полетът на костенурката

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Енея иска да стане журналист и да изкарва пари от писане за списания. Засега, обаче, списанията които харесва отказват да я вземат, под предлог че й липсва опит. Какво би могла да направи?

Ако бях Енея, щях да работя в няколко насоки:

1. Да изучавам света.
2. Да усъвършенствам уменията си за писане
3. Да градя личната си марка.
4. Да създавам и развивам собствена медия

Тъй като не съм Енея, не мога да преценя доколко следването на журналистика в СУ помага, така че ще се радвам за мнения по въпроса.

На този етап, ако бях Енея, не бих кандидатствала за работа в списание поради две причини:

не мога да предложа на медиите повече от мерак за работа (съдейки по блога на Енея, в който на пръв и на втори поглед не намирам нищо, което да ми покаже, че тя има широки или специални интереси отвъд собствената си личност; относно начина й на писане – Дневниците на Бриджет Джоунс, колонката на Кари Брадшоу и книжлетата на Амели Нотомб са увлекателно написани, но блогът на Енея ме кара да се прозявам, дори когато се абстрахирам от съдържанието. За да не бъда несправедлива, Googlе-нах Енея, както бих направила aко бях работодател, и открих статиите й в секцията “Култура” на MyKinda. Оттам разбирам, че се интересува от изкуство и култура и ако се постарае, пише по-фокусирано, но ако в качеството си на редактор на Капитал Light трябваше да избирам между Енея и Янко Терзиев, щях да предпочeта да продължа да ползвам услугите на втория. Ако бях редактор в NG, щях да очаквам в блога й да открия релевантни категории)

не си струва да губя време като щатен журналист (докато съм заета с писане и проучване на неща, които може да не ме интересуват, няма да ми остава време да проучвам начина по който действа медията и да градя приятелски взаимоотношения; бих предпочела да се мотая там и да наблюдавам и говоря с хората, което бих могла да постигна лесно ако си предложа услугите като момиче за всичко и сипвам в кафетата серума на истината; последното ми изглежда по-добра идея от платен стаж на този етап, но е въпрос на проучвания, така че дайте мнения)

Връщам се към нещата, които бих правила:

Бих изучавала света

Ако искаш да те четат, трябва да имаш нещо за казване. Важно е по-голямата част от нещата да не се фокусира върху собствената ти личност. Дори Карбовски беше досадил на публиката, когато започна да пълни Егоист с горчивия си опит с жените. Разбира се, можеш да използваш собствените си преживявания като илюстрация на прозренията които искаш да споделиш, но това предполага не само житейски опит, а и саморефлексия. Ако просто разказваш истории, трябва да се увериш, че са такива, в които читателите могат да открият себе си и да научат повече за човешката природа, т.е. да извлекат някаква полза. Можеш да кажеш че не е задължително и че целта ти е да забавляваш само. Не мисля, че липсата на смисъл може да бъде забавна, но ако смяташ да забавляваш по този начин, уменията ти за писане трябва да са великолепни, но това е следващата тема.

Бих изучавала света, защото писанията ми представляват за читателя прозорчета към света. Ако всеки ден не опознавам по малка част от него, какво бих могла да предложа? Можеш да кажеш “Новини”, но ако стремежът ти е простото съобщаване на актуални събития, не си струва да си губиш времето да следваш журналистика. В местните вестничета вземат репортери, които току що са завършили гимназия и имат крака да тичат да отразяват събития.

Журналистите, чиито имена знаем, предлагат много повече от просто съобщаване на новини. Те ни показват неща, които други не се сещат да ни покажат и го правят така че да разберем смисъла. Ето защо ние, техните читатели / зрители, се отличаваме от децата, които просто зяпат новините по телевизията докато вечерят. Както казва Карбовски, борят се да направят света малко по-ясен.

Разбира се, преди това трябва да са го изяснили донякъде за себе си. Как? Ето как го правя аз: наблюдавам света директно и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции; наблюдавам света през книги, статии, филми, репортажи, блогове и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции. Докато мисля, обикновено пиша, защото това ми помага да се съсредоточа. Част от нещата отиват в блоговете ми, други остават в тетрадки.

Правя това всеки ден от няколко години и забелязвам, че напредвам всеки ден. Колкото повече наблюдавам и осмислям, толкова повече прозирам в моделите, а високата журналистика не предлага злободневна шарения, а дълбоките модели зад / под нея. Хората са жадни за смисъл, дори когато се забавляват, дори ако не осъзнават. Останалото е запек и диария.

