Музей на невинността ( Masumiyet Müzesi )

“ … нещо като Истанбул (което може да се разбира като мястото на времето на детството ми)“ написах в дневника си към обед.

„Истинските музеи са средища, в които Времето се превръща в Простанство“ отговори ми Орхан Памук вечерта, докато пиехме мляко с какао на „Версай“ (градинката до театъра).

Разказвах един от дневните си сънища и ставаше въпрос за Истанбул преди 80те – такъв, какъвто го познавам от „Истанбул“ и, може би, отпреди да се родя. Не съм ходила и не ми се ходи в туристическия Истанбул, закъдето мога да хвана автобус когато си поискам. Но нека оставим настрана личните ми спомени, видения и планове.

„Музей на невинността“ е издадена през 2008, и слава на Аллах, бързичко преведена у нас ( изд. „Еднорог“, 630 стр., 22 лв.) Разказва любовната история на трийсетгодишен милионер от текстилната промишленост. Ще внимавам тук да не издавам нищо от съдържанието, за да не развалям удоволствитето от четенето, но ако набера сили и достатъчно чувство за граждански дълг, ще го разкажа в Уикипедия. Но по-добре би било някой ден да пиша тук за „Нов живот“, което все още не мога да направя.

Щом няма да преразказвам историята, която всъщност може да бъде разказана в няколко изречения (но не и така, че да бъде разбрана … което всъщност обезсмисля разказването), остава да нахвърля някои „факти“ и бегли свои мисли.

Основната част от историята обхваща периода от 27 април, 1975 до 28 август, 1984. Действието през този период се развива в Истанбул (мястото, в което Орхан Памук е роден, израснал и живее).

На книгата може да се гледа като на антропологическо изследване на (не само!) въпросите за любовта, секса и брака (по същия начин, по който може да се използва „Сексът и градът“ за Ню Йорк в по-късни времена). Вчера си помислих, че би било доста по-полезно нашите гимназисти да изучават Орхан Памук,  отколкото Дюма или Молиер, но за литературата като училищен предмет ще пиша друг път.

За съжаление, такава книга не би била включена в училищната програма, понеже не дава ясно да се разбере кой е добрият и кой е лошият, а умът ми не побира какво ще пишат за нея в ученическите помагала, освен, може би, нещо като изобличение на „недъзите“ на  обществото и бла-бла.

Тази книга не дава никакви отговори (освен, може би, че би било хубаво ако обичаме някого, да се опитваме да го опознаем по-добре), но може да породи много въпроси – не само за любовта, секса и брака (при мен въпросите са недоформулирани и кръжат около, най-общо казано, смисъла на живота). Но всъщност, може и да се чете просто като история, но се съмнявам, че любителите на интересни истории биха имали търпение. За мен най-същественото беше потапянето в лично безвремие във вселената Истанбул. И това май няма нищо общо с разказаната история.

За пореден път осъзнах, че обичам да живея като Орхан Памук – някак встрани от това, което повечето хора дефинират като „живота“, но още не знам дали това е правилното нещо.

Тук пиша за Орхан Памук, а тук за туризма.

Снимки от Истанбул

Човешката любов

Ако искаш да построиш прекрасен нов свят, трябва да имаш визия и стратегия, да знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Ако, обаче, започнеш да се питаш защо, едва ли ще стигнеш далеч. „Защо“ е въпрос за философи и дилетанти, но не и за професионални революционери.

Какво се случва с професионалните революционери, когато осъзнаят, че след победата на революцията хората няма да са се научили да се обичат? Стягат си багажа и си заминават? Не всички. Остава този, който няма къде да отиде – за да се грижи за неблагонадеждния човешки материал и да надмогва всеки ден високомерието си на човек, желаещ да построи за този същия народ земен рай – благородното презрение, от което започват всички диктатури.

Възможно ли е човек, който не може да си затвори очите за позволеното от Бог зло да реши да се оттегли от ролята си на спасител? Да. Къде би могъл да отиде? Там, където може да се живее без алчност и амбиции – в някои от местата, отбягвани от всички. Ще го направи ли наистина? Като прочетеш книгата ще разбереш сам. Тя се казва „Човешката любов“ (L’amour humain), написана е от Андрей Макин (Andrei Makine) – първият чужденец, награден с „Гонкур“ (1995). Любимото ми издателство „Леге Артис“ е отпечатало няколко от книгите му.

От „Човешката любов“ научих за Африка толкова, колкото щях да науча и от посветен на нея брой на L’EUROPEO – за колонизаторите, за освободителните революции, за политическите и икономическите интереси, които се борят за влияние, за класата на убийците, за модерните конференции, посветени на бъдещето на Африка, за евтиния й човешки материал. Нищо не е просто в Африка, затова, за да ми е по-лесно да запомня най-важното, ще си послужа с най-доброто мнемоническо средство – образа – на разфасован слон, от който всеки получава своя пай.

