полетът на костенурката

“Ну, погоди!” извика милиционерът след отдалечаващата се открадната “Волга” (съветският еквивалент на “Мерцедес”). За разлика от следователя, аз знаех кой е крадецът, но това не ме караше да се чувствам по-умна от автора, защото до края на филма бях в напрежение. Така се получава, когато не знаеш какъв е мотивът на престъпника, а освен това, по нищо не личи дали ще го заловят, а още по-малко какво ще се случи след това.

Филмът е черно-бял. Сниман е в Москва – с онези романтични соц-табели над магазините. Криминалният сюжет се разгръща на фона на дребната соц. буржоазия, с нейните апартаменти, коли, дачи (вили) и забавления. Самодейният театър. Дефицитът на стоки и женските мустаци прибавят пикантност, а Хамлет и въпросите за Любовта, Справедливостта и Приятелството, както и лицата на Инокентий Смоктуновски и Андрей Миронов те отнасят във вечността.

Да не забравя да доложа, че много се смях.

Ако си падаш по руското кино, гласувай за мен.

е възхваляван от тийнейджърите. Вероятно заради заиграването с идеята за връщане в миналото, и оттам промяна на бъдещето. Някои дори откриха поуки. Аз не успях. За пореден път направих тъжната констатация, че животът на някои деца може да се окаже жестоко травмиран от идиотията на родителите им, и в повечето случаи няма кой да им помогне.

Знам, че филмът трябваше да ни натъжава през цялото време, но го гледахме повече като невпечатляващ трилър и много пъти се смяхме гръмогласно.

Ако се интересуваш от ефекта на пеперудата (теория на хаоса), но не искаш да се натоварваш много, по-добре прочети това.

ако те кефя, гласувай за мен.

По роман на Хенри Джеймс. Разказва се за европейския дебют на млада богата американка, придружавана от майка си и по-малкия си брат.

История за нелепата среща между американската безискусност и европейската условност. Възможно ли е в тези условия да вирее любовта?

Разказва се за мароканец-неудачник, който се опитва да върти далаверки и дължи пари на няколко важни клечки в Париж, които стават нетърпеливи. Отчаян, той решава да се хвърли в Сена но става така, че в сюблминия момент спасява една висока дългокрака русокоса късопола хубавица. Оттук започват техните приключения. Не мога да издам какво се случва. Дакажем, че е нещо като приказка. Чернобяла. Френска. На Люк Бесон.

От ревютата съм запомнила, че филмът не е кой знае какво, но аз, с моя популистки вкус, го харесах. Краят му, макар и банален, е правдоподобен в контекста на личната ми митология. Не съм сигурна дали е щастлив. Някой ден ще разбера със сигурност.

Можеш да си го купиш евтинко на DVD.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Снощи по телевизията гледах филма за Джеферсън по време на посланичеството си в Париж в края на царуването на Мария Антоанета (кралицата, която посъветва народа да яде пасти, когато няма хляб).

В Париж се срещат два свята: републиката, в която живеят граждани, но и роби, и монархията, в която поданиците на краля си позволяват да осмиват монарха и аристокрацията и да правят с тях буквално каквото решат.

В същото време, докато бедните граждани на Франция са оставени на себе си за да оцеляват, американските роби със сигурност имат покрив, дрехи и храна.

Аристократичен Париж е известен с хлабавия си морал, за който е нормално неизпитващите интимно привличане съпрузи да се чувстват свободни за извънбрачни връзки и същевременно да бъдат истински приятели помежду си. В пуританска Америка, където върховна ценност е семейството, мъжете се кълнат край смъртния одър на родилите солиден брой деца съпруги, че ще останат верни и никога няма да се оженят повторно, и спазват обещанието си, но това не им пречи да имат чернокожи наложници и толкова черни деца и внуци, колкото и бели. Докато разюзданите европейски аристократични семейства могат да обсъждат спокойно трепетите на умовете и сърцата си, моралните американци са задушавани от табута, част от които дори не осъзнават.

Кой избор е по-морален? Да станеш любовник на влюбена в теб робиня и да се грижиш за нея и общите ви деца или да й дадеш свободата да изкарва прехраната си сама навън, в свят, в който би имала шансове да работи като слугиня или проститутка?

Как ще уважиш правото на избор на дъщеря си – като й позволиш в чувствителна възраст, заради неразрешени конфликти с теб да стане монахиня или като й забраниш, за да й дадеш време да порасне преди да направи избор?

