полетът на костенурката

Преди време, когато писах за романтичната немска душа, един от коментиращите се опита да ме опровергае като ми предложи да прочета / гледам “Смърт във Венеция” на Томас Ман. Тези дни Томас Ман ме повика, за да ми предложи книжлето (само 100 страници). Макар че преводът (преднамерено архаичен и словотоворчески) да беше забавен, не успя да ме забави толкова, че да губя връзка между началото и средата. Да, Ман е умозрителен и либерално ръсещ митологизми, ноо … книжката си струва с изумително точната картина на любовната лудост.

Известен и уважаван възрастен писател се влюбва в красиво момче (на не повече от 13, предполагам), което е отседнало със семейството си в същия хотел за морска ваканция. Възрастният мъж е немец, а момчето е поляк. Любовта остава несподелена.

Предполагам, че вече споменатият коментиращ е целял да ми покаже отвратителността на немската природа. Аз, обаче, не успях да се отвратя дори когато възрастният мъж се остави в ръцете на фризьора, за да боядиса косата му и да гримира лицето му, във внезапен порив да се хареса. Въпреки че не харесвам възрастни мъже с боядисани коси, още по-малко с грим (освен ако не е сценичен). Всъщност в първия миг изпитвам отвращение, но в следващия, на осъзнаването, отвращението се трансформира в тъга. (Може би единственото изключение е Любчо Аптеката - вече покойник и непознат на по-младите, пък и забравен от връстниците ми: винаги спретнат господин, облечен в светли дрехи, с шалче, за когото знаех от майка ми, че е познат на баба и е “много интелигентен човек; знае няколко езика.” Видът на Любчо  не ме отвращаваше, нито ме натъжаваше; по-скоро ме изумяваше и будеше уважение). Да хвърли камък този, който никога не е искал да се хареса.

Ах, да. Знам за педофилията, зоофилията и некрофилията, за канибализма и серийното изнасилвачество, но продължавам да твърдя, че в сърцевината на всички тези перверзии (дума, отсъстваща от активния ми речник) стои любовта, или по-точно вечният стремеж към нея. Любовта е храна, която всяко живо същество трябва да получава, за да порасне и да започне да я раздава. Но това е друга дълга тема, която има нещо общо с въпросите дали да целуваме децата си докато са будни и дали да целуваме любимите си пред тях и пр. Да се върна към книгата.

Действието се развива във Венеция в началото на холерна епидемия (чел ли си “Любов по време на Холера” на Маркес?) и трае една не много дълга ваканция. А смъртта - чия, кога, как? Нека не отнемам удоволствието от четенето.

Томас Ман е не само митологичен (според Джоузеф Кембъл - най-митологичният), но и платонически. В края на книгата вмъква пасажи от “Федър”, с което, естествено, ме препраща към диалозите на Платон. Благодаря, Хер Ман! Вие сте толкова мил, колкото и Херман.

Надявам се феминистките да не се сърдят на Платон повече отколкото се сърдят на Пасков, понеже първият дори не говори за жени - те не изглежда да съществуват в неговия свят, освен ако не са жрици, хетери, богини или музи. Надявам се и младите нацистки момчета да не обявят вечна нормалност, която включва налагане на цензура върху древногръцкото слово, в съчетание с улични аутодафета.

Та, ако чак толкова не придиряш, остави за малко “Малкият принц”  (тази инфантилна, но негодна за четене от деца, библия на любовта) и вземи Платон. Дори не е нужно да четеш целия диалог - само частта, в която се описват симптомите на любовната лудост.

Защо? С какво е полезно? Най-малкото с това, че я признаваш поне у себе си, а може да се научиш да разпознаваш симптомите. Това е една стъпчица към божественото.

Умът ни, развратен от толкова знания, води до това най-естественото да ни се струва странно и да питаме “Защо” относно всяко инстинктивно човешко действие. Само един метафизик може да си задава въпроси като: Защо се усмихваме, когато ни е приятно, а не се чумерим, например? Защо пред тълпа хора не можем да говорим така, както говорим пред един човек? Защо губим ума и дума пред точно определена девойка, а не пред някоя друга? Обикновеният човек просто би казал: “Разбира се, че се усмихваме, разбира се, че обичаме девойката, тази прекрасна душа, поставена в тази съвършена обвивка, чиято направа ни зове да я обичаме вечно.”

Уилям Джеймс

Как елините са стигнали до философията?

