полетът на костенурката

се казва Джон Браун. Преди сто и четиридесет и няколко години е обесен за държавна измяна, понеже с осемнайсет противници на робството превземат склад за оръжие, което смятат да раздадат на робите, та те да въстанат.

Вонегът разказва, че Браун се разхожда из Рая с примка вместо вратовръзка, и когато го питат защо, пита “А твоята къде е? А твоята къде е?”, а очите му блестят като нажежени въглени.

От години се движа малко и съм се схванала доста. От години все възнамерявам да се раздвижа. Започвам да правя някакви упражнения, на другия ден ги забравям. От година на година се получава все по-трудно.

До средата на февруари имах причина – работех много часове. Сега всички знаем, че работя не повече от 3 часа дневно. Въпреки това съм спортувала средно веднъж на две седмици.

Причините са две: нямам изграден навик и забравям; никак не се получава, особено на фона на това, което някога съм можела да правя.

Как, обаче, съм се научила някога? Дори като дете не съм била особено подвижна и винаги съм предпочитала да чета, да рисувам, да свиря и подобни. Въпреки всичко, в гимназиална възраст, при доволно наднормено тегло, се научих да правя неща, които преди това са ми изглеждали невъзможни – шпагат, мост отгоре и т.н. По принцип съм страхлива по отношение на физически изпитания, но се научих да карам колело (на осем ) и да плувам (на десет).

Не можех да се справя, когато някой се заемаше да ме учи, понеже винаги се очакваше да се науча по-бързичко, да се справям с неща, с които не мога да се справя. “Учителите” ме изнервяха. Ето защо избирах да се уча сама. Правех всичко с моето естествено темпо и напредвах бавно. Никак не ми пукаше, че не съм като средностатистическите пъргави деца. Бях много търпелива. Никак не ми ставаше тъпо когато не се получава от първия път.

Сега съм заприличала на днешните деца, които бързо се отказват от неща които не се получават от първия път. Точно като учениците ми, които написват посредствено есе и спират да пишат. Не успяват да решат задачите по математика и се отказват да решават задачи. Какъв пример им давам аз? Да, чета и пиша много, но това са неща, които са ми лесни и правя редовно отдавна.

В същото време се заблуждавам, че правя нещо. Всъщност аз само се подготвям. Теоретично. С четене и осмисляне. А не пристъпвам към действие. Не казвам, че не бива да чета и осмислям, но че трябва да започна да правя и стъпки. Вместо да науча всичко за здравословното хранене преди да започна да се храня здравословно, по-добре да се уча в движение. Същото е и с физическите движения, с медитацията. Мисля, че вече имам достатъчно добра теоретична основа като за начало. Точно както моите ученици знаят достатъчно за писането на есе, например. Време е някои да пристъпят към писане.

Но как да не забравям да го правя? Трябва да има нещо, което да ме подсеща докато свикна да се подсещам сама. Може би табела, напомнящо позвъняване на мобилния телефон и пр. По-честичко, като молитвата на мюезина, а не веднъж в годината, като сирените за Ботев.

За тези, които имат сериозни проблеми със съвършенството препоръчвам да си представят, че правят нещата съвършено, докато ги правят несъвършено. Да отделят повече време да си се представят да вършат тези трудни неща успешно, дори и когато не се опитват да ги правят. Това е един от видовете тренировки на някои успешни спортисти. Умението ми да си представям как рисувам или свиря съвършено, как говоря на някакъв език или изпълнявам някакво движение, винаги са ми помагали да се справя – не само че наистина винаги съм уверена, че мога да направя всичко, стига да се захвана, ами и по този начин наистина тренирам – питайте психолозите.

