат общообразователните предмети за по-кратко време от съучениците си в другите гимназии и губят повече шансове да развият интерес към тях.

Това, което ме притеснява в такива случаи е бедната на стимули среда, в която израстват децата. Споделям идеята, че насила хубост не става, че ако детето никак не намира за интересна някаква област, не бива да го насилваме да се развива в нея, дори и ако има талант, но ми се струва, че понякога не даваме на децата шанс: не ги запознаваме с много неща, а когато ги запознаваме, го правим по скучен или плашещ начин, след което твърде бързо решаваме, че нямат интерес или способности. Да, аз съм за свободата, но дали съществуването във вакуум предлага кой знае каква свобода?

Тази натъжаваща ме тенденция се засилва от прагматичността на родителите, които смятат, че извънкласните дейности губят време, което би могло да се използва за учене на уроци, че повечето предмети са излишни, понеже детето им „очевидно“ няма да се развива в тези области и пр.

По-нататък ще пиша по-сериозно за необходимостта от стимулираща среда. Днес просто искам да споделя едно забавно откритие: спомних си за прощъпулника – обичаят пред току-що проходилото дете да се оставят различни предмети и според това кой е първият избран от детето предмет да се гадае бъдещото му професионално развитие. Изборът на детето, обаче, зависи от това какво са му предложили роднините.

Награди, наказания и други неща

Чета за Fast For Word - програма за деца с езикови увреждания и нарушена способност за учене. Казват, че винаги трябва да има награда – всеки път, когато детето бива възнаградено, мозъкът му отделя допамин и ацетилхолин, които помагат за утвърждаване на току-що направените промени в мозъчната карта.

Хм. Досега отричах изцяло използването на награди (и наказания) като се обосновавах, че човек просто трябва да бъде оставен да изживее естествените последици от действията си и да ги осмиссли. Сега, обаче ми се струва, че всъщност има много случаи, в които хората се нуждаят от такива стимули – на първо място заради това, че много от тях не са пораснали достатъчно, за да откриват причинно-следствените връзки. Нужно е да им бъдат показвани, подчертавани – понякога дори с въвеждане на изкуствени стимули, които са по-видими и по-разбираеми за съответния етап от развитието им. Когато тези стимули престанат да действат, може да се наложи поетапно да се въвеждат нови, докато се стигне до момента, в който хората могат пряко да възприемат и разберат истината.

„Изхабяването“ на стимулите е всъщност положително, понеже бележи израстване. Предизвикателството е за този който играе ролята на обучител / възпитател / образовател – да открие следващия подходящ стимул. Това изисква задълбочено мислене и време, но също и познание.

Някои стимули (или липсата им) могат да отведат „ученика“ в твърде пагубни за него посоки, независимо от добрите намерения. Оценките в училище и родителските наказания, например, са отвели доста ученици надалеч от любопитството и самостоятелното изследване, от радостта от ученето. От друга страна, пък, същите  тези неща могат да бъдат подтиснати от „разглезващи“ стимули като прекомерно гледане на телевизия.

Мисля, че изкуствено създадените задачи трябва да съдържат вграден в себе си стимул – това ги прави по-добри от другите, които нямат и изискват външна подкрепа. Вярвам, че е по-добре този стимул да е положителен, че отрицателният е по-добре да се избягва (какви ли невротрансмитери се отделят тук?), освен в случаи, в които ученикът трябва да научи нещо за истинска опасност.

Кое, обаче, е истинска опасност? Предполагам, че различните“обучители“ имат различни идеи за това. Твърде много родители, например, смятат, че истинска опасност е получаването на ниска оценка, а на мен ми се иска да смятат за опасност изгубването на любопитството и радостта от ученето – изобщо, а не само в академичен контекст.

Всичко което написах се отнася не само за академичното и изобщо „интелектуалното“ учене, но и за развитието на емоционалността и пр.

В момента се чувствам доста глупаво, току що осъзнала колко малко знам за човешкия ум, а съм и родител, и учител :( Добре, че не съм се захванала да пиша учебници ;)

Добросъвестна книга за родители

Често казвам, че никой не е станал пророк в собственото си село, но на практика все по-често откривам пророците си в своето село – в блогосферата, Фейсбук, Туитър.

Част от тях се опитват да бъдат добри родители и споделят откритията си. Сигурна съм, че от някои от тях някой ден ще издадат книги за родителството. Василена вече го направи с помощта на Горичка и издателство Ciela.