Към 6 век пр. н. е. са изгубили доверие в традициите и легендите и са проявили съмнение към казаното от мъдреците.

Философите не са ли мъдреци?

Казват, че Питагор измислил думата “философия” именно за да изрази това различие. Мъдреците са … мъдреци. Те притежават мъдростта, а философите я търсят.

(според Роже-Пол Дроа)

Ако между философ и мъдрец има разлика, бих предпочела да съм мъдрец. Мога да се откажа от възможността да знам всичко останало пред това да знам как да живея, т.е. да бъда щастлива.

Бях в началото на гимназията, когато зет ми ми каза, че най-великата наука е философията, защото тя обхваща всичко за което се сещам, дори и това, за което не се сещам, включително математиката.

Запомних това, тъй като Тишо беше една от малкото гуру-фигури (силно казано) в моя живот, и може би, тази, от която успях да науча най-много заради пълното си доверие, както и времето, което с удоволствие ми отделяше (може би защото бях най-склонна да го слушам). От него научих важни принципи на личната хигиена и здравето, с него направих първите крачки в карате (иначе недостъпно за мен по онова време), схванах разликата между тъпченето и радостта от яденето, гледах няколко от най-любимите си филми за вечни времена, и видях истинска щедрост и майсторство в действие. Не съм го виждала от шест години. Всъщност, със сестра ми се разведоха години преди това, и знам че е политическо некоректно да говоря хубави неща за него, но си позволявам този tribute, защото никой от семейството не чете този блог, с изключение на детето, пък и във връзка с горещата новина, че неговият син и мой племенник ще става баща, т.е. ще си имаме общо внуче.

Сигурна съм, че мнението на Тишо за философията изигра важна роля за интереса ми към нея, тъй като в училище учехме не точно философия, а “Общество и личност” от маркисктко-ленинска перспектива, или аз не съм запомнила друго. Интересно какво е учил той в техникума.

Макар че философията ме привличаше силно и осъзнато заради интелектуалния си аспект (обичах да проумявам писанията на философите и да споря и да се съгласявам с тях), мисля че съм я четяла и заради мъдростта. Или поне така ми се иска да мисля днес, когато философията за мен е едно от средствата за постигане на мъдрост, т.е. щастие.

Ето защо ме смущава разграничението между мъдреца и философа. Бих искала да знам какво друго би могло да служи за основна мотивация за учене на философия освен приближаването към мъдростта (въпреки че я рекламирам на учениците си по друг начин).

Роже-Пол Дроа казва, че мъдрец е този, който е открил истински идеи, способни да ръководят живота му, и който е съумял напълно да ги приложи в съшествуването си. Той подчертава, че диренето на мъдростта е преобразяване на самия себе си. В тази перспектива, да станеш философ не означава да преподаваш философия или да пишеш книги, а да промениш живота си, поведението си.

На въпроса на дъщеря си защо античните философи искат да са мъдри, Дроа отговаря:

“ Просто за да са щастливи! Веднъж и завинаги. Мъдрецът се преобразява по такъв начин, че се спасява от нещастието, от тревожността, от безпокойството, от разочарованията, от завистта, от очакванията, от всевъзможните съжаления. Той винаги е ведър, не познава сътресенията. Дори е способен да напусне живота всеки момент, без паника, както се напуска масата…”

Дроа, обаче, казва, че древните философи знаели, че такива хора не съществуват, че нито едно човешко същество не е станало мъдрец. Това ме хвърля в почуда – какво друго ако не мъдрец е Сократ? Струва ми се че поне Платон е бил наясно с това. За мен мъдрецът не е идеал, а пораснал човек – стигнал до развитие на потенциал, който всички притежаваме. Не всеки е убеден в историческата достоверност на Буда, Исус и Насредин, но аз пък познавам лично баща си, чела съм книгите на Карл Юнг, Далай Лама и Матийо Рикар, както и свидетелстата на/за още няколко лами и ринпочета.

Докато четях книгата на Дроа, се сетих точно за Рикар и измъкнах “Монахът и философът”, за да се уверя, че, както обикновено, съм права. Тази книга представлява сборник от разговори между будисткия монах Рикар (бивш блестящ учен-биолог) и баща му, Жан-Франсоа Ревел, западен философ и писател.