Има ли нужда от обобщение? Ето как се научаваш да правиш нещата добре:

- теоретична подготовка – даваща основи, но не и детайли – по-скоро схващане на духа, на философията на нещото

- план за действие – реалистичен, а не максималистичен; гъвкав – няма как да е съвършен от самото начало, защото се захващаш с нещо ново и не знаеш всичко за себе си в неизпитани ситуации

- неща, които да напомнят

- действие + доизясняване на детайлите в движение + визуализиране на съвършенството

- визуализиране на съвършенството и по време на бездействие

- търпение и хич да не ти пука от забележките на околните, които само ти напомнят, че си безволеви и бездарен смотаняк – те никога няма да се научат, понеже не искат да рискуват да станат за смях; ако не те подкрепят, по-добре не им обръщай внимание върху заниманието си

- ако усетиш, че нямаш истинско желание да можеш да правиш нещото, не се насилвай, но ако имаш желание, прегледай отново горните стъпки

И моят първи опит да дам съвет в стил книга за самопомощ не е съвършен, както виждаш, но знам, че следващият път ще е по-добре. Дотогава препрочитай това. Поне е изпитано.

Ако намираш за полезно, гласувай за блога

Преди малко се върнах от ресторант “Родопи” (Хасково). По пътя срещнах познати и им разказах случката. Коментарите варираха от “Точно така трябва да бъде.” До “Това вече не е нормално!”, а моята констатация е, че дотам съм свикнала никой нищо да не прави както трябва, че когато някой направи нещо както трябва, да не мога да повярвам и да искам да проверя.

Организирам среща на класа ни. С някои не сме се виждали цели 19 години, с други 10. Успях да открия почти всички и почти всички казаха че ще дойдат. Миналата седмица се обадих в ресторант “Родопи” и направих резервация по телефона. Няколко пъти попитах дали не искат да оставя капаро, но те няколко пъти ми отговориха, че няма нужда. Искаха единствено име и телефон.

Тъй като близката пицария иска капаро дори за същата вечер само за 4-5 души, беше ми някак странно да не искат нищо чак за 21 юни за 20 души. Ето защо не се обадих на никого от поканените за да съобщя мястото – реших че трябва да отида на място и да проверя, да оставя пари и т.н. Всички познати, с които споделих бяха единнодушни, че трябва да го направя.

Днес отидох дотам и казах “Искам да уточня нещо за една резервация.” Отвориха тефтера, погледнаха датата и казаха “Всичко е наред.” А аз започнах отново, “Но сигурни ли сте, че не трябва да оставя някакви пари? И още повече не искам да уточнявам меню, защото не знам кой какво предпочита…”. Човекът мило и търпеливо, за 5 път ми каза, “Всичко е наред. Не вземаме капаро. Ето, всичко е записано.”

Знам, че ако бях управител на ресторанта, щях да постъпвам точно така: ресторантът е достатъчно хубав, за да има клиентела дори и ако отпадне резервация за 20 души (това все пак са просто 5 маси), и освен това не се държи с потенциалните си клиенти като с потенциални измамници. Но толкова съм свикнала с другото.

Ако искаш текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога и го адни в Technorati.

Днес беше хубав, сравнително прохладен ден, ако не броя леките омерзения, които изпитах във връзка със взаимоотношенията на младеж и девойка, които не могат да разделят един учебник. Оказа се, че имам и храна, защото Стоян не харесал прекрасния спанак, който сготвих на обед, така че се настаних с една порция тук, за да разгледам коментарите. Някой отвън засвири на тромпет. Опитах се да разбера къде се намира, дори излезнах на терасата, но не го открих. Прииска ми се да си имаме тромпет. Същото сподели и Стоян. После ми каза да пусна видео от блога на Ангел Грънчаров.

Отпуснах се удобно с крака на масата край клавиатурата и чиния в скута – блажено като Ал Бънди, когато е оставен на мира. Стоян ме беше чакал цял ден за да изгледаме заедно филмчето и се размечта за чипс.

Спомних си за любимия си YouTube водещ Zipster, за чиито филми съм абонирана от около година. Зипстър е истински гуру, но и Ангел може да има своята публика. Действа някак успокояващо в края на деня. Стоян току що заспа… A ето и Zipster.