За да изучаваш света е нужно неизчерпаемо любопитство и ежедневно надрастване на собствените предразсъдъци.

Бих усъвършенствала уменията си за писане

С писане – дневник, блог, форум, писма – каквото ми падне. Да, отнема време, но ако искаш да ставаш журналист, вярваш че си струва, нали?

С четене – човек започва да попива начини на изразяване от раждането си. Ако иска да е добър писател, трябва да чете добри писатели.

Бих градила собствената си търговска марка

Когато влезеш в супермаркет, естествено се насочваш към познатите марки. Повечето хора залагат на сигурното, на гарантираното качество. Ето ащо освен любима паста за зъби, имат и любимо списание, а в любимото списание (освен ако не е от евтините) имат любими автори.

Ако си любим автор в една медия, ще те канят да работиш и за други медии. Няма да ти се налага да си търсиш работа. Ще си позволяваш да отказваш работа. Това се отнася за всички професии, а за изграждането на марка можеш да научиш от хубави книги за брендинг. Сред любимите ми автори са Ал Рийс и Джак Траут, чиито книги се превеждат и на български. Ето малко връзки: тук, тук и тук.

Ако все още се чудиш коя е медията, в която ще изгрее звездата ти, да ти кажа – в твоята собствена – в блога ти или каквото друго създадеш. Можеш да си отвориш дори телевизия в YouTube. Вземи за пример Zipster, един фъфлещ дядо, който се радва на растяща фенска маса. Но това е следващата тема:

Бих създавала и развивала собствена медия / медии

Вече имаш блог. Развивай го. Помисли не само за качеството на материалите (което остава на първо място, разбира се), но и за цялостното качество на медията – дали е удобна, полезна и т.н.

Разглеждай други блогове, експериментирай, искай обратна връзка от аудиторията. Разполагаш с безплатна лаборатория, в която си сама господар като Декстър. Това не може да ти предложи и най-великото списание.

Души за нови Интернет инструменти за изразяване, научи повече за това как да привлечеш нови читатели (SEO и пр.).

Чети полезни съвети, гледай онлайн лекции. Търси ментори – хора с опит и желание да споделят нещичко. Всеки познат блогър може да отговори на въпроси. Когато имаш по-сериозни търсения, обърни се към професионалисти. Някои имат публични адреси за връзка и биха се зарадвали да получат добър казус за размисъл, особено ако и преподават, като Карбовски, да речем.

С този текст изпълнявам донякъде желанието на едно момиченце, което искаше да пиша за това как се става журналист. Пусни желанието си в кладенеца и гласувай за мен. А на Енея пожелай успех и помогни с коментари по темата.

Един от любимите ми кошмари е връщането ми в училище да уча математика. След твърде дълго отсъствие съм забравила / пропуснала твърде много неща и се надявам учителят да не ме изпита.

Ако си мъж, сигурно ти е позната тревогата, че ерекцията ти може да се провали и жената тайно да ти се присмее.

Ако си древногръцки герой, би предпочел да умреш в битка за кауза която не те интересува, отколкото да се радваш на живота, но да те смятат за страхливец – нещо като герой от американски филм, готов да се хвърли напред с бойния вик “Don’t call me chicken!!!”

Страхът да не се изложиш, да не ти се присмеят, усещането че си на изпит или на сцена са не само стресиращи и изтощителни. Освен че в много случаи ти помагат да се провалиш, те избират битките ти вместо теб. Благодарение на това се захващаш с неща които всъщност не са ти на сърце и се отказваш от такива които биха ти донесли радост. Създават ти врагове там където би могъл да имаш приятели.

проваляш се

Когато си на изпит, по-често те движи страхът от провал, отколкото предвкусваната радост на успеха, а радост от самото действие просто няма. Когато си представяш че се проваляш, шансът да го направиш е висок. Добрите спортисти се справят с това като си се представят успяващи, в отлична форма – колкото по-жива и ярка е картината на успеха, толкова по-добро е представянето. Когато се вживееш в това, забравяш за изпитващия / публиката, дори забравяш за себе си – просто си в играта и се забавляваш.

Забеляза ли, че вече не си на изпит? Щом не си на изпит, няма как да се провалиш.

