Богинята Майка и Божията майка

ноември 27, 2009 at 11:00 am (art of living, родители)
Tags: , , ,

Богинята Майка е горда и властна. Ако не се подчиняват на волята й, отмъщава. Тя дарява живот, но може и да отнема живот. Нейните желания и усещания са свещени.

От гнева й се страхуват, и за да я омилостивят й принасят жертви.

Децата на Богинята Майка понякога биват убивани и изяждани от нея. Имената им не знам.

* * *

Божията майка е смирен и гостоприемен съд, който подслонява Божие творение. Тя се подчинява на Божията воля и зависи и от милостта на хората.

Тя никога не се гневи, дори и когато синът й се отрича от нея. От нея не се страхуват, а очакват благословия и помощ.

Детето на Божията майка живее вечно. Наричат го Божи Син и всеки го познава и помни датата на рождения му ден.

1 Коментар

Интервю с гинеколог

ноември 23, 2009 at 6:54 pm (активизъм, здраве)
Tags: , , ,

Току що интервюирах лекаря, при когото раждах преди 16 години – без да тогава го познавам, без предварителни уговорки, по време на нощна смяна, без оплаквания. Този лекар в момента не работи в болница, но предполагам, че има наблюдения върху всички болници, в които обикновено раждат хасковлийки – т.е. болниците в Хасково и Пловдив.

Питах го дали е вярно, че рутинната процедура в българските болници включва:

- ускоряване с медикаменти ( за което Василена каза, че „действително е стандарт и се прилага на всички нормално раждащи, с изключение на тези, които се явяват с надничащо между краката бебе и няма време“)

- спукването на мембраната на 4 см разкритие

- епизиотомия

- натискане на корема

Той ми обясни какви ситуации налагат всяка от тези процедури и каза, че когато не се налагат, не се правят. Според него не е вярно, че това е стандартната практика на болниците у нас.

Казах му, че според много мои познати това се прави рутинно, за да се ускори процедурата. Той отговори, че ако става въпрос за бързина, най-бързо става секциото – за не повече от 40 минути. Според него секцио се налага в 10-12 % , но у нас се прави в около 25% заради желанието и по настояване на майките. В лекарските среди се водел спор дали е добра идея да се направи секцио само защото майката настоява, без да има истинска необходимост от това.

Според него най-добрият подход при раждане е на ненамеса в естествения процес ако не се наложи такава.

29 Коментара

Защо се случва така?

ноември 22, 2009 at 1:43 pm (активизъм, здраве)
Tags: , ,

е въпрос, който ми с струва да задавам преди да премина към „Какво да се прави?“

Вече почти седмица умувам над зловещите истории за раждане в български болници, чета книги, статии, блогове, коментари. От всичко което прочетох, разбрах, че дори и „по света“, за който разказват, че родилките се третират като богини, а не като крави, не всичко е идеално, както и това, че за България също могат да се разкажат положителни и щастливи сценарии. Макар че последните няколко мои наскоро родили познати не са се оплаквали и дори оценяват положително случилото се в родилния дом, приемам, че в България в последните години има много случаи, в които родилките описват болничните си преживявания като насилие.

Не всички жени, обаче, възприемат като насилие едни и същи действия от страна на болничния персонал. Докато за едни актове на насилие са действия, които повечето хора биха определили като насилие, например удряне на шамар, за други актове на насилие са действия, които са задължителни или евентуални процедури, които са възприети като част от медицинския стандарт у нас и описани в документа „Информирано съгласие“, който постъпващите в болница подписват. Не ми е известно как следва да процедират медицинските екипи при отказ да бъде подписан такъв документ и какво се случва на практика. Така и не разбрах със сигурност дали съществува друг документ, с който пациентът да декларира, че поема пълна отговорност за съгласията и отказите си, и ако съществува такава възможност, какво се случва ако пациентът изпадне в безсъзнание или пък пожелае да съди екипа за неспазване на изискванията му, и как е възможно пациентът да докаже, че не е дал съгласието си за една или друга процедура. Дали действията на медицинският екип са довели до положителен или отрицателен резултат в такъв случай няма значение – важното е, че е нарушена волята на пациента. Но това е в сферата на теориите. Някой ще обясни ли каква е практиката у нас?