„Близо до бебето“ е само 143 страници, но от нея научих много повече, отколкото от тлъстия том на досадника Д-р Спок, който описва проблеми и после съветва да се обърнем към специалист. Не пазя книгата на Спок и никога не бих я купила за подарък.

Книгата на Василена е успокояваща – напомня, че можем да се справим с отглеждането на бебе без да се разорим или да се превърнем в безпомощни пациенти. В същото време, обаче, напомня, че това е занимание, което изисква посвещаване на време и внимание, че аутсорсването и делегирането трябва да се обмислят внимателно, защото е твърде лесно да се успокоим, че отглеждането на дете е въпрос най-вече на пари, а накрая сметката да бъде уредена емоционално и физически от самото дете. Може би е по-добре книгата да се прочете ПРЕДИ зачеването.

„Близо до бебето“ не предлага изобилие от подробни съвети, а отправни точки, които е задължително да имаме предвид днес. Оттам нататък добросъвестните читатели е добре да направят собствени проучвания в книги и сайтове, което ще бъде лесно – вече имат пътна карта.

Ако знаеше молитвите на другите

Не е лесно да бъдеш снизходителен към родителите си особено ако се чувстваш наранен от тях. Още по-трудно е да живееш със знанието, че си наранил децата си, особено ако ти се струва че си можел да им го спестиш. Единственото изцеление за тези болки изглежда да е осъзнаването, че всеки винаги прави най-доброто, на което е способен в момента. Вместо да казваме, че Х е можел да постъпи така, а не онака, можем да помислим дали има хора които ИСКАТ да изберат по-лош сценарий от най-добрия.

За тези които не са се влюбвали по време на брак / връзка, напускането на партньора И децата може да изглежда като най-големия грях на света. За много деца решението да останеш не се брои за смекчаващо вината обстоятелство.

Не знам дали някога ще прочета класическата „Анна Каренина“, но се радвам, че прочетох малката „Молитвите остават“ (Dualar Kalicidar) на Туна Киремитчи, написана в днешния век. В нея няма да откриете хладни обобщаващи разсъждения като моите дотук, а САМО диалог – между две жени, които се срещат през 21 век в „цивилизован повече от необходимото“ град е Централна Европа за да си говорят на турски.

Едната е немска еврейка, прекарала най-хубавите години от младостта си в Истанбул (за да е далече от Хитлер), а другата е млада истанбулчанка, която учи в европейски университет в момента. Едната е чела „Анна Каренина“, а другата ще я прочете сега. Останалото е тайна ;)

Не знам турски, но преводът ми изглжда чудесен. Напомня ми ЛЕКО за стила на Ерик Еманюел Шмит.

143 стр., 6.99 лв., ИК „Труд“

Неразбраното тайнство на майчинството

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила „Мама“. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода „Щях ли да я обичам?“ и си отговаря така: „Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.“ Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, „Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя“, а аз съм отговаряла „О, не! Отвратително!“. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга „Моят живот с лелчето“, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва ;) ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, „Ами той, Б., много добре те е преценил.“ Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

Защо не подкрепих бащата от Асеновград във Фейсбук

Когато гледах клипа плаках и си казах, че никога не бих насилвала децата си заради съдебно решение. Ако бях майката, не бих направила опит да ги взема по такъв начин; ако бях бащата, щях да им спестя това, което видях в клипа, но не само това.

За майката не знам нищо, освен това, което казва за нея бащата. Знам, че тук ще кажете: „И децата! Пред камерата те казаха … “ И собственото ми дете след като се върна при мен от няколко месечен престой при баща си (който аз дефинирам като отвличане, но законът не го дефинира по този начин, но това е друга важна тема), удряше по масата у баба си с юмрук и казваше „Мама е курва, мама е лоша!“. Не съм психолог, но опитът ми показва, че детската памет е доста пластична, че децата имат нужда да вярват на тези, които ги отглеждат, затова и вярват – дори и като ги лъжат. И Стоян вярваше, че някои отвратителни неща, причинени му от баща му не са се случвали – защото аз исках да вярва в по-добър баща. Фактът, че прекъснах комуникацията между тях за известно време след като си взех детето, ми помогна без излишни приказки да създам тази представа. Така както и на Павел и Николета може да е създадена представата за лошата майка-алкохоличка, и, кхм, както крещеше баба им „курва“. Наблюдавала съм сполучливо изграждане на отрицателен образ на баща, който прекарва с детето си всеки уикенд и част от ваканциите и живее в един квартал с него. Отблизо. Няколко години живях с този баща и наблюдавах и изграждането на собствения си образ на зла мащеха. Ето защо не бързам да вярвам на всичко, което казаха за майката-алкохоличка от Полша.

