„Нямам цигари, нямам пари, нямам живот“ казало наскоро едно момиче. Докато вървях към къщи си спомних стих от една песен от „Коса“ – „Имам живот, имам любов, имам свобода“. Всеки, който не е умрял има живот, и ако иска, може да има и свобода и любов, независимо от обстоятелствата. Да имаш любов не значи да бъдеш обичан, а да обичаш, а това зависи от самият теб. Да имаш свобода, не значи да имаш гарантирани права, а да ти стиска да правиш своите избори и да носиш отговорност за тях.

Един ден аха да си купя мая, но детето ме засрами със забележката „Нали сама щеше да си отглеждаш бактериите? Какъв биолог си?!?“ и оставих пакетчето на рафта. После открих и се фокусирах върху този сайт, хвърлих око и в този, и приех за даденост следните неща:

- хубавият квас се получава от доста гъста смес брашно и вода (можеш да оформиш кажи-речи топче) – колкото е по-течен, толкова по-бързо достига кулминацията и умира, тъй че може изобщо да не го свариш „на върха“, понеже спиш или си навън

- свестен хляб не може да се получи от квас, който е на по-малко от седмица; най-добре първият използван за хляб квас да е на месец – да е „позаякнал“, т.е. да има колкото се може повече живи бактерии на кубичен сантиметър

- квасът е най-жизнен при температури между 20-25 градуса

- при любимата  температура обича да си похапва минимум два пъти на ден – все пак квасът е общност от живи същества

- ако квасът не успява поне да се удвои до следващото хранене, не разчитай да успее да удвои хляба – да, наистина успява да бухне до следващото хранене

- по-лесно е да започнеш кваса с ръжено / пълнозърнесто брашно, но след известно време е по-добре да се премине към бяло, тъй като в него има доста по-малка вероятност да се съдържат нежелани организми; добре храненият с бяло брашно квас може да „вдигне“ и пълнозърнесто брашно

- ако не искаш хлябът ти да е кисел, сложи повече (да, повече!!!) квас – хлябът ще втаса по-бързо, а киселостта се развива с времето – колкото по-дълго втасва хлябът, толкова по-кисел може да се окаже (а ако чакаш твърде дълго, може и да превтаса)

Храних кваса месец и половина преди днес да намеря подходящо време и кураж да замеся хляб. Пробвах някаква рецепта, която не помня откъде съм взела, а освен това не я разбрах добре, понеже съм забравила какво съм имала предвид, когато съм я записвала съкратено. Бях доста притеснена, че отново няма да се получи, но този път успях.

И все пак, далече съм от момента, в който ще мога да споделя кой знае колко полезни неща тук. Засега мога да ви кажа само това, че има много рецепти, че много от многото рецепти изобщо не си приличат – така и не знам дали е по-добре да месиш дълго и упорито гъстичко тесто или пък е по-добре мързеливо да разбъркваш рядко тесто. Все още нямам достатъчно опит.

Очаквайте продължение.

Междувременно, четете записките на Василена -  това и това.

Filed under: art of living, манджи Tagged: хляб ]]> http://lydblog.wordpress.com/2012/01/30/hliab-2-2/feed/ 0 lyd http://lydblog.wordpress.com/2012/01/23/sgovorna-drujina-slepi-gi-rajd/ http://lydblog.wordpress.com/2012/01/23/sgovorna-drujina-slepi-gi-rajd/#comments Mon, 23 Jan 2012 20:49:11 +0000 lyd http://lydblog.wordpress.com/?p=3562 Keep reading →]]> Няколко пъти ми се е случвало да се опитвам да правя бизнес или да работя за идеална кауза в екип. Повечето пъти нищо не се получавало. Наскоро една приятелка сподели, че за важни неща човек не може да си позволи да подбира съюзниците си. И аз съм го казвала, предлагала съм го на други, но май вече ще спра да приемам идеята дори и на теория. Или пък просто приема, че нещата могат да замиришат на лошо дори и ако става въпрос за най-чистата и благородна кауза.

