В Египет се спазва няколковековна традиция по време на свещения празник Рамадан децата да разнасят цветни фенери и да искат почерпка. От няколкостотин години тези фенери се произвеждат ръчно в египетски работилници … допреди няколко години, когато пластмасов китайски внос с батерийки и мелодийки залива страната. С парите си майките гласуват за по-безопасния вариант. По същият начин в Мексико гласуват за по-евтините статуетки на Девата от Гваделупа, покровителка на страната.

Всеки ден с парите си гласуваме „за“ или „против“ традиционни ръчни занаяти и масово производство, здравословни и боклучави храни, високо и ниско качество, ужасни условия на труд и справедливо заплащане и т.н. Колкото по-често купуваме определена стока, толкова по-силно подкрепяме свързаните с нея ценности и бизнес-практики.

Някои смятат, че нещата така или иначе вече са произведени, така че няма значение дали ще ги купим. Напротив, има значение. Ако твърде малко се купуват, производството им ще бъде спряно.

Някои смятат, че да купуват евтино е хубаво, но да получават малко е лошо. Колко от споделящите тази философия правят връзката между двете – че за да купуваш евтино, някой трябва да получава малко. Утре твоят труд ще бъде купен евтино, а част от заслугата ще бъде твоя.

Някои смятат, че са твърде бедни, за да си купуват висококачествени стоки. Днес, докато дъвчех филия пълнозърнест хляб, си дадох сметка, че 400 грама от този хляб струват не повече от пакетче Бейкролс или Брускети, а с малко сиренце и домат, 100 грама от него – не повече от мазна баничка, че килото на чипса е доста по-скъпо от най-качественото българско саламурено сирене, било то и козе. Спомням си добре зимата, в която заради икономии купих три чифта детски ботушки; с тези пари можех да купя един, който да не се разпада след пет дни, а да издържи цял сезон, а после да бъде завещан на друго дете. С което не искам да кажа, че алтернативи се намират лесно, а че по-често отколкото предполагаме си струва да ги потърсим.

Някои смятат, че цената или познатата марка са най-надеждинте ориентири за качество. Макар че по инерция ги използвам доста по-често отколкото искам, от опит знам, че има почтени и кадърни хора, които експлоатират себе си, за да се утвърдят / задържат на пазара (особено в сферата на услугитв). Обичам да ги поощрявам като избирам тях и им давам бакшиши, за да им вдигна самочувствието, за да се престрашат по-скоро да искат нормално заплащане, след което ги рекламирам, за да им разширя пазарния дял. Знам, че има надути заради марката цени, които си струва да платиш само ако си сноб.

Да, ориентирането в океана от стоки, услуги, марки и цени не е лесна работа, но ако човек започне да чете етикети и да се замисля, постепенно всичко си идва на мястото и се изграждат нови, по-полезни навици.

Тези дни eleni и майка й се заровили в съкровищата на тавана на стогодишната им къща. Ето какво се замислила тя снощи „А какво ще остане от мен след 100 години? До едно време ще има писма, картички, снимки, тефтерчета с рисунки и мисли… А после? Ще се намери ли някой пра-правнук хакер, който да успее да влезе в пощата ми, за да прочете любовните писма? Изненадах се с осъзнаването на това колко голяма част от следите, които оставям в последните години са в електронен вид. Ще знае ли някой от семейството ми след 100 години, че съм четяла блога ти с удоволствие, макар да съм коментирала рядко?“.

Аз пък преди малко в „Свеът е плосък“ на Фрийдман, четох за следния казус: баща поискал от Yahoo паролата на починалия си син, но му било отказано. Ето защо е хубаво, ако искаме да оставим електронното си наследство на някого, да намерим начин паролата ни да стигне до него след смъртта ни. Може би е време да си подготвим завещанията?

Моят син знае основните ми пароли, но може би е добре да оставя всичките в електронната си поща? А дали всички електронни следи които оставям са толкова ценни? Всъщност повечето не са. И дали за мен е толкова важно да оставя следи? Мдааа, бива да помисля по тези въпроси, след като достатъчно голяма част от живота ми е виртуална

Всъщност веднъж мислих за това.

В „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман чета за ниските заплати в „Уолмарт“. Не бих могла да нарека това експлоатация, защото никой не е задължен да започва или да остава на работа в „Уолмарт“. Вярно е, че много от служителите не са достатъчно квалифицирани за да намерят по-добра работа или да започнат собствен бизнес, но докато в Китай и Индия има много хора, които не са израснали в по-богати / образовани семейства, но успяват да се образоват, какъв по-точно е проблемът с тези деца на Америка?

Може  би същият, който имаме с много от децата на България, които живеят доста по-удобно от повечето си връстници в Индия и Китай, но за разлика от тях не са мотивирани да учат.

Ето защо не намирам за несправедливо по-добрите работни места постепенно да се изместват в Индия, при отлично владеещи английски доста по-образовани и амбициозни младежи.

