полетът на костенурката

Докато четях статиите за Папа Бенедикт в Newsweek, натрапливо мислех за Мергюл – почти натурална блондинка на не повече от 25, която слуша чалга, чете книги и би искала да роди няколко деца.

Веднъж, докато пътувахме за Кърджали и обсъждахме моята религиозност, тя каза, че най-много от всичко обича Аллах и винаги ще го обича – повече от най-близките си хора. Нямах чувството, че се шегува, но и не можех да я разбера. Днес, докато четях за Папа Бенедикт, разбрах и приех думите й като най-естественото нещо на света.

Въпреки че споделям възгледа, че религиозните чувства идват отвътре, съм напълно съгласна и с Бенедикт, че Бог е Истина с главно И, че съществува преди и извън хората и институциите, че истината е единствената власт и тя изисква подчинение.

Макар че в юношеството започнах да симпатизирам на Исус, какъвто го познавах от “Последното изкушение” на Казандзакис, “Майстора и Маргарита” на Булгаков и “Jesus Christ Superstar”, не мога да се самоопределя като християнка. Макар че много харесвам Аладин, Саладин, Насредин, Суфите и един от мюезините, купувам книги за исляма, не се самоопределям като мюсюлманка. Въпреки това, смятам, че Мергюл, папа Бенедикт и аз имаме предвид едно и също нещо.

По случай днешния празник – навършвам 37 – поздравявам всички с Възкресението, Пасха, Коч Байрама и Гергьовден, а на Мергюл пращам целувки.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Посетихме Стара Загора заради Митaка. Преди две седмици ми изпрати e-mail – че чете блога ми и иска да подари китара на Стоян. Ето как се запознахме. После и аз прочетох негови неща. Бях безкрайно изненадана да открия хипи, което да е родено десетина години след мен, понеже дори моите съученици не четяха Керуак. Благодаря ти, че ме върна в онези времена, Митак.

В събота се запознах с клана на Митко – сестра му, бъдещия зет (с когото пишат магически реализъм), приятелката му. Беше голямо облекчение да видя възрастни, които се обличат като мен, които разбират нещата които говоря, които забелязват когато царят е гол, които могат да се смеят не само когато се разказват вицове или някой се подхлъзне на динена кора. Когато ги прибавя към шепата други такива приятели, изглеждам още по-нормална дори като се погледна отстрани.

А новата китара на Стоян е СУПЕР! Чак на мен започна да ми се свири пак.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Интро

Предизвикаха ме да участвам в една сватовническа игра – да представя свой необвързан познат. Представям ви Жабата, с която не сме се виждали от лятото на 1995 и доскоро почти не бяхме поддържали връзка, но така или иначе, винаги сме се познавали – още преди да се срещнем. Тогава бях във втори курс, а тя в първи. Не помня откъде се познаваме, но се оказахме съседки. Обожавах къщата, в която живееше на квартира. Атмосферата на сегашния ми апартамент, особено кухнята, в която понякога някой се отбива, леко напомня за нея, но много леко.

После за малко живяхме заедно, но почти никак, за съжаление, защото аз се преместих малко след това, понеже сложих край на рекордно краткия си брак. Всъщност тя ми беше кума, заедно с още един прекрасен мой приятел, за когото ще пиша някой ден. И като съм подкарала така, ще представя и младоженеца, както се каня отдавна, защото си струва да го познавате. Поне само заради картините му. Но всяко нещо с времето си.

Не, не искам това да се превръща в разказ за мен, но няма как – ние сме свързани. Сега си мисля, че ако не се бях омъжила, а после изчезнала, можехме да поживеем заедно като волни госпожици и кой знае какъв щеше да е сега животът ни, но не съжалявам за нищо. Нали и ти, Жабке?

Ето я

Ако харесваш мен, ще харесаш и нея. Това, по което се различаваме е, че тя е много по-романтична от мен и, струва ми се, доста по-търпелива или по-нерешителна, не знам.

Може би й се иска да прилича на Мечо Пух, но по-скоро прилича на Прасчо – едно по-плахо и чувствително животинче. Може би трябва да поскача като Тигър, за да падне в средата и да стане Пух.

Тя обича красивите неща – книги, музика и всякави изкуства.