Когато хората работят заедно, много от тях си остават фокусирани върху собственото си его, а понякога са толкова фокусирани, че егото някак засенчва работата.

Когато хората работят заедно, става им удобно да се облегнат на някого, да приемат някакъв курс и да задремят. Всяко намекване, че курсът може да води към Бермудски триъгълник, например, е нежелано и следва да бъде заглушено, понеже ги изважда от самодоволния комфорт.

Всъщност има редки случаи, в които в група сме успявали да направим нещо хубаво, но то се е случвало само тогава, когато в групата е имало критичен брой хора, които обичат да мислят и умеят да забравят егото си поне за малко.

Вероятно ще продължа да се озовавам в групи, които се опитват заедно да свършат някаква работа и вероятно ще продължа да оставам фокусирана върху работата и мисленето вместо егото и дременето докато имам надежда да се свърши добра работа. И все пак, би било здравословно още в началото да си давам сметка за това, че нещата могат да замиришат на лошо, та когато се случи да не хабя прекалено много време и емоционална енергия да се омерзявам.

Стадото е мършаво

Натискът да бъдеш посредствен

Тези законопроекти би трябвало да защитават интелектуалната собственост от пиратство. Проблемът, обаче, не е само в това, че може да имаш проблем със свалянето на филми, книги и музика. Проблеми ще имат всички, включително и тези, които никога не са нарушавали авторски права и не си и помислят да ги нарушават. Проблем е и това, че авторските права и с този закон няма да бъдат добре опазени.

Новите закони биха дали на американските власти възможността светкавично да унищожават достъпа до онлайн съдържание – не само като филтрират търсачки и линкове, ами и като спират сайтове, които може да са виновни за това, че някой посетител, например, е оставил в тях коментари, които съдържат връзки към сайтове, за които може да има подозрение, че са свързани с пиратството.

Ако сайтът ви е подозрителен, можете да изгубите възможността да получавате парични трансфери, а ако сте разчитали на приходи от реклами, можете да ги изгубите за миг. Всъщност сайтът ви може и почти да не види бял свят ако не можете да покажете предварително, че имате ресурса да се преборите с пиратите.

В резултат Интернет ще се свие и ще се раздели на няколко части. Което вече не би го правило Интернет в смисъла, в който го разбираме днес.

Стотина известни американски професори по право са заявили позицията си против и са написали подписка. В нея не става въпрос само за „хлъзгави“ неща като етика и права, а за неща осезаеми като твърдостта на монетата и прагматични като печалбите от бизнеса. Накратко – благодарение на тези закони, всеки бизнес свързан по какъвто и да е начин с Интернет може да претърпи сериозни загуби по всяко време и ще бъде в постоянен риск за това.

Най-късно на 5 децата се озовават в първата  обществена институция в живота си. Скоро тя се превръща в ос на живота им и всичко, всичко, което правят или не правят се определя от нея. Нещата, които ги вдъхновяват и радват се отлагат за ваканцията, а някои от тях по-късно се отлагат завинаги – защото отначало няма време, а после изчезва и желанието.

Дори тези, които не са обсебени от училището са хванати в мрежите му – ако не друго, поне трябва да престояват в него по няколко часа на ден. А това е изморително, често омерзително и убиващо духа.

И все пак това е полезно – децата научават, че животът е пълен с нелепи и неприятни неща, от които не можеш да се спасиш напълно, но можеш да надхитряваш по мъничко всеки ден. А това е изморително, често омерзително и убиващо духа.

И все пак е важно е да ги изпратим в душегубката, понеже иначе как биха се научили да се подчиняват на облечените във власт и да се страхуват? Ако не се научат на подчинение и страх (и хитруване), как биха се вписали в институционализираното общество? Имаше право да се  възмущава от мен една моя преподавателка „Ако всички бяха като Вас, нямаше да остане Университет”.

Припомнете си Дивите деца.

Десет години след юбилея други ученици имаха мечта – да издават вестник. Те пък препечатаха в него тези две истории и си позволиха да сменят една цифричка в разказа за Васил Иванов. Надявам се да им бъде простено. Вижте страница № 4.