Ако нашите деца гледат твърде дълги часове предавания т типа на „Цената на истината“, „Биг брадър“ и сериали, ако в училище не им преподават добре и не очакват много от тях, ако вкъщи им повтаряме, че престъпниците, а не образованите имат шанс, индийците ли са ни криви?

Днес чух за предаването „Цената на истината“ по Нова Телевизия, в което участниците разкривали неприятни истини за себе си, за да спечелят награда от 300 хиляди (доколкото запомних). По-късно, в L’EUROPEO прочетох оправданието на Рупърт Мърдок пред майка му, която смята, че медиите не бива да се ровят в личния живот на хората: животът на много хора бил толкова безсъдържателен, че имали нужда да научават за живота на други.

Преди малко от блога на Пламето научих, че предаването по Нова стартирало в 20 часа. Представям си колко много сънародници го гледат заедно с децата си – както гледат „Биг Брадър“. Ясно е, че ако голяма част от родителите нямат нищо против да гледат такива предавания с децата си, те не биха имали нищо против излъчването им в 20 часа.

Но не за участниците и зрителите мисля аз, а за отговорността на медиите и си мечтая за качествена национална публична медиа от рода на BBC и PBS.

Миналият ден на рафт за детски книги в една книжарница видях няколко енциклопедии, чиито имена започваха с „Великите борби и битки на българите през …“. Никога не съм купувала подобни книги и вярвам, че никога не бих купила, особено на дете. В училище възневидях историята още в четвърти клас, когато непрекъснато трябваше да добавям в паметта си годините на важни събития, а важните събития, докато завърша гимназия останаха преобладаващо битки. И днес, когато чета за интереса на някои мои ученици към историята, разбирам, че историята продължава да се разбира предимно като поредица от битки, поради което повечето ученици не си дават сметка, че ако историята на човечеството се състоеше почти само от битки и смърт, щеше да е доста по-кратка и днес нямаше да са останали ученици, които да я изучават.

За мен историята е и онези „безславни“ неща като създаване и съхранение на живота, любов и творчество – все неща, от които не са се интересували много от „истинските“ мъже, за които учим.

Тези дни попаднах на „История на личния живот“ – поредица от предавания по Радио 4 на BBC, на историчката Аманда Викъри, която смята, че миналото е важно не само с обществените институции, но и с личните истории и взаимоотношения. Аз се чудя дали не е дори още по-важно точно с личните истории.

И защитниците и противниците на социализма у нас като че ли еднакво вярват в това, че преди 1989 у нас е имало сигурност по отношение на физическото оцеляване – храна, подслон, ниска престъпност – за (поне привидно) съгласните с режима. Не съм толкова сигурна, тъй като тогава беше възможно да бъдеш наклеветен ( дори анонимно ) за неща, които не си си помислял да извършиш, след което и да бъдеш наказан ( дори със смърт ). Не наричам „сигурност“ ситуация, в която имам осигурена храна и подслон, но всеки момент, по нечий каприз, бих могла да изгубя живота си ( дори буквално).

В последните 20 години често се говори за наказания, възмездие, безнаказаност. Хората обсъждат дали наложените наказания съответстват на сериозността на деянията и пр.

Доста хора смятат, че когато някой наруши закона, следва да бъде НАКАЗАН, да получи ВЪЗМЕЗДИЕ. А какъв е смисълът и ползата – за потърпевшите, обществото и самия извършител?

Обичайните отговори са, че по този начин пострадалите и близките им получават удовлетворение, а нарушителят на закона научава, че няма да остане безнаказан,  а това служи за назидание на обществото, а оттам и превенция на бъдещи престъпление чрез страха от наказание.

Удоволствието от чуждото страдание

Щом у нас е широко споделяно убеждението, че страданията на нарушителя на закона носят удовлетворение на потърпевшите, близките и обществото, значи наистина е така. Очевидно доста хора изпитват удоволствие да знаят, че някой страда.

Ама този някой си го бил заслужил. Може и да е така, но това не отменя факта, че някои хора у нас са доволни от чуждите страдания.

В правия път чрез страх от наказание

Съгласна съм, че страхът от наказание държи в „правия път“ много хора. В много случаи ТОВА е единственото, което ги държи в „правия път“. Но в доста такива случаи хората все пак нарушават закона – не толкова защото смятат, че у нас почти всеки му се разминава присъдата, а защото смятат, че няма да бъдат разкрити.

А какво да правим с тези, които не се страхуват от наказанието и са готови да го понесат? Да го увеличаваме докато започнат да се плашат? Защо не – чувала съм, че в една държава може да те обесят ако дъвчиш дъвка – дори и ако си току-що пристигнал чужденец, който не е наясно с този закон, предпазващ хубавите тротоари от залепени дъвки.

И все пак, у нас толкова силно се вярва в страха от наказание, че моя близка съветваше внучето си да не краде от магазина, понеже може да го хванат.

Отвъд страха

И все пак у нас и по света има хора, които не извършват престъпления – не заради страха от наказание, а заради нежеланието си да навредят, заради способността си да се поставят на мястото на потърпевшия и да съчувстват. Дали тези хора с а много или малко? Дали са по-скоро изключение от жестоката човешка природа? Хайде, кажете ми вие в какво вярвате – че хората са изначално лоши или нещо друго? Вие самите към правилото ли принадлежите или към изключенията?

