Всички деца обичат да четат, слушат, гледат или разказват приказки; някои приказки са обичани от милиони деца, а някои от тях от векове. Всички възрастни обичат да четат, слушат, гледат или разказват истории – и измислени, и истински; някои истории се харесват на много от тях, а някои от векове.
Какво прави някои истории по-специални от други? Юнг, Джоузеф Кембъл и аз казваме: архетипното, митологичното. Ако го няма, историята ще се хареса на едни, но няма да се хареса на други, или ще се харесва в едни времена, но няма да се харесва в други. Архетипното говори на всяка душа във всички времена. И все пак, какво е архетипът? Това е модел – например за човешки характер или ситуация. Този модел е стар като света и част от човешкото ни съществуване. Образно казано, носим го в гените си – всички, без изключение. Този модел може никога да не се прояви у мен или у теб, но го носим като потенциал – точно като вероятността да развием някое наследствено заболяване. Искаш пример? Спомни си любимите си приказки: в тях има лоши мащехи и вещици, добри феи, мъдри старци, смели принцове и юнаци, безпомощни принцеси, говорещи животни, които помагат на смелчагите, дълги пътешествия, които завършват с достигането и вземането на някакво съкровище или ценен предмет и т.н. Същите тези характери и ситуации срещаме в сапунените опери, макар и в не толкова изтънчен вид – ето с какво привличат милиони зрители.
В различни моменти от живота ни ни привличат различни истории. Понякога се чудим как е било възможно някога да са ни харесвали еди какви си истории. Понякога се изненадваме от себе си, откривайки че отново са ни интересни или пък че ни привлича нещо, което никога не сме предполагали че ще ни привлече. Това означава, че в различните моменти у нас са се раздвижват различни модели, пък и попадаме в различни архетипни ситуации. Понякога можем да забележим, че наша позната се държи с дъщеря си точно като мащехата на Снежанка, или пък че наш познат се изживява като рицар на бял кон заради някаква госпожица, която хич не ни напомня за принцеса, но очевидно е възприемана като такава от него и т.н.
Ако сте учили древногръцка литература в училище, сигурно си спомняте думичката „катарзис“ – древните гърци обичали да ходят на театър, където изживявали най-различни емоции, които в делничния си живот никога не са имали или пък са ги изживявали прекалено, болезнено интензивно. След края на пиесата, някои били с обогатена от нови чувства душа, а други със здравословно посмекчени чувства, но и едните и другите се чувствали по-добре, т.е. гледането на пиеса имало терапевтичен характер. Това се случва и с нас, когато четем, слушаме, гледаме архетипни истории.
Всяка пиеса, приказка, песен, както и всеки роман или филм могат да се фокусират няколко архетипни характера или ситуации. Някои, обаче, съдържат толкова много архетипи, че изглежда да са побрали целия живот – всички възможни характери и ситуации. Някои такива книги и пр. феномени се възприемат като свещени, а други като дяволски. Примери? Гръцката митология, с прилежащите й епични произведения Илиада и Одисея. Даоската Книга на промените ( И Дзин), картите Таро, Артуровите легенди. Нямам достатъчно личен опит с тях, но ще прибавя и Библията, Ведите и пр. свещени текстове.
Книгите могат да бъдат не просто интересни и терапевтични, а оракулите (като И Дзин и Таро) могат да се ползват не само за забавление и гадаене. И едните и другите могат да се използват съвсем съзнателно за опознаване на тъканта на човешкия живот и душа, а оттам и за себеопознаване. Това е един от начините да повишим духовната си интелигентност. ( Специално за Никола ще добавя и интуитивността 
)
Ето защо тези дни съм се потопила в Артуровите легенди. Горното е опит да обясня любовта си към тях 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
: 