Минаха петнайсетина години от смъртта на Васил Иванов и аз продължавам да разказвам за него. Наскоро попаднах на група ученици и учители от нашата гимназия, които решиха да направят паметна плоча на Васил Иванов в училищната сграда. За мен е много важно това да се случи, защото след години нас ще ни няма, но ще остане нещо, което да напомня на учениците и на учителите, че благородството е възможно и че училището може да бъде Академия за Свобода и Прекрасност, както го наричат първите му ученици.

Ако искате и имате да помогнете за изграждането на плочата, както и за други свързани с училището инициативи, пишете ми [вижте “значката” ми от Фейсбук в лентата вдясно; там е даден и адресът на електронната ми поща]. На този етап най-спешното е да съберем пари, за да можем да открием плочата за рождения ден на Васил Иванов в края на май.

Ако си възрастен и не ти харесва работата, можеш съвсем легално и безнаказано да я напуснеш. Ако си дете, си длъжен да се мъчиш години наред.

Мисля си колко хубаво би било ако у нас можеха да се създават чартърни училища като в САЩ. Тези училища следват своя програма, но в същото време са част от обществената образователна система и получават публично финансиране – на принципа „парите вървят с ученика“. Те нямат право да вземат такси, но могат да получават дарения. Такива в момента са повечето училища в Ню Орлийнз след разрушенията, причинени от урагана Катрина ( а не частни, както се опитва да внуши Наоми Клайн в Шоковата доктрина).

Бих основала поне едно такова училище. Отдавна съм се отказала от идеята да реформирам българското образование на едро и отгоре. Не просто защото нямам властта, ами защото и да имах, нямаше да имам човешки (разбирай учителски, пък и родителски) ресурс да го направя. Промяната отдолу и „на парче“ може да е бавна и да не вдъхновява човеколюбците, но на мен ми изглежда единствената възможна при сегашните условия.

Вярно е, че много деца няма да имат достъп до истинско образование, но повечето деца от години нямат, а почти на никого не му пука.

Търся изображения с Гугъл, попадам на други чрез споделеното от приятели и непознати блогъри. Опитвам се да разбера как са направени нещата, чудя се дали и аз бих могла, завиждам, мечтая или просто поглъщам.

Когато не гледам изображения, гледам каквото ми попадне и мисля как би могло да бъде нарисувано, забелязвам неща, които  не бих забелязала ако не бях поискала да се науча да рисувам. Всъщност това е достъпният ми начин за рисуване. За практическо рисуване, с молив / четка в ръка имам не повече от 2-3 часов период веднъж седмично.

Понеже работата и родителството запълват почти изцяло времето ми, вече рядко научавам какво се случва извън семейството ми и красивите изображения. И все пак светът успява да се промъкне, въпреки че дори нямам телевизор, който да работи „за фон”. Днес видях седнала на земята жена с огромен подут крак да събира пари за операцията си. Видях чичото с отрязаните крака (1, 2) – сега си има дом – празното помещение на бивш магазин в центъра на града – метеше пода с малка метличка – как ли се е озовал там и докога ли ще остане? Чух, че в София палят коли и разни хора имат разни хипотези, както и това, че е починал Велко Кънев. Всичко това ме подсеща за широкия свят, в който оцеляването напоследък е станало по-трудно, дори и за още по-широкия свят, в който оцеляването винаги е било трудно. Моите картинки и мечти да правя красиви неща с ръцете си изглеждат някак нелепо.

Бих била много щастлива (не знам дали това е точната дума) ако някой ден стана свободен артист, но знам, че може и да се наложи да направя нещо друго, защото вярвам, че във всеки момент има нещо, което е най-важно да се прави точно в този момент, а за мен щастието изглежда че се състои в това да разбирам какво трябва да направя във всеки един момент и да го правя. Дали изкуството е нещо, без което може? Дали то е непременно нещо отделно от „истинските неща”? Дали то е начин да избягаш от реалността? А кой всъщност може да каже със сигурност какво е реалността?