Когато дадох акъл на Енея как да стане журналист и отново блеснах с арогантността си, ми казаха, че съм безчувствена, понеже пиша интересно и стилно, но не влагам сърцето си.

Миналият ден авторката на един блог се самообвини, че не умее да показва чувствата си и не позволява на хората да я опознаят. Отговорих й че мен често ме смятат за безчувствена и неромантична. Майка ми, например, ме наричаше “борсук”, а повечето ми гаджета се оплакваха, че не ги допускам до себе си или че пренебрегвам някои конвенционални любовни демонстрации.

Това, обаче, не ми дава основание да се съглася с тях и да възприема представата им за себе си. Както отговорих тогава на коментарите към текста, посветен на Енея, фактът, че някой не успява да улови чувствата на друг, не означава непременно, че вторият е лишен от чувства; може да означава, че първият е развил чувствителността си в диапазон, който не лови честотите на чувствителността на първия.

Да кажа на човек който преценява хората в регистъра на чувствата и се самоопределя предимно на езика на чувствата, че чувствителността му е недоразвита, е още един пример за безмерната ми арогантност.

Но все пак съм Телец и искам да напомня на друг Телец, че не ни приляга да се самообвиняваме, особено за това, че някой все още не е пораснал достатъчно за да оцени прелестта ни.

Ако мислиш, че си струва текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога

Снощи четох в един блог, че авторката му е направила аборт по желание, защото е преценила, че е твърде млада, за да стане майка, че не би било добре нито за нея, нито за детето. Разбира се, когато човек споделя такива неща в блога си, последват коментари; в случая имаше и такива, които я представяха като глупачка, щом е допуснала да забременее, че е глупачка, понеже се е любила с не този когото трябва и пр.

На същата възраст и аз направих аборт, скоро след сватбата си. Година по-късно родих, след развода. И двете ми решения бяха приети драматично от повечето ми познати, но ги взех съвсем хладнокръвно и никога не съм съжалявала.

Преди няколко дни видях познати на моята възраст, на които се е родило второ дете и си казах, че е доста глупаво да си въобразяват, че това ще ги направи брака им по-смислен и щастлив, особено след като не се е получило така след раждането на първото дете. Щастлива съм, че други познати се отказаха от подобен експеримент и по живо по здраво се разделиха.

Във връзка с любенето, забременяването, аборта и раждането искам да уточня следното:

В 21 век е възможно да забременееш, въпреки съвестното прилагане на контрацепция.

Не се любим само с тези, за които сме сигурни, че искаме да имаме общи деца. Дори и когато сме сигурни, дори и при сключен брак, може да не смятаме, че всяко време е ОК за забременяване. Или трябва изцяло да обвържем сексуалността с репродуктивните функции?

Да, за да се зачене дете са нужни двама души, но го износва един. Мисля, че негово е правото на окончателното решение дали да предостави тялото си като пространство за растеж на друго човешко същество, също както решаваме дали да приемем някого да живее в апартамента ни.

Другият въпрос е дали създателите на детето биха искали да се ангажират с отглеждането му и ако го направят, какви биха били последствията и за детето и за тях самите.

Ако жената използва правото си и избере да роди дете, което мъжът не желае, не мисля, че е в правото си да настоява мъжът да го припознае или да се ангажира с отглеждането. По-големите права водят до по-големи отговорности.

Ако жената избере да роди, но не и да отглежда детето, не би трябвало да предявава каквито и да е претенции относно отглеждането му. Отговорността е поета от друг. Това му дава права да взема решения.

Иначе на теория не е хубаво да правиш аборт, да се откажеш от отглеждането на вече родено дете, да го отглеждаш без баща и пр. Но това е теория. И не е единствената.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат този текст, гласувай за блога тук.