Поводът за моите размисли е противоречието между желанията на привържениците на естественото активно раждане и медицинската практика у нас. Активистите на естественото раждане настояват, че раждането е естествен процес, който в повечето случаи не изисква активна лекарска намеса, а още по-малко предполага медицинският персонал да заеме активната водеща роля, която е отредена на майката. Останах с впечатление, че тези, на които попаднах в българските блогове и форуми твърдят, че медицинският стандарт у нас не позволява практикуването на естествено активно раждане. Документът „Информирано съгласие“, който подписват родилките в „Тина Киркова“, ме смути най-вече с това “ С цел обезболяване и скъсяване периода на раждането, на бременната се прилагат определени лекарства“, тъй като не разбирам дали това се прави задължително на всички. Ако е задължителна част от процедурата и се прилага на всички, то тогава  наистина не можем да говорим за естествено активно раждане. Оставям настрана някои (по мое лично мнение) не толкова съществени процедури като бръсненето, които (според мен, субективно) не пречат обективно на процеса на активно раждане, но пък според други жени пречат, тъй като тези жени ги възприемат като актове на насилие, унижение и пр.

За мен ключов остава въпросът дали според официалния ни медицински стандарт раждането изрично следва да се ускори и вмести в определено време или не. Ако това не се налага от официалния стандарт, следва да изясним причините, поради които персоналът предприема такива действия. Може да се открият причини, които не се коренят непременно в меркантилността и мързела на медицинския персонал.

Друг важен въпрос е и прилагането на практика на процедури, за които пише, че се прилагат „ако е необходимо“. Възможно е такива да се прилагат и без да е необходимо, ако  това ще донесе приходи на болницата, ще улесни работата на персонала или ще съкрати времето, през което е ангажиран с раждането. Мисля, че някои по-трудоемки процедури, като цезарово сечение, едва ли се прилагат, когато не се налага, но въпросът е какво значи „налага се“ през погледа на лекаря. Изглежда, че понякога, не физиологичното, а организационното начало налага решението за такива процедури, и това се случва по-скоро на тези, които са показали, че могат да платят, които са избрали да раждат с точно определен лекар. Тъй като този лекар е поел не един такъв ангажимент, а има и други ангажименти, твърде вероятно е да предпочете да свърши всичко по график. Това може да е със съгласието на родилката, но може и да не е. И в такива случаи не можем да говорим за насилие над нея, но можем да говорим за измама. Но коя бъдеща майка в последния напрегнат момент ще се усъмни в лекаря, на когото е имала доверие, на когото е платила добре? И как може да разбере дали наистина е имало нужда от такава манипулация или не. Мислех си това, докато четох бодрия пост на Даниел Панев за това как е протекло раждането на жена му – платили са услугата „Избор на екип“, повикали са лекарката, след няколко часа Даниел се е свързал с нея и е разбрал, че е направила цезарово сечение по спешност. Кой може да разбере дали във всички такива случаи се касае за необходимост и спешност? Ако трябва да сме сигурни, май трябва да разполагаме с поне два екипа, та да може единият да контролира другия, и пак не можем да сме сигурни дали няма да се споразумеят :D

Всичко това потвърждава мнението ми, че родилката не е в позиция на силата ако не я придружава наистина доверено лице, което може да направи добри медицински преценки И да отстоява правата й. Само второто не е достатъчно. А когато нещата опират най-вече до контрол, аз лично започвам да се притеснявам. Представям си в какво състояние на духа биха работили повечето хора ако над главата им е надвиснал контролиращ орган. Не ми се ще да раждам с екип, който е в това състояние на духа.

Ето защо за мен е важно не някой да надвие над друг, а да се работи в екип.

Това, което ме притеснява най-много в действията на жените, организиращи и подкрепящи бъдещия протест е перспективата, от която го правят. В моите очи нещата продължават да изглеждат така: майките срещу болниците. Аз не бих тръгнала да се бия с тези, към които ще се обърна за помощ за да родя дете, но бих се опитала да преговарям. Надявам се скоро да науча за такива опити – и мащабни и еднолични. Мисля, че един добър пример от вторите са историите на Бу за скорошното раждане на дъщеря й – 1, 2. Разликата между нейната стратегия и стратегията на майката, чиято история стана повод за протеста пред „Тина Киркова“ е огромна – не само по отношение на комуникацията с медицинския персонал, но и с близките.

