Етиката като диня

Вчера на курса, докато обсъждахме една морална дилема и говорихме за това доколко степента на морално развитие на служителите е от значение за работодателите, дали човек може успешно да се престори на по-етичен отколкото е, възникна въпросът какво означава по-ниско и по-високо по отношение на етиката.

Опитах се да обясня, че има хора, които успешно могат да заблуждават относно собствените си етични позиции и такива, които не могат.

Първите са наясно със съществуването на етични позиции, различни от своите собствени, както и с очакванията на този, когото евентуално ще заблуждават.

Има хора, които са убедени, че е етично да се постъпи по определен начин, но не намират сили и смелост да го направят.

Срещат се, обаче, и хора, които не са чували за някои различни от своите етични позиции и не могат да си представят съществуването на такива; ето защо е нeвъзможно да се престорят, че стоят на тези позиции.

Споменах на учениците за модела на етично развитие на Колбърг, но не съм сигурна дали успях да им предам прозрението си, че моралното развитие (като други развития) не е линейно и не става въпрос за придвижване напред и нагоре. Включих обичайното си ръкомахане и оформих нещо като по-малки и по-големи сфери, за да обясня, че става въпрос по-скоро за разрастване на обема на познанието за света

Една голяма сфера  може да побере в себе си по-малката – човек, който е научил повече е наясно с представите на този, който е научил по-малко. Малката сфера, обаче, няма как да побере в себе си голямата, така че научилият по-малко не може да си представи какво знае научилият повече.

Хайде сега познайте кой кого може да разбере, пък и да излъже

Черният лебед

Една пуйка всеки ден получава храна от стопанина си. С всеки изминат ден става все по-уверена, че той я обича и ще продължава да се грижи за нея. Минават хиляда дни. На хиляда и първият стопанинът заколва пуйката.

През 17 век в Европа вярват, че всички лебеди са бели. Изразът “Черен лебед” означава нещо несъществуващо и невъзможно. До 18 век, когато в Австралия европейци виждат черен лебед.

Насим Талеб умее да открива поуките във всяка история и пролуките в човешкото мислене. От една страна го прави, за да се забавлява ( той предпочита да работи малко, да чете интересни книги вместо да гледа телевизия и да чете вестници, да говори с интересни хора, да се разхожда, да съзерцава), а от друга, за да се предпази и да спечели от случайността – особено от онези неочаквани събития с големи последици, които нарича “Черни лебеди”. Хобито му е да дразни хората, които вземат твърде насериозно себе си и качеството на познанията си, на които не им стиска от време на време да си признават, че не знаят. Интересува се основно от това как да вземаме решения в условията на недостиг на информация и разбиране, за да не се превърнем в пуйки.

Фен е на Пиер Хюе, Пиер Бейл, Попър, Поанкаре, Монтен, Хайек, Манделброт, Дани Канеман, Амос Тверски и т.н. Нарича себе си емпиричен скептик и епистемократ

В новата си книга (вече я има и на български за 15 лв., докато от “Хеликон” си я купих на английски за 9.95 преди няколко месеца), Талеб отново е многословен и сладкодумен. Запознава ни с добри и лоши мислители и практики от областта на науката, бизнеса и философията. В индекса си подчертах доста имена. Има и дълга библиография.

По-рано съм писала за другата му книга:

Надхитрени от случайността

Надхитрени от случайността 2

Работа за философи

Някои знаят, че отдавна искам да покажа на света (още не знам как), че ученето на философия ти дава инструменти, с които да се справяш по-добре с работата си. Засега нямам време, но все пак мога да подготвям почвата с някое и друго откритие.

Днес това е обявата за работа от уеб агенцията “ABC Design and Communication”. Заглавието пълни душата ми: Търсим да назначим философ.

Аристотел на 12 век (Пиер Абелар)

това не е единствената посветена им картина

Както обещах, ще разкажа за моя герой Абелар, а след време, когато науча повече за него и Елоиза, когато прочета някои от неговите работи и, надявам се, всички писма, които са разменили с любимата, ще напиша нещо по-сериозно за Knol и Wikipedia.

Пиер Абелар е роден в семейството на благородник, но вместо да стане рицар и да получи всички привилегии на първородния син , както изисква обичаят, след като изучава либералните изкуства, се отдава на философията и заминава за Париж, за да учи при най-добрите учители по диалектика.