Ако смятате, че човек може да бъде добър – без значение дали защото е изначално добър или може да бъде възпитан или превъзпитан в доброта, тогава помислете дали е признак на доброта решението да не извършиш престъпление само защото може да бъдеш наказан. Ако не смятате, че е, тогава мислите ли, че чрез страха от наказание можем да възпитаваме в доброта?

Ако сте убедени, че страхът от наказания не прави хората добри, но би било хубаво по някакъв начин хората да (о)стават добри, то по какъв начин може да стане това? Чрез наказания?

И все пак, какво да се прави?

Не, не искам да кажа, че нарушителите на закона трябва да бъдат оставени на мира. Не. Някои от тях са опасни, и с оглед безопасността на другите трябва да бъдат изолирани – толкова дълго, колкото е необходимо да се променят и станат безопасни. Дали в нашите затвпри, обаче, се работи с тях за постигането на тази цел?

Други нарушители не са опасни за околните, но въпреки това е добре да бъдат изoлирани – заради самите тях, за да прекарат известно време далеч от лоши влияния и да им се помогне да преодолеят някои нагласи и навици.

За трети не е нужно да бъдат изолорани. Ето защо съществуват условните присъди и пробацията. С тези хора, обаче, също трябва да се работи.

В това вярвам аз – че т.нар. наказания не бива да служат за задоволяване на садистичните желания на част от обществото, а за личностно, гражданско, пък дори и професионално израстване на т.нар. нарушители. Другото е някак … старозаветно.

Ето защо, когато в началното училище синът ми сподели, че негови съученици редовно крадат от магазина, го подканих да помисли за това, че продавачката ще трябва да покрие щетите като й удържат от скромната заплата.

С облекчение дочетох „Сътворението“ на Гор Видал (702 стр.) – разказ за Персия, Гърция, Индия и Китай – от средната възраст на Буда до младостта на Сократ. Срещнах имената на десетки известни личности от онези времена и земи. Интересът ми към западната част на описания свят си остава вял, а влечението ми към Изтока остава силно.

Дали защото никога не съм имала желание да изучавам живота на властниците, към края на книгата бях доста изморена – много желания, борба, суета, и в резултат на това – страдание. Тъжно ми е за хората, които прекарват живота си в непрекъснати опити да наложат волята си.

Ядосвам се заради това, че със своите действия властолюбците не оставят на мира хората, които не искат нищо от света, освен да бъдат оставени на мира.

Завиждам на тези, които успяват тихо да се изплъзнат и да изследват кротко света, разширявайки мъдростта. Предпочитам да живея така, че да не създавам зло, и приносът ми към света да бъде споделянето за това как можем да предотвратим злото – вместо да съм активист, който се бъхти да поправя части от създаденото вече зло, докато то продължава да расте.

Докато хората са прекалено заети да се борят със злото, не им остава време да се научат как да спрат растежа му. Това ме подсети да споделя за чудесния капан за кухненски молци, който с помощта на феромони привлича мъжките, а попаднали в капана за тях е невъзможно да оплождат женските. А можех да се опитам да ги тровя … тровейки и себе си.

Прочетох книгата, но и аз като Кир Спитама не намерих отговори на най-важните въпроси. Да живея ли само на земята, без да се интересувам от небето, за което не знам дали съществува или вместо да влагам толкова усърдие в земното, да гледам на живота от по-широката перспектива, която включва и небето … или да прекарам живота си в опит да открия Истината, за да я споделя с вас?

Дали има значение кой какво знае и в какво вярва ако просто сме добри един с друг?

За пръв път в България се организира Международен фестивал за дигитални изкуства.

Организаторите от Национална художествена академия са поканили куп ексцентрични, модерни творци от цял свят.

Фестивалът ще се проведе следващата седмица – от 26 до 30 октомври – в Академията.

Андреа Пачиото, Дерек Холзер, Рин Ямамура, Сачийо Хонда са само част от артистите, които след броени дни пристигат за фестивала тук от всички краища на света, за да представят своите произведения.

Очаквайте една интересна разходка в света на новото дигитално изкуство, което е завладяло Арт вселената в последно време. Фестивалът ще побере цяло Празно множество, в което ще присъстват и Звукови генератори, и Антиподи, само за вас и под звуците на Pixel game.

Стартиран е блог, посветен на фестивала – http://dafestival.blogspot.com/ , а вие можете да помогнете за популяризирането му.

Заповядайте на фестивала! Той е отворен за всички желаещи, не ангажира с нищо и ви предлага 5 дни, през които 13 изложби, 7 пърформанса, 5 презентации, 3 уъркшопа и 2 филма. Повече за различните панели можете да намерите на сайта на фестивала – http://da-fest.bg/bg

Фестивалът се организира за пръв път и не е лесно да се разпространи информация сред всички, които биха се заинтересували. Можете да помогнете като съобщите за него в своя блог, Facebook, Twitter и пр.