Спомних си как миналата година, на метри от същото място, в напреднала бременност, бях единствената, която се опита да спре подобна групичка, която стреляше с прашки по гълъбите в паркчето, в което седят доста възрастни и играят доста малки дечица.

По темата за насилието между деца мога да пиша доста, но не това е темата ми днес. Имам чувството, че доста възрастни биха могли да се окажат беззащитни срещи малка групичка деца. В един момент децата биха могли да усетят надмощието си и тогава … биха могли да убият някого с камъни, да вандалстват в нечий дом или в магазин. Полицията може и да се отзове веднъж, но не ми е ясно по какъв начин би могла да помогне трайно ако банда деца решат да ви тероризират.

В случая с DM – изобщо не ми е ясно как 2-3 жени биха могли да опазят толкова голям магазин, но ако все пак този магазин може и да може да си позволи охрана, много други не могат. Това е невъзможно и за повечето хора, чиито къщи са системно вандализирани.

Слава Богу, че на повечето деца не им идва на ум да правят такива неща, но всъщност все повече деца изобщо не се притесняват от това да упражняват насилие. За справка – клипчетата, които редовно качват във VBOX7, например. Ако не знаете как да откриете подобни неща, пишете в полето за търсене „бой в училище“ и ще получите доста резултати. Наскоро пък някакви младежи убили свой приятел, понеже ги дразнел, а и искали да опитат всичко от живота.

Какво да се прави? Признавам, че аз самата до този момент съм се справяла с детското насилие и вандалщина единствено като съм демонстрирала надмощие. Не съм била деца, но съм била достатъчно смразяващо убедителна вербално. И всеки път си давам сметка, че тази победа може да се окаже временна. Тя работи само дотогава, докато успяваш да внушаваш страх.

Доста по-устойчиво ми изглежда решението да се правят неща, които да убедят децата, че има доста по-смислени и интересни дейности, да ги научат на емпатия и пр.  Но затова се иска време и нагласа, която да се споделя от всички възрастни. Налага се всички да бъдем родители на всички деца.

Filed under: art of living, активизъм, образование, образование за сърцето, родители Tagged: деца, насилие, образование, родители ]]> http://lydblog.wordpress.com/2011/12/06/bog-da-ni-pazi-ot-decata/feed/ 32 lyd http://lydblog.wordpress.com/2011/11/26/gulia/ http://lydblog.wordpress.com/2011/11/26/gulia/#comments Sat, 26 Nov 2011 19:51:23 +0000 lyd http://lydblog.wordpress.com/?p=3536 Keep reading →]]>

Бях на няколко години, когато за пръв път опитах гулия и се влюбих в нея. За мен тя беше рядък деликатес, докато баща ми не започна да я отглежда. След което продължих да я обичам – сурова и „накладена“ (в туршия). Когато ядях от втория вид, винаги си представях как учителката ни по химия реже натрий. Когато отидох да уча на север, открих, че е известна дори в Разград и то под същото име. Не бях яла  такова нещо от години, докато миналата седмица не попаднах на един дядо, който благородно ми продаде килограма за 1.50.

Гулията е симпатична грудка, над която избуява доста височък храст от семейството на слънчогледите. На вкус е безвкусна, но доста вкусна.  Ако е прясно изровена, можете лесно да я изстържете с груба гъба, но можете и просто да я измиете, понеже кожата й е все още фина. След някой и друг ден, когато позагрубее, е по-добре да обелите с нож.

Току що научих, че е древно индианско растение, което е доста полезно, особено за диабетици, желаещи да отслабват, борещи се с лошия холестерол и пр.  Освен това не натрупвала нитрати, тежки метали и радиоактивни вещества и оставала чиста, независимо от мястото на отглеждане. Ще призная, че инстинктът ми казваше, че ако не е полезна, със сигурност е безвредна. Това вероятно хвърля малко светлина върху въпрос, който продължава да ме интересува от години.

Гулията е известна още като земна ябълка и др. Можете да прочетете повече за нея тук.