Благодарение на острия си ум, любовта към победите, нетърпението на младостта, високото си самочувствие и скромното си смирение, Абелар бързо се откроява сред съучениците си и се издига дори над преподавателите си. Това, разбира се, няма как да остане безнаказано, защото посредствеността не търпи нищо по-високо от себе си. Отначало просто му се присмиват, после му забраняват да изнася лекции по някои богословски въпроси, под предтекст, че все още не е готов. Популярността му, обаче, расте, и все повече ученици напускат маститите си учители за да го слушат. Славата носи със себе си и пари.

Абелар е млад, красив, известен и богат. Няма жена, която да му устои, но той избира Елоиза – младо и твърде образовано за онова време момиче. Успява да наеме стая в дома на чичо й, който, загрижен за образованието на племенницата си, я поверява на Абелар като ученичка. Скоро двамата са толкова увлечени в любовна игра, че Абелар започва да изнася лекциите си  без предишната жар и с огромно отегчение. Връзката им става известна на всички, а Елоиза забременява. Абелар я води при сестра си и й предлага брак, но Елоиза отказва, тъй като това би навредило сериозно на кариерата му. Тя смята, че е по-достойно да бъдат приятели, отколкото съпрузи, защото тогава ще ги свързва единствено любовта, ще се срещат рядко, но с много радост. Освен това, тя подозира, че семейният живот ще пречи на  интелектуалните занимания на любимия й, и че не е справедливо този блестящ ум да бъде отдаден на една жена, вместо на цялото човечество. Ето защо моли Абелар да проучи какво мислят по въпроса философите. Въпреки, че в писанията им Абелар не намира нищо в подкрепа на идеята си, той успява да склони Елоиза да сключат тайно брак (за да не навреди на кариерата му), след което, разбира се, ще живеят далече един от друг и ще се срещат когато могат.

Скоро след това чичото на Елоиза подкупва един от слугите на Абелар и успява да го кастрира. Абелар, на свой ред, отмъщава на предателите не само с кастриране, но и с ослепяване. После отива в манастир; Елоиза също, а синът им остава при сестрата на Абелар. До вчера живеех с илюзията, че след това Абелар и Елоиза са живели в мир и тишина и са разменяли мъдри писма, но се оказва, че това е само началото на абеларовите страдания. Срещу него се организират религиозни събори, горят книгата му, заточват го многократно в манастири, в които пък монасите непрекъснато се опитват да го убият, а противниците му, които пътуват и изнасят лекции успяват да настроят срещу него много от някогашните му почитатели и приятели.

За Абелар най-важното е да изследва и да преподава, но през голяма част от времето възможността да се занимава с тези неща му е отнета. Освен това живее в постоянен страх. Един от светлите периоди в живота му е отшелничеството му – скоро след като заживява в построена набързо колиба на парчето земя, което му е отпуснато, при него се стичат десетки ученици, изоставили луксозните си градски домове, готови да спят на земята и да пишат на масички от буци пръст. Тъкмо когато се установява и построява параклис, Абелар отново е в опасност и трябва да търси ново убежище.

За негова радост, обаче, Елоиза, вече абатиса на орден, успява да се премести с монахините си на освободеното от Абелар място. След години, на любимата му са поверени тленните му останки, след време самата тя е погребана до него.

утеха

Нямам добро хуманитарно образование, което ми е нужно не за да оправдае университетската ми диплома (може да не я заслужавам, но не се чувствам гузна, че я имам), а за се ориентирам по-добре в света, за да се чувствам добре.

Тъжно е, че образованието ни зависи предимно от случайности – дали ще попаднеш на човек, който може да сподели някакво знание, дали ще се окажете в контекст, който да благоприятства споделянето, дали ще минеш покрай писан текст, дали ще го забележиш, дали средата ти насърчава ученето, и т.н.

Бихте казали, че не е уместно да се оплаквам  от образователните обстоятелства, в които пребивавала досега, защото повечето хора по света и около мен не са имали моя късмет, и да, аз съм благодарна на съдбата, че съм се родила в това семейство и съм учила в тези училища, че по някое време (макар и преминала 30) някак съм получила прозрението, че ми е насъщно да уча, но това не значи, че тази ситуация ми харесва, а още по-малко ми харесват ситуациите на повечето хора по света и наоколо.

