полетът на костенурката

Благодаря на Невенчето за прекрасния подарък. Това е най-полезният подарък, който съм получавала в близките години.

Чела съм доста обемиста биография, тъй че когато гледах филма Iris (по книга на съпруга й), бях озадачена да видя Айрис единствено като млада жена с многобройни любовни връзки, и като старица, потъваща в мрака на Алцхаймер. Сякаш Айрис не е била гениален писател, автор на 25 романа и 4 книги по философия (не броя статии), отличен преподавател по философия в Оксфорд, обожаван лектор от двете страни на океана, DBE. Сякаш Айрис не е била мъдър и обичащ и грижовен приятел и ментор на десетки хора. Поне стана ясно, че е lovable. Както и да е, намерих оправдание на филма, който сам по себе си е чудесен … филм. Но фактът, че Кейт Уинслет ( в ролята на младата Айрис) била толкова заета, че така и не прочела и една книга от Айрис е …

Благодарение на филма, както и многобройни статии, Айрис се превърна в клише.

В книгата, която току що прочетох, няма хронология на живота й. Повечето факти на които биха се спрели традиционните биографи са пропуснати или само маркирани. Дори повечето страници разказват за други хора, с някои от които Айрис дори не се е срещала. Доста място е отредено на самия биограф. Точно заради това тази книга е любимата ми биография.

Тя показва обкръжението на Айрис, част от което е самият биограф, както и реакциите на това обкръжение спрямо всичко свързано с Айрис.

Авторът е откровено субективен – също като мен, когато пиша за филм или книга. В същото време имах чувството, че бих написала същата биография за Айрис – на базата на фактите, които съм чела, но най-вече на базата на книгите й. Единствената разлика щеше да бъде липсата на лични анекдоти, както и фактът, че Айрис не е помолила точно мен да пиша за нея. Тогава откъде идват толкова много съвпадения? Биографът предполага, че тази Айрис, която е познавал, е тази, която е позната на читателите, но не и на кинозрителите.

Всъщност нужно ли е да знаеш факти от живота на някого, за да смяташ, че го познаваш? А знаенето на факти означава ли, че го познаваш? И все пак точно този биограф пише онова за клюките.

Така и не написах “Руски зен”, макар че книгите с бебешките приказки в картинки + разкази и приказки на руски писатели “Жар Птица” + руски народни приказки + един от руските ми буквари още лежат на пода до леглото.

Още не съм писала за английския зен, макар че имах нещо като знак от съдбата – червена тенекиена кутийка като пощенска кутия, пълна с чай – подарък от завърналата се от кралството Теодора.

Съдбата реши да ме улесни като ми подсказа да влезна в една книжарница и да попадна на “Времето на ангелите” на Айрис. Схрусках я като препечена филия с масло, сервирана с чаша чай, налят от изящен чайник, какъвто си представям, че си е купил Пейо.

Има места, култури и езици, които ме изпълват с копнежи и непосилни мечти да успея да избера и да се установя. Днес Айрис ми поднесе a treat: докара дълбок сняг и руска дървена кутия в Лондон; обу пухкава ямайка в ботуши и я превърна в руска матрона.

Не че сега съм сигурна дали предпочитам да пия чай в кухня на първия етаж, близо до Темза или докато варя каша от елда (гречка, гречиха) в Сибир. Още по-малко знам дали предпочитам да мета с дълги аристократични поли Невски проспект или с дълга метла коридорите на Оксфорд.

Струва ми се, че Айрис всъщност е пораснала, но тъй като нейните герои не са, приказките й често изглеждат задушливи и безнадеждни. Пък и не върви да кажеш директно “Просто отвори вратат и излез на чист въздух” на хора, които не знаят, че имат врата. Искам да разбера дали наистина е пораснала.

Живеем в неизвестност – не знаем дали ще сме живи утре, какво ще се случи по-нататък в книгата на Айрис. И все пак, нещо ми подсказва общата посока. А книгите на Айрис ми напомнят за И Дзин.

Не знам дали утре ще съм жива и къде ще живея, какво точно ще правя, но някак знам посоката, без значение дали ще съм в замък, концлагер, къщичка в Шърудския лес или пустиня.

Айрис, не вярвам, че боговете са скрили част от пътеката за да не ги безпокоим. Просто някои от нас все още не могат да я видят. Може би затова нямат обяснение за страданията.

Повечето неща изглеждат random, защото не ги разбираме. Това че следват закони не е в противоречие със свободната воля. Друг е въпросът, че понякога се преструваме, че не виждаме и със стиснати очи чакаме да се случи нещо различно от закономерното. И понякога се случва. Но е временно. Но животът ни е кратък и няма как да разберем.

Важното, скъпи приятели и съседи, е да разберем как да се излекуваме от това, което е накарало доста оцелели в концлагерите да се самоубият след като ги освободят. Да се научим да вървим по въже. Под нас невинността и отговорността стават едно.

Докато седя на слънчева полянка, поглеждам нагоре и Айрис ми маха иззад облаче.

* Картинката с тиквите изскочи на първа страница, докато търсех подходяща. Взех я от блога на Ейми.

Dear Amy, above is my tribute to your CC license. While looking for a picture to illustrate my point on Iris Murdoch’s book, I stumbled upon your pumpkins. My blog’s language is Bulgarian. My English blog is here. Hope your daughter got a wonderful score ot the SAT.

е дама и на Ордена на Британската империя, както и любимка на изтъкнатия ценител на кавалера на сърцето ми. Вторият ме запозна с първата на една сергия за книги преди около двайсетина години. Някои вече се досещат, че става въпрос за Айрис Мърдок, Мистър Стоев и Оскар Уайлд.

В тази компания е редно да спомена, че The Black Prince, книгата, която току що прочетох, също като останалите книги на Айрис, не пропусна да ме пренесе на Острова. Поживях в апартамент до Post Office Tower, прескачах до къщите на приятели в Ealing и Notting Hill, успях и да прекарам няколко дни в лятна къщичка край хладното английско море – точното място ще запазя в тайна, само ще подскажа, че наоколо цъфтят Canterbury Bells (не Tinker Bells) – цветята на любимата ми фея.

Юнг би могъл да нарече това синхронност . Аз само ще отбележа, че феята Canterbury Bell ми напомня за душата на Айрис. Чудя се кое ли е смелото, мъдро, своенравно дете, в което се е преродила. За миг си представих ироничната ситуация да му преподавам литература, например The Black Prince от Айрис Мърдок или … Hamlet.

Доскоро смятах, че преподаването на литература е непосилно и досадно, а от няколко дни насам съм сигурна не само че мога да го правя, но и че искам. Дори бих го правила в масовото училище. Там, разбира се, ще трябва първо да науча децата да четат, което осъзнавам, че няма да е лесно във времената на евтините “литературни анализи”, с които младите се срешат още в 5 клас.

Преди да раздам на учениците копията на The Black Prince, бих откъснала предговора. Нека се научат сами да откриват истината, нека за пръв път не ги учим КАКВО да мислят, Пък и да си призная, този предговор ми изглеждаше ужасно блед. Все пак му дадох шанс след като завърших книгата. Струва ми се, че това е НАЧИНЪТ. Първо четеш сам, а после се осведомяваш какво мислят другите, и накрая, евентуално, влизаш в спор с тях. (По този начин биха могли да се родят и така невъзможните за писане сега Critical / analytical essays, заради които на някои ученици им се налага да зачертаят от списъка няколко от мечтаните колежи.)

Ако читателят не открие истината сам, толкова по-зле за него, казва “издателят”. Не мисля, че послесловите (писани от лица, представени като участници в описаните събития) ще помогнат. Послесловитре биха могли да объркат читателя, който все още не е открил достатъчно голяма територия от човешката същност – точно така, както го объркват и част от моите непретенциозни текстове. А логиката, скъпи Никола, за пореден път ще пропусне да се притече на помощ.

Чудех се дали без тези послеслови книгата щеше да си остане шедьовър. Мисля, че на мен лично не ми бяха нужни за да открия истината. Признавам, обаче, че добавиха някой и друг щрих. Остава въпросът защо Айрис е решила да ги има. Предполагам, че също като Шекспир и Стивън Кинг, автори на шедьовърни бестелъри, е включила последните заради широкия кръг читатели. Предполагам, че също като Шекспир и Стивън Кинг, Айрис не е имала нищо против да има повече читатели и да продава повече книги. А за да имаш повече читатели, трябва да даваш на повече хора усещането, че са разбрали нещо от това, което си написал, както и че в известна степен са съгласни с начина, по който гледаш на нещата.

Това че Айрис е прагматична като Шекспир и Стивън Кинг, не я прави по-малко чиста и възвишена в моето съзнание. Тук пуританската ми майка би се изсмяла и отбелязала, че само такива като мен биха нарекли Айрис невинна. А аз бих отбелязала наум, че стълбовете на кварталния морал често преувеличават значимостта на сексуалната биография на другите. Фактът, че докато писах текста Секс и пари не съм спирала да имам предвид и Айрис, не бива да смущава ни най-малко читателя.

Ако уважаемият читател случайно попадне на спомените на Елиас Канети за Англия и прочете главата, посветена на Айрис, би могъл да бъде доста смутен. Мисля, че голяма част от бившите любовници не са успели да пораснат, дори и да са носители на Нобелова награда. Те и затова са бивши. Не можех да не и се сетя за тези спомени, когато четях послесловите, в които няколко герои описваха разказвача и преценяваха гледната му точка. Дали Айрис вече е била чела спомените на Канети за нея самата? Точно като “развръзките” в края на Боен Клуб и Американски Психар, тези спомени и послеслови изобразяват провален опит за прикриване на истината, който всъщност я прави още по-ясна.

Би било справедливо най-после да бъда по-конкретна относно съдържанието на книгата. Според мен, в нея най-общо става въпрос за любовта, за изкуството. За да не отнема от удоволствието от прочита, само ще маркирам героите: известен писател на средна възраст, съпругата му, дъщеря им, неизвестен писател (разказвачът), бившата му съпруга, брат й, сестрата на неизвестния писател, бившият й съпруг и настоящата му годеница. Любов, изневяра, приятелство, дълг, смърт и желанието да бъдеш себе си. Англия през 70те. Обичайните за Айрис необичайни обрати и случки, които на мнозина биха изглеждали невероятни като приключенията на Мюнхаузен, но за тези, които са открили по-значителна част от човешката територия, “нелепите” случки следват дълбоката логика на живота, която често е трудно доловима (особено при трагични обстоятелства) заради множеството нишки, които трябва да свържем, но често не улавяме, защото е много по-лесно да не слушаме сърцето си, а “здравия разум”, който, както знаем, е другото име на това, в което вярват повечето хора.

Тези дни Айрис отговори на някои важни за мен въпроси и разсея сериозни мои заблуди по отношение на нея самата. О, Айрис, сърце на моето сърце, дори и този път да не бях успяла, любовта ми щеше да си остане ненакърнена.

Ах, Невенче, съвсем забравих да ти кажа, че за мен The Black Prince е отправна точка за размисъл над това как трябва да реагирам ( и дали изобщо трябва да реагирам) на непрестанните искания на хората. Може да ти е полезна в търсене на отговора на ВЪПРОСА как да бъдеш добра. Но ти пък не искаш да четеш на английски напоследък, да не би това да промени невенчешкия ти идиосинкретичен начин на писане. Може би имаш известно право, понеже това може да разочарова един от читателите ти, който предпочита автори с ярко изявен собствен стил

Книгата е подходяща за обсъждане в читателски клуб. Живеещите с София биха могли да я намерят на английски (както и други книги на Айрис) в книжарницата на Граф Игнатиев 15, на няколко крачки от пазара Славейков. Български преводи на около 10 от книгите й се намират и в много други книжарници.

*снимката грабнах от http://img.search.com/d/d6/300px-IrisMurdoch.jpg

Сетих се, че имам купища DVD, а не съм гледала почти нищо. И както ми е писнало да чета application essays, реших да си подсладя душата. Не предполагах, че ще плача и на тоя филм, но … все пак само 2 салфетки ми бяха достатъчни. Научих се да ги използвам рационално.

Филмът е по една от биографиите на Айрис (има и една чудесна на бг!), поради което очаквах по-големият фокус да е върху младите й години и отначало малко се разочаровах, понеже значително повече минутки се падат на периода, в който се разболява от алцхаймер - до смъртта й през 1999.

В началото на 90те, по препоръка на Mr Стоев прочетох Пясъчният замък и после забравих за милата ми Айрис за около 10 години. Новата вълна помете всички нейни книги, които ми попаднаха в книжарницата. Наскоро си купих от София 3 на английски и се надявам на намеря спокойствие да почета от тях… може би по Коледа?!? Вече съм прочела поне 10 нейни книги, и за разлика от тези на Джоан Харис (Шоколад; Петте четвъртини на портокала) продължавам да искам още и още.

Айрис пише за хора, които попадат в разтърсващи ситуации, които най-често си създават сами. Има трудни дилеми и много тъга. Напомня ми някак за “Те страдат” като резюме на човешката история. Така бих обобщила историите на Айрис. Е, разбира се, че има и светли моменти

Айрис е като И Дзин, китайската книга на промените … или като карти Таро - в книгите й сякаш са описани всички възможни душевни ситуации. Айрис усеща ситуациите, човешките черти, но не се сещам (простете, понеже не помня книги, а само усещането за тях) някъде да предлага изход. Всеки да се спасява сам!

Напоследък, откак се чувствам помъдряла костенурка, откривам, че някои от любимите ми писатели нямат кой знае колко развита емоционална интелигентност. Усетът към емоциите, улавянето им не е същото като разпознаването и признаването им.Айрис се нарежда в почетния списък, заедно с Екзюпери ( дааа, приятели и съседи, и аз препрочитам ежегодно Малкият принц, но какво от това?!?!) и Милан Кундера, за разлика от другата ми любимка Исабел Аленде, която е мъдра

Връщам се към филма: по едно време рзбрах, че няма какъв друг начин да бъде направен. Това все пак не е образователен филм по Дискавъри Няма нужда да показва всичко за нея. Той е малко, изящно произведение на изкуството. Той е още един подарък за нас … както и мозъкът на Айрис, когото тя дари за изследване още в началото на болестта си - да, Айрис стана опитен заек по собствено желание, с ясното съзнание, че няма да може да се излекува.

Това е филм за любовта … във всякакви форми.

Освен това ще се насладите на британски гледки - интериор и екстериор

Само да добавя, че Айрис е преподавала философия в Оксфорд. А в ролята на младата Айрис ще видите Кейт Уинслет, която е направо неузнаваема.

Ама че сухарско го написааах!