влизаш в чужди битки

За да покажеш че си добър, се заемаш с неща които са популярни – иначе кой би ти обърнал внимание. Всъщност повечето хора дори не знаят какво искат, защото им е внушено че искат това което иска стадото и от бъхтене да го постигнат, не са чули зова на сърцето си. Когато не се докоснеш до това което иска душата ти, оставаш вечно неудовлетворен – каквото и да си постигнал, колкото и да си преуспял. Колкото и повече придобиваш от същото, празнотата в теб ще си остане, а може и да расте, защото не може да бъде запълнена с това, с което се опитваш.

отказваш се от наистина желаното

Понякога се отказваш от желанията си съвсем съзнателно. Казваш си (казват ти), че никога няма да си достатъчно добър в това, че винаги ще има по-добри от теб. Ако се замислиш, това важи и за най-добрите в каквото и да е – никога не са съвършени и винаги се появява някой още по-добър. В крайна сметка защо се захващаш с нещо – за да се радваш че го правиш или за да ти е гадно, но да докажеш че си добър?

Ако се отдадеш на това което обичаш и не ти пука дали го правиш по общоприетия начин за да постигнеш общоприетите стандарти, не само се радваш, но и правиш нещо уникално, а ако си забелязал, уникалността печели. Силиконовите чалга-хубавици са много, но Азис е един . Ако примерът не е достатъчно изтънчен за теб, сравни класическите танцьорки с Айседора Дънкан и Жозефин Бекер.

Когато си уникален, всъщност нямаш конкуренция. Това го знаят добрите специалисти по маркетинг и брендинг.

създаваш врагове вместо приятели

Когато не влизаш в конкуренция, т.е. не се стремиш да отнемеш нечие парче от баницата, нямаш и врагове. Не казвам че няма да ти завиждат, да те имитират и да влезнат в конкурентна борба с теб, но ако следваш вътрешните си пориви, ще се развиваш, ще си различен, и винаги ще се изплъзваш.

Ако си алтруистично настроен, можеш да отвориш очите на конкуренцията и да я насърчиш да бъде себе си. А ако си егоист, можеш да споделиш тайната на успеха си срещу заплащане. Освен пари, ще получиш благодарност и възхищение – без да си ги търсил и да си треперил в сценична треска.

Толкова е лесно да бъдеш себе си

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Да, да, когато кажа, че успехът означава да правиш каквото искаш и да ти плащат за това, ми казват, че звуча като реклама – красиво, ама не е истина. А каква е истината? Да работиш нещо, което мразиш и да изкарваш много пари? В този текст се опитах да ти обясня, че не е истина.

Все пак някои се хващат ( както става с рекламите) и започват да търсят това, което ги интересува. Правят го по няколко класически начина.

Първият е да решат кой предмет в училище им харесва, след което проверяват за кои специалности могат да кандидатстват с този предмет. Първата класическа грешка.

Учникът Х се справя лесно с биологията и решава, че е подходящо да кандидатства медицина. Подготвя се за изпити по химия и биология и взема изпитите с високи оценки. После се справя с лекота с изпитите в медицинския институт, защото е добър в някои науки, а и са му интересни. Означава ли това, че е подходящ за лекар? Означава ли, че обича да работи с хора, че е готов със състрадание и търпение да изслушва оплакванията на ВСЯКАКВИ хора – възпитани и невъзпитани, спокойни и нервни, ядосани на живота си или неспособни да обяснят как се чувстват, готови да му кажат “къзъм” или “джанъм”, вместо почетното “Доктор Х”, такива, които в страданието си са готови да го обвинят за всички неуредици на здравната каса. Готов ли е Х да зареже партито за да отиде при пациент, който има нужда от него (или си въобразява, че има нужда) в полунощ? По време на следването си, бъдещият доктор, може да открие, че просто го е гнус от доста неща, а по време на стажа да се изненада от факта, че доста хора нямат навика да се къпят всеки ден. Хм, ето какво очаква Х, който е инвестирал години за да стане лекар и сега смята, че е глупаво да се отказва, защото е на 24 и няма време да започне ново следване, а и родителите му ще бъдат разочаровани.

А можеше да бъде иначе. Х можеше да помисли какво друго може да направи с любовта си към биологията. Можеше да се окаже, че му е по-приятно да работи с животни, които не обясняват как точно се чувстват, но и не псуват доктора и не мрънкат за проблемите на здравната каса.