Не искам да обвинявам никого – хората са дали каквото са имали и искали – не мога да обвинявам когото и да е за невежеството му, нито пък за нежеланието му, което произтича от невежеството. Откриването и наказването на виновни винаги ми е изглеждало безсмислено занимание в какъвто и да е контекст. За мен единственото смислено занимание е да открия начина да живея в режим на постоянно щастие и начина да помагам на други да открият за себе си. Струва ми се, едно от местата, през които минава моят път е образованието в най-широк смисъл. Подозирам, че това е валидно за всички.

Не твърдя, че съществува универсална образователна пътека към щастието, някакъв учебен план, който следва да бъде фиксиран. В момента се сещам за трите неща, в които се уповават будистите: Буда, Дарма и Сангя. Буда не е Бог, а човешко същество (едно от многото), постигнало просветление, готово да споделя наученото по пътя си  (Дарма) с нас. Достъпът до Дарма – думите и мъдростта на Буда е важен, но точно толкова важна е и вярата, произтичаща от знанието, че човешко същество е стигнало дотам, където искаш да стигнеш и ти. Сангя е братството – всички хора, които са постигнали знание и го предават. Мисля, че този модел е универсален.

В моята Сангя се включват най-различни хора – живи и мъртви, познати и непознати. Наскоро съвсем случайно заподозрях, че в нея ще се окажат хора, които са свързани с постмодернизма. Първите две изречения обясняват защо чак сега откривам това, а оттам е ясно защо “постмодернизъм” ми е звучало далечно и префърцунено и защо дори не мога да си спомня къде попаднах на нещо писано за него, което успя да привлече вниманието ми. Е, вчера някак си спомних за това и си разпечатах три статии. От енциклопедията на Станфорд разбрах по-малко от половината, но се справих лесно с другите две, а сега си принтирах още неща. Струва ми се, че постмодернизмът ще ми донесе утеха. Хубаво е когато осъзнаеш, че и други са открили топлата вода.

диалози

Благодаря на Росита, че ме светна за новите филмчета с Айрис в YouTube. Тъкмо вчера, докато чистех, мислех за предстоящия избор на курсове за Никола и обещаната от мен помощ, и така се сетих, че има неща, в чиято същност не си влезнал. Не става въпрос да имаш знания, умения, а да си схванал сърцевината. Например, вчера се сетих, че всъщност не познавам сърцевината на информационните технологии. Макар че дрънкам понякога на китара или посвирвам на блок-флейта, знам, че не съм влезнала в същността им – мога да усетя разликата между връзката ми с тях и връзката ми с пианото, въпреки че съм изпозабравила нотите. Чудех се дали има неща, които си въобразявам, че познавам. В тази връзка ми дойде добре да гледам първото филмче, в което Айрис е поканена в някакво предаване, за да разговаря за разликата между литературата и философията.

Много по-важен за мен в момента се оказа разговорът между Айрис и Кришнамурти. Бях доста изненадана, че двамата някога са разговаряли. Бях очарована от начина, по който стояха на две различни по дизайн столчета, от червения му пуловер и кадифените джинси, а Айрис lovable както обикновено, размахваща ръце. Спомних си дискусията ни с Никола за изневярата и после се чудех дали и ние да не седнем на столчета

Кришнамурти изглежда като сократическа костенурка, а Айрис като сократическа Алиса.  Very sweet

Интерфейсът на Вселената

Защо “Аленото цвете и бялото” (викториански роман на Мишел Фейбър, авторът на “Ябълката”) се простира на цели 900 страници? Вярно е, че авторът навлиза доста по-надълбоко от много други в съзнанието и несъзнаваното на героите си (без да обижда емоционалната ми интелигентност, но за това като пиша специално за книгата),  но има и друга, точно толкова важна причина: изграждането на сетивен свят.

Викторианските романисти показват сетивни детайли, но си спестяват усилието да изграждат цял свят, защото читателите им така или иначе са потопени в сетивния викториански контекст. Ние, съвременните им читатели, не се оплакваме от липсата на такива детайли и пространни описания, защото повечето от нас не обичат да четат такива неща; предпочитаме действието и мислите (в този ред за повечето читатели). Самата аз съм казвала, че една от причините да захвърля “Властелинът на пръстените” е, че ми напомня за учебник по география (Хаз, не плачи, решила съм да опитам пак … ще му дойде времето). Освен това съм от хората, които през повечето време се реят на някоя и друга педя (поне) над материалното. Прибавям и квантовото разбиране за кухотата и безплътността на вселената на по-дълбоко ниво, за да стигна до откровен идеализъм.