Но книгата не е брой на L’EUROPEO, а историята на мъжа, който обича – роденият в началото на петдесетте син на просветен анголски революционер и неграмотна черна богиня, покръстен в марксизма на петнайсет, след като е получил солидно католическо образование в сиропиталище. Перфектно обучен в московския учебен център за революции стажувал в Куба и реализирал се в Африка.

Любовта на живота му се казва Анна – дъщеря на престъпник, излежал присъдата си в лагерите на Сибир. Успяла е да фалшифицира произхода си, за да учи в университет в Москва. За да не се завърне в родния Сибир, се жени за син на партиен велможа. Обикаля света като съпруга на съветски дипломат и пълни огромния си московски апартамент с екзотични предмети.

Любовта никога не отпада.

Love is …

Любовта е … да промениш формата на мустака си, защото любимата ти е казала, че мечтае да носиш тънък цигански мустак. Въпреки, че утре си на работа.

Ето как изглеждаше Георги до вчера следобед.

А какво е за теб любовта, читателю?

Одет Тулмонд и Ерик-Еманюел Шмит

В „Пингвините“ в Хасково има рафт, който можеш да достигнеш само ако прегънеш колене. Там нареждат книги, които не очакват да бъдат купени и след време ще бъдат върнати в София. Там се намират книги от поредицата „Безкрайна проза“ на издателство Lege Artis (онова, което издава юнгианските поредици). Една от тях е „Одет Тулмонд и други истории“ (172 стр., 9 лв., едноименният разказ е по филм). Купих си я тези дни и побързах да я прочета, за да я занеса на Дафинка утре, когато за пръв път ще видя Бебето :)

Книгата съдържа осем разказа за жени. Това са любовни истории, в които любовниците по-често отсъстват. Тиха и меланхолична, но и светла книга :)

След „Майките“ на Теодора Димова и фрустрацията, която изпитах след разговора на тема „Каква роля играят вашите родители и съученици във вашето образование?“, имах нужда от четиво, което да ми свали тежката шапка от песимизъм и дълг.

Сега мога да съм вятърничава, сантиментална, ненадарена с воля – накратко казано – нормална – като политическата затворничка в Сибир, Лили, която има възможност да изпрати писмено послание на дъщеря си, и тя запълва отредените й страници с готварски рецепти.

Тази книга ми напомни за прозрението ми от миналата седмица: докато се опитвам да помагам на учениците си да търсят призванието си, им задавам въпроса „Как би живял ако не ти се налагаше да работиш за пари?“, за да си изясня как да живея, на себе си трябва да задам въпроса „Как щеше да живееш ако не ти се налагаше да спасяваш света?“

Напоследък подозирам, че точно както е твърде вероятно да изкарваш прилични пари с това което би правил ако не ти се налагаше да работиш, така е вероятно и да спасиш света с това което би правил ако не ти се налагаше да го спасяваш.

Освен разказите от този сборник, издателството предлага още няколко книги на Ерик-Еманюел Шмит.

без условия

Опитвам се да обичам без условия. Да поискам да ме обичат без условия май означава, че поставям условия.

Страх ме е от ревността им

Преди няколко месеца се случи така, че един мой стар приятел нападна друг зад гърба му, за да ми обясни колко той, нападателят е достоен за мен, и колко другият не е. Бях изумена от настървението с което говореше, защото тези хора са приятели от повече от 20 години, далеч преди да ме познават и се виждат почти всеки ден. Успях да намеря някакво извинение за постъпката на този човек – алкохол и какво ли още не, опитах се и да забравя.

Тази сутрин, обаче, тази случка изплува със страшна сила. Защо? Защото вчера привечер, докато вървяхме с Георги, той държеше ръката ми. Проблемът, обаче е, че докато вървиш с някого който държи ръката ти, ти също държиш ръката му. Освен, че се чувствате прекрасно, с това показвате на света че сте влюбени. Точно това ме изплаши.

Наоколо има приятели мъже, които от години ме харесват и, дори и да не са ми го казвали, вярват, че биха били щастливи да ми бъдат любими. Някои от тях са приятели помежду си. Понякога се виждат с мен заедно, а понякога поотделно. Поотделното виждане с един, понякога предизвиква ревност у друг.

Ето защо ми е по-лесно да бъда ничия. Когато мъжете не са ми любими или нямат наджди да бъдат, аз съм тяхната Фея и Муза, която извиква най-доброто у тях. Когато, обаче, някой ме пожелае само за себе си, той тръгва към Ада. И когато заподозре, че може да предпочитам друг, се чувства предаден и чувствата му към мен (поне за известно време) потъмняват.

