Изкуството да бъдеш Бог?

16 години не се изкуших да докосна книгата на Морган Скот Пек. Бях снизходителна към дизайна на корицата – такива бяха кориците … но заглавието! Наскоро, обаче, в един блог прочетох, че оригиналното заглавие е The Road Less Traveled, и че книгата всъщност не е това, което си представям.

Прочетох я преди няколко дни и я намирам за прилична. Написана е в лек стил за публика от лаици, без специфична терминология и дава обща представа за психотерапията. Не описва отблизо и подробно процедури и похвати, а основни ситуации, които желаещите да се подложат на индивидуална терапия и/или да станат терапевти е хубаво да имат предвид. Има доста примери от практиката. Централни теми са любовта и духовното израстване. Значително място е отредено на религията – добрите и лошите начини за употребата й. Има и интересни разсъждения за науката.

Скот Пек по образование е психиатър; като терапевт е по-скоро психоаналитик, макар че казва, че не може да се определи строго като такъв.

Харесва ми това, че Скот Пек не е ревнив и фокусиран тясно върху своята терапия.  Смята, че психотерапията е просто един от начините да растем и да се лекуваме. С това ми напомня донякъде за моя любим Юнг :) Не се съгласих с него по някои въпроси (вече не помня точно какви, така че не питайте), но никак не се подразних точно защото не е фанатик и си дава сметка, че има повече неща които не знае, отколкото такива които знае.

Препоръчвам книгата на желаещите да положат съзнателни усилия за духовно израстване (за да се подготвят за капаните на мързела), както и на желаещите да станат терапевти (за да се подготвят за необходимостта да обичат пациентите си).

Книгата има продължения. Нямам представа дали са хубави. Някакви мнения за тях?

Православието и аз

Години наред презирам това, което някой сполучливо нарече „войнстващо Православие“ – откриването на магазини с водосвет, църковните сватби, масовите кръщенета (за да кръстиш дете, е нужно да кръстиш родителите и кръстниците), четенето за успех на изпити, масовото строене на параклиси, показното издигане на големи кръстове за назидание на Мюсюлманството, великденската тълпа, „ако не си православен, значи не си българин.“

Нито съм православна, нито пък ме интересува дали съм българка; слушам с удоволствие езаните от съседната джамия, играя ориенталски танци и при всеки удобен случай защитавам Исляма. Вкъщи има доста религиозна литература, но тя е предимно източна. Имам и една купчина със западна, но тя съдържа предимно Ислям (повече Суфизъм), малко Християнство (никакво Православие ако не броим Библията) и съвсем мъничко Юдаизъм. Като малка харесвах богомилите, но те пък се смятат за еретици.

Вероятно не е учудващо, че в света на Православието бях въведена от католик на има Хайнц Нусбаумер :) . На българите ще припомня, че да си православен може да означава с голяма вероятност че си руснак, сърбин, румънец или грък :P .

Докато светът живее в интересни времена – световна икономическа криза, Сара Палин и компания, докато хората се борят за свобода на словото по блогове и площади, а четецът ми в Google тъмносинее и показва 20 непрочетени текста само от Пейо, аз танцувам, рисувам, готвя, целувам, мечтая за бебе, кроя тайни планове с Георги, измислям бъдещето си, чатя си с Музата, радвам се на Владо. Чудесно време за преоткриване на

Това е книга, която притежавам от миналата година, но реших да прочета миналата седмица, когато осъзнах, че монахът в мен си иска своето – ранно събуждане, четене, размисъл, писане – неща, които хранят духа и укрепват ангела ми ;)

Още когато прочетох първите трийсетина страници реших, че това е чудесен подарък за рожден ден. В „Пингвините“ отново не си купих книга от Христо Стоянов, а той, както обикновено пожела да види какво съм си купила, и този път се стресна, а после се смя.

Сега смятам да препрочета книгата бавно и да пиша за нея. Всъщност днес  щях да напиша ревю и да го пратя на един човек, който харесва ревютата ми и смята, че е добра идея да публикува мое ревю за провокативна книга. Чудя се достатъчно или прекалено провокативен (каква странна дума :) ) е моят избор.

крайно време беше

и Тони Блеър да каже, че вярата може не само да разделя, но и да обединява. Има шанс да го чуят повече хора, отколкото биха чули мен. Но дали ще му повярват? От блога на Капитал научих, че започва да води курс на тема „Вяра и глобализация“ в Йейл. Препоръчвам го горещо на тези, които имат възможност да го посетят :) Ето и сайта му. Йей!

Сестра Уенди за Изкуството и Истината

Познавам Сестра Уенди от години, но макар че често си спомням думите й, като че допреди малко съм я възприемала като фикция, вероятно защото е героиня от текст, който съм преподавала. Днес, и аз не помня как, попаднах на нея в Интернет, гледах достъпната част от интервю, водих си записки и нямам търпение да разкажа.

