полетът на костенурката

В „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман чета за ниските заплати в „Уолмарт“. Не бих могла да нарека това експлоатация, защото никой не е задължен да започва или да остава на работа в „Уолмарт“. Вярно е, че много от служителите не са достатъчно квалифицирани за да намерят по-добра работа или да започнат собствен бизнес, но докато в Китай и Индия има много хора, които не са израснали в по-богати / образовани семейства, но успяват да се образоват, какъв по-точно е проблемът с тези деца на Америка?

Може  би същият, който имаме с много от децата на България, които живеят доста по-удобно от повечето си връстници в Индия и Китай, но за разлика от тях не са мотивирани да учат.

Ето защо не намирам за несправедливо по-добрите работни места постепенно да се изместват в Индия, при отлично владеещи английски доста по-образовани и амбициозни младежи.

Ако нашите деца гледат твърде дълги часове предавания т типа на „Цената на истината“, „Биг брадър“ и сериали, ако в училище не им преподават добре и не очакват много от тях, ако вкъщи им повтаряме, че престъпниците, а не образованите имат шанс, индийците ли са ни криви?

Предните текстове дават представа в какви условия са се зародили социалистическите идеи. Повече от сто години по-късно, голяма част от населението на планетата не живее при по-добри условия. Някои хора, които живеят доста по-удобно, настояват, че трябва да се направи нещо по въпроса. Част от тях заемат алтруистичната позиция: не бива да оставяме братята си в беда. Друга част са водени от прагматичен егоизъм и убеждението, че всички земни жители са свързани и ако някъде някой страда, това рано или късно ще причини страдания на всички останали. Описала съм втората позиция в този текст.

Вместо да стоя на един крак, заемам едновременно и двете позиции и смятам, че нещо трябва да се промени, за да няма експлоатирани и живеещи при невъзможни условия. Въпросът е КАК.

Тъй като в нашата страна повечето хора не са доволни от доходите си, идеята, че малцина силни ограбват мнозинството слаби е доста популярна. В тази връзка, популярност набират и идеи, че е справедливо мнозинството на слабите да се пребори с шепата силни и да сложи ръка на незаконно отнеманото му богатство.

Колко от мечатещите за подобна развръзка, обаче, се замислят как точно би изглеждала страната ни след като народът завземе властта?

Един от теоретично разработените варианти е “диктатура на пролетариата”. В бившите социалистически страни тази теоретична постановка е била приложена поне в известна степен.

Сред важните аспекти на тази идеология е липсата на частна собственост върху средствата за производство. На много от работилите по време на социализма, по една или друга причина тази идея се харесва и се свързва с липсата на експлоатация от страна на работодателите, сигурност и пр.

Мен, обаче, тази идея откровено ме смущава. Ако частното предприемачество не е позволено, човек е принуден винаги да бъде служител и винаги да се съгласява с утвърдения начин на работа. В противен случай рискува да бъде уволнен, а след това къде би могъл да си намери работа, ако работодателят е един и същ в цялата страна? В този текст за моя живот през социализма, между другото писах и за майка ми, за която години наред беше проблематично да намери редовна работа в нашия град, след като беше принудена да напусне едно работно място.

Диктатурата на пролетариата е обвързана и с планова икономика (неизбежно при наличието на единствен работодател – нали всеки бизнес в крайна сметка си прави планове). Във вече разиграния в бившия социалистически лагер сценарий, плановата икономика правеше невъзможна конкуренцията, а оттам и творчеството и разнообразието.

Еднородността в икономическите модели, обаче, води и до еднородност във всичко. Така плурализмът става невъзможен, а там където плурализмът е невъзможен, е невъзможно да бъдеш себе си. В един момент това се оказва преследвано от закона.

Какъв е начинът да няма експлоатирани, но да има творчество, разнообразие и свободата да бъдеш каквото поискаш?

Ако смяташ, че си струва текстът да бъде прочетен от повече хора, гласувай за блога тук.

Макар и да има толкова добре измислено име, тази книга не е от най-силно впечатлилите ме книги за бизнес. Щях да пиша,че не бих се сетила да я препоръчам, но би било несправедливо. Щях да тръгна от факта,че книги за бизнес препоръчвам само на учениците си, а от тази книга се нуждаят на първо място шефовете на организации, но не е само това. Книгата е полезна на всеки, който би искал да общува успешно – във всякакъв контекст – в училище, в семейството, в работния екип, в магазина … където и да е.

Може да не е кой знае колко задълбочена, но дава теми за размисъл и линк към сайта. Най-ценното е, че те кара да се замислиш за самия себе си на първо място. Понякога нямаш кой знае какъв избор и ти се налага да си вадиш хляба в доста тягостна обстановка. Не че книгата ще те научи как да я промениш изцяло, понеже няма как да зависи от теб ако си на твърде ниска позиция, но може поне да ти помогне да изясниш кои от притесненията ти са въображаеми, кои истински, пък и да ти даде някои съвети, които може да събереш кураж да използваш и да се окажеш в положението на Зайо, който се осмелил да зададе въпрос на Ламята. Нали знаеш вица за ламята, която направила график на животните, които трябвало да се повявяват в леговището й за да служат за закуска, обяд, вечеря. Накрая попитала дали има въпроси, но един Зайо се престрашил да попита, “А може ли да не идвам?”. “Да. Нали съм Добрата Ламя Спаска.”

Понякога твърде голямото ни самочувствие или твърде ниската ни самооценка изкривяват реалността и ни изпълват с неоправдани чувства на превъзходство или страх. Ето този проблем изследва книгата и показва как (според нейната терминология; аз бих употребила друга) твърде слабо развитото его или прекомерно раздутото его могат да попречат на успехите в бизнеса. Пак напомням, че книгата е ценна и извън контекста на бизнеса, а на ръководителите в бизнеса (пък и в нестопанския сектор) идва да напомни, че е много важно да учат психология и да наемат свестни външни консултанти, които да им помогнат да изградят климат, който да подкрепя, а не да подкопава организациите им. Хубаво е и тези, които смятат да учат и практикуват мениджмънт да попрочетат такива книжки преди да отидат в университета, понеже някои програми могат да ги залеят с факти и формули и да не ги оставят да си поемат дъх, и накрая да им внушат, че са готови да ръководят.

Книгата разглежда въпроси за смирението, любопитството и честността и пр. Хубаво е, че дава доста конкретни примери с личности и организации, а някои от примерите са съвсем пресни (книгата е издадена 2007).

Забавлява ме фактът, че най-известните университети в света инвестират в изследването на куп проблеми, които намирам за болезнени в българския мениджмънт, а повечето нашенци като че смятат че са наясно как се работи с хора, и ако все пак провеждат обучения и подобни, в повечето случаи е заради изискването на някой “отгоре” или “отвън”. Като че всичко в мениджмънта е просто като да правиш боклучави кренвирши. То и на мен ми се струва, че е толкова просто когато работиш да оставиш настрана личните неща, но за повечето хора явно не е.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.