И все пак, точно аз продължавам да си купувам меки играчки и други ненужни (?) неща, а когато го правя, не само ги гледам, но и ги галя, защото съм капризна по отношение на материите – “не мога” да обуя каквито и да е чорапи или да си измия косата с какъвто и да е шампоан, да си купя каквато и да е тениска.

Сетивното играе доста по-важна роля в живота ми, отколкото обикновено признавам. Често казвам, че живея в главата си, но там продължавам да (пре)създавам сетивни усещания. Не по всяко време, разбира се; пребивавам в света на чистите идеи през голяма част от времето. Сетивното е важно дори за Платон (който също открива корените на вселената в чистите идеи, от чието име (някой да знае защо?) се е пръкнал изразът “платоническа любов”) беше отделил не един ред във “Федър” за извънградския пейзаж, жегата, щурци, паяци и пр.

Както вече казах, Фейбър отделя много място за сетивни описания – имам чувството, че погладих прогореното от паднали от камината въглени килимче и намокрих ръка във водата, с която проститутката си прави вагинални промивки. Да чувам нечии стомашни и чревни движения е нещо толкова естествено за мен. Фейбър (а вероятно и Толкин?) прави това, защото изгражда вселена.

Да, можем да се насладим на театрална постановка с минималистичен декор – правили сме го десетки пъти. В същото време, обаче, ако можем да избираме, повечето от нас предпочитат цветната версия на филм, а много от любителите на компютърни игри не пропускат да споделят мнението си за реалистичността и естетиката на анимацията. Помислете и за Second Life.

Всъщност, ако се замислиш, ще видиш че повечето хора през повечето време пребивават в сетивното а не в абстрактното. Малко са тези, които се спускат все по-надълбоко, а когато го правят, приличат по-скоро на водолази … винаги се връщат на повърхността за да отдъхнат, да се отърсят от съприкосновението с празнотата.

Може би някой ден ще мога да плувам дълго в празнотата, но дали ще стигна дотам да не се връщам към плътната реалност? Дали ще спра в ума си да (пре)създавам сетивното? Дали сетивното е просто интерфейсът на вселената – нещо, без което посветените могат?

Федър във Венеция

Преди време, когато писах за романтичната немска душа, един от коментиращите се опита да ме опровергае като ми предложи да прочета / гледам “Смърт във Венеция” на Томас Ман. Тези дни Томас Ман ме повика, за да ми предложи книжлето (само 100 страници). Макар че преводът (преднамерено архаичен и словотоворчески) да беше забавен, не успя да ме забави толкова, че да губя връзка между началото и средата. Да, Ман е умозрителен и либерално ръсещ митологизми, ноо … книжката си струва с изумително точната картина на любовната лудост.

Известен и уважаван възрастен писател се влюбва в красиво момче (на не повече от 13, предполагам), което е отседнало със семейството си в същия хотел за морска ваканция. Възрастният мъж е немец, а момчето е поляк. Любовта остава несподелена.

Предполагам, че вече споменатият коментиращ е целял да ми покаже отвратителността на немската природа. Аз, обаче, не успях да се отвратя дори когато възрастният мъж се остави в ръцете на фризьора, за да боядиса косата му и да гримира лицето му, във внезапен порив да се хареса. Въпреки че не харесвам възрастни мъже с боядисани коси, още по-малко с грим (освен ако не е сценичен). Всъщност в първия миг изпитвам отвращение, но в следващия, на осъзнаването, отвращението се трансформира в тъга. (Може би единственото изключение е Любчо Аптеката – вече покойник и непознат на по-младите, пък и забравен от връстниците ми: винаги спретнат господин, облечен в светли дрехи, с шалче, за когото знаех от майка ми, че е познат на баба и е “много интелигентен човек; знае няколко езика.” Видът на Любчо  не ме отвращаваше, нито ме натъжаваше; по-скоро ме изумяваше и будеше уважение). Да хвърли камък този, който никога не е искал да се хареса.

Ах, да. Знам за педофилията, зоофилията и некрофилията, за канибализма и серийното изнасилвачество, но продължавам да твърдя, че в сърцевината на всички тези перверзии (дума, отсъстваща от активния ми речник) стои любовта, или по-точно вечният стремеж към нея. Любовта е храна, която всяко живо същество трябва да получава, за да порасне и да започне да я раздава. Но това е друга дълга тема, която има нещо общо с въпросите дали да целуваме децата си докато са будни и дали да целуваме любимите си пред тях и пр. Да се върна към книгата.