Сестра Уенди завършва колеж в Оксфорд и  институт за учители, а след това преподава в университет в Южна Африка, но по-късно напуска преподавателския католически орден за да стане една от онези монахини, които не просто се отказват от семейния живот и секса, а подаряват девствеността си на Бог, за да бъдат свободни да се занимават с други неща. От бебе знае, че ще стане монахиня и няма търпение да навърши 16 – така, както някои деца винаги са знаели, че ще станат лекари, както Моцарт е знаел, че ще стане музикант; според Сестра Уенди това е ясен знак че си призван – не просто искаш да бъдеш монахиня / лекар / музикант, а се нуждаеш от това.

През 80те започва да изучава сама история на изкуството. Тъй като не разполага с пари, тя пише писма до библиотеки и галерии, моли да й изпращат картички с експонати. Когато някой иска да й направи подарък, тя си пожелава картички и списания, а на тези които искат да й направят скъп подарък, поръчва книги. Така тя събира огромна тематична библиотека.

Макар че научава много за изкуството, Сестра Уенди подхожда към всяко произведение така, както е подхождала към изучаваните в Оксфорд книги ( както правят и нашите хора в Saint John’s ;) ) – изследва задълбочено, без да се опира на критика и търси своята искрена, истинска, лична реакция към творбата. Не бърза и не разчита само на интелекта си, а съзерцава. С дни.

През 90те Сестра Уенди става известна не само във Великобритания, но и в Европа, а по-късно и в Америка със своите филми и книги, в които представя произведения на изкуството по простичък, но вдъхновен и вдъхновяващ начин. Тя смята, че всеки носи потенциала да общува с изкуството и всеки има право да споделя собствените си чувства и мисли, предизвикани от него и не бива да се притеснява от факта, че не е специалист.

За нея изкуството е начин да достигнем до Истината, а Истината е това, за които всеки от нас индивидуално е създаден. Важно е да я открием и да живеем в хармония с истинската си същност и предназначение … като Исус, който с чиста съвест може да каже „Аз съм Истината“. Изкуството е и начин да излезнем от клетката на ежедневните си тревоги и грижи, та когато се върнем в нея, да знаем, че животът е повече от това съществуване в клетката. То ни дава по-широка перспектива. Изкуството ни показва неща от света, които може никога да не докоснем през живота си, както и неща от нас самите, които може никога да не открием и признаем. Изкуството изисква нашето внимание и така ни спасява от опасността да прекараме по-голямата си част от живота като зомбита – безсъзнателно.

Сестра Уенди не се шокира от голите тела и не отказва да говори за техните изображения с възхищение и възторг. Според нея и другите монахини сред които живее, човешкото тяло е красиво творение и подобие Божие и нито една негова част не е грешна или срамна. Сексуалността не е грешна и срамна, а красива и носеща радост на тези, които не са се отказали от нея. Сестра Уенди се радва за хората които могат да й се наслаждават.

Докато я гледах, мислих за собственото си призвание, за часовете по естетика с Параскова и за Диана, на която пожелавам да напише хубави книги и да снима филми като Сестра Уенди :) Препоръчвам на всички да гледат интервюто.

——————————
Бележки под линия:

Връзка към интервюто.

Връзка към част от филмче на Сестра Уенди.

Връзка към американското й пътешествие в сайта на PBS.

Сестра Уенди в момента е на 78 и живее в каравана на територията на Кармелитски манастир във Великобритания. Вече не прави филми и не пише книги поради здравословни причини.

Интервюиращият Бил Мойърс е същият който разговаря с Джоузеф Кембъл в „Силата на мита“, заснет в ранчото на Лукас.

Някои от вас може би познават Сър Кенет Кларк и неговата книга „Цивилизацията“; някои може да си спомнят едноименната поредица, която течеше по българската телевизия в 70те или 80те – вече не помня кога. Все си мисля, че е крайно време да докопам текста на английски за да забавлявам децата с откъси (нали, милички, си спомняте „I am in the Gothic world, the world of chivalry, courtesy and romance“?), кактo и филмите (този път няма да обещавам ръката си, защото станах като лъжливото  овчарче, така че можете да ми ги намерите съвсем безкористно). Във въпросната „Цивилизация“ Кларк представя Западната цивилизация като изследва най-известните й културни паметници в контекста на времената в които са създадени.

BBC  е телевизията, която прави филмите за цивилизацията, онези за архитектурата (ще ги догледам и ще пиша още за тях), както и тези на Сестра Уенди. Някой да ме подсети дали БНТ напоследък е направила нещо подобно? За размисъл ще предложа някои бележки за финансирането на BBC от блога на Нели Огнянова. Запишете си и PBS ако ще изследвате обществените телевизии.

