полетът на костенурката

До какви изводи стигат хората не ми е кой знае колко интересно. По-интересно ми е по какъв начин го правят.

Понякога хората смятат, че са единодушни, но всъщност са стигнали до едно и също вярване, следвайки различни методи и различна “логика”.

Понякога се убиват да спорят, без да подозират, че всъщност са съгласни.

Понякога това ми е забавно, друг път досадно, трети път фрустриращо, а четвърти път ми е все тая.

Понякога казвам, че след няколко години може да стана (будистка) монахиня. Обикновено не ме вземат насериозно (както е видно от вдъхновената от мен поезия) или ми казват, че няма да издържа в усамотение. Истината е, че на усамотение издържам, но се страхувам, че монашеският живот би могъл сериозно да попречи на усамотението ми. Понякога казвам, че бих живяла в кибуц, но съм сигурна, че и там няма да бъда оставена на мира.

Ироничното е, че точно в такива общности човек е най-малко сам. Точно в такива общности той е притиснат да спазва куп правила, които ми изглеждат доста произволни: ако общността се светска или немонашеско-религиозна, тя кове в движение своите правила (ако е млада), т.е. правилата се определят или авторитарно или демократично, но не в смисъла, в който аз разбирам демокрацията – като плурализъм, като толерантност към всеки и всичко, което не сее омраза и не си поставя за цел да наранява, а не господство на мнозинството над малцинствата. Ако е религиозна, правилата са дадени отдавна и непроменими.

Може би смятате, че човек би бил свободен в хипи-комуна? Ъммм … дали наистина би бил третиран толерантно ако си позволи да сподели, че намира известен смисъл в либертарианството, да речем, или че намира секса между мъже за неестетичен?
Когато бях в гимназията, мечтаех някой ден да живея в една къща с приятелите си. Малко по-късно, когато в къщата започнаха да се навъртат твърде много приятели, просто се махнах. И да, всички изглеждаха красиво единодушни в преценките си за тази и други мои постъпки. След известно време, в една от следващите ми къщи отново се оформи общност, на което сложих кръст с голямо парти по случай 25 годишнината си. Оттогава насам се придвижвам към все по-уединен живот.

Не че не продължавам да констелирам някакви мини общности, не че не допускам дората до себе си, но се старая да не допринасям за образуването на задушаващи общества, в които от един момент нататък никой не може да се приближава до себе си без останалите да се почувстват предадени.

Убедена съм, че всички сме свързани по начина, по който го формулира Мартин Лутър Кинг – в една мрежа от взаимозависимост, от която не можем да избягаме, че идеалът на капиталистическия индивидуализъм е илюзия. В същото време не вярвам и в комунистическите общества, чийто тоталитаризъм прави индивидуацията невъзможна. Да живееш според “всяка коза за свой крак” е толкова отблъскващо, колкото и да живееш в общество, в което всички се наричат братя или другари. Вярвам в общност, която е отвъд двете – свят, в който всеки смирено осъзнава зависимостта си от всички останали и приема отговорността си към тях, но е свободен да бъде себе си. Този свят се управлява от толерантност и уважение към всички, включително към себе си, а не от политическа коректност. В този свят не се чувстваш предател, когато отидеш на риба с един приятел, вместо да отидеш на пикник с всички, а следващият уикенд, същият този приятел не ти се обажда, понеже е решил да пие бира с някой друг.

И не че аз не бих понесла манастира такъв какъвто е. Боя се, че манастирът не би понесъл мен.

гласувай, за да съм напред в класацията

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Докато четях статиите за Папа Бенедикт в Newsweek, натрапливо мислех за Мергюл – почти натурална блондинка на не повече от 25, която слуша чалга, чете книги и би искала да роди няколко деца.

Веднъж, докато пътувахме за Кърджали и обсъждахме моята религиозност, тя каза, че най-много от всичко обича Аллах и винаги ще го обича – повече от най-близките си хора. Нямах чувството, че се шегува, но и не можех да я разбера. Днес, докато четях за Папа Бенедикт, разбрах и приех думите й като най-естественото нещо на света.

Въпреки че споделям възгледа, че религиозните чувства идват отвътре, съм напълно съгласна и с Бенедикт, че Бог е Истина с главно И, че съществува преди и извън хората и институциите, че истината е единствената власт и тя изисква подчинение.

Макар че в юношеството започнах да симпатизирам на Исус, какъвто го познавах от “Последното изкушение” на Казандзакис, “Майстора и Маргарита” на Булгаков и “Jesus Christ Superstar”, не мога да се самоопределя като християнка. Макар че много харесвам Аладин, Саладин, Насредин, Суфите и един от мюезините, купувам книги за исляма, не се самоопределям като мюсюлманка. Въпреки това, смятам, че Мергюл, папа Бенедикт и аз имаме предвид едно и също нещо.

По случай днешния празник – навършвам 37 – поздравявам всички с Възкресението, Пасха, Коч Байрама и Гергьовден, а на Мергюл пращам целувки.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Наскоро отново говорихме за щастието, и някои ученици казаха, че едно от условията да бъдеш щастлив е любовта, дефинирана като “да бъдеш всичко за някого”.

Ужасно ме е страх да не би някой да реши, че съм всичко за него.

Първо, не бих могла да отговоря на толкова високи очаквания.

Второ, дори и другият да си въобразява, че отговарям, все някога ще осъзнае истината и ще го заболи, след което ще изпитва чувства, които е вероятно да ни попречат да бъдем приятели.

Трето, представата за “всичко” по странен начин изключва много от нещата, които в действителност бих могла да съм за въпросния човек.

Предпочитам веднага да изчезна от нечий живот ако усетя, че в главата му се промъква желанието да ме провъзгласи за всичко в живота си.