Действието се развива във Венеция в началото на холерна епидемия (чел ли си “Любов по време на Холера” на Маркес?) и трае една не много дълга ваканция. А смъртта – чия, кога, как? Нека не отнемам удоволствието от четенето.

Томас Ман е не само митологичен (според Джоузеф Кембъл – най-митологичният), но и платонически. В края на книгата вмъква пасажи от “Федър”, с което, естествено, ме препраща към диалозите на Платон. Благодаря, Хер Ман! Вие сте толкова мил, колкото и Херман.

Надявам се феминистките да не се сърдят на Платон повече отколкото се сърдят на Пасков, понеже първият дори не говори за жени – те не изглежда да съществуват в неговия свят, освен ако не са жрици, хетери, богини или музи. Надявам се и младите нацистки момчета да не обявят вечна нормалност, която включва налагане на цензура върху древногръцкото слово, в съчетание с улични аутодафета.

Та, ако чак толкова не придиряш, остави за малко “Малкият принц”  (тази инфантилна, но негодна за четене от деца, библия на любовта) и вземи Платон. Дори не е нужно да четеш целия диалог – само частта, в която се описват симптомите на любовната лудост.

Защо? С какво е полезно? Най-малкото с това, че я признаваш поне у себе си, а може да се научиш да разпознаваш симптомите. Това е една стъпчица към божественото.

Защо? Защо?

Умът ни, развратен от толкова знания, води до това най-естественото да ни се струва странно и да питаме “Защо” относно всяко инстинктивно човешко действие. Само един метафизик може да си задава въпроси като: Защо се усмихваме, когато ни е приятно, а не се чумерим, например? Защо пред тълпа хора не можем да говорим така, както говорим пред един човек? Защо губим ума и дума пред точно определена девойка, а не пред някоя друга? Обикновеният човек просто би казал: “Разбира се, че се усмихваме, разбира се, че обичаме девойката, тази прекрасна душа, поставена в тази съвършена обвивка, чиято направа ни зове да я обичаме вечно.”

Уилям Джеймс

Мъдрец vs. Философ

Как елините са стигнали до философията?

Към 6 век пр. н. е. са изгубили доверие в традициите и легендите и са проявили съмнение към казаното от мъдреците.

Философите не са ли мъдреци?

Казват, че Питагор измислил думата “философия” именно за да изрази това различие. Мъдреците са … мъдреци. Те притежават мъдростта, а философите я търсят.

(според Роже-Пол Дроа)

Ако между философ и мъдрец има разлика, бих предпочела да съм мъдрец. Мога да се откажа от възможността да знам всичко останало пред това да знам как да живея, т.е. да бъда щастлива.

Бях в началото на гимназията, когато зет ми ми каза, че най-великата наука е философията, защото тя обхваща всичко за което се сещам, дори и това, за което не се сещам, включително математиката.

Запомних това, тъй като Тишо беше една от малкото гуру-фигури (силно казано) в моя живот, и може би, тази, от която успях да науча най-много заради пълното си доверие, както и времето, което с удоволствие ми отделяше (може би защото бях най-склонна да го слушам). От него научих важни принципи на личната хигиена и здравето, с него направих първите крачки в карате (иначе недостъпно за мен по онова време), схванах разликата между тъпченето и радостта от яденето, гледах няколко от най-любимите си филми за вечни времена, и видях истинска щедрост и майсторство в действие. Не съм го виждала от шест години. Всъщност, със сестра ми се разведоха години преди това, и знам че е политическо некоректно да говоря хубави неща за него, но си позволявам този tribute, защото никой от семейството не чете този блог, с изключение на детето, пък и във връзка с горещата новина, че неговият син и мой племенник ще става баща, т.е. ще си имаме общо внуче.

Сигурна съм, че мнението на Тишо за философията изигра важна роля за интереса ми към нея, тъй като в училище учехме не точно философия, а “Общество и личност” от маркисктко-ленинска перспектива, или аз не съм запомнила друго. Интересно какво е учил той в техникума.

Макар че философията ме привличаше силно и осъзнато заради интелектуалния си аспект (обичах да проумявам писанията на философите и да споря и да се съгласявам с тях), мисля че съм я четяла и заради мъдростта. Или поне така ми се иска да мисля днес, когато философията за мен е едно от средствата за постигане на мъдрост, т.е. щастие.

