Когато майката на моя приятелка прелистила книга на Айрис, казала, че такива неща не се случват в живота, където всичко е много по-просто.
Аз пък наскоро си спомних как една вечер тичах да спускам гумите на колата на един момък, за да спася една съседка, която беше решила, че е отчаян маниак, който я преследва. Оказа се, че е кротък екземпляр, който се опитвал да й предложи сърцето си. Към днешна дата, петнайсетина години по-късно никой вече не вярва, че ще се появи втори обожател, но аз не изключвам вероятността да се случи дори и след още петнайсет.
Преди малко си спомних и другата съседка, която всъщност ме беше въвлякла в историята, преценявайки, че съм най-хладнокръвният човек наоколо. Тя пък се беше маскирала с моето яркожълто яке, което посред лятната привечер стигаше до под късите й панталони – за да не бъде разпозната по време на спасителната операция. През цялото време ми беше смешно и нелепо като във филм с Мистър Бийн, но знаех, че се случва наистина.
Спомням си и третата съседка, на която предстоеше решаваща среща с гаджето й. Отново се бяха събрали съзаклятнически у нас, за да не будят подозрение у родителите си. Тя разтвори с размах дългия си шлифер и пищната й плът се оказа покрита с корсет и дамски чорапи. „Сега ще види, че си има работа с истинска жена!“ обяви тържествено, след което добави трескаво-ухилено, че доста е внимавала майка й да не разбере, че излиза облечена точно така.
В такива случаи ми се иска да попитам искрено като четвъртата съседка (при друг случай 
) „Ама това наистина ли се случва?!?“ Предполагам, че точно така се е чувствала майката на моята приятелка, когато е прелистила книга на Айрис.
Около мен са се случвали много неща, които повечето писатели не биха описали в романите си ако искат да ги смятат за реалисти. Айрис, обаче, пълни своите точно с такива неща и така ги прави да изглеждат по-истински от всички останали, въпреки че им липсва желязната режисирана логика на Агата Кристи. Айрис описва И Дзин ситуации, а те са по-кратки от сюжетни линии – започват, кулминират и завършват далече преди края на романа – точно както в живота проблясва и се разгаря, а после утихва и изстива поредното желание. Това че ние се опитваме да го превърнем в основа за нещо дълготрайно и отказваме да повярваме в ефимерността и смъртта му, превръщайки го в обсесия, е друг въпрос. Впрочем Айрис показва и това.
Понякога си мисля, че откривам Айрис във всички герои, които показва отвътре, че ги познава толкова добре, защото усещанията, чувствата и мислите им някога са били и нейни.
В тази книга с повтарят обичайни за вселената на Айрис елементи – водата, изгубилият вярата в Бог свещеник, прикритият гей, харизматичният интелект, който управлява съдбите на омагьосаните от него, младостта, която скоро ще се събуди от невинността, мъжът между съпруга и любовница. Това, което я прави различна е игривата свобода на Създателката, която решава да ни изненада с няколко щастливи развръзки.
Като много от другите й романи, и този директно описва философи и философии, поставя философски и религиозни въпроси, но и този НЕ е безцветен и снобски-мъчително-претенциозен, а е шарен и капризен като „Сън в лятна нощ“.
Докато пиша тези неща, все виждам старата, потъваща в Алцхаймер Айрис да пише в мрачната си разхвърляна къщичка или да седи сред камъчетата на морския бряг. Не мога да разбера как съпругът й може да казва „Мразя те, Айрис!“ ( това е от филма по неговата книга). Тя е толкова lovable. Бих могла единствено да я прегръщам и целувам по бузите и да казвам „Обичам те, Айрис!“