Можеше да се окаже, че изобщо не иска да лекува, а да работи в лаборатория и да клонира мишки. А можеше да се окаже, че иска да изследва поведението на маймуните в естествената им среда, а някой ден да стане звезда в Animal Planet. Можеше да се окаже, че всъщност обича биологията, защото е имал прекрасни учители и просто не е можел да осъзнае, че иска да бъде като тях – да преподава. А може би обича биологията, защото в детството си е прекарвал доста време с баба и дядо на село и обича земеделската работа. Точно сега е моментът, в който от органично земеделие може да се печели доста. А може би Х е обичал повече животните на баба и дядо, или е мечтал да има куче, а родителите му са били против. Точно сега може да сбъдне мечтата си като започне да развъжда любимата си порода – чудесен бизнес! Ами ако Х освен това ужасно харесва да играе с LEGO, както и филмите на Лукас и Спилбърг и … биологията е отправна точка и вдъхновение за доста инженери, които създават умните машинки, наречени роботи. Х може да обича биологията заради книгите за животни, да се е смял гръмогласно на описанието на Джералд Даръл на любовния танц на костенуркте или да е съзерцавал вълшебните картинки в детската енциклопедия, което го е карало да си казва “Ако аз бях написал учебника по биология, нямаше да е толкова тъп!”. Мдааааа, Х може да се захване с писане да учебници, енциклопедии, да създава интерактивни чудеса, които да забавляват учениците и да им помагат да учат с кеф. Х може да иска да защитава околната среда. Х може да се запали да изследва връзката между мозъка и емоциите, да разбере дали има нещо като безсмъртна душа, която се преражда, дали се влюбваме само заради химични реакции … понеже винаги си е падал и по психологията, а и по източните философии. Всъщност това може да го накара един ден да се занимава с политика, защото иска да защитава каузи – за или против аборта / евтаназията / клонирането … Нищо чудно да преподава етика на научните изследвания в някой университет някой ден. Някой ден … Х може да стане герой, който е спасил човечеството от екологична катастрофа … или от нелечима досега болест, при това без да му се налага да се сблъсква с уханието на пациенти, които не обичат да се къпят.

Може би ти звучи като празно фантазьорство, но … ако “реалистично” забодеш нос в учебника по биология, а после не погледнеш по-далече от носовете на съучениците ти, които смятат, че с изпит по биология и университетска диплома могат да работят само 5-6 неща и се молят да имат късмет “да се уредят някъде” като завършат, чака те скучно, безпарично и безславно бъдеще.

А сега какво? Ами търси вдъхновението – във всичко около теб, в “несериозните” неща вместо в учебника, както и възможностите – чети за различните кариери в Интернет (напиши “biology career” в GOOGLE) и ще видиш доста повече идеи от тези, за които се сетих в изминалите 5 минути, чети Business Week (излиза на български всяка седмица) или Капитал ( можеш да хвърляш по едно око в www.capital.bg – online абонаментът за ученици е символичен, а в някои дни от седмицата можеш да четеш безплатно последния брой), и разбира се, Discovery Channel …

В блога за успеха публикувах тази позната отдавна на някои статия, както и този, познат на някои линк. Статията може да е полезна на тези, които се чудят какво да учат / работят, а линкът към другата статия да успокои тези, които се притесняват, че все още не знаят какво искат или пък се страхуват да решат.

В ученическия блог днес написах  това. Може да се приеме като продължение на текста ” какво искаме за децата си”, но не става въпрос само за родителите, но и за самите деца, и за учителите. Не е лошо за публикуване в блога за успеха, но не ми се превежда сега. Ако някой има желание, нека го преведе, или да го използва като отправна точка за размисъл или по какъвто иска начин и да даде български текст .

Ако ти се чете още на английски, в блогрола на ученическия блог, можеш да намериш връзки към блоговете на ученици. Днес представям фамозната Мимоза, която често коментира тук. Но все пак можеш да хвърлиш едно око и на другите. За съжаление, голяма част от тях не пишат нищо напоследък …

Ако не ти се чете, пусни си горното клипче. Това е песента на днешната сутрин… някак ми се вързва с жълъда.

В блога за успеха препечатах моя статия от нашия култов ученически вестник. Става въпрос за избора на специалност.