39 Коментара

Да си разказваме страшни случки

ноември 20, 2009 at 10:48 am (art of living, активизъм, здраве)
Tags: , ,

Както вече писах, БГ Мама организира протест срещу насилието и потъпкването на правата на родилката. За целта са направили блог. Този блог, обаче, служи не само за обява, а за да събира истории за насилие и потъпкване правата на родилките. Тук всеки, който е преживял нехуманно отношение от страна на болничен персонал и неразбиращи близки, може да разкаже своята история. Аз пък се чудя кому е нужно това.

Разказите за тежки бременности и раждания винаги съм възприемала по начина, по който възприемам разказите за казармата. Разбирам нуждата човек да сподели травматично преживяване, за да си помогне да се излекува от него, но не разбирам защо е нужно да го предъвква с години. Вероятно това го кара да се чувства значим. Пък и раждането и казармата за знакови преживявания в нашата култура – поколения наред са повтаряли максимата, че ако не си ходил в казарма, не си никакъв мъж, а ако не си раждала, не си никаква жена. Да, да, има поколения, за които е било срамно военната комисия да реши, че си негоден за военна служба, а решението да не родиш или невъзможността да го направиш, все още се смятат за осъдителни или будещи ако не презрение, то поне съжаление.

И аз съм раждала, но за съжаление, не мога да се похваля с кой знае какви страдания и садистично отношение от страна на персонала. Не че престоят ми в болницата беше безоблачен, но споделям трудните моменти единствено с хора, за които има истинска вероятност да се сблъскат с подобни, за да се подготвят как да ги избегнат. Иначе и аз знам един куп страховити истории, понеже съм лежала в отделение за патологична бременност, но не намирам за необходимо да ги споделям с бъдещи майки и да им вдъхвам страх и негативни нагласи.

Да, в много български болници условията са мизерни, а персоналът е малко и често груб, а понякога и не особено компетентен, но щом една жена е решила да ражда, по-добре е да намери начин да го направи по-безболезнено и с по-малко рискове, да се подготви за реалността – да прави разликата между това, което може да промени и това, което не може, да намери силата да направи първото и спокойствието да приеме второто. Не виждам нищо мъдро и позитивно в това жените да отиват в родилното изпълнени със страх и отрицание, по-смелите като на война, а по-плахите като на заколение.

Да, има много неща, които трябва да се променят и подкрепям движението за промени в медицинските стандарти и отношенията между болничен персонал и родилки и пр., но знам, че промените няма да се случат изведнъж, а докато се случат, много български жени ще родят. За мен е важно това да се случи по най-добрия за тях и децата начин.

Ето защо смятам, че успоредно с инициативите за промени в институциите, е важно да текат инициативи за подготовка на бъдещите майки. Всъщност такива инициативи вече съществуват. Тази, за която знам е на сдружението „Естествено„, което организира групи за подкрепа, курсове и други събития и публикува на сайта си статии и други полезни материали. Ето и сайтът на „Ла Лече Лига“ в подкрепа на кърменето.

Аз самата не съм се интересувала активно от всички тези неща, защото не ми се е налагало, но от това, което ми е попададало на български, съм останала с впечатлението, че дава доста противоречиви послания на бъдещите майки. От една страна ги евангелизира в естественото раждане, а от друга страна ги оставя с горчивото усещане, че тук, в България няма да родят така, както би било добре за тях и децата. Може би точно това е причината за състоянието, в което е била онази жена, чиято история ме накара да пиша вчера: била е подготвена за естествено активно раждане, но пълна със страх, че ще й попречат да го осъществи, и като че собствените й очавания са се превърнали в самоизпълняващо се пророчество – от момента, в който е започнала да се подготвя за постъпване в родилното отделение, тя се е превърнала в кълбо от нерви, което е елиминирало шансовете за компромиси и споразумения между нея, близките и болничния персонал.

Мисля, че докато в България все още са валидни досегашните практики, докато условията в болниците не са се променили, би било добре бъдещите майки да се подготвят за тях и да открият и споделят начини, чрез които да надхитрят системата „отвътре“. Убедена съм, че повечето от тях ще успеят ако са наистина уверени в себе си, добронамерени към медицинския персонал, отворени за преговори и не настояващи да привлекат внимание ако наистина искат минимална намеса.