Фундаменталист

Случайно попаднах на страница от глосара на учебник по американска история. Предлагат ето това определение за фундаменталист: „Човек който вярва в буквалната интерпретация на Библията“ (вместо Библията можеш да сложиш Корана или която и да е Свещена Книга).

биографията на Бог

Предните два текста се появиха, защото исках да напиша нещо за книгата която започнах да чета вчера. Тъй като станаха прекалено дълги, ги разделих, а после ги и разместих. Ако се четат в различен ред, могат да изпратят различно послание – също като Еврейската Библия и Старият Завет. Знаехте ли, че това са различни неща? Аз не. Мислех, че означават едно и също нещо. Всъщност те са сборници от еднакви текстове, подредени по различен начин, за да възпроизведат различен ефект. По същият начин, Коранът, който в голяма степен повтаря вече известните юдаистки и християнски истории, все пак не е copy/paste, защото целта му е да произведе малко по-различен ефект.

Не познахте! Не чета книга, която изследва приликите и разликите между трите западни религии и свещените им книги, а … биографията на Бог.

Това е прочит на една от свещените книги (Еврейската Библия) като литературно произведение с главен герой Бог. Тази дебела книжка ще изследва характера на Бог така, както ми се иска седмокласникът да изследва влюбеното момче от разказа “Ангелинка”.

Подозирам, че това би звучало като богохулство на някои християни, но на мен ми изглежда прекрасен начин да разбера Бог / западния характер. Може да звучи като богохулство, защото тази книга честно ще покаже, че Бог може да бъде доста непоследователна и несъвършена личност, кото я прави … истинска.

На някои ще прозвучи като богохулство заради опита Бог да бъде опознат по начина, по който опознаваме човеците. Но къде в Библията пише, че Бог е различен от Човека? Нали го е създал по свой образ и подобие, а?

На някои ще прозвучи като богохулство дори заради опита да се опознае Бог – един вид нова изкусителна райска ябълка. Но ако тези хора се опитат да опознаят Бог, могат да открият съвсем ново, а може би и по-автентично значение на историята с райската ябълка. Нямам търпение да проследя биографията на Бог – от първоначалните му енергични действия, през словото, с което общува с човеците, до момента, в който спира да се меси в човешките дела и се оттегля в мълчание.

Напомням: тази книга не е теологичен труд, а изследване на живота на Бог като литературен герой в класическа книга.

440 стр., 18. 90 лв, издателство “Ибис”

Ще си вземеш ли бонбон?

Някои атеисти вярват, че вселената се движи по строго фиксирани закони и че ако знаехме законите и всички начални условия, щяхме да можем да предсказваме съвсем точно. Те вярват, че науката непрекъснато ни приближава до този идеал.

По същият начин някои религиозни хора вярват, че Бог е измислил точно всички подробности и каквото е записал в тефтера, това ще ни сполети. В това вярват и тези, които смятат, че някои гадатели са способни да предсказват точно бъдещето.

Вчера една учителка по немски дала на класната тема “За какво съм се родил” и поискала отговор в рамките на 15 изречения. Ако живееш в свят, в който всичко е вече предопределено, включително избора ти на бонбон в червен или жълт станиол (както казваше майката на Форест Гъмп, животът е кутия с бонбони), как би отговорил на въпроса “За какво съм се родил?” в или извън рамките на 15 изречения?

Или смяташ, че имаш истински свободен избор и точно ти (а не Бог или природните закони) решават да оставиш или да не оставиш коментар?

Ако мислиш, че си струва текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога

камбаната

Прочетох “The Bell” ( Благодаря, Георги!!!) и в момента ми изглежда най-хубавата книга на Айрис. Макар че се чете съвсем леко, тя е претъпкана с въпроси, които ме интересуват: за любовта, секса, религията, оттеглянето от света, общностите, хомосексуалността, брака, невинността, порастването.

Както обикновено, има много напрежение и драматизъм не само в случките и ситуациите, но и в героите и взаимоотношенията им, в реакциите им към поднасяното от живота – да, дори и в уединена религиозна общност не можеш да се скриеш от живота и от себе си, така че ако някой смята, че ще се застрахова срещу болката като се скрие, е твърде заблуден. Уединението за мен не е скриване, а по-добър начин за пребиваване в света и общуване с него, защото в тишината и празнотата мога да чуя по-ясно посланията, да видя моделите, а това ме свързва със света.