Тя обича да пътешества по света.

Тя никога няма да се превърне в лелка.

Тя има лице и очи, които би било хубаво някой да нарисува – с маслени бои.

Тя е човек, с когото можеш просто да бъдеш, без никога да скучаеш. Освен това може и доста да се посмееш. Понеже съм честна, ще добавя, че понякога е като палавите феи, но няма да разкажа нищо.

На нея принадлежи мисълта, че любовта няма нищо общо с понасянето.

Никога не съм й казвала, че когато съм я виждала да готви леща или да реже лук за салата, съм се изпълвала с вдъхновение и копнеж и аз да правя красиви неща.

Преди много години, когато й бях писала нещо в духа на “Не искам повече да си имам работа с мъже”, тя ми беше отговорила, че се учудва какво може да имам против брака. Ако на нея някога й бил предложил някой, който да й харесва, щяла да се омъжи. В тази връзка й отговарям след повече от 10 години: ако и на мен ми се случи, ще те поканя отново за кума. Без майтап. Ако не се случи, бихме могли да сключим брак двете в някоя толерантна към нас страна. С този акт ще подкрепим новоизгряващата институция на хомосексуалните бракове и ще влезем в новините: “Две претенциозни стари моми сключват брак.”, след което ще валят интервюта.

Забравих да добавя, че пее страхотно и има талант на актриса. Винаги ми е напомняла за Невена Коканова.

Не съм сигурна дали е фея или принцеса или и двете заедно. Целуни Жабата!

и продължавай да гласуваш за мен 

Не бях сигурна дали крехкият като птичка дядо, пристъпващ внимателно е той. Пресякохме набързо и на метър от него отново не бях сигурна, но казах “Здравей!”. Той беше.

“Не си минавал скоро.”

“Ох, аз вече броя крачките. Остарях изведнъж. Остарях и духом.”

После разказа набързо история, за да е полезен на Стоян. Искаше ми се да говорим още, но не бях сигурна дали може да стои дълго прав.

“Имаш ли нужда от нещо?”

“От какво да имам нужда? Имам нужда от една дълга почивка. Може да замина някъде на почивка. В някой санаториум.” Намигна.

Това означава, че скоро ще си отиде. Предполагам, че няма да го срещна повече.

Погледнах го в гръб. Обувките му изглеждат огромни. Смалил се е.

Поплаках си по пътя до пицарията. И там поплаках.

Не искам да се натрапвам, но бих искала да направя нещо за него ако има нужда от помощ. Ако не го притеснявам.

Искам да съм сигурна, че когато се наложи, има на кого да се обади, че в последните си мигове ще е спокоен, че си отива като джентълмен. Това е въпрос на логистика. За другото – надявам се, че ще бъде наред. Няма как да му дам “Тибетска книга за живота и смъртта”, нито пък да я чета край леглото му. Просто не искам да има болка и страх в последния момент, така че ще мисля за него и ще се моля всичко да е ок.

После се сетих, че мога да се обадя на Миро. Предположих че са близки, защото веднъж ми беше казал, че Мистър Стоев всъщност има действащ мобилен телефон, пък и съм виждала майка му да говори с него, докато хапва в тяхното ресторантче. Оказа се точно така. Казах на Миро да предаде на майка си, че ако мога да помогна с нещо – с пари, с услуга, с каквото и да е, може да ми се обади.

Докато вървяхме, разказах на Стоян някоя и друга малка историйка. Пак поплаках. Стоян каза, “Той ще се прероди.” “Кой знае.”, казах аз. “Всъщност може да постигне Нирвана.”, каза Стоян. “Може би.”

Винаги съм знаела, че Мистър Стоев е щастлив човек, но днес проумях още нещо: че искам да живея като него – без да вдигам шум около себе си, без да се опитвам да направя нещо велико - просто да следвам любопитството си, да давам каквото мога и да не страдам че не мога да направя повече, да се радвам на това което имам, да не се страхувам.

Преди малко прочетох това интервю с Мартин Карбовски. И аз искам да светът стане ясен и разбираем поне мъничко. И аз преувеличавам, когато пиша за лайна и хлебарки. Признавам, че и аз понякога чакам на невярващите да им се случи това за което пиша, за да разберат, че кафявото по стената не е тапет.