Ето защо ме смущава разграничението между мъдреца и философа. Бих искала да знам какво друго би могло да служи за основна мотивация за учене на философия освен приближаването към мъдростта (въпреки че я рекламирам на учениците си по друг начин).

Роже-Пол Дроа казва, че мъдрец е този, който е открил истински идеи, способни да ръководят живота му, и който е съумял напълно да ги приложи в съшествуването си. Той подчертава, че диренето на мъдростта е преобразяване на самия себе си. В тази перспектива, да станеш философ не означава да преподаваш философия или да пишеш книги, а да промениш живота си, поведението си.

На въпроса на дъщеря си защо античните философи искат да са мъдри, Дроа отговаря:

“ Просто за да са щастливи! Веднъж и завинаги. Мъдрецът се преобразява по такъв начин, че се спасява от нещастието, от тревожността, от безпокойството, от разочарованията, от завистта, от очакванията, от всевъзможните съжаления. Той винаги е ведър, не познава сътресенията. Дори е способен да напусне живота всеки момент, без паника, както се напуска масата…”

Дроа, обаче, казва, че древните философи знаели, че такива хора не съществуват, че нито едно човешко същество не е станало мъдрец. Това ме хвърля в почуда – какво друго ако не мъдрец е Сократ? Струва ми се че поне Платон е бил наясно с това. За мен мъдрецът не е идеал, а пораснал човек – стигнал до развитие на потенциал, който всички притежаваме. Не всеки е убеден в историческата достоверност на Буда, Исус и Насредин, но аз пък познавам лично баща си, чела съм книгите на Карл Юнг, Далай Лама и Матийо Рикар, както и свидетелстата на/за още няколко лами и ринпочета.

Докато четях книгата на Дроа, се сетих точно за Рикар и измъкнах “Монахът и философът”, за да се уверя, че, както обикновено, съм права. Тази книга представлява сборник от разговори между будисткия монах Рикар (бивш блестящ учен-биолог) и баща му, Жан-Франсоа Ревел, западен философ и писател.

В началото Рикар обяснява защо се е разделил с обещаващата си кариера на учен. Най-важната причина дори не е възхищението от будисткото учение. Съвсем не. Рикар знае твърде малко за будизма в началото. Това което изиграва най-важната роля са мъдреците, които първо гледа в документален филм, а после среща на живо, с които едва може да обмени думи, заради езиковата бариера.

“Имах чувството, че тези хора пред мен са всъщност въплъщение на нещата, които самите те проповядват … бяха забележителни. Не можах да разбера точно защо, но най-силно впечатление ми направи фактът, че те отговаряха на идеала за светец, на представата за съвършеното същество, за мъдреца; те бяха от онази категория хора, каквито на Запад като че ли вече не се срещат. Такава всъщност беше моята представа за св. Франциск от Асизи или за великите мъдреци от Античността.”

На това западният философ Ревел отговаря:

“Тъкмо щях да кажа по повод на твоето определение – едва ли не банално е да се изтъква, че за философията на Античността е характерно пълното съответствие между теория и практика. За философа от Античността философията е била не просто интелектуално занимание, теория, тълкувание на света или на живота. Била е начин на съществуване. Философът и неговите ученици са реализирали тази философия в своя живот не по-малко отколкото са я теоретизирали в своите речи.”

За това как Западът изглежда да е изоставил мъдростта като идеал, ще говорим друг път. Само искам да припомня, че за мен постигането на мъдрост/ щастие е реалистична цел. Ето защо в последните години ме привлича повече източната философия/религия/духовност – заради увереността и оптимизма, че мъдростта/ щастието са достъпни за всеки

Щастие за всички даром

И никой да не бъде пренебрегнат

не си луда, а философ

Докато скачах в дупките и се опитвах да разбера собствените си преживявания с нищото с помощта на Господин Х., Зорница попита какво е нищото и какво е нещото и се притесни за душевното си здраве.

Тъй като повечето хора не изглежда да философстват, философията изглежда доста екзотично и езотерично занимание. Всъщност, всеки човек разполага с капацитет за философстване, както и потребност да философства. По какво личи? Вземете този, за който не ви изглежда да е изкушен от философията – ще откриете, че и той има въпроси, например “Как да бъда неустоима?” Такива въпроси подтикват към изследвания, събиране на информация, например за наличието и цените на козметични продукти, и по-късно могат да отведат питащия отвъд прагматиката, до въпроси като “Защо жените си държата устата отворена докато си слагат спирала?”