В началото Рикар обяснява защо се е разделил с обещаващата си кариера на учен. Най-важната причина дори не е възхищението от будисткото учение. Съвсем не. Рикар знае твърде малко за будизма в началото. Това което изиграва най-важната роля са мъдреците, които първо гледа в документален филм, а после среща на живо, с които едва може да обмени думи, заради езиковата бариера.

“Имах чувството, че тези хора пред мен са всъщност въплъщение на нещата, които самите те проповядват … бяха забележителни. Не можах да разбера точно защо, но най-силно впечатление ми направи фактът, че те отговаряха на идеала за светец, на представата за съвършеното същество, за мъдреца; те бяха от онази категория хора, каквито на Запад като че ли вече не се срещат. Такава всъщност беше моята представа за св. Франциск от Асизи или за великите мъдреци от Античността.”

На това западният философ Ревел отговаря:

“Тъкмо щях да кажа по повод на твоето определение – едва ли не банално е да се изтъква, че за философията на Античността е характерно пълното съответствие между теория и практика. За философа от Античността философията е била не просто интелектуално занимание, теория, тълкувание на света или на живота. Била е начин на съществуване. Философът и неговите ученици са реализирали тази философия в своя живот не по-малко отколкото са я теоретизирали в своите речи.”

За това как Западът изглежда да е изоставил мъдростта като идеал, ще говорим друг път. Само искам да припомня, че за мен постигането на мъдрост/ щастие е реалистична цел. Ето защо в последните години ме привлича повече източната философия/религия/духовност – заради увереността и оптимизма, че мъдростта/ щастието са достъпни за всеки

Щастие за всички даром

И никой да не бъде пренебрегнат

Докато скачах в дупките и се опитвах да разбера собствените си преживявания с нищото с помощта на Господин Х., Зорница попита какво е нищото и какво е нещото и се притесни за душевното си здраве.

Тъй като повечето хора не изглежда да философстват, философията изглежда доста екзотично и езотерично занимание. Всъщност, всеки човек разполага с капацитет за философстване, както и потребност да философства. По какво личи? Вземете този, за който не ви изглежда да е изкушен от философията – ще откриете, че и той има въпроси, например “Как да бъда неустоима?” Такива въпроси подтикват към изследвания, събиране на информация, например за наличието и цените на козметични продукти, и по-късно могат да отведат питащия отвъд прагматиката, до въпроси като “Защо жените си държата устата отворена докато си слагат спирала?”

Да, да, тези въпроси все още изглеждат доста отдалечени от философията, но понякога, когато една жена пожелае (подобно на мен и Мая) да бъде красива, а всички останали да са грозни, тя не може да не се запита с какво колежката М. събужда желание у всеки мъж, а давайки си сметка за несъвършените й форми и стил, да стигне до въпроса “Какво е красивото?”, а това, както знаем от училище, е философски въпрос.

Философските се опитват да открият истинатта. Същото, обаче, се отнася и до въпросите, чиито отговори търсят полицейските инспектори и учените. Разликата между тях е в това, че задават въпроси в различни области.

Но коя е областта на философията? Ако се опиташ да разбереш, ще стигнеш до смущаващи открития – броят и разнообразието на темите е удивителен. Изглежда че философите се пъхат носовете в науката, изкуството, психологията, политиката, историята, бизнеса … Възмутителното е, че те не са специалисти в нито една от тези области. Какво, тогава, търсят там? Истината, какво!

Това което отличава философите от останалите изследователи в определена област е не толкова съдържанието, а стила на изследване. Философът се интересува от идеите. Докато математикът се опитва да реши задача, философът се пита що е число. Можеш да кажеш, че отговорът е прост и очевиден, че числа са 3, 5, 7, 8, но ще ти припомня, че това са цифри – т.е. знаци за изразяване на числата. А какво са самите числа, а? А какво е красотата? Красива е колежката Б., както и колата на съседа, а също и мокрите камъчета в Арда. Жена, кола и камъчета са едно и също? Я помисли пак! Май си в положението на Августин, който казва: “Когато не ме питат какво е времето, аз знам. Но когато ме питат, не знам.”

За какво ни е да си блъскаме главите с тези въпроси? Не можем ли да живеем без да философстваме? Разбира се, че можем, но не е ли добра идея да се научим да живеем по-добре?

Не е ли достатъчно да сме здрави, да имаме пари и любими хора наоколо? Това е хубаво, но познаваме здрави хора, с безпроблемни семейства и доста пари, които не се чувстват щастливи. Тези хора са построили живота си върху идеята, че здравето, богатството и наличието на любими същества е основата на щастието. Тогава защо не са щастливи? Може би защото идеята им не струва.