Да, отговарям на всички изисквания за да пиша за Женското Списание, и да, мога да пародирам и стила, за да отговоря на очакванията на аудиторията, но защо да го правя? Защо да не бъда свободна като Мистър Стоев и Мартин Карбовски и да не се поддавам на натиска да бъда посредствена.

Мистър Стоев е споменат и в тези текстове:

Кой сте Вие, Мистър Стоев?

Имало още добри хора

На ти с Граф?!?

Айрис

Дамата на сърцето ми

Образователни филми за соц-а и още нещо

Карбовски е споменат тук.

Както всички знаят, трудно ми е да говоря на “Вие” онлайн, особено с хора, които коментират в блога ми - някак ми изглеждат твърде близки … освен ако не ми изглеждат прекалено докачливи, разбира се

Днес, обаче, откривам Графа, който пък не може да говори на “ти” Предположението ми следното: Графът е от Онези Джентълмени. Но станалото станало. Успокоявам се с факта, че от няколко години сме на ти с Мистър Стоев Прибавям факта, че не съм в първа младост, както и това, че винаги съм мечтаела да се пенсионирам.

Представям новия пенсионерски блог. Съжалявам, Графе, но първият е тук. Надявам се тази нетърсена и неочаквана публичност да не те притеснява. Поздрави на внука, който те направи част от нашето братство

Колко жалко, че баща ми, който пише прекрасно, няма блог.

подхванах да чета businessweek и попаднах на статия за анджелина джоли. гледала съм някой и друг филм с нея (май само 2) и никога не съм я харесвала. напомня ми на една позната и ми изглежда твърде агресивна. спомням си как една приятелка й се възхищаваше - че осиновила дете и пр, а после четох ученическо есе за нея. спомням си и някаква истерия около снимката на новороденото й дете. не съм въсхитена от факта, че брад пит живее с нея, а не с дженифър анистън, която ми е симпатична в тази история май заключенията ми за това кой какъв е се основават най-вече на интуицията ми и чувствата, които пораждат у мен снимките на участниците.

да, мислех, че анджелина джоли вдига твърде много шум около себе си и не съм се задълбочавала да разбера за какви каузи се бори.

но сега като прочетох “перфектният медиен манипулатор” от джон файн, взех че нещо му се ядосах на тоя файн. да се съмняваш в мотивите на конкретната личност анджелина джоли е едно, но да се съмняваш в благородната мотивация по принцип в съвсем другп. не знам дали скоро ще се сетя да разбера нещо повече за подвизите на джоли, обаче се питам “защо не?”, откъде накъде да е невъзможно джоли да е новата майка тереза? защото е хубава, млада и богата ли? защото е светска личност? защото спи с брад пит? защото е звезда?

какво се опитва да ми пробута тоя циник, файн? че егото е единственото нещо, което движи тези, които изглеждат по-добре и имат повече пари и слава от самия него? не, май се опитва да ми пробута повече - че егоистичниоте мотиви са единственото, което стои зад алтруистичните постъпки.

какво означава това “варварката стана светица, която стана … историята на джоли постоянно ражда нови епизоди”? а защо не? нима хората не се променят? или този сценарий има един-единствен вариант - хората стават все по-големи егоисти?

файн е типичен представител на “негативно-новинарските медии” (чети “дъ-то на прасчо”, продължение на “даото на пух” - намират се по книжарниците все още, надявам се; ако не, мога да ги пратя на файл на английски). добре, че са такива като негода ни отварят очите, иначе току виж сме повярвали и в детските приказки и някои от нас решили да се борят с ламята и да спасят земята.

майната ти, господин файн! аз имам нужда от герои. всеки има нужда от герои, особено от такива, които са родени обикновени хора, а не богове. те всеки ден ни напомнят, че ние самите можем да бъдем такива. ето защо не мога да се смея дори на героите, които днес е модерно да се смятат за рожби на соц. пропагандата - момчето с откъснати ръце, което става художник ( воля) , момичето, което се научи да скача отвисоко в басейна (четвъртата височина), володя дубинин (най-младият син на партията ... не разбирам защо джоан роулинг да е по-добра от лев касил), и превърналия се в нарицателно митко палаузов.