Да, да, тези въпроси все още изглеждат доста отдалечени от философията, но понякога, когато една жена пожелае (подобно на мен и Мая) да бъде красива, а всички останали да са грозни, тя не може да не се запита с какво колежката М. събужда желание у всеки мъж, а давайки си сметка за несъвършените й форми и стил, да стигне до въпроса “Какво е красивото?”, а това, както знаем от училище, е философски въпрос.

Философските се опитват да открият истинатта. Същото, обаче, се отнася и до въпросите, чиито отговори търсят полицейските инспектори и учените. Разликата между тях е в това, че задават въпроси в различни области.

Но коя е областта на философията? Ако се опиташ да разбереш, ще стигнеш до смущаващи открития – броят и разнообразието на темите е удивителен. Изглежда че философите се пъхат носовете в науката, изкуството, психологията, политиката, историята, бизнеса … Възмутителното е, че те не са специалисти в нито една от тези области. Какво, тогава, търсят там? Истината, какво!

Това което отличава философите от останалите изследователи в определена област е не толкова съдържанието, а стила на изследване. Философът се интересува от идеите. Докато математикът се опитва да реши задача, философът се пита що е число. Можеш да кажеш, че отговорът е прост и очевиден, че числа са 3, 5, 7, 8, но ще ти припомня, че това са цифри – т.е. знаци за изразяване на числата. А какво са самите числа, а? А какво е красотата? Красива е колежката Б., както и колата на съседа, а също и мокрите камъчета в Арда. Жена, кола и камъчета са едно и също? Я помисли пак! Май си в положението на Августин, който казва: “Когато не ме питат какво е времето, аз знам. Но когато ме питат, не знам.”

За какво ни е да си блъскаме главите с тези въпроси? Не можем ли да живеем без да философстваме? Разбира се, че можем, но не е ли добра идея да се научим да живеем по-добре?

Не е ли достатъчно да сме здрави, да имаме пари и любими хора наоколо? Това е хубаво, но познаваме здрави хора, с безпроблемни семейства и доста пари, които не се чувстват щастливи. Тези хора са построили живота си върху идеята, че здравето, богатството и наличието на любими същества е основата на щастието. Тогава защо не са щастливи? Може би защото идеята им не струва.

Няма как, обаче, да разберем дали една идея е добра или лоша ако не я изследваме. От горния пример виждаме, че се случва да смятаме за добри тези идеи, с които сме свикнали, които сме попили без да се замисляме, а и нямаме поводи да оспорваме, защото се споделят от околните. В повечето случаи не ние произвеждаме идеите си – точно както не измисляме думите, с които ги изразяваме; те просто влизат в умовете ни отвън.

Когато философствам, не просто имам идея, а я наблюдавам отвън, все едно е чужда, все едно е на човек, когото не харесвам. Едва тогава мога да влезна в спор с нея и да се уверя че е неистинска … или истинска. Когато пък съм твърде подозрителна към някоя идея, която ме плаши с необичайността и несподелимостта си, вместо да бързам да се отърва от нея, си давам сметка, че в нея може и да има нещо, щом ме е привлякла. Приласкавам я, целувам я спокойно и продължително, сънувам я без угризения, старая се да не бъда припряна, давам й цялото време на света – така рано или късно (рано не е по-добре от късно, както и обратното), разбирам дали си струва да заменя старата идея с нова и да построя живота си върху нея. За ужас на мама съм го правила неведнъж и не възнамерявам да спирам.

Не спирам да философствам, но и не бързам. Единственото ми правило е да си разрешавам всички мисли.

Вдъхновено от малката книжка, която реших да препрочета “Философията – диалог с дъщеря ми” на Роже-Пол Дроа. Очаквай още.

на кино с Жижек

The Pervert’s Guide to Cinema

Жижек е словенски философ, за когото миналата година научих от не помня чий блог. Тогава си свалих от някой от бг торентите филма Zizek. Някои биха казали, че на Жижек няма какво да му се гледа толкова, но аз ще кажа, че си струва и ще се самоопровергая в очите на Ангел Грънчаров, български философ, който апелира да философстваме във видеопостове.