Обичам всички тези хора. Аз съм тяхната Фея, която ги изслушва, утешава и забавлява. Аз съм тяхната Муза, която магически се справя с всичко в живота си и им подарява извадени от ръкавите си зайчета. Аз съм тази, която след Осанна разпват.

Сега отново ще им се наложи малко да пораснат – като на децата, чиито учителки раждат деца. Въпреки това ще продължа да ги обичам и ще бъда тяхната Фея. Георги, надявам се да нямаш нищо против.

Лупинг

Един пилот казва, че макар в действителност да не се налага да правиш акробатични номера, хубаво е да се научиш да ги правиш, за да можеш истински да владееш самолета.

Салвадор Дали съветва младите художници първо да се научат да живописват като старите майстори преди да започнат да рисуват абстрактни картини. Мисля, че е прав, понеже някои абстрактни картини са плод на откровено техническо безсилие.

Ориенталската танцьорка трябва да се научи на най-екстремните възможни движения, за да владее тялото си толкова добре, че да може да танцува пестеливо и изтънчено като в египетскo baladi.

Хубаво е да се научиш да обичаш когато ти струва много. После не би създал древногръцка трагедия заради стиснатата по средата паста за зъби.

Кацнал на едно дърво

Преди малко лежах и гледах един гарван, кацнал на тополата и се сетих за история от книга на Айрис – семейство се разделя и се опитва да раздели колекцията си от картините с птици на Audubon. В опитите си да са мили, разделят картините така, че всеки взема това, което всъщност не харесва.

Изглежда ми доста тъпо и твърде различно от историята на О’Хенри, в която мъжът продава любимия си наследствен джобен часовник, за да купи украшение за разкошната коса на жената, а тя пък продава косата си, за да му купи верижка за часовника.

Вероятно затова разказът на О’Хенри се нарича буквално „Подаръкът на мъдрите“) (препратка към тримата мъдреци, които носят дарове на бебето Исус – влъхвите), а книгата на Айрис – не.

По взаимно съгласие

Наскоро се видяхме с един от бившите ми любими. Той ми разказа как живее, и аз му разказах как живея. Той ми разказа за новата си любов, а аз му разказах за моята. Аз се зарадвах за него, както и той за мен. Поклюкарствахме мило за наши приятели. Поплакахме си от радост, че се виждаме и че почти всичко с почти всички споменати е наред. Установих, че не помня как сме се разделили и го попитах дали си спомня: „Ти ли ме остави или аз тебе или двамата така решихме?“ „Двамата.“

Тази сутрин, докато си мислех дали това или онова би могло да се превърне в препъни-камък за новата ми връзка, се сетих за горната случка и отново не можах да си спомня – какви точно бяха камъните, в които се спъвахме. Разбрах, че камъкът за един не съществува за друг и че вчерашният препъни-камък днес може да удобен за стъпване. И все пак не съжалявам нито за това че сме били заедно, нито за това че сме се разделили. Сигурна съм, че е имало добра причина, макар и да не ми е съвсем ясна днес и да не ми се занимава да я търся.

Важното е, че любовта продължава – ако я е имало (не мисля, че я е имало във всичките ми връзки), не може да не продължи по един или друг начин, без значение дали и как продължава общуването. Все пак го предпочитам лесно и открито :) Това ми помага да осъзнавам, че животът е прекрасен.

Няма нужда от уговорки като „Да останем приятели.“ Истинските приятели не говорят за приятелството си. Те просто СА. И все пак, има хора, на които, ако ти се прииска, можеш лесно да кажеш: „Много, много се радвам, че се видяхме и съм много щастлива, че си ми приятел.“

Вчера Музата ме призоваваше да потърся положителни качества в една личност, с която нито общувам, нито ми е симпатична – като будистко упражнение – за да допусна, че във всеки човек има по нещо хубаво. Това го знам на теория. На практика не умея да мразя и да пожелавам зло (е, някои шофьори отнасят по някоя клетва, признавам), искам всички да са поне толкова мъдри и щастливи колкото мен ;) , но, както казва Валя, обичта няма нищо общо с понасянето, нито пък с политически коректното затваряне на очите пред очевадни недостатъци, добавям аз.

Музата ми каза, че е едно да обичаш и желаеш доброто на целия свят, а съвсем друго някой да ти е в къщата. Не знам как не се сети да спомене Сократ и съжителството му с Ксантипа. Това ми напомня за израза: „Човек или е щастливо женен или става философ.“ Сега, Абелар и компания може да са живеяли според този принцип, но пък много източни мъдреци не са – доста от тях са били щастливо женени с деца.