Да, бащата изглеждаше загрижен за децата си и обичащ – но това не означава, че непременно е искрен за всичко останало, че е достатъчно зрял за да бъде добър родител. Би ми било интересно да чуя становищата на добри психолози и социални работници по тези въпроси, но никой не попита психолозите и социалните работници за оценка на бащата и неговото семейство. И да са споделили нещо, не е стигнало чрез медиите до мен.

Ако бях бащата, убедена че най-доброто за децата ми би било да не ги отвежда майка им, щях да им спестя ужаса, който се разигра на улицата – нямаше да ги изведа пред блока в деня, в който знам, че ще дойдат да ги вземат, да поканя публика, камера и да буйствам. Щях да ги скрия.

Ако бях бащата, първа щях да заведа дело за местоживеене. Ако исках да докажа, че майката е алкохоличка и проститутка, щях да я заснема поне – пияна, крещяща на децата и пр. Ако исках да я лиша от родителски права, щях да я съдя за издръжка, докато тече делото за местоживеене и по-късно да изтъкна в полза на следващия си ход (отнемането на родителските права) факта, че не е плащала издръжка на децата си, не е полагала грижи за тях и не е искала да ги вижда ( а в нашия случай майката твърди, че има записи на телефонни разговори, в които й казват, че не може да се види и чуе с децата. Ами ако тя извади доказателствата и ги пусне в Интернет?). Това можеше да му го каже всеки адвокат, а както знаем от самия баща, той има адвокат., който съхранява декларация на майката, с която тя позволява на бащата да пътува с децата извън страната – декларация, която не беше показана и ние няма как да знаем, че съществува.

Ако бащата беше взел децата без да преминава държавни граници, без съгласието на майката, без значение да ли са сключвали брак и дали имат развод, в очите на закона щеше да е чист, докато не се реши официално (чрез споразумение или съдебно решение) при кого да живеят децата и кога да се виждат с другия родител. Просто щеше да се приеме, че родителите имат равни права и могат да се местят с децата си … докато един от тях не заведе дело и не получи съдебно решение.

В България има майки ( и бащи, разбира се), които са разделени от децата си и не могат да ги виждат – без съдът да е отнел правата им – заради това, че другият родител е в позиция на силата – финансова, юмручна и пр. Аз бях една от тези майки. Наскоро на моя позната й взеха детето по правото на силата. Познавам баща, когото не допускат до детето, въпреки, че по закон има право и си плаща издръжката. Така че докато асеновградският баща не представи доказателство, че не е отвлякъл децата си и не им отнел възможността да общуват с майката, аз нямам основание да му вярвам.

Ще кажете: „На човека му личеше, че му е болно!“. Така е, но това не означава, че е бил в правото си – юридическо, човешко. Не означава, че например, не е обиден на съпругата си, защото не иска да живее повече с него и използва децата за да й отмъсти. Не означава, че това, което се случи благодарение на неговите действия е добро за децата му. Страданието и любовта не ни дават право да нараняваме.

Ако този човек беше достатъчно зрял, нямаше да насъска децата си срещу майка им – каквато и да е тя, и така щеше да му е лесно да ги подготви за преместване при нея – ако е решил, че ще отстъпи пред закона, силата и пр. ( а той очевидно беше решил да отстъпи, защото не се беше скрил, а беше поканил сеирджии, а не хора, които да му помогнат да се противопостави).

Чудя се дали автоматично бихте повярвали на майката ако беше казала, че съпругът й я е биел? Вероятно ще кажете, че го е заслужавала? Сигурно е боклук. Е, знаете ли, и за мен в полицията и прокуратурата смятаха, че съм боклук и че дори не е нужно да завеждат всички жалби, които се опитвам да подам. Защо? Защото у нас е необичайно баща да настоява да отглежда децата си, и ако го прави, значи майката не струва, а той е светец. Толкова сме свикнали на бащите да не им пука за децата и да не държат да се виждат с тях след раздялата с майките им, че да пожелаят да ги отглеждат е … екзотично. Защо смятаме ТОВА за нормално?