Няма как, обаче, да разберем дали една идея е добра или лоша ако не я изследваме. От горния пример виждаме, че се случва да смятаме за добри тези идеи, с които сме свикнали, които сме попили без да се замисляме, а и нямаме поводи да оспорваме, защото се споделят от околните. В повечето случаи не ние произвеждаме идеите си – точно както не измисляме думите, с които ги изразяваме; те просто влизат в умовете ни отвън.

Когато философствам, не просто имам идея, а я наблюдавам отвън, все едно е чужда, все едно е на човек, когото не харесвам. Едва тогава мога да влезна в спор с нея и да се уверя че е неистинска … или истинска. Когато пък съм твърде подозрителна към някоя идея, която ме плаши с необичайността и несподелимостта си, вместо да бързам да се отърва от нея, си давам сметка, че в нея може и да има нещо, щом ме е привлякла. Приласкавам я, целувам я спокойно и продължително, сънувам я без угризения, старая се да не бъда припряна, давам й цялото време на света – така рано или късно (рано не е по-добре от късно, както и обратното), разбирам дали си струва да заменя старата идея с нова и да построя живота си върху нея. За ужас на мама съм го правила неведнъж и не възнамерявам да спирам.

Не спирам да философствам, но и не бързам. Единственото ми правило е да си разрешавам всички мисли.

Вдъхновено от малката книжка, която реших да препрочета “Философията – диалог с дъщеря ми” на Роже-Пол Дроа. Очаквай още.

Започва с най-достъпното попадало ми описание на квантовата физика, минава през психиката и стига до етиката, за да каже, че е време етиката да се изведе на научна основа. По пътя свързва науката и религията във философия на идеалистичен монизъм, за да утвърди тезата, че основата на вселената е не материята, а съзнанието.

Подсети ме, че отдавна не съм чела Емили Дикинсън и Т. С. Елиът; осъзнах, че Мечо Пух и Алиса са толкова квантови, че сякаш са писани с квантовата физика наум (но кой знае защо Алиса в квантовия свят нещо не ми потръгна, така че, Георги, ще я задържа още една година); спомних си, че Вени Г. ми беше дала достъп до Гьодел, Ешер, Бах, че имам Бхагавад Гита, че все може да я прочета, въпреки че навремето я купих само за да направя оборот на някакви мили хора; усетих, че е много важно да доизслушам лекциите на Саполски (повече за книгата му писах тук) за биологичната основа на психиката (Благодаря, Наско!). Или, както казват в едно рекламно клипче на един любим колеж, всичко се свързва в един фундаментален урок (да, да, и Юнг, и Кришнамурти, и Джоузеф Кембъл), макар че все още има доста бели петна – като, например, съветът на Исус ако те ударят по едната буза, да обърнеш и другата.

P.S. Госвами е вече пенсиониран професор по физика от Университета в Орегон. Каузата му е да възстанови усещането за смисъл и радост. Английското заглавие е The Self-Aware Universe.

Някои атеисти вярват, че вселената се движи по строго фиксирани закони и че ако знаехме законите и всички начални условия, щяхме да можем да предсказваме съвсем точно. Те вярват, че науката непрекъснато ни приближава до този идеал.

По същият начин някои религиозни хора вярват, че Бог е измислил точно всички подробности и каквото е записал в тефтера, това ще ни сполети. В това вярват и тези, които смятат, че някои гадатели са способни да предсказват точно бъдещето.

Вчера една учителка по немски дала на класната тема “За какво съм се родил” и поискала отговор в рамките на 15 изречения. Ако живееш в свят, в който всичко е вече предопределено, включително избора ти на бонбон в червен или жълт станиол (както казваше майката на Форест Гъмп, животът е кутия с бонбони), как би отговорил на въпроса “За какво съм се родил?” в или извън рамките на 15 изречения?

Или смяташ, че имаш истински свободен избор и точно ти (а не Бог или природните закони) решават да оставиш или да не оставиш коментар?

Ако мислиш, че си струва текстът да стигне до повече хора, гласувай за блога

Хайзенберг: “Не можем да наблюдаваме електронни орбити вътре в атома … А тъй като добрата теория трябва да се основава пряко върху наблюдаеми величини, мислех че е по-подходящода се огранича до тези, и да ги разглеждам като такива каквито са - като представители на електронните орбити.”