Вече съм писала за две от книгите на онези симпатични немци Аня Фьорстер и Петер Кройц (тук и тук). Сега прочетох и третата (тук е на немски)преведена на български. Тя е  за това какво да се прави с човешкия потенциал в организациите, за това че ако искаме една компания да преуспява, трябва да осигурим на работещите в нея свободата и пространството, в което да се чувстват спокойни да творят, критикуват и рушат. Не е просто призив към мениджърите, обаче, и би била полезна (подобно на предишните две) на учениците, на които предстои да вземат решения за бъдещото си образование и кариера, понеже им показва възможните профили и кръгове, в които биха могли да се озоват в една съвременна успяваща компания, както и възможността да не се озоват в такава компания, че дори не винаги да имат работа. Може второто да е нежелано, но пък първото никак не е лесно, особено ако човек просто не може да се престраши да бъде творец или пък е толкова осакатен от училището си, че му липсват ключови умения и нагласи, които не се създават бързо и лесно.

Другата книга е „Митът за дисциплината” (Beyond Discipline) на Алфи Кон (Alfie Kohn). Каква е връзката между книга за педагогика и книга за бизнес? Това, че днешните ученици са утрешните възрастни на пазара на труда. Педагогическата книга може изобщо да не се интересува точно от този факт, а бизнес книгата може изобщо да не се интересува от състоянието на училищата, но връзката е твърде натрапчива в главата ми – може и да е заради това, че от една страна съм учител, а от друга се опитвам да подготвя учениците именно за оцеляване и успяване след завършване на формалното образование и съм убедена, че второто зависи в огромна степен от състоянието на училищата за огромната част от децата.

Педагогическата книга развива тезата, че налагането на дисциплина по какъвто и да е принудителен или манипулативен начин пречи и на образованието и на израстването на зрели, отговорни и добри хора, както и на съществуването на грижовни общности. Тя показва, че алтернативата на дисциплината не е непременно хаосът и настоява, че има връзка между конкретния изучаван материал и начин на преподаване (от една страна) и поведението на учениците в класната стая (от друга страна).  Именно това повтарям от години – няма как всеки ден да потопяваш учениците в скука и да очакваш да стоят като препарирани и да мълчат. Още по-странно е да им предложиш нещо интересно и вдъхновяващо и да настояваш да стоят като препарирани и да мълчат.

Но не е достатъчно просто да свалим белезниците от ръцете на децата и да им отпушим устите. Ако направим само това, наистина ще получим хаос. Важно е да се стремим към изграждане на грижовни личности и общност като сами даваме пример. Важно е да дадем истински права на децата, което да им помогне да се научат да поемат истинска отговорност.

Общото между двете книги е и това, че никак не е лесно ако държиш в ръцете си власт (като учител или мениджър, например)  да се откажеш от нея – не непременно защото си опиянен от властта и не искаш да я делиш с другите, а защото се страхуваш от хаос и провал. Съгласна съм че е основателно да се страхуваш от тези неща ако дадеш власт и свобода на хора, които никога не са боравили с власт и свобода и всъщност може и да не искат или да не им стиска да го правят. Това, обаче, не може да служи за аргумент  в защита на диктатурата в класната стая и в офиса.

Понякога се чудя … но така и не мога да дам категорична оценка на онези времена по принцип. Струва ми се несправедливо. Зависи кой как е живял живота си в условията, в които се е случило да се роди. Може да не намирам този период от живота си за особено щастлив, но колкото и да ме е боляло лично или обществено, все стигам до извода, че съм благодарна, че съм се родила точно в това семейство, точно в онези времена. Нищо, че си мечтая за Средния Запад, за Средновековието и какво ли още не. Доволна съм, че от всичко това съм се пръкнала точно аз и съм станала такава, каквато съм. Доволна съм и че комунизмът си е отишъл.

Така и не мога да се начудя дали следва да възприемам социализма по начина, по който възприемам фашизма. Струва ми се, че много по-малко хора през социализма са били толкова наясно с най-страховитите неща. А когато не си (съвсем) наясно, живееш нелошо и някак … невинно. Точно както живеят повечето ми съграждани днес, след поредните местни избори … Повечето не са наясно, че даже са и във възторг. А тези, които си мислят, че са наясно, се страхуват. Аз съм една от тях.