Може би е по-важно да се запитаме защо ни е по-лесно да възприемаме асеновградската драма точно по този начи, защо във Фейсбук не се появи нито една група, която да настоява за обективно разследване на случая?

Тук можете да видите разговор с майката

Ето текст и коментари по темата при Марфа.

Поуки вместо поздрав за 1 юни (Асеновград и пр.)

видео от мястото на събитието

Не знам как бих могла да помогна на бащата от Асеновград, но мога да споделя няколко поуки, до които съм стигнала по самостоятелно изстрадан начин:

1. Когато ще ставаш родител, хубаво е да придобиеш малко повече правна култура, за да спестиш на себе си и децата си или поне да се подготвиш за бъдещи неприятности.

2. Това, че се чувстваш прав, не означава, че имаш право в очите на закона. Двамата родители имат равни права над децата докато съдът не наложи ограничения на единия. Дори и ако нямат сключен брак.

3. Когато правораздавателна / силова институция иска нещо от теб, има вероятност да не ти се размине. Проучи възможните законни и незаконни начини на действие, вземи решение и понеси отговорността.

4. Когато имаш законни права, не можеш 100 % да разчиташ на институция да ги защити. Подготви се за резервни варианти.

5. Ако силата (на закона, юмрука, парите и пр.) се окаже на другата страна, запази самообладание и гледай да спестиш стреса на децата. Преглътни самолюбието си, дай им кураж, спокойствие и ги подготви за живот без теб поне за известно време.

6. Огледай се за хора, на които наистина можеш да разчиташ. Вероятно е най-полезните да вдигат най-малко шум.

Без авторитет

Психологията на тълпите твърди, че потребността да се подчиняваме на авторитети е вродена и се проявява когато сме в група. Ако това е вярно, допускам, че колкото по-често се проявява, толкова по-лесно се случва това всеки следващ път.

Попадала съм в групи неведнъж – в училище, на работа, и във формални и неформални организации, но така и не успях да се слея с тълпите, да се изпълня с чувствата им, да се възторгна от водачите им и да си изгубя ума. По-скоро се е случвало по неволя да стана лидер, отколкото да изгубя собствената си преценка. А в повечето случаи съм предпочитала да си тръгна.

Не че имам нещо против колективната работа по принцип. Напротив – смятам, че колкото повече ресурс изисква разрешаването на един проблем, толкова по-добре е това да се свърши от група, но сдруженията на съзнателни хора, които не се обезличават и уеднаквяват са съвсем друг въпрос, и в тях всеки е лидер по своему, но за това – друг път.

Предполагам, че една от важните причини да се науча да разчитам на собствените си преценки е израстването ми в относително уединение, далеч от детската градина. Прекарвах доста време в самотно размишление или творчество и се чувствах отлично в собствената си компания. Когато на 5 тръгнах на полудневна забавачка, във времето за свободни занимания не се притеснявах да съм сама ако това което правят другите не ми е интересно. Месец и половина след началото на втората ми година там, на 6, реших че ми е омръзнало и толкова настоявах да тръгна на училище, че накрая се съгласиха да ме вземат.

Вярно, различавах се от съучениците си, но не се случи онова, от което се страхуват толкова много родители – справих се с общуването; и макар че винаги съм прекарвала повечето си свободно време сама и съм работила сама, продължавам да се справям. Дори смятам, че с мен се общува лесно точно защото съм прекарала повече време сама и съм се научила да се чувствам добре дори и ако другите не ме харесват или не са съгласни с мен. Тъй като съм свикнала да се различавам, различността не ме плаши и изпълва с агресивност.

Струва ми се, че да настояваме детето „да се научи да общува“ в „социална среда“ често означава да настояваме да се научи да се слива с тълпата – да се обезличава и да подтиска критическото си мислене. По-добре е да научим децата си, че ако си в Рим, понякога е добра идея да правиш като римляните, а понякога не е . Майсторлъкът е в това да направиш разликата, а майсторлък се учи от майстора, а не от тълпата.

Други текстове по темата:

авторитети

натискът да бъдеш посредствен

въпрос за възпитанието

Ако обикновено

обясняваме любезността с лицемерие,

наричаме майсторството комерсиалност,

подозираме интелигентността в лукавство,

дали децата ни няма да решат, че

грубостта, посредствеността и глупостта

са тъждествени на

сърдечността и добрите намерения?

« Older entries