P.S. Ако в училище се разглеждаха повече дилеми, светът щеше да е по-малко фанатичен и по-толерантен, осъзнавайки многозначността. А ако “Гераците” се изучаваше в сравнение с книга, описваща разпада на робовладелската система в САЩ, може би учениците ми нямаше да са убедени че на всички географски карти Европа е изобразена като център на света.

Ето още едно ревю, с което не съм чак толкова съгласна.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Харесваш ли “Истински романс” по Тарантино? А филмите на Кустурица? Гледа ли ти се нещо весело и позитивно, което макар и пълно с напрежение и стрелба, завършва щастливо?

Красиви диви пейзажи, меки цветове, актриса по-хубава и от Зона Замфирова, Сърбия в началото на 21 век, руски камбани и вечността.

Казва се Завет (Promets moi) и е сниман през 2007.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Гледал ли си Прахът на Анжела с любимия ми Робърт Карлайл (познат от Трейнспотинг, Време за мъже и не само) и Емили Уотсън (главната женска роля в Боксьорът)? Това е история за тъжното ирландско католическо детство (1930-1949). Може пък да си чел книгата?

‘Tis A memoir е продължението. Героят заминава за Америка и остава там. Книгата проследява живота му до средата на 80те, когато умират родителите му. Той се решава да пише за семейството си едва след смъртта им.

Книгата се чете много леко. Английският е доста непретенциозен, така че следващият читател ще бъде Стоян.

Съвсем ненатрапливо проследява не само историята на семейството, но и повече от 30 години от историята на САЩ (загатва и за Ирландия), като включва и явления, актуални и днес, например отношението към GPA (средният успех в училище и университета) и кандидатстването в колежи. Битници, хипита, корейската и виетнамската войни, сегрегацията, макартизма и много други служат за фон на историята и донякъде я предопределят. И все пак основното послание за мен е е изборът – възможността да избираш, необходимостта да избираш, трудността да избираш. Най-лесно е да оставиш средата да избира вместо теб, но нашият герой е от тези, които се опитват да избират сами.

Тъй като книгата е истинска автобиография, историите биват и умни, и глупави, но винаги честно описани.

Преди време се канех да съобщя, че ако някой ден пиша роман, той ще звучи като книгите на Амос Оз и Лев Касил – прост, честен и неинтелектуалстващ – много по-прост, честен и неинтелектуалстващ от блога ми. Сега към списъка на учителите ми по писане добавям и Франк Маккорт.

По примера на Лъчо, преписах нещичко от книгата:

Are we put into this world to be busy or to chat over a nice cup of tea?

А сега, специално за Лъчо, който след някой и друг месец ще е в колеж отвъд океана, препечатах и още нещо, с пожелание никога да не попада на такивапрофесори, и ако си идва другото лято, да ми донесе и другата книга на Frank McCourt, Teacher Man.

When they talk like that I don’t know what to say because they have the power to lower my grade and damage my average so that I won’t be able to follow the American dream and that might drive me to Albert Camus and the daily decision not to commit suicide. It’s dangerous to raise your hand in any class to say how much you love anything. (точно така, няма запетайки!)

Благодаря на Невенчето, че ме снабди с това прекрасно четиво.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона долу.

Голямо семейство, в което всички искат да докопат парите на бащата – един иска да започне бизнес, друг да се занимава с изкуство, трети да си купува нещата от рекламите. Всеки е готов да изневери със съпругата на брат си; всеки смята, че заслужава повече от всички останали; всеки е готов да прецака другия. Никой не се интересува от децата. Те растат съвсем сами.

Щеше да е най-обикновена сапунка, от която баба ти би черпила житейска мъдрост, ако героите бяха богати и красиви, или поне от средната класа, но не е, така че баба ти би го обявила за гнусен и пошъл. Защото трае само 111 минути, режисьорът е Еторе Скола, а героите са грозни, мръсни и зли – БУКВАЛНО. Разбира се, че нямаме нищо общо с тях. Дори музиката им не е като тази във филмите на Кустурица.

Препоръчвам. Както обикновено, купих го от Кауфланд. Можеш да видиш повече тук.

Ако те кефя, гласувай за мен - натисни буквичката В до снимката ми - горе, в левия ъгъл. 

Защо светлите идеали на младежта изчезнаха заедно със социализма? Когато нямаше Интернет, се вмъквахме с касетофон в киното, за да запишем на микрофон тази песен от филма “Вчера”.