Забрави горното интро и се забавлявай с Жижек, Тарковски, Чаплин, Дейвид Линч, Хичкок и още куп велики създатели на истинското магическо кино. Така ми дожаля, че вече нямаме кино в Хасково

За да не изоставя обичайния си дидактичен стил, ще оставя и поука:

Не се страхувай чак толкова да учиш философия, социология или психология, дори и ако вашите настояват, че ще останеш безработен. Не се притеснявай, че ще заприличаш на Господин Запрянов. Може пък да станеш звезда като Жижек

Приятни 150 минути с Жижек, Фройд и всички останали.

Благодаря на Съзерцателя, че ме светна.

Добавям линк към официалния сайт, за да видиш за какво става въпрос.

Ще си вземеш ли бонбон?

Някои атеисти вярват, че вселената се движи по строго фиксирани закони и че ако знаехме законите и всички начални условия, щяхме да можем да предсказваме съвсем точно. Те вярват, че науката непрекъснато ни приближава до този идеал.

По същият начин някои религиозни хора вярват, че Бог е измислил точно всички подробности и каквото е записал в тефтера, това ще ни сполети. В това вярват и тези, които смятат, че някои гадатели са способни да предсказват точно бъдещето.

Вчера една учителка по немски дала на класната тема “За какво съм се родил” и поискала отговор в рамките на 15 изречения. Ако живееш в свят, в който всичко е вече предопределено, включително избора ти на бонбон в червен или жълт станиол (както казваше майката на Форест Гъмп, животът е кутия с бонбони), как би отговорил на въпроса “За какво съм се родил?” в или извън рамките на 15 изречения?

Или смяташ, че имаш истински свободен избор и точно ти (а не Бог или природните закони) решават да оставиш или да не оставиш коментар?

Ако мислиш, че си струва текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога

да имаш бъдеще (границите на класификацията)

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”

“Защо да не ядеш?”

“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”

“За напреднала минава.”

(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)

“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”

“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”

“Ами тоя, който има бъдеще.”

(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)

Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)

Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.

Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.

Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.

Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.

Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.

Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.

Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.

“Нали казваше, че си будистка?”

“Дума дупка не прави!”

Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!

Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.

Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.

Айрис синхронност

Винаги когато чета роман, виждам и усещам местата, но когато чета роман на Айрис, чувствам, че това са МОИТЕ места. Живяла съм в Лондон не повече от месец и съм видяла съвсем малка част от него, и макар че не съм била на местата, които Айрис описва или не съм забелязала че съм била, винаги съм се чувствала у дома във всяка нейна книга, независимо в кое десетилетие на 20 век е писана, независимо дали част от действието се случва извън Лондон. Още по-странното е, че се чувствам по същия начин когато чета нейни биографии, така че вече съм живяла почти 90 години с Айрис.

Може да греша, но мисля, че Айрис е във всеки от героите, мъже и жени, независимо от сексуалната им ориентация, с изключение на демоничните мъжки фигури, в които виждам някои от нейните мъже – със сигурност Елиас Канети и съпругът й Джон Бейли. Те се издават сами – със спомените си за Айрис, с цялата болка и ненавист, която са събрали и проектират върху нея.

Мисля, че Айрис е писала романите си като форма на самолечение, самозащита и себеизследване. Мисля, че точно писането й е помогнало да се запази като очарователно и абсолютно lovable човешко същество, дори през годините, в които е потъвала в себе си през Алцхаймер, до последния си дъх.

Много пъти ми е било болно за Айрис, и по някое време съм мислела с тъга, че съм успяла да стигна до повече щастие в себе си, отколкото тя е успяла. Сега не съм сигурна. Все повече ми се струва, че Айрис е оставила послания за щастливите си прозрения по особено subtle начин в романите си. Може би затова те са 25, а философските й работи са само 4. Не съм чела още 11 от романите й, и нито едно от философските съчинения. Чак днес се сетих, че бих могла да погледна заглавията. И виждам, че поне 3 от 4 искам да прочета със сигурност. Малко съм смутена да осъзная, че май не съм я вземала насериозно като философ и преподавател, точно като в случаите, от които се възмущавам тук.

Засега изобщо не мога да си представя за какво е говорила на лекциите си и какво ли е било да отидеш в кабинета на своя tutor Айрис за седмичния си разговор. Ако се бях родила петдесетина години по-рано и бях станала чистачка в Оксфорд, може би щях да работя тихо и внимателно пред вратата й.