И така, все още никой не знае дали утре костенурката ще бъде Фея или Съпруга и дали между двете състояния има фундаментално противоречие. Ще поживеем, ще познаем мислите на Бога и ако можем ще разкажем в Блога.

За рога на еднорога

И тази книга на Трейси Шевалие е „периодна“ – подобно на книгата за Блейк и „Момичето с перлената обица“, разказва за нещо истинско – за гоблена „Дамата с еднорога“ – романна хипотеза за създаването му. Като останалите й книги е написана на лесен английски, който дори Стоян чете, но за съжаление той вече отказва да чете повече нейни книги – намира ги за твърде „лелчини“. Мда, предполагам, че не са като книгите на Дан Браун, не и като на Артуро Перез Реверте – няма тайни, мистерии и загадки, още по-малко криминална тръпка. За сметка на това, обаче, има движенията на душата – онези несъзнателни движения, които обикновено не разнищваме, понеже на са ни научили какво да мислим за тях. И Трейси не ни учи. В книгите й няма нищо нравоучително, нито пък пояснително – просто влизаш в поредния свят и се чувстваш свой.

Може би Стоян е прав – може би това е женски свят – мога да видя Никола дьо Иносенс само от кръста надолу докато се намирам под масата – аз съм там, защото съм жена и мога да присъствам в мъжкото пространство само скрита. Не че нямам съвсем никаква власт в него, но тя е невидима – никой не вижда как галя крака му докато показва картините си (проектите за гоблена) на баща ми и неговия търговец, но все пак това е начин да въздействам в мъжкия свят. Само аз, скрита под масата виждам как се издуват панталоните на Никола, и не само виждам ;)

С Никола, обаче, сме съучастници. Имаме си своя тайна. Той не разказва на никого за мен. Не само защото се страхува от баща ми, а защото съм специална, и защото имаме общ свят. Всъщност, Кенет Кларк смята, че това е нещо ново, което се появява в нашите готически времена, че е било непознато на Античността и пр. Според него, в Античния свят рицарската любов би предизвикала недоумение. Хм, ами какво означава Троянската война? Наистина ли преди нас не е имало човешки взаимоотношения между мъжете и жените? Все ми се струва, че е имало такива между Одисей и Пенелопа, поне след като се е завърнал от пътешествията си. Съмненията ми се подсилват от това, което Саполски казва за поведението на бабуините – сред тях има мъжки, които далеч не са мачовци, а емпатични приятели на женските.

И все пак, докато се чудех какво да пиша за тази книга, в ума ми се натрапваше словосъчетанието „новият мъж“ – идеята, че се появяват първите вестители на чувствителните, нежни, разбиращи мъже, а жените им дават шанс – дори и на тези, които не са от изкусителния Дон Хуан де Марко тип :)

Всъщност, тези мъже продължават да бъдат подценявани от повечето жени, май във всички общества. Така сме навикнали с мачото, който или не умее да говори или го прави за да се самоизтъкне, че другите не ни се виждат достатъчно мъжествени.

Вероятно свързваме мекотата с нерешителност, липса на сила и инициативност, на енергия и, както казва Музата, „присъствие“. А за нас, жените, които са свикнали да се справяме с всичко сами и да не се оплакваме, не е лесно да усетим някого като силен. Дори когато сме на ръба на умората и отчаянието не е лесно да минеш за силен покрай нас. Номерът не е да  сграбчиш и да демонстрираш сила. Номерът е да се погрижиш за жена, която е свикнала да се грижи сама за себе си, да дадеш, а не да вземеш, независимо от начина и контекста.

А това, скъпи приятели и съседи, не е в никакво противоречие с мъжествеността, с кадифеното обгръщане, което е различно от наелектризираната възбуда, която можеш да контролираш с дрехи, жестове и думи. То е не е нещо, което предизвикваш – просто е там, у мъжете, които могат да обичат и да се грижат. Разпознава се, например, по това, че те се грижат не само за жените в които са влюбени, а за всичко което е в орбитата им. До тях се чувстваш като в пухкаво одеало, и  някой ден можеш да си дадеш сметка, че винаги си се чувствала така, дори и когато почти не си ги забелязвала.

Когато им дадеш шанс, можеш да откриеш, че за разлика от мачовците са наистина уверени в себе си. Затова не правят излишни жестове и  не казват излишни думи. Драма няма, но пък има douceur de vivre (сладостта на живота), която позволява между виното и сиренето, както и в неделното легло да разговаряш за всичко – от акварела до болния пръст на майка си, от проблемите на децата до Древна Гърция и Рим.

Всъщност, искаше ми се да спомена за Свети Франциск, но май е излишно в това ревю. Не че религията отсъства от тази книга, но все пак сюжетът на гоблена е светски, и толкова много се върти около рога на еднорога ;)

« Older entries