полетът на костенурката

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Когато Невенчето разбра за индианските ми приумици, намина за малко и ми остави “Тринайсет луни” (от Charles Frazier, авторът на “Студена планина”. Може да сте гледали филма с Никол Кидман и Рене Зелуегър). Четох я прекалено дълго не защото върви бавно, а защото често ме подсещаше за нещо, и спирах, мислех, пишех, понякога дори тук, което пък ми костваше няколкочасово отплесване в блогове, кореспонденция и т.н.

Това е първият ми “индиански” роман. Много ми хареса, но това не означава непременно че ще започна лакомо да поглъщам Карл Май и Майн Рид. Всъщност, предполагам че дори няма да опитам, освен ако някой не ме убеди че книгите им са твърде различни от уестърните които съм изгледала в детството си. Толкова съм навикнала да чета скучни книги в които не се случва нищо особено, че не мога да си представя да бъда изкушена с трилър. Е, признавам че харесвам филма “Пътуването на Фелиша”, но любителите на конвенционални трилъри по-скоро биха заспали още в първите 30 минути. Изповядвам, че с мъка стигнах до последните страници на първия “Хари Потър”, но не можах да се насиля да я довърша, а “Шифърът на Леонардо” получи 2 минути внимание (две години след големия бум) – достатъчно дълго за да бъда отблъсната от простоватия стил.

“Тринайсет луни” е книга за стогодишния живот на един бял вожд на чероки в Юга. Макар че Уил пътува хиляди мили, познава хиляди жени, води хиляди дела, върти хиляди сделки, участва лично в сътворяването на по-голямата част от американската история през 19 век – като вожд, търговец, бизнесмен, политик и полковник, ще остави разочаровани любителите на отчетливи драматични сюжети. Книгата е твърде истинска за да предложи това; животът (поне този който познавам аз) е огромно разпиляване, пълно с недомлъвки и неразбиране и неспособност да го обясниш смислено – освен ако не ти пука дали ще отрежеш някои непасващи на версията ти части, или, разбира се, ако си помъдрял достатъчно за да изчакаш търпеливо да ти се яви неговият pattern (модел?), както се случва когато успееш да се отпуснеш и да видиш магическата картинка, която изплува от безсмислената шарения. Дори и тогава би могъл да останеш честен и да признаеш благоговението си пред мистерията на живота, вместо да се правиш на голям разбирач.

Това което изплува за мен в “Тринайсет луни” е моделът на досегашния ми живот – поемането на отговорности които на повечето хора не би хрумнало че могат да бъдат поети, непрекъснатото изплъзване от задушаващата с бюрокрация цивилизация, неизбежното превръщане в мишена (но все пак движеща се ), напрежението между грижата за общността и интимното, пребиваването в два свята – този който се върти около парите и другия, и многото изписани тетрадки. Предполагам, че е по-лесно да живееш само с божието или само с кесаревото, но не мога да знам със сигурност, понеже това излиза извън моя опит. Предполагам, обаче, че “по-просто” в тези случаи не означава непременно “по-щастливо”, макар че имам сериозни подозрения за първия начин.

Има неща които не разбираме, защото нито сме ги преживявали, нито сме успявали да съпреживеем. По-честно е в такива случаи да не предлагаме обяснения. Едно че по-често нямаме адекватна информация, и второ – логиката не винаги е подходящият инструмент.

Ето защо Клеър (любовта на живота на Уил) ще си остане загадка и за Уил, и за читателите. Знам че звучи арогантно, но усещам Клеър. Тя е онази част от мен / Уил, която не мога да предам рационално с думи. Не че не се изкушавам да опитвам, но тогава читателите оставят коментари “Не, не, това не си ти.” Откъде знаете, питам аз. “Познаваме те – нали четем какво пишеш тук”. Познавате ме, дръжки!

P.S. Относно индианския въпрос, книгата ми даде ценни отправни точки и желание да изследвам не само съдбата и културата на индианците, но и на САЩ като цяло. А дали съм направена от подходящото тесто за да стана Баба Костенурка, някои може и да доживеят да разберат

P.P.S. Картинката е календар с 13те луни

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Някои от вас знаят за индианската ми мечта, която изплува наскоро. Когато я споделя с някого, винаги се чувствам длъжна да я оправдая, и казвам че искам да живея в индианска общност за да изучавам шамански практики, а в замяна ще предложа услугите си като учител и образователен съветник, който може без пари да направи за децата им това, за което богатите бели дава десетки хиляди долари на година – да помогна на децата им да отидат в хубав колеж.

Истината е, че шаманските практики са последното нещо което ми е важно в случая. Да, интересувам се от митология, фолклор, лечителство и какво ли още не, но се интересувам и от милион други неща. Истината е, че искам да живея в истинска малка общност, защото искам да живея на свобода. Знам че звучи противоречиво, че свободата се намира в огромните градове, но това е друга тема. Още по-друга е свободата, която си носиш отвътре.

Струва ми се, че Европа е задушаваща. Тя е твърде малка (ако изрежем местата, в които не бих живяла), твърде цизилизована, а сложността и йерархичността и подредеността в нея растат, оплетени в паяжината на ЕС разпоредби, правила, процедури, подсигурявания. Харесвам т. нар. “европейска идея”, но изпълнението й е разочароващо и подтискащо.

Вероятно ще пиша още текстове за това, така че сега да се върна на темата от заглавието.

Тези дни бях позабравила индианците, докато снощи не споделих накратко с Бен, който ми каза, че повечето индианци не само че не ходят в колеж, но и рядко стигат до гимназия, но всеки може да си има своята малка мечта. Така че идва ред на втората истина: не държа дори на това да бъда учителка и образователен съветник. Обичам тази работа, върша я от добре по-добре – истинска медитация, но обичам и много други неща, така че не знам дали след време няма да работя като кънтри певица, дизайнер или бабешки инструктор по нещо като аеробика, по своя собствена система. Така че мечтата ми не е да стана образователен мисионер сред дивите индианци.

Мечтата ми е да живея свободно (просто и сред свои са детайли). Преди малко седнах да пиша, за да избистря нещата покрай мечтата без никакво намерение да пиша тук, но по някое време спрях и подхванах да чета “Лайла” на Пърсиг (в сравнение със “Зен и изкуството” – като масло). И най-неочаквано, следващата страница подхвана темата за индианците, и дотук всичко което прочетох е нещо, което просто знам. Точно сега е времето да чета “Лайла”, а смятах че няма да я купя скоро, а чак като ми хрумне да я намеря на английски. Но онзи ден я видях и купих без да мисля.

Прочетох за чувството което знам че ще изпитам ако попадна сред свои. Прочетох идеята която имам отдавна – че класическите американски ценности са всъщност индиански (от демокрацията до …), че това което не ми харесва в Америка е в същината си европейско, че обективността е нвъзможна по начина по който си я представят повечето хора и т.н.

Предполагам, че няма да е никак лесно да пиша за “Лайла” ако не пиша за себе си, но това по-късно.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.