Ето защо бих призовала за създаването на блог, в който да се публикуват истории на успеха и предложения за справяне в реални условия. Ако в очаквате в болницата да няма топла вода, а искате да загреете корема си преди раждане, как бихте могли да го постигнете? Сигурна съм, че има начини и че в България има жени, които имат желанието и интелектуалния капацитет да намерят отговори на такива въпроси. Просто трябва да насочат емоциите и интелекта си в по-позитивна посока.

Същото се отнася и за откритите действия за промяна на системата – вместо с гняв, нека се заредим с творческо вдъхновение, вместо с горчивина, че тук нищо не може да се промени, с повече оптимизъм. Иначе за какво да се прави всичко това? За да си намерим повод да покрещим и да си излеем фрустрацията? А после какво?

27 Коментара

БГ Мама срещу болницата

ноември 19, 2009 at 12:26 pm (art of living, активизъм, здраве)
Tags: , ,

Вчера прочетох историята на едно раждане – поводът за предстоящата демонстрация на майките от форума БГ Мама пред една софийска болница и продължавам да мисля за него. Накратко историята: една жена иска да ражда по определен начин (активно, естествено раждане), а персоналът не одобрява този начин. Тя отказва да подпише документа „Инфомирано съгласие“, в който се изреждат манипулациите предвидени за раждането и подписва документ, че поема цялата отговорност за действията и отказите си, но въпреки това бива насилена да роди така, както персоналът преценява за подходящо. Историята поставя няколко важни проблема, чието разрешаване, според мен, не може да бъде постигнато само с подписване на документи и протестни демонстрации.

По принцип съм за активното участие на пациента в лечебния процес, както и за активното участие на майката в раждането – ако пациентите и майките са в състояние да участват и го желаят, разбира се. Има ситуации, в които това е очевидно невъзможно (например операция с пълна упойка), а има и ситуации, в които пациентът не се чувства подготвен и компетентен и предпочита да се остави изцяло в ръцете на лекаря. Аз предпочитам да участвам активно като пациент и майка, но съм наясно, че все пак не съм лекар и че могат да възникнат усложнения, при които лекарят може да направи по-добра преценка от мен. Знам също и това, че лекарите са хора и имат своите ограничения, така че не очаквам от тях чудеса. В много случаи правят всичко, на което са способни, но пациенти умират или получават усложнения. Ето защо се обръщам към лекари, на които имам доверие и приемам и вероятността да сбъркат или пък да ми се случват неприятни, но независещи от тях неща.

Когато говорим за активно участие на пациента в лечебния процес или за активното участие на майката в раждането, все пак не говорим за самолечение или за раждане без участието на медицински персонал. Лекарите и медицинските сестри не са просто свидетели на лечението / раждането; те са сътрудници, съотборници. Деликатен е въпросът, обаче, как се разпределят функциите между играчите. Ако се върнете към първия абзац, ще забележите, че в него се споменават два документа: „информирано съгласие“, с което пациентът / майката се оставя изцяло на преценката на лекарите и пълното поемане на отговорност от страна на пациента / майката. И в двата случая имаме само един активен играч. Съществува ли документ, който да се подписва от всички участници, който да уточнява ясно функциите им? Ако не съществува такъв документ, това означава, че у нас не съществува официален регламент за сътрудничество между лекар и пациент. Докато не съществува такъв, ще съществува по-голяма вероятност за съдебни дела, физическа разправа и демонстрации, което едва ли ще повиши качеството на здравеопазването.

Подписването на какъвто и да е от споменатите документи е формално и безсмислено ако едната страна не разбира какво възнамерява да прави другата страна. В много случаи пациентът не е наясно с процедурите и техните странични ефекти, а лекарят никога не може да знае каква изненада му крои поемащият „пълна отговорност“ пациент. При такива обстоятелства драматични ситуации като описаната в БГ Мама не са изненадващи: и майката, и медицинският персонал са били изнервени и стресирани, и не само че не са искали да водят мирни преговори, но най-вероятно не са и имали време с всичките раждащи се наоколо бебета. Ето защо би било разумно, когато предстои лечение или раждане, всички процедури да се обсъдят предварително и внимателно и да се подпише двустранно споразумение. В една петиция, която подписах миналата година се предлагаше „План за раждане и информирано съгласие. Да бъде възприета практиката за изготвяне на план за раждането, в който родителите да вземат решения по редица въпроси още преди постъпване в родилното отделение. Информираното съгласие да стане част от документите за постъпване в родилно отделение, издавани от лекаря, следил бременността, така че родилката да се е запознала задълбочено и спокойно с него.“ Какво ли се случи с тази петиция?