ОК. Знам за доста от тенденциите които движат света и региона. Освен че избирам да търся информация за тях, умея и сама да наблюдавам и откривам. Защо не се възползвам от някои от достъпните за мен, след като бих могла да изкарам пари? Защото не ме кефят.

Има и такива, от които бих могла да се възползвам като потребител. И това не правя, освен ако не бъда поставена на много тясно.

Повечето хора се държат така, сякаш нямат избор, без да си дават сметка че приемането на ролята на принудения не ги освобождава от отговорност.

Да, именно хора, а не абстракции или природни явления, създават повечето тенденции, включително тези, които не водят до нищо добро в далечен план. Някои поне го правят с надежда за удовлетворение, но други го правят от фатализъм. Което е още по-жалко.

Мисля, че когато нещо е направено от човек, то може да бъде поправено или развалено от човек. В тази категория попадат много повече неща отколкото обикновено осъзнаваме.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат този текст, гласувай за блога тук.

“… опасно разнебитени стълби … малко и толкова мръсни прозорци … Дървените подове, метени веднъж в годината … Никаква друга светлина освен газените лампи, горящи ден и нощ … мръсните вонящи тоалетни в тъмния коридор. Никаква прясна питейна вода … мишки и хлебарки …

През зимните месеци … как страдахме от студа. През лятото страдахме от жегата …

В тези дупки, развъдници на болести, ние малките, заедно с мъжете и жените се трудехме по 70-80 часа на седмица. Включително събота и неделя … В събота следобед се появяваше табела: “Ако не дойдеш в неделя, няма нужда да идваш в понеделник.” … разбити детски мечти за почивен ден. Плачехме, защото в крайна сметка бяхме само деца …”

1909

“Хиляди и хиляди (20 000) напускаха фабриките от всички страни, всички вървяха към Юниън Скуеър. Беше ноември, студената зима дебнеше зад ъгъла, ние нямахме кожени палта за да се стоплим, но там беше духът, който ни водеше напред и напред …

… млади хора, повечето жени, вървяха и не се интересуваха какво може да се случи … гладът, студът, самотата … Просто не ги беше грижа точно в този ден; това беше техният ден.”

Все повече жени се присъединяват към профсъюзите, в над триста фабрики работниците постигат своите искания.

“Опитвахме се да се образоваме. Канех момичетата у нас, и се редувахме да четем поезия на английски за да се учим да разбираме по-добре езика.”

1911

Пожарът, избухнал в Triangle Shirtwaist Company, обхваща осмия, деветия и десетия етаж – твърде високо, за да бъдат достигнати от пожарникарските стълби, но половината от нюйорксите работници прекарват по около 12 часа над седмия етаж. Според закона, вратите на фабриките трябва да се отварят навън, но в тази фабрика те се отварят навътре. Законът забранява заключването на вратите в работно време, но в тази фабрика те обикновено са заключени, за да може служителите да се проследяват по-лесно…

” … крещящи мъже и жени, момчета и момичета се тълпят край прозорците и се хвърлят долу на улицата. Те скачат с горящи дрехи. Косите на някои момичета горят. На улицата се чуват един след друг тъпи удари от падащите тела и растат куповете с мъртви и умиращи…

От отсрещните прозорци се наблюдава отново и отново една и също: момичета, които се прегръщат, за да скочат заедно.”

Следват още пожари. И злополуки. И болести.

1912

“Сейди е интелигентно, спретнато и чисто момиче, което винаги е работило в бродирачни фабрики … В своята работа тя използва бял прах (тебешир или талк обикновено), който се нанася по перфорирания модел, и оттам върху плата. Прахът, обаче, се разпилява лесно … Последният й работодател започва да използва бял оловен прах, смесен с колофон, което е по-икономично, тъй като прахът не може да се изтрие и да се налага да бъде нанасян отново.