“Но Вие не вярвате сериозно,” протестира Айнщайн, “че нищо друго освен наблюдаемите величини трябва да е част от една физична теория?”

“А не направихте ли точно това с относителността?” попитах малко изненадан …

“Вероятно съм използвал този начин на разсъждение,” призна Айнщайн, “но така или иначе това е глупаво … В действителност се случва точно обратното. Теорията е тази, която решава какво можем да наблюдаваме.”

Хайзенберг, Физика и отвъд нея (от сайта на Американският Институт по Физика)

“Не ми се смей, моля те! Ям шоколад, защото ми е паднало кръвното.”

“Защо да не ядеш?”

“Защото ми се смеят, че ям сладко на нашата възраст.”
”Какво й е на нашата възраст?”

“За напреднала минава.”

(вчера срещнах една позната, която ядеше от детския шоколад Milka; отивахме на работа)

“От двама квалифицирани кандидати ще избера тоя, който има бъдеще.”

“Всички имаме бъдеще. Какво имаш предвид?”

“Ами тоя, който има бъдеще.”

(вчера обсъждахме етична дилема, и този ученик се опитваше да обясни предпочитанието си към по-малко квалифицирания кандидат, за когото реши интуитивно, че е по-младият)

Пред себе си виждам много бъдеще, по-голямо от живота ми досега; всъщност не мога да видя не само края, но и това, което е под носа ми. Не знам как ще си вадя хляба след година, какво ще правя след няколко дни, къде ще бъда след няколко години. Нямам не само планове, но и ясни желания. Амбиции не съм имала никога, което е спирало дъха на много хора и е било отвъд разума им – защо, защо си пропилявам талантите? Отказах да стана професионален музикант, не се захванах професионално с рисуване, не се насочих към точните науки, спрях да пиша стихове, не искам да бъда преводач в Брюксел, не искам да изкарвам много пари като зъболекар, казах, че да правиш докторат е губене на време, и никога не ми хрумна да кандидатствам МИО или МО, макар че бях супер и по английски, и по математика и по руски. (“Ще се задоволи с една филология?!?”)

Миналият ден един човек ми писа, че не се възприема като успял, защото нещата които върши са видими и разбираеми почти само за него самия, пък и с тях не вади кой знае какви пари. А аз смятам да го използвам като пример, за да покажа на целия свят що е успех.

Струва ми се, че времето в което сме навлезнали е време на неясните очертания и липсата на граници. Вече не виждам границите между науката и религията, между специализацията и генерализацията. Просто повечето хора все още живеят в удобната инерция на класификациите. А на мен никога не ми е било удобно с тях – от малка виждам в тях произволност и неистинност, особено ако се приемат абсолютно.

Днес поисках много силно да рисувам с маслени бои … непрекъснато виждам как рисувам картината … всъщност не знам как се рисува с маслени бои – сигурно не е така, както съм нарисувала няколко неща върху дрехи някога, докато бях в гимназията.

Купила съм си глина и ще направя нещо, макар и да не знам как се прави – можех да правя котки от пластелин.

Искам да правя дървени мебели с един съученик. Още не съм му казала. Представям си как оформям с фреза ръбовете, как боядисвам малко дървено шкафче с лъскава червена боя, с каквато съм боядисала лежерно дограмата в моята стая вкъщи, но плътно, както съм боядисала с по-ярко червеното в класната стая.

Искам да ходя в домовете на разни хора и да казвам да махнат ламинатите от пода и да сложат истинско дърво, и глина, и порецалан, и месингови кранчета и чешми, и не, перфектно гладките повърхности и твърде острите прави ръбове не са по-шик. Външните пластмасови щори могат да се заменят с дървени капаци, а вътрешните с пердета, но не найлонови. Може и без пердета.

Не, не искам Средиземноморието. Днес съм някъде в Скандинавия – тихо, студено, последна замръзнала ябълка на сух черен клон.

“Нали казваше, че си будистка?”

“Дума дупка не прави!”

Сега ще си ровичкам из Drupal, а после ще говорим за бъдещето на науката с Антон. Така съм се затъжила за него!