така изглеждах доскоро на десктопа си. снимката направи Радина, останалото Чомбето.

Някои от вас са ме виждали на живо, други на снимка. Повечето знаят, че обикновено ходя с широки спортни панталони и тениска и не притежавам модерни дрехи и никакви къси поли. Не изглеждам като модел със сигурност.
Въпреки това съм сигурна, че много мъже ме харесват и че досега никой не е търсил услугите ми и не ми е плащал заради начина, по който излеждам.

Ето защо ми стана тъпо като четох две есета на мои ученички, които ме убеждават, че за да си намериш мъж и хубава работа трябва да носиш модерни дрехи и да излъчваш сексапил. Убедени са, че за успеха е изключително важен външният вид.

Имала съм периоди на съмнение - например когато дойде някоя майка да запише детето си на курс, а с него и още 2-3 деца на приятелки, когато след като разкаже какви добри отзиви е чула за работата ми открие, че всъщност не говори със секретарката, а с мен. Така преди време една жена направо изстина след като разбра, че съществото с войнишко-зелени панталони до коленете и тъмносиня поизбеляла тениска и коса дълга като на редник Джейн съм всъщност аз. Стреснато каза, “Ами аз си Ви представях по-възрастна.” “Аз съм възрастна”, рекох, вече съм минала 30.

Накрая взех решение - който ме цени заради работата ми, ще свикне с външния ми вид. Някои продължават да се стряскат, но все пак добрите отзиви за работата ми надделяват.

Ще кажете, “Да, ама вече си се прочула!”. Аз пък ще кажа, че започнах кариерата си с дънки, които бяха цепнати и на дупето и на коленете и моряшка фланелка. И никак не бях по-слаба и по-красива.

Да, има длъжности, за които се изисква определен дрес-код и стандартно-приятен външен вид, но това на важи за всички позиции.

Най ми е забавен стереотипът със секси секретарките. Момичета, познавам секретарки на по 50+, които изглеждат доста не-секси и за много ценени от шефовете си. Не мислите ли, че зависи кой какво търси? Мисля, че шефовете на наистина успяващи компании, които са преодоляли селяндурските навици, не избират непременно секси секретарки. Правят го тези, на които им се свидят парите и искат с едно плащане на гръмнат 2 заека. Вие искате ли да работите за такива?

Не че и аз не съм попадала на такива господа, но благодарение на другите си качества съм можела да си позволя да не приема да работя за тях. И стигнах дотам не защото носех къси поли.

Не си падам по тестове. Повечето са плитки и банални.Има, обаче, тестове, които намирам за дълбоки, интересни и полезни.

Повечето хубави тестове и интерпретациите по резултатите от тях се плащат, но можеш да намериш и безплатни тук-там.

За какво биха могли да бъдат полезни? Кои са лудите, които плащат за тях?

Нарастващ брой работодатели използват такива тестове, за да подбират персонал, а може би и за да преценят какво да възлагат на служителите си. За първото знам със сигурност.

Все повече хора си правят такива тестове не само за да ги прикрепят към CV-то си като си търсят работа, но и за да си изяснят с каква работа да се захванат – в какво биха били добри и какво би ги направило щастливи. А ако обичаш работата си и си добър в нея, това означава, че ще си търсен и добре платен.

Предлагам тестове, разработени по теориите на Юнг, по-известни като тестове по метода на Myers – Briggs, за определяне на психологическия тип.

Предлагам ти един тест ( на английски), който съм правила миналата година. Направих отново и мисля, че получих подобен или същия резултат. Във всеки случай, мисля, че ме описва доста добре.

Когато отговориш на всички въпроси и получиш резултата, отдели време да кликнеш върху линковете с дългите интерпретации, които, вероятно, ще те опишат доста добре - например така и така. За мен имаше няколко линка, някои от които ме описват надълго и нашироко, а един от тях ми предлага подходящи за типа ми професии.

Така че, не гледай само процентите преди да затвориш страницата.

* Велян каза, че тестът е # 1. Тъй като изгубих страницата, която показва процентите, ето моите: Introverted 44%, Intuitive 75 %, Feeling 62 %, Perceiving 22 % Дано Велян си намери неговите, ако не … да направи теста пак

(ирационално)

“Кой каквото ще да казва, става въпрос за пари.”, казваше всеки ден гаджето ми… докато го напуснах.

“Е, то никога не е лошо да изкарваш повече.”, каза един приятел, и аз се съгласих.

Навремето започнах работа, за да изкарвам пари. Учих в университет, за да изкарвам пари по начин, който ми харесва. Години наред работих много, за да изкарвам повече. Днес, макар че осъзнавам, че бих работила съвсем безплатно, все още чувам уплашеното гласче, което ми напомня, че не е невъзможно да стане така, че да не мога да изкарвам пари и …?!?

Колко пари са нужни за да млъкне уплашеното гласче? Когато говорихме с момичета от 18 членно безработно без-социално-помощно ромско семейство, ми казаха колко пари са им нужни на месец. За екзистенц-минимума на двучленното ми семейство за нужни два пъти повече, а за да не мисля за това – три пъти.

Както вече споменах, от известно време съм сигурна, че бих работила без пари, без да имам никакви спестявания – когато синът ми завърши гимназия и започне да се издържа сам.

Тогава? Колко пари са нужни на човек за да не се чувства беден?

“Баба знае две и двеста”, казва народът. Това все още не отговаря на въпроса. Бих предпочела отговора, “Бедността е състояние на духа.”

Чувала съм гласчето в моменти, когато няма изгледи да остана без доходи и дори имам спестявания. Случвало се е гласчето да мълчи в моменти, в които имам твърде ограничени средства и неясни изгледи за постъпления.

Съгласна съм, че е хубаво да получаваш повече, но ако трябва да избирам между това да изкарвам пари и да чувам гласчето и това да не изкарвам и да не го чувам, бих избрала второто.

Може би ти изглежда нелепо, но независимо от паричното ми състояние и изгледите занапред, когато гласчето си мълчи, не само съм спокойна, ами и започвам да изкарвам повече.

Ето защо смятам, че бедността е състояние на духа.

А ти не се притеснявай, че ще стана Майка Тереза преди да разкрия тайната си да печеля пари. Има време. Засега се опитай да усетиш този текст.

До скоро.

* този текст написах днес за новия блог. Новият блог за успеха беше създаден в петък. В него се включиха 27 души. Припомням, че поводът за създаването му беше статията, в която споделям колко ми е трудно да мотивирам учениците си. После ми хрумна да поискам помощ и написах този призив. Ще се радвам да се включиш с текстове, коментари, линкове … каквото ти хрумне.

Бях на не повече от 5 години, когато за пръв път прочетох Пипи. Най-ранните ми спомени за собствени абстрактни разсъждения са свързани с тази книга. Сега, когато хвърлям едно око към шкафа, виждам, че Пипи се е наредила до “Тибетска книга за живота и смъртта”. Може би това е знак, че трябва да я препрочета.

Ето какво мислих преди около 30 години, преди да тръгна на училище – исках майка ми да е ангел, а баща ми негърски крал, а аз да съм силна и смела като Пипи.

По-ясно си спомням първите две – по-важно за мен беше да бъда оставена на мира. Исках да живея сама и да правя каквото си искам. Смятах, че на едно дете не би имало никакъв проблем да живее само … ако има пари. Пипи имаше торби със златни парички. Аз нямах. Очевидно трябваше да почакам.

Днес, 30 години по-късно, мисля, че да изкарваш пари не означава, че непременно си пораснал, също както навършването на 18 не те пренася автоматично в света на възрастните.
И все пак, да се увериш, че можеш да оцеляваш е важна стъпка от порастването. А в нашия капиталистически свят за повечето хора това е свързано с изкарването на пари. Ето защо засега няма да мътя главите на младите с изявлението, че изкарването на пари вече не ми е приоритет.

Но помисли – дали успехът е равнозначен на това да работиш нещо, което ненавиждаш за да изкарваш много пари, които да харчиш в оскъдното си свободно време … част от тях за лечение на тялото и душата?

Ето защо за младите, живеещи в капиталистическа действителност, е твърде уместно изречението “Успехът е да правиш каквото искаш и да ти плащат за това”, което можеш да видиш върху част от рекламните ми материали. Или пък онова, дето е казал доста преди мен Конфуций:

“Ако обичаш работата си, няма да ти се наложи да работиш нито ден до края на живота си”.

* това е текст, който написах днес за блога за успеха. Очаквам и твоите истории, с които можеш да подпомогнеш новата инициатива, в която вече участват 26 души.