Снощи гледахме “Иван и Александра” – филм, който съм гледала в края на 80те. Разказва се за началото на 50те – режима на Вълко Червенков. Култът към личността на Сталин, както и на самия Червенков. Главните герои са деца в началото на прогимназията. Не съм живяла социализма в 50те, но в 80те всички смятаха, че това, което ще видиш във филма е било така – фанатичната училищна обстановка, гоненията на инакоизглеждащите по улиците, подозрителността, страха, мизерията.

Това трябва да покаже на младите хора, че през 80те нещата изглеждаха доста по-различно. Вярно е, че тогава милиционерите минаваха през градинката пред зала “Дружба” в Хасково и правеха проблеми на метълите, но това се случваше ако пият бира или друг алкохол. Абе понякога си беше профилактично, но все пак тези групички включваха по-размирната част от младежта по мои впечатления от по-близки и далечни познанства. Факт е, че ние със Сънчо (моята най-добра приятелка тогава) сме правили многократни експерименти с ябълков и гроздов сок, които се продаваха в бирени бутилки, и по-често бяхме облечени в странен нео-хипи стил, който твърде напомняше за начина, по който се обличаха метълите, но се отличаваше с други картинки – слънца, луни, малки принцове и пр. мои творения, изпълнени в масло. Милиционерите може и да ни смятаха за странни, но така и никога не се доближиха до нас (може би според правилото, че и милиционерът бяга от лудия).

По онова време гледахме стотина пъти и филма “Вчера”, към който не останаха безучастни и нашите учители. Класният ни (за който сме чували, че преди 9ти е бил бранник, но по онова време беше приятел на СССР, чийто враг стана отново с идването на демокрацията) смяташе, че “Вчера” е твърде измислен и пресилен филм за края 60те, докато Мистър Стоев, който е бил учител в Пловдивската английска (преди да се завърне в Хасково, за да се появят английските паралелки в Хасковската немска), каза, че филмът не показвал повече от 1/3 от идиотията на тогавашната ситуация. Естествено вярвахме и вярваме на Мистър Стоев.

Онова време беше времето на Перестройката, така че социализмът в гимназиалните ми години имаше различен вкус от този в по-ранните, с което още веднъж искам да отбележа, че беше далечко от 50те. Та основното ми послание днес е, че социализмът се е променял през всичките си години до 1989 и не можем да го смятаме за еднороден период. Част от него живях аз, и не цялата част непременно носи единствено отпечатъка на социализма. Много неща бяха различни от днес, но не мисля, че всички непременно могат да се свържат пряко със социализма: да речем това, че почти всички мои съученици си носеха книги, с които се забавляваха в скучните часове, а днес повечето възпитаници на това училище не четат и т.н.

Мисля, че промените са по-сложни, отколкото ги представят повечето хора, че социализмът е един от факторите – голям и сложен, но не единствен.

Не разбирам защо филмът “Илюзия” на Людмил Стайков не е бил показван по времето на социализма (или грешно съм разбрала?). Може би за да не извиква неудобни сравнения. Днес, обаче, филмът се продава в будките за вестници, и като го гледам отново, правя неволни сравнения с неофеодализма.

Най-обикновеният масов ужас е съществувал по нашите земи далеч преди светът да е чувал за Хитлер. Възпят е в т. нар. Септемврийска поезия, която винаги ми е изглеждала по-зловеща и от българския фолклор с всичките му вампирясали роднини и вградени невести.

(Оставам с впечатлението, че днес се приема, че в България не е имало фашизъм, но в биография на Айрис, чета, че годеникът й е бил убит от фашисткото правителство в България и т.н., но това е друга тема. Все пак много ще се радвам на коментари по въпроса.)

Можеш ли да останеш с чисти ръце? Ако останеш, дали запазваш невинността си? Всъщност невинноста ли е най-ценното ти качество? И какво е невинността?
Невинността е абстракция, а когато хората се загрижат прекалено много за абстракциите, могат да се парализират от мислене, а селото им да обрасне с тикви.

Понякога е нужно да полудееш мъничко, за да не полудееш съвсем. Останалото е илюзия.

p.s. Светлин Русев е рисувал специално картините за филма (главният герой е художник). Чудя се какво се е случило по-нататък с тях. Негова е и картинката горе.

Сценарист е един любим поет – Константин Павлов. Днес Гугъл ми каза, че има филм “Обикновен фашизъм” – ама че съвпадение. Трябва да го гледам. Още едно съвпадение – снощи по бТВ гледах за пореден път “Чай с Мусолини” – препоръчвам!