Може да звучи парадоксално, но когато човек живее на бързи обороти, сред много шум, той губи връзка и със себе си, и с тези, с които непрекъснато уж общува. Когато нямаш възможност да спираш и да обмисляш, в теб се натрупват безброй неразбрани болезнени неща. Повечето хора, страхувайки се от тишината и оставането насаме с непознатия, когото наричат “Аз”, запълват малкото празни мигове с активност, “общуване”, музика, филми, телевизия, четене и пр. Но когато хвърлиш още едно одеало върху болката, тя не си отива, а напротив – расте и излиза навън по невероятни начини – от желание да си купиш нови обувки до политиканстване.

Не казвам, че е достатъчно да останеш в тишина за да чуеш веднага истинския си глас. Поне у мен се започва с предълги Платонови диалози, но нямам нищо против тях, понеже от малка обичам да задавам невинни безмилостни въпроси. Предполагам, че с друг тип хора се случва друго – може би те не са толкова вербални като мен, но съществената разлика тук не е преобладаващият начин, по който идват прозренията; по-скоро хората се различават по това доколко силно е желанието им за прозрение.

Не знам откъде се взема тази енергия, която ме движи към повече и повече познание. Не разбирам защо у някои хора е толкова слаба. Като учител, за мен въпросът е професионален, понеже схващам образованието не като пълнене на кофа, а като подпалване на огън. Всеки носи в себе си искрата, която, както казва Юнг, не ни позволява да се разложим в толкова присъщата на човечеството леност. Преведено на езика на правителствените и наднационални директиви – хубаво е да повишаваме мотивацията за учене, ама кой всъщност знае нещо по-съществено за нея? Аз не. И това ме фрустрира.

Моята религиозност

Чета “The Bell”, роман на Айрис, в който се разказва за една малка християнска комуна. В една глава се цитира текст, който една от комунарките чете пред останалите – за кого ще има и за кого няма да има милост, кой ще отиде в Ада и кой в Рая и пр. Ето това е пример за ниските нива на религиозността. Те се срещат във всяка деноминация под една или друга форма и са присъщи за голяма част от религиозните хора. Когато си описвам в текстове като този, някои хора настръхват, понеже смятат, че се гавря с религията и религиозните.

Когато се опитвам да покажа че религията може да има високи нива, и то всяка от известните ми големи религии (а, предполагам и неизвестните за мен), например в текстове като този и този, настръхват откровените противници на конкретна религия (най-често на исляма), страхуващите се от “сектанска” зараза (особено майки), както и твърдите фенове на науката – да речем като пиша текстове като този.

Не знам какво е Бог, но не вярвам, че е личност. Това, в което вярвам е, че светът се движи според фундаментални вечни закони, а освен това еволюира по отношение на формите си. Аз искам да проумея тези закони и да живея в хармония с тях. Мисля, че точно това е имал предвид Айнщайн, когато е казал, че иска да узнае мислите на Бог и че останалото са подробности.

Мисля, че има много начини да се изследват “мислите на Бог” – един от тях е религията, друг е науката, а има и още. Мисля, че хората, които търсят отговори на въпроси, независимо колко профански биха могли да изглеждат, всъщност са обединени от един стремеж – да се научат да живеят, да бъдат щастливи. Разбира се, повечето хора изобщо не осъзнават тази потребност, а някои дори гледат с презрение на желанието да бъдеш щастлив.

Тъй като наистина много искам да разбирам законите по които се движи Вселената и да бъда щастлива, не мога да си позволя да отхвърля който и да е метод на познание. Ако го направя, бих била като майстор, който изхвърля от чантата си някои инструменти, убеден, че са безполезни и винаги ще бъдат.

Когато се обвързваме с едно или друго убеждение /светоглед, ние всъщност вярваме, вярваме, вярваме, че религията или науката не струват или са върхът, вярваме, че има или няма Дядо Боже – все неща, които или няма как да разберем съвсем или още не сме пораснали достатъчно за да го направим.

Нито вярвам, нито не вярвам, че е възможно да узная мислите на Бог / природните закони – може да е възможно, а може и да не е. Това, в което вярвам е, че има вероятност утре да науча повече от днес. Е, да, това може да е вграден трик на ума, но пък ми харесва да се чувствам така.

Повтарям отново кредото си:

Вярвам във вероятността да науча нещо ново и във вероятността това да ме направи по-щастлива. Нямам никакви доказателства, освен начина по който съм се чувствала досега. Щом нямам доказателства, но имам вяра, значи съм религиозна. А деноминациите нямат значение за мен, така че ако искате (не е задължително), можете да си спестите опитите да ме покръстите в анти-ислям (на никого ли не е хрумвало, че може да съм мюсюлманка, btw?) или да ме обявите за враг на науката.

Не съм ничий враг – дори на невежеството. Под всяко невежество просто спи семето на познанието.

Ще ми се да гласуваш за мен, за да съм нагоре в класацията.