Да, днес се страхувам не по-малко отколкото вероятно са се страхували някои възрастни през социализма. И те са се възмущавали, но са си мълчали, защото са предпочитали да запазят дома и работата си и да отгледат децата си.

Иначе имаме свободата да правим това и онова, но на практика се получава така, че едни нямат потребност да се възползват от въпросната свобода, а когато тези са мнозинство, за другите ползването на свободата е опасно.

Не, няма да дам примери, понеже ме е страх. Но си вярвам, да.

Предполагам, че и съществуването на Кан Академията не е новост, а преди време бях писала за българската Кан инициатива. И все пак ако случайно има незапознати, следва да кажа, че организацията предоставя безплатно огромно количество видео-уроци по академични предмети (най-много математика – от съвсем елементарна до calculus).  Българската инициатива, пък, превежда видео-уроците и ги дублира на български език. Върши се единствено от доброволци и не се финансира от никого.

Ако мислите, че си струва, моля споделете със свои познати, за които уроците биха били полезни, както с такива, които биха се включили в доброволческата преводаческа работа.

Благодаря!

Като малък намерих на тавана паспорт на единия ми прадядо. Черен, ожулен от носене, с царския герб и дъговиден надпис „Царство България – Royaume de Bulgarie“. Вътре всичките му страници бяха пълни с гранични печати – от комшийските страни до Италия, Швейцария, Франция, Белгия и Германия. Явно си е извадил нов, защото в тоя е нямало повече място. Паспортът трябва да беше някъде от 30-те години, защото помня, че имаше немски печат с орел и пречупен кръст (момчешкият ми акъл, естествено, се впечатли най-вече от това).

Прадядо ми е бил обикновен селски търговец. Вярно, с дюкян и двукатна къща на чаршията, в голямо и богато (тогава) село в равнините на Северна България; вярно, носел е на прабаба ми капели от Виена и платове от Брюксел, но… селски търговец. В изостанала аграрна България, започнала да се гради като независима държава от едва 50-тина години. В континент, който само 15-тина години по-рано е бил арена на световна война.

Човекът никога не се е занимавал с политика, нито е бил масон или част от нечий „приятелски кръг“, нищо такова. А е можел да си позволи (и е имало обществено-политически и икономически условия спокойно да го прави) да ходи да сключва сделки из Европа. За качествена стока. За собствения си дюкян и за някои по-дребни търговци от околните села, на които е продавал на едро. Търгувал е в австрийски шилинги, швейцарски франкове и немски райхсмарки (и счетоводни книги намерих). Това е по времето, когато на българските левове е пишело „БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА БАНКА плаща предявителю въ замяна на тая банкнота СТО ЛЕВА ЗЛАТНИ“…

Айде сега да си приказваме за европейско икономическо пространство, Шенген, нива на потребление, жизнен стандарт, стабилност на икономическата среда, отношение към малкия бизнес…

Не помня къде е този паспорт, със сигурност обаче не съм го изхвърлил. Няма как да изхвърля толкова красноречиво доказателство колко жестоко Европа (и България в частност) е била дръпната назад от злощастното съчетание от фашизъм, последван от комунизъм. Ако тия двете черни дупки не бяха препречили пътя на спокойното еволюционно развитие… не съм сигурен дали ни стига фантазия да си представим къде бихме били сега.

Преди четири години написах това и продължавам да го мисля.

Относно президентските избори – нито един от оставащите на балотаж не е моят избор. Не искам ББ да си има и президенство, а пък БСП вече ми звучи омерзително и непоносимо.

Тези дни започвам да привиквам към мисълта, че май оттук наътатък тези на които залагам ще са все губещи, понеже мнозинството определя правилата. Въпреки това гласът народен продължава да не ми звучи като глас Божи. Понятието „мъдростта на тълпите“ не се отнася до решенията на моите сънародници.