господин файн, прочетете малко психология и ще разберете, че всеки има нужда от герои - точно затова народните приказки са оцелели ( и тия на андерсен) и до днес, а децата ни гледат супермен и батман. всеки има нужда да спаси душата си, а оттам и света. за справки - к.г. юнг, да речем, ако не вярвате на далай лама

някои хора са доста по-сложни, отколкото ни е удобно да вярваме си мислих днес докато си вземах сутрешен душ и си спомнях вчерашния разговор с момичето от книжарницата. тя каза “аз се възхищавам от него”. а аз преди два месеца се опитвах да намеря думи, с които да кажа, че този човек е някак fishy … да, един ден се изплаших от него, след като любезно поговорихме 1 минута. после отново ми беше напрегнато когато ми каза, че съм си избрала страхотни книги. много е притеснително когато не знаеш какво да мислиш и, както казва е.дикинсън, как да приготвиш сърцето си.

вчера имах чувството, че преминах през хартиена стена когато чух, че си купил същата книга, която си купувах и аз. тогава реших да проговоря и споделих, че винаги съм имала някакви гадни чувства към този човек без да ми е направил нищо. да, чешит е, да може би се държи гадно, но възможно ли е човек, който чете толкова много книги, които ми харесват, когото съм виждала да се отнася с такава любов към жена си и децата да е такава гадина …

каквато всички казват, че е … сетих се, че всъщност съм приела нещата, които някога ми е казвала една някогашна приятелка…а повечето неща, които ми е казвала впоследствие се оказаха далеч от реалността, ама тъй като този човек не е бил в центъра на вниманието и не съм имала възможността да науча нещо за него, нито пък ме е интересувало и … така си е останало отношението ми към него…лесно е да приемеш това, което ти казват приятелите, понеже те в доста от случаите си вярват.

ето така се оставяме да ни промиват мозъците с неприязън, която често идва от неразбиране и страх от различния от теб.

о, да, безспорно се е държал грубо и е направил нещо гадно, но кой да седне да мисли защо? нали е по-лесно да имаш готови убеждения!

а хората понякога се оказват по-сложни отколкото ни е удобно да вярваме

Борис Гребенщиков от руската група “Аквариум”. Носех го на огромна значка, която си бях направила сама: самият Борис до бюста на Сократ.

Тогава нямаше Интернет в началото на перестройката. И списание Спутник (руският reader’s digest) беше дефицитно. А точно там излезе статия за Аквариум. Исках да имам тоя брой заради снимките, обаче така и не ми стигна куража да откъсна страниците от екземпляра в окръжната библиотека. Няколко пъти сънувах кошмари … докато една съученичка успя да намери брой, даже накрая май имах два Моите съученици винаги ми подаряваха неща, които много искам - от кънки, през течен шоколад и сладко от смокиини, до списания с Борис

Горният клип е от един от любимите ми филми АССА. По-голямата част от музиката в него е на Аквариум. Тоталитаризъм, мафия и любов в едно. Няма да го разказвам. Дано успееш да го намериш. На клипа се вижда мрачен ден в Ялта, която мечтая да посетя. Може морето на север да е мрачно, но Ялта ми се вижда вълшебна … като Город Золотой, за който се пее в тази песен.

Не ми беше хрумвало да потърся нещата на Аквариум в нета, понеже съм запомнила тези песни по друг начин - на касети и плочи. Сигурно има и други прекрасни, тъжни романтични текстове и музика.

днес дойде един човек по работа и стоя в офиса повече от час и половина, при положение, че можеше да си тръгне след 15 минути. накрая даже му казах да си тръгва. естественият въпрос беше “гониш ли ме?”.

това ми се случва почти всеки ден - да дойде някой когато работя и да забрави да си тръгне. ако не ми се случи, то очаквам да се случи и ми е напрегнато.

приемни часове? ясно написани на вратата? никой не ги спазва.

очевидно е, че трябва да стана твърда и да отпращам хората, които се оявяват извън указаните часове, особено ако въпросът не е на живот и смърт. иначе ще полудея!

не знам на какво се дължи тази отстъпчивост. защо не мога на десетата минута да кажа, че имам много работа? ако не се справя скоро сама, ще трябва да се обърна към психотерапевт!