Друг е въпросът, че някои процедури, които желаещите да раждат естествено майки (а предполагам и желаещите да се лекуват активно пациенти), не са част от приетия в страната стандарт, и в такъв случай, вероятно не би било възможно да бъдат описани в такива споразумения. Доколкото ми е известно, те биха могли да станат част от стандарта ако са подкрепени от Световната Здравна Организация. Какви, обаче, са процедурите по променянето на здравни стандарти не ми е ясно.

Промяната в медицинските стандарти на страната би трябвало да водят и до промени в образователните програми на учебните заведения, които подготвят медицински кадри. Изобщо пък не ми е ясно как става това.

Това, което ми е ясно, обаче, е, че медицински стандарти не могат да се променят само защото лица без медицинско образование настояват за това. Нужна е подкрепа от медицинската общност, а за привличането на такава подкрепа, вероятно е нужна апостолска работа от страна на лекари и медицински сестри сред колегите им.

А иначе, във връзка с публикуваното в БГ Мама писмо, си зададох доста въпроси. Ето част от тях и ми се иска да чуя мнението и на лекари и медицински сестри, не само на фенове или противници на естественото раждане:

Запитах се дали подписващата, че ще поеме пълна отговорност наистина не би търсила отговорност от персонала, ако детето й не беше оживяло и дали БГ Мама нямаше да протестира и в този случай.

Запитах се толкова ли е противоестествено родилката да бъде избръсната преди раждане – невъзможно ли е на най-добре подготвената теоретично за естествено раждане жена да се случи разкъсване и да се наложи зашиване?

Запитах се толкова ли е противоестествено на родилката да бъде направена клизма, та с напъните за раждане да не се появяват и фекалии? Или е по-добре за майката и детето да се появяват?

Запитах се толкова ли е противоестествено да й се постави абокат за всеки случай? Предполагам, че има и други хора като мен, на които трудно се откриват вени, а може да се наложи спешно преливане.

Запитах се толкова ли е противоестествено акушерката да проверява за разкритие и да е в течение на това, което се случва.

Запитах се толкова ли е противоестествено да се се прави запис на сърдечните тонове на бебето.

Другите въпроси ще спестя, за да привлека по-спокойни и разсъдливи коментатори.

Ако искате, хвърлете едно око на петицията и подпишете.

Вижте и размислите на Деница Стоева, майка на три деца

69 Коментара

Плът и кръв

септември 17, 2009 at 11:13 am (art of living, книги, родители)
Tags: , , , , , ,

Често се питам дали е възможно да се напише съвременна непрефърцунена проза, която да изобразява случващи се в съвременна България неща и да не е сюрреалистична. Досега не съм успявала да си го представя. Опитвам се да вземам представители на различни прослойки и да се опитвам да ги видя в роман с качеството на стайнбековите, например, но не мога. Като че на тези хора им липсва … реалност. Хм, а досега си мислех, че просто им липсва красота. Не изключвам възможността аз дасъм неспособна да видя реалността и красотата, но освен това смятам да изследвам по-сериозно идеята на Христо за реалитито.

Всъщност, това което пиша сега е ревю на „Плът и кръв“ – още една хубава книга на Майкъл Кънингам. Тя е семейна сага, която започва от 1935, когато бащата, Константин, е на осем години, работи в башината си градина в Гърция и мечтае за своя. Там хората се скъсват от работа за да оцелеят. Продължава с живота на Константин в Америка, където той се скъсва от работа, за да преследва американската мечта, жени се за американско момиче, което отчаяно се старае да бъде образцова майка и домакиня.

Трите им деца изглеждат твърде различни от тях – син-гей, който завършва Харвард и става учител в прогимназия, дъщеря-красавица, която се омъжва за богат съученик, предопределен за бляскава адвокатска и политическа кариера, и дъщеря-дивачка, която се движи по свои правила из ню-йоркския ъндърграунд сред наркотици и травестити.