Всъщност понякога изпитвам страха, че кокошката не знае, че не съм ечемичено зърно. Доколко животът ни зависи от дефинициите, в които ни поставят другите? Възможно ли е реално да оперираме извън тях? Може би трябва да го правим тайно. Тайната дава свобода. А аз непрекъснато се закачам със света, който се плаши от споделените от мен неща. Споделям някоя тайна и после се уча да живея безстрашно в хармония с нея като на сцена, а точно когато другите свикнат с това, вече имам нещо друго и живея като лъжец в техните очи.

Да, да и аз се страхувам – всеки ден. Няма нищо страшно.

Ако смяташ, че си струва повече хора да прочетат това, гласувай за блога.

Преди няколко години един приятел се върна от командировка. Едно от местата, в които беше нощувал, беше вила, в чийто двор било написано загадъчното име Wittgenstein. По една случайност малко преди това бях прочела донякъде “Ръженът на Витгенщайн”, и така успях да отбележа червена точка, благодарение на факта, че човекът още не се беше добрал до Google.

Вчера набързо прочетох “Платон и птицечовкат влизат в бара …” (Plato and a Platypus walk into a bar), първо, защото Любо от “Пингвините” ми спомена възторжено за нея, и второ, защото тъкмо бях прехвърлила книга с претенциозното заглавие “Философията и структурата на модерността”.

Когато преди няколко месеца купувах “Платон и птицечовката”, знаех, че е лек курс по философия, който може да се хареса на децата, но чак пък да привлече Любо, който занулява заявките за всяко купено от мен заглавие, убеден, че никой друг няма да клъвне. Сега съм изправена пред философския въпрос дали Любо е прочел само вицовете или също така и обясненията които илюстрират. Ако е прочел всичко, то сега вече знае що е метафизика, логика, епистемология, етика, философия на религията, екзистенциализъм и пр., а аз знам, че продължавам да бъркам индукцията с дедукция, така че си отбелязах да помисля върху тях (да, знам че съм тъпа и няма да направя научна кариера, както любезно ми обясни в специално пространно писмо един непознат почитател на женската красота).

Точно защото съм тъпа, прочетох цялата “Платон и птицечовката”, но само прехвърлих “Философията и структурата на модерността” и си записах няколко теории, с които да блесна по-късно – обикновено използвам книгите от бг автори, за да прегледам библиографията, особено след като се убедя, че са неприятни за четене. Но сега, след като в последните дни прочетох три книги по философия, имам проблясък и може би вече няма да купувам гореспоменатите книги, а ще правя справката на крак в книжарницата и ще спестя пари и библиотечна площ, както и гузното чувство, че съм платила за книга, която не бих препоръчала никога на никого.

Разбрах също, че винаги съм умеела да пиша леко и ясно като възпитаник на Харвард и Оксфорд, но никога няма да се науча да пиша тромаво, неясно и претенциозно като български интелектуалец. Може би точно затова продължавам да работя като учителка – също като Витгенщайн, който с труда си “Tractatus Logico-Philosophicus” решил, че е доказал, че всички философски твърдения са безсмислени (вкл. неговите собствени) и станал начален учител. След няколко години, обаче, се върнал към философията с нова концепция за целта й – терапия. Хахахаха! Отдавна съм преоткрила топлата вода и смятам, че това е истинската полза от философията – тя те учи как да бъдеш щастлив. Това, че те учи да мислиш по-ефективно е страничен ефект. И така, Витгенщайн станал професор в Оксфорд, където, както вече знаеш, искам да работя като чистачка.

Понеже стигна дотук, ще те възнаградя с един виц от книгата:

Шеймъс се кани да отиде за пръв път на среша с момиче и иска съвет от брат си, който е голям сваляч.

“Посъветвай ме за какво да говоря.”

“Ето каква е тайната,” обяснява брат му. “Ирландските момичета обичат да говорят за три неща – ядене, семейство и философия. Ако попиташ момичето какво обича да яде, показваш, че се интересуваш от него. Ако го попиташ за семейството му, показваш, че намеренията ти са почтени. Ако говориш за философия, показваш, че цениш интелекта му.”

“Много ти благодаря.”, казва Шеймъс. “Ядене, семейство, философия. Ще се оправя.”

Шеймъс отива на срещата и първите му думи са:

“Обичаш ли зеле?”

“Не”, отговаря учудено момичето.

“Имаш ли брат?”, пита Шеймъс.

“Не.”

“Е, ако имаше брат, той дали щеше да обича зеле?”

Ако ти харесва вица, гласувай за мен.