Никое от момичетата не знае за промяната в праха, нито опасността от неговото използване …

Сейди е била много силно, здраво момиче, с добър апетит и тен; става невъзможно да се храни … ръцете и краката й се подуват, вече не може да използва едната си ръка, зъбите и венците й посиняват. Когато накрая се налага да спре работа и я лекуват месеци наред от стомашни проблеми, нейният лекар я изпраща в болница. Там прегледът показва че има оловно отравяне.”

По това време, високо платени служители на Американската федерация на труда (голям профсъюз, е който не членуват цветнокожи и неквалифицирани работници), се намират в модерен морски курорт. Това се отразява от местната преса в Атлантик Сити:

“Тази сутрин, увлечен в игра на плажен бейзбол с президента Сам Гомпърс, секретаря Франк Морисън и други лидери на АФТ , Джон Мичъл, бивш председател на съюза на миньорите, изгуби диамантен пръстен на стойност $ 1000, подарък от неговите почитатели, след прекратяването на голямата стачка в Пенсилвания. Капитан Джон Бърк, дългогодишен охранител, откри пръстена, при което Митчъл отдели стодоларова банкнота от пачката която носеше в джоба си и я подаде на капитана като награда.”

Високо платените лидери на АФТ са защитени от критики по време на строго контролираните срещи и от специално наети отряди, които първоначално са били използвани срещу стачкоизменници, но впоследствие за сплашване и пребиване на опоненти вътре в самия профсъюз.

В тази ситуация – ужасяващи условия на труд, екслузивност на профсъюзите, радикално настроените работници, заедно със социалисти и анархисти създават профсъюз от нов тип – Индустриални Работници на Света през 1905. На срещата се създава конституция, в чийто преамбюл четем:

“Работническата класа и класата на работодателите нямат нищо общо. Не може да има мир, докато гладът и нуждата измъчват милиони работещи хора, а малобройната класа на работодателите притежава всички хубави неща.

Между тези две класи борбата трябва да продължава докато всички работници се сплотят не само в областта на индустрията, но и на политиката и сложат ръка върху онова, което произвеждат с труда си, чрез икономическа организация на работническата класа, която не сътрудничи с никакви политически партии…”

Така се заражда социалистическата заплаха в САЩ.

(Преведено за вас от книгата “20 век” на Хауърд Зин)

ако смяташ, че си струва да бъде прочетено от повече хора, гласувай за този блог.

“В непроветрени стаи, майки и бащи шият денем и нощем. В домашните цехове (“sweatshops” в оригинала) се работи по-евтино отколкото във фабричните … А децата трябва да оставят игрите за да бъхтят редом с по-големите …

През цялата година в Ню Йорк и други градове можеш да видиш деца, които излизат и влизат в тези жалки домове. В нюйоркския Ийст Сайд ги виждаш на всеки час – бледо момче или слабичко момиче – с помръкнали лица, с гърбове превити под тежкия товар на дрехите, натрупани на главата или раменете, с напрегнати мускули…

Не е ли жестока тази цивилизация, която позволява на малките сърчица и малките рамене да се превиват под тези присъщи на възрастните отговорности, докато в същия град, домашно кученце е нагиздено с бижута и настанено удобно в кадифен дамски скут на някой от красивите булеварди?”

Миналата седмица надрасках едно ревю за книгата на Ленокс “Погребала ли е науката Бога”. Той запали искрата на спорове относно съществуването на Бог и дали Ислямът  е нещо хубаво или лошо.

В тази връзка писах за моята религиозност, както и за интереса ми към фактите.

Всичко това е въведение към поредицата текстове, които Майя Маркова, биолог и твърд фен на научния метод и противник на теизма, креационизма и пр. започна да пише в блога си за да защити науката. Опитах се да обясня, че нито Ленокс нито аз нападаме науката.

Мисля, че тук четат хора, които биха били заинтригувани от нейните текстове и ако желаят могат да проведат интересни спорове там. Признавам, че аз самата нямам сили да участвам активно, но ще следя.

Така че, каня ви при Майя:

В защита на науката 1

В защита на науката 2

В защита на науката 3