Историята включва и живота на внуците, като се разпростира чак до 2035, където се споменават и правнуците.

Книгата ми напомни за това, че по някакъв мистериозен начин в повечето случаи децата оцеляват и порастват поне малко по-здрави от родителите си. Не знам дали Господ ги пази или това е ефект от еволюцията. Напомни ми и за това, че в същото време, наглед твърде различните от родителите си деца често повтарят моделите на тези, от които така яростно се опитват да се разграничат.

Отново се появяват познати мотиви и герои – порастването на гей-момче, брачната драма на петдесетте, фините противоречиви връзки между родители и деца, и пр.

М.К. пише за неща, които познава добре от собствен опит – самият той е гей, роден в началото на 50те. Писането му може и да  форма на авто-терапия, но по-късно се превърща в акт на милост към другите – начин да им помогнеш да разбират и да обичат.

Надявам се скоро да намеря време да пиша за изучаването на литература в училище. Дотогава прочетете някоя от книгите на Майкъл. Писала съм за Дом на края на света и Дни образци. Гледайте Часовете с Мерил Стрийп, Никол Кидман, Джулиън Мур. Надявам се да чуя отзиви за творчеството на М.К. от моите гей приятели.

P.S. току що попаднах на „Двоен гид за лесбийки и гей мъже и техните родители“ от Мери Борек, майка на гей. Можетеда я купите от Виргиния Захариева само срещу 5 лв.

5 Коментара

Добросъвестна книга за родители

юни 23, 2009 at 12:34 pm (книги, родители)
Tags: , , ,

Често казвам, че никой не е станал пророк в собственото си село, но на практика все по-често откривам пророците си в своето село – в блогосферата, Фейсбук, Туитър.

Част от тях се опитват да бъдат добри родители и споделят откритията си. Сигурна съм, че от някои от тях някой ден ще издадат книги за родителството. Василена вече го направи с помощта на Горичка и издателство Ciela.

„Близо до бебето“ е само 143 страници, но от нея научих много повече, отколкото от тлъстия том на досадника Д-р Спок, който описва проблеми и после съветва да се обърнем към специалист. Не пазя книгата на Спок и никога не бих я купила за подарък.

Книгата на Василена е успокояваща – напомня, че можем да се справим с отглеждането на бебе без да се разорим или да се превърнем в безпомощни пациенти. В същото време, обаче, напомня, че това е занимание, което изисква посвещаване на време и внимание, че аутсорсването и делегирането трябва да се обмислят внимателно, защото е твърде лесно да се успокоим, че отглеждането на дете е въпрос най-вече на пари, а накрая сметката да бъде уредена емоционално и физически от самото дете. Може би е по-добре книгата да се прочете ПРЕДИ зачеването.

„Близо до бебето“ не предлага изобилие от подробни съвети, а отправни точки, които е задължително да имаме предвид днес. Оттам нататък добросъвестните читатели е добре да направят собствени проучвания в книги и сайтове, което ще бъде лесно – вече имат пътна карта.

1 Коментар

Неразбраното тайнство на майчинството

юни 20, 2009 at 4:12 pm (родители, смъртта)
Tags: , , , , ,

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила „Мама“. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода „Щях ли да я обичам?“ и си отговаря така: „Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.“ Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, „Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя“, а аз съм отговаряла „О, не! Отвратително!“. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга „Моят живот с лелчето“, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва ;) ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, „Ами той, Б., много добре те е преценил.“ Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

57 Коментара

въпрос за възпитанието

февруари 5, 2009 at 12:26 pm (образование, празни мисли, родители)
Tags: , , , ,

Ако обикновено

обясняваме любезността с лицемерие,

наричаме майсторството комерсиалност,

подозираме интелигентността в лукавство,

дали децата ни няма да решат, че

грубостта, посредствеността и глупостта

са тъждествени на

сърдечността и добрите намерения?

12 Коментара

Оптимистична теория за родителската нелюбов

януари 19, 2009 at 12:23 pm (книги, професия учител, родители)
Tags: , , , ,

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема „За или против вечерния час“. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. „Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?“, ядосвах се аз. „Ти пък винаги се сещаш за това.“, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

„Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.“ Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в „Майките“. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на „Тютюн“). Искам някой ден да й отговоря с моя книга :)

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал „Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.“

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

Astilar за книгата

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.

10 Коментара

« Older entries