Често ми казват, че съм лишена от романтичност. На мен пък въпросната романтичност ми намирисва на сантиментален кич, ама айде …

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Някои от хората, които искат да сме близки, не ме познават. Не ме познават, защото всъщност не се интересуват от мен. Смятат, че съм им нужна, за да запълня някаква празнина. По някое време започват да ме ненавиждат, понеже не пасвам точно на празнината. Заблудили са се още в началото, когато са проектирали върху мен представата за приятел, любима, дъщеря и пр.

Всъщност, тези хора не се интересуват и от себе си. Иначе щяха да открият, че тази празнота не се запълва с хора, а с нещо, което трябва да открият сами. Това се осъзнава в уединение – нещо, което въпросните личности избягват, понеже ги плаши и отегчава.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Опитах се да покажа на Х, че трябва да направи съзнателен избор. За съжаление, той непрекъснато прави избори, продиктувани от ирационални страхове, от стремежа да си спести неудобството и болката. Когато човек е воден от тези съображения, възможностите му за избор се стесняват, страховете му да не се сблъска с нещо извън смаляващия се кръг на възможностите расте, а животът му става все по-ограничен и посредствен.

Мисля, че това не е типично само за Х. Това е резултат от цялостната ни култура, инфантилната култура на удобството и незабавното задоволяване на желанията. Хората очакват, че като правят живота си все по-удобен и безболезнен, незабавно задоволяващ желанията, ще станат по-щастливи. Напротив. Те стават все по-soft, все по-неспособни да отложат удоволствието, все по-нетърпящи неудобства. Т.е. човечеството се движи не напред към зрелостта, а към инфантилното, бебешкото състояние.

Има една подробност, обаче – растящите капризи и раздразнителност се облекчават с непрекъснато нарастващо удобство и скорост на задоволяване на желанията, но това струва пари (примерно). Въпросът е кой ще плаща сметката.

В България хората се радват на дълго детство на издръжка на родителите си. Вярва се, че излизането от него бележи края на “най-хубавите години”. То е като изгонване от Рая. След това някои се опитват да си възвърнат Рая като изкарват сами пари, но … хората продължават да страдат, защото не искат да пораснат.

Да, хората бачкат здраво в определени периоди, с огромно отвращение, за да заплатят за удоволствията си. И колкото по-голямо е отвращението, толкова по-голяма се очаква да бъде наградата. След което наградата никога не изглежда достатъчно голяма; удовлетворението не настъпва никога.

А ако хората умееха да дават истински, те щяха да могат да се отпуснат в каквото и да е и да са щастливи да вършат дори работата, която не е предназначена за кеф, понеже са се впуснали в нея като в игра. Вместо това, те обикновено са заети с роптаене срещу неудобството и опити да го ограничат, да дадат по-малко, да платят по-ниска цена – което е част от поведението им на купувачи – всеки търси най-добрата сделка и гледа да не се мине да плати и стотинка повече.

По този начин се определят и взаимоотношенията между хората. Те подхождат един към друг като консуматори, които са твърде заети да пресмятат, да сравняват, да внимават да не дадат повече, отколкото ще получат.

Каква е моята алтернатива? Алтернативата на човека който от малък мечтае да порасне. Това е желанието да ставаш все по-могъщ – знаещ и можещ. Нямам предвид манията на Тигъра. Искам да разбирам света и себе си, да виждам моделите, които ни движат, да живея в хармония с вселенските акони, а не да господствам над всичко. Искам да еволюирам, да стигна до съвършенството, т.е. да открия щастието в себе си и да видя дали има нещо отвъд. И все пак живея в свят, в който повечето хора вървят в обратната посока.

Може би винаги е било така – масите са вървели по посока на удобството. Имало е индивиди, които са вървели обратно на течението. Те са пробивали в неизвестността, създавали са временни неудобства и хаос, и ако са имали късмет, масите са решавали, че новооткритото ще направи живота им по-удобен и са инвестирали в него. Ако са смятали, че няма да доведе до такава полза, са отхвърляли откритието, а понякога да наказвали откривателя. След време човечеството е преоткривало някои отхвърлени идеи, понеже е стигало до етап на развитие, в който може да ги оцени. А как е стигало дотам? Благодарение на плуващите срещу течението, на ходещите по ръба на хаоса.

Мисля, че желанието да пробиеш в неизвестното е нещо, с което се раждаме. След това започваме да осъзнаваме, че морето е дълбоко, но много от нас не се научават да плуват, а си остават на брега, където са останали родителите им и повечето им познати и приятели.

Липсват модели – мъдри възрастни, които са направили своите пътувания, които могат да хванат младите за ръка и да ги поведат към техния right of passage, да им покажат и други светове, да ги блъснат във водата.

Аз искам да направя своето пътешествие и като се върна, да разкажа за него. Всъщност пътешествието не е само едно. Качвала съм се на лодката и съм пътувала и съм се връщала, и съм разказвала. Може би ще направя още много пътувания – все по-надалече, в различни посоки, ще добавям още и още острови на картата – някои го правят под формата на романи. Интересно докъде ще стигна.

Може би прекарвам твърде много време на брега, за да оправдавам пътуванията си. Все пак се налага – нали трябва да осигуря екипировка и supplies – и това ме свързва с хората, не само споделянето на моите открития. Може да е досадно, но за да пътувам, се налага да се уча да надхитрявам хората от време на време. Например да ги заблуждавам, че не съм чак толкова различна, понеже е рано да им покажа колко са подобни на мен.

Животът е като игра. Пътешественикът понякога е и трикстер. Може би това ме отличава от героите на Пауло Коельо – доколкото си ги спомням, на тях никога не им се е налагало да хитруват.

Животът е весел. И все пак ми е тъжно за децата, които стареят на брега.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен