полетът на костенурката

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Не ми беше идвало на ум, че Стоян може да пропуши. Изглеждаше ми от хората, които никога няма да го направят, т.е. от хората, които не се поддават на peer pressure (натиск от връстници и братя по ситуация). Това е доста наивно, разбира се, понеже смятам и себе си за такава, но всъщност не съм точно така, и влиянието на околните при хора като нас се оказва по-коварно, защото не си го признаваме.

При възникването на подозрението ме посъветваха да подходя внимателно. Ха. Какво значи внимателно? Стоян да не е бебе (ще стане на 15), което ей така ще подлъжа? И какво ако се окаже истина? Да му забраня да пуши? Това е смехотворно. Не съм чула забраната да е предпазила пушач – не и в страна, където цигарите и алкохолът са толкова достъпни за децата, колкото и сладоледа и фъстъците, а за долнокачествените наркотици не ми се отваря дума, щото съм още млада и ми се живее.

По сведения на баба ми, баща ми е пропушил на около 8 годишна възраст и беше страстен пушач повече от 60 години. Преди да спре цигарите преди 2-3 години, дишаше с помощта на Новфилин и подобни. Аз се пристрастих в значително по-късна възраст (1 и успях да си докарам само кашлица, с помощта на която отхрачвах солидно количество катран и дишах свирейки.

Та как постъпих вчера ли? Стана ми гадно като допуснах, че може да ме излъже, понеже ми става доста неудобно на мен самата като ме лъжат и хич не съм фен да изобличавам хората и се надявах, че няма да го направи. Все пак ме познава достатъчно добре и знае, че няма да хвърля светкавици и пр. ирационални страхове, които много деца имат. Просто го питах съвсем непредубедено, без да очаквам един или друг отговор и без да се напрягам да разпозная дали отговорът е лъжа или истина. Просто ми каза, че запалва в училище (всъщност там децата ходят най-вече с цел да попушат на спокойствие) от известно време, но е по малко и не се е пристрастил.

Ето това е уловката. Години наред смятах, че мога да спра всеки момент стига да поискам. В това време дневният брой на цигарите растеше, докато стигна 2 кутии на ден.

В последната година и половина съм купила не повече от 10 кутии, които съм изпушила интензивно, когато съм била заобиколена от пушачи за по няколко дни. Иначе запалвам по 2-3-4 цигари седмично край работното място с хора, покрай които ми се допушва. Това е другата уловка – просто някои хора ти напомнят за пушене и пушат. Радвам се, че не са повече този вид хора и дните, в които ги срещам.

Нямам рецепта за спиране на цигарите. Мисля, че драстичното им намаляване (както и фактът, че през половината седмица не пуша, вкъщи изобщо, както и в почти всички случаи, когато съм на кафе или ресторант) се дължи не на силната ми воля (не мисля, че имам такава), а на цялостната ми промяна в нагласата ми към света. Ставам по-спокойна и не се чудя какво да правя с ръцете си и устата си когато съм сред хора. Когато съм сама пък, вече не се сещам … макар че ако имам цигари под носа, те ми напомнят за себе си, така че гледам да не си купувам.

Не съм запозната с проблема на никотиновата зависимост, но познавам донякъде психологическата – нуждата да запълниш паузите в разговора с пушене, илюзията, че цигарата ще ти помогне да се съсредоточиш и да откриеш някакво решение или да родиш идея. Когато проумееш, че паузите не са лошо нещо, нямаш нужда да ги запълваш. Всъщност понякога пушим за да оправдаем паузите, от които имаме нужда. И все пак не съм убедена, че съм съвсем независима от цигарите. До твърде скоро не бях мъдрата костенурка, която познавате днес и пушех МНОГО.

Това, което се сетих, че може да е полезно за Стоян беше:

1. Да му споделя, че и аз живях със същата илюзия, че мога да спра всеки момент и нямам проблема, който имат “истинските” пушачи. Не изгубих илюзията дори и когато пушех по две кутии на ден. Може би продължавам да живея с нея.

2. Като тръгваше за училище днес го посъветвах да пробва да се въздържи в обичайната за пушене ситуация и да види как ще се почувства. Уловката е “Видях. Нищо ми няма. Ето, мога да го направя. Я сега да си запаля.”

3. Да напиша нещата тук, така че ако е нужно, да си ги препрочита, за да не се изкушавам да опявам.

Не се сещам за друго. Мисля, че единственият начин човек да спре цигарите е на първо време да избягва предразполагащите го ситуации, а тези които няма как да избегне, да използва, за да си изгради по-високо самочувствие. Първата стъпка е да се научиш да правиш нещо по-добро с ръцете си, включително просто да не правиш нищо и да почувстваш, че си ОК и така. Ако пушиш с приятели, не е проблем ако няма какво да кажеш, да помълчиш. А може би много хора пушат, понеже им е неудобно, че няма какво да си кажат. Може би липсата на смислена комуникация с пушещите наоколо оказва още по-голям натиск, за съжаление.

Какво би направил ако детето ти пропуши?

Ако те кефя, гласувай за мен.

* На картинката е Ванеса Редгрейв в ролята на Хекуба

В последните няколко години амбициозните ми ученици, които се стремят към щедри стипендии в най-престижните университети в света имат все по-слаби умения за четене и все по-малък читателски опит. Приела съм за нормално ученик в 10 клас да е чел максимум 2 книги извън задължителната програма по литература (не че е задължително да е прочел задължителния списък). Проблемът е там, че в хубавите университети се чете много, че в зависимост от специалността може да ти се наложи да прочиташ по стотина страници на ден, в добавка към учебни занятия, писмени задания и пр. Всъщност за да имаш минимален шанс да влезнеш в такъв университет, трябва да си взел изпит, който да покаже, че имаш достатъчно добри умения за четене, както и висока скорост. Очевидно е, че за да достигнат нужното ниво, учениците трябва да имат продължителен и богат читателски опит. Дори и да го нямат към началото на 10 клас, биха могли да напреднат доста … ако четат.

Ето тук е уловката, обаче. Преди някоя и друга година, когато осъзнаеха, че е нужно да четат, неопитните читатели започваха да четат, и доста от тях станаха запалени и компетентни читатели. В последно време, обаче, не съм в състояние да убедя твърде много амбициозни тийнейджъри, че четенето има смисъл. При всяка среща с тях говоря за четенето и изтъквам какви ли не аргументи, но най-добрият резултат който постигам с тревожен брой деца е, че вземат книга за четене и просто я държат вкъщи. В отчаянието си пиша следните текстове с надеждата мразещите четенето да ги прочетат. Не ми е ясно как тези деца ще се представят на SAT и се чувствам като измамник, въпреки че никога не съм рекламирала курсовете си като предназначени развиващи читателски умения у нечетящи хора.

Подобна е ситуацията с математиката. SAT включва и проверка на елементарни математическите умения чрез тест за ограничено време. Проблемът е, че това което ми се струва елементарно, се оказва езотерично за ученици, които имат 5 и 6 в елитните гимназии в региона. Предвид начина на преподаване е обяснимо. Необяснимо засега остава нежеланието на скараните с математиката да разберат елементарни неща и да порешават задачи. Уж на всички е ясно, че трябва да покажат приличен резултат. Въпреки това не правят нищо по въпроса. Познавам скарани с математиката, които дори без чужда помощ достигнаха повече от прилично ниво – над 700 от общо 800 точки. Това бетонира увереността ми, че всеки би могъл да постигне същия резултат. На практика, обаче, вече имам все повече ученици, чиито резултати са по-ниски от 600 точки – нещо, което беше невъобразимо за учениците, които кандидатстваха преди 4-5 години.

Днес придружих Грозданка и родителите й до социални грижи, където проведохме объркан разгорещен разговор с няколко служителки. В крайна сметка ми дадоха полезна информация, че в бюрото по труда ще организират ограмотителни курсове от май. Реших, че след като за една година Донка не успя да ограмоти семейството, би било добра идея поне някои от младите да се запишат на такъв курс. Ако не поемат пътните от селото, мога да поема поне за Грозданка. Предложих веднага да отидем до бюрото по труда и да попитаме. Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя, обаче, отказа. Пробвах няколко пъти. Упорито отказва. Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен. Обясних й, че дали ще умре от глад зависи най-вече от нейното лично решение. И така, колкото и да ми е тъжно за нея, приключвам с каквито и да е помощи, и да, Грозданка съвсем реално може да умре от глад. Ако я видите, ще разберете какво имам предвид.

Вървях към къщи, прехвърлях разговора със социалните работници, опитвах се да се поставя на тяхно място … не можах. Когато се опитвам да помогна на учениците си, опитвам се да ги убедя, да ги науча и пробвам какво ли не. Ако бях като хората в социални грижи, щях просто да им се скарам и да им кажа, че от тях няма да стане нищо. Опитах се да се поставя на мястото на Грозданка и се запитах какво ли щях да правя ако ми се налагаше да се науча да вървя по въже за да оцелея. Осъзнах, че може и да не го направя. Да, всеки носи отговорността за избора си. И все пак голяма част от избора ни е предопределена от хора, които са играли роля в живота ни, от бита в който сме израснали. Моите ученици все по-често ми казват, че когато излезнат от курса са вдъхновени и изпълени с решителност, но после всичко наоколо е толкова различно от по-широкия свят, който им рисувам. Има и такива, чийто свят е толкова малък и толкова добре охраняван, че просто не мога да пробия дупка в стената, за да може поне да надзърнат навън.

Не мисля, че тези светове са изградили съвсем сами. Напротив, струва ми се, че околната среда има сериозен принос. Минава доста време докато човек започне да взема истински самостоятелни решения. Повечето хора никога не стигат дотам.

Това, което ме тревожи е, че тези, които би трябвало да играят ролята на мъдрите възрастни, които да покажат на децата, че съществува по-широк свят, с по-големи възможности или нямат представа за този свят или нямат сили и нерви да го направят. Струва ми се, че скоро България ще е пълна с уплашени ограничени деца – някои от тях уплашени от самото начало, а други, след като открият, че морето не е до колене и не успеят да повярват, че могат да се научат да плуват. Такива деца играят ролята на мъдрите възрастни.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Познавам много жени, с които не бих искала да си имам работа и които не пожелавам за съпруги никому. Никога, обаче, не ми е хрумвало да предупреждавам Стоян да се пази от жени.

Всъщност, понякога съм се опитвала да си представя какво ли би било да си избере простовато момиче, с което няма какво да си каже или пък някоя нарцистична принцеса, на която е невъзможно да се угоди. После съм прибавяла и утежняващи обстоятелства като раждането на деца преди осъзнаването, че въпросната жена не е тази, с която би искал да остарее. И после какво?

После си казвам, че каквото и да се случи, ако е честен силен и емоционално интелигентен, ще се справи, без да причинява ненужни рани. След дъжда пеква слънце – стига да ти стиска. Да, по-приятно е да не минаваш през поредица от несполучливи връзки, но все някак трябва да пораснеш и да се научиш.

Тук родната ми майка би повторила знаменитата си фраза, че животът ми е низ от грешни стъпки, с изключение на завършването на университет. После би добавила, че съм безотговорна майка.

А какво прави отговорната майка? Огражда ябълковото дърво с бодлива тел? Е, това и Господ не се е сетил да направи.

(Картината е на Гоген - един мъж, на когото му стиска)

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

При завладяването на Америка, шотландците и ирландците довели много прасета и ги пуснали в горите да се хранят сами през пролетта и лятото, а през есента ги ловяли. Така хем си спестявали труда, хем си създавали развлечения. Проблемът, обаче, бил че някои прасета успявали да се измъкнат, размножавали се на свобода и с времето все повече заприличвали на дивите си предшественици – научили се да се грижат сами за себе си и не се оставяли да ги хванат лесно. Променили се не само външно, но и поумнели.

Несъзнателно свързах тази история със затъпяването на децата днес и се запитах какво ли би излезнало от тях ако имаха повече свобода и по-малко цивилизация. Спомних си любимата си реч на Джордж Карлин, Children, която призовава да оставим децата на мира, за да могат поне по три часа на ден да зяпат през прозореца и да мечтаят.

Някои читатели биха възразили, че децата днес имат огромна свобода. Други биха добавили, че благодарение на тази свобода децата са в това плачевно състояние. Аз пък смятам, че децата всъщност нямат никаква свобода и че ако имаха, щяха да се развиват така, че да не губя по няколко часа на ден в притеснение накъде върви България и какво ще се случи с настоящите и бъдещите й деца.

Свободата предполага свободно време и пространство, които да запълниш с нещо създадено от самия теб. Времето на повечето деца, обаче, е запълнено с много часове в училище, много телевизия, а при някои от тях и много компютърни игри, чатове, видео. Пространство за децата в града почти не остана. То се запълва от непрекъснато строителство, така че децата биват натиквани в кафенетата.

В училище няма време и място за самостоятелно мислене, тъй като образователната традиция повелява преподаване под формата на лекции, наизустяване и възпроизвеждане. Дори математиката е почти изцяло превзета от този модел, а точните науки винаги са се наричали “разказвателни предмети”. Проектната работа е някакво украшение и се състоя в копи/пействане от Интернет, а не в самостоятелни изследвания – експерименти, наблюдения и пр., от които да се направят самостоятелно изводи, които на свой ред да се представят самостоятелно. В много училища дори вече не се правят лабораторни (практикуми) по физика, а децата не са чували за такова животно. Самостоятелната работа е дело на възрастните роднини или частни учители в огромен процент от случаите. Ако изобщо бъде проверена, високо се оценява не творчеството и самостоятелността, а възпроизвеждането на очакванията. Ето защо книжарниците са пълни с помагала, литературни анализи, решени задачи.

Извънкласните дейности днес са по-малко разнородни и по-прагматични. По-често са пряко свързани с академичните предмети, т.е. допълнителни уроци и курсове. Спортът и танците са популярни по прагматична причина – за поддържане на красиво и здраво тяло. Доброволческата дейност в повечето случаи е прагматично мотивирана – възможност за евтини екскурзии под формата на семинари и младежки обмени, като същината й често остава на хартия. Като цяло родителите не са склонни да оставят децата си да убиват времето си в дейности, от които нямат пряка видима полза, свързана с кандидатстването в университет и бъдеща професия. В този контекст не е за чудене защо майки убеждават децата си вместо в електрическа китара да инвестират в скъп мобилен телефон или телевизор за детската стая.

По този начин творчеството и инициативността бяха заменени от платена консумация. Хората не осъзнават, че за да си плащат консумацията, един ден децата им трябва да могат да изкарват пари, а светът върви в такава посока, че пари ще правят не изпълнителните, а творящите и инициативните, но това е друга тема.

Ако моите връстници се върнат назад и си припомнят книгите и филмите от детството, ще установят, че сюжетите се въртят около неща, които децата измислят, предприемат, създават сами – построяване на баскетболно игрище или ракета, произвеждане на абсолютно черна боя, която да ги направи невидими, разкриване на престъпления, преследване и обезвреждане на опасни бандити и пр.

Оттам идваха образците ни за подражание. След “Рицарят на бялата дама” месеци наред цели класове оставаха в училище за да играят шах. С мой съученик стартирахме махленска работилница и произвеждахме прости съоръжения, които реално се ползваха от бабите ни, примерно, а децата ни подаряваха инструменти за рождените дни. По едно време всички си купихме цитри и засвирихме на тях, а после дойде модата на комплекта “Оптик-монтаж-експеримент”, с който сглобявахме микроскопи, телескопи, бинокли. Тази дейности беше изместена от експериментите с помощта на комплекта “Млад химик”. На рожденни дни не само танцувахме, но и пеехме, а където имаше инструменти, свирехме. Когато майките ни бяха на работа, се събирахме да печем сладки и соленки. Дворовете на блоковете не бяха изцяло циментирани и нямаше толкова много коли, така че разпъвахме черги и строяхме шатри, в които живеехме през голяма част от ваканциите. От часовете по трудово знаехме да кроим и шием, така че вкъщи продължавахме и така имахме дрехи, които нямаше как да се купят от магазина. Рисувахме и бродирахме върху тях. Аз правех всякакви значки, както и фантасмагорични обици от зъболекарска тел. Родителите ми не позволяваха да бъркам бои с миризливи разтвори вкъщи, но нямаха нищо против да го правя на терасата. Бащата на моя съученичка ме снабди с бракувани зъботехнически клещи, а от майката на съученик получавах тел.

До края на гимназията имахме много свободно време, защото учителите ни преподаваха добре, в клас имаше присъствие и тишина и си научавахме почти всичко преди да си тръгнем. Поне в т.нар. елитни училища беше така. Учех повече от 30 минути на ден само когато трябваше да пиша есета или да се поупражнявам за контролна по математика. Нямаше нужда да ходя на уроци. Ето защо имах време да чета, да се мотая с приятели на достатъчно тихи места, където да се чуваме, защото главите ни бръмчаха от собствените ни мисли, които напираха да бъдат споделени. И никой не намираше за прекалено смели мечтите, които децата днес не смеят да имат дори и когато им дам тема като “Какво щеше да правиш ако имаше безкрайно много пари и власт?”. Ние бяхме убедени, че можем да направим всичко и без да имаме много пари и власт.

Тези неща не могат да се случат в кафенетата, в които никой не може да чуе дори собствения си глас, така че децата пушат, мълчат или крещят, сравняват мелодиите на мобилните си телефони или се снимат с тях, а снимките са все едни и същи – еднакъв фон и еднакви пози.

В главите ни имаше собствени мисли, защото имаше празно място, в което да се породят. Днес малко деца имат такова пространство, защото всичко е запълнено – с училище, частни уроци, телевизия, интернет. Ето защо когато правим дискусии с учениците, все по-често буксуваме: мислите им са чутите стотици пъти клишета, а ако темата не е предъвквана от популярните медии, мисли може и да не се появят.

Да оставим ли на децата пространство да подивеят? Ако да, как?

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

* снимката краднах от семейство Браун

Преди няколко години, докато Тошето все още беше ученик в гимназията, ми разказа за благородната инициатива за премахване на мустаците на осмокласниците. Няколко по-големи момчета канеха малките да играят тенис на маса, сприятеляваха се с тях и започваха да им подхвърлят колко по-прекрасно ще изглеждат без мустаци, докато в един момент осмокласниците се предаваха.

Ще ми се всички мустачени феи да бяха по-скоро като Тошето, отколкото като състудента на Бу или пък менторките на училищната мода. Когато става въпрос за първото премахване на мустаците, деликатността никак не е излишна, особено при момичетата, заради хилядолетния предразсъдък за противоестествеността на женските мустаци.

И при момчетата, и при момичетата, обаче, първото премахване на мустаците е своего рода инициация, и не е лошо да бъде съзнателно подпомогнато от възрастните. Основната причина е, че повечето деца очакват специално разрешение. И в твърде много случаи ако не го поискат, възрастните не се сещат сами да го дадат, а ако го поискат, често получават отказ под предлог, че още е рано или че е опасно.

В такива случаи децата се измъчват и изпълват с комплекси, дори и ако никой не обръща внимание на мустаците им, но очаквате ли от връстниците им да бъдат толерантни и симпатизиращи? В повечето случаи не са, и подлагат мустакатите на жестоки унижения, които може да ви изглеждат смешни, но моите собствени наблюдения показват, че понякога водят до сериозни последствия.

Днес има все повече щастливи тийнейджъри, чиито родители дават благословията си, в много случаи и преди децата им да са се сетили да я поискат. Дори и в тези случаи, обаче, понякога се долавя напрежение, което идва от едно от табутата на нашата култура – убеждението, че децата не са господари на телата си до определена възраст. Обезскосмяването на други части на тялото, татуитовки, пиърсинг, боядисване на косата, гримиране, мастурбиране, секс, пушене, пък дори и начина на обличане и хранене могат да попаднат в обсега на това табу, но, разбира се, в различни комбинации при различните семейства.

Мисля, че най-здравите индивиди израстват там, където родителите не се опитват да ограничават правата на децата си върху собствените им тела и не се опитват да ги манипулират, а да ги просвещават. В тези случаи децата се научават да вземат по-добри решения, и го правят спокойно, изпълнени с достойнство и самоуважение.

В такива случаи не е нужно момчето да бие камбана, когато избръсне първите си мустаци, нито пък момичето, когато използва първата си дамска превръзка. Младият човек просто е взел поредното решение, понеже е наясно, а е наясно, защото родителят му го е просвещавал всеки ден – в разговор, с купуване на книга или филм, с личен пример или просто като е оставил детето си на мира – да следва любопитството си, да изследва и да учи. Ето така човек расте спокоен, уверен, самостоятелен и отворен за нови идеи и общуване – дори и с родителите си.

Защо някои родители не подхождат по този начин, а?

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

(темата е вдъхновена от блога на LeeAnn, която чест(н)о пише за възпитанието на децата и някой ден ще издаде книга за това)

С времето се отърсвам от страховете си, включително родителските. Преди малко направих инвентаризация, за да разбера колко са ми останали. Прилагам списък:

1. Страх ме е Стоян да не бъде блъснат от кола

В Хасково карат като луди. Той е късоглед и отнесен. Знам, че няма да рухна ако това се случи, но човекът е само на 14, мечтае да живее дълго, и ако планът му се осъществи, е вероятно да бъде щастлив и да направи интересни, а може би и полезни неща. Струва си да поживее още.

2. Страх ме е Стоян да не завърши с плачевно ниски оценки в дипломата

Трудно се съсредоточава върху скучно и неясно преподавани неща, а и обикновено не се харесва учителките. Не е и особено организиран и амбициозен. Не съм маниак на тема оценки, но ако стане така, няма да има шансове да учи в хубав университет. Не че съм на мнение, че човек непременно трябва да отиде в колеж, но едно свястно либерално образование ще компенсира идиотията, в която принудително пребивават българските деца цели 12 години. Може пък да иска да се подготви за професия, чието практикуване изисква диплома. Така че нема лошо да има шансове.

3. Страх ме е Стоян да не затъпее

Всъщност това е най-големият ми страх. Мисля, че човек може да е щастлив и без образование, но по-добре мъртъв, отколкото тъп.

Макар че е любопитен и прилично интелигентен, и когато се интересува от нещо, може да му посвети половин денонощие без да отиде до тоалетната или да яде, напоследък гледа твърде много клипове на Music Idol, мотае се в някакви тъпи форуми, скучае в училище и не е обграден с хора, които имат кой знае какви широки / дълбоки интереси. Ама какво знам аз?

Анастасия, едно мъдро и непрестанно поумняващо момиче, ми даде книгата “Как оглупях”. Ще я прочета тези дни и вероятно ще я дам на Стоян. Надявам се да помогне.

Какви са твоите (бъдещи) родителски страхове? За какво според теб пропускам да се страхувам? Очаквай (някой ден) текст за родителските страхове, които съм загубила по пътя.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона долу.

Той не идва само от страха от самотата, който те кара да се обличаш, държиш и говориш като всички останали. Изворът му е още по-дълбок: споделеното от мнозинството убеждение, че да си посредствен е нормално, че всичко открояващо се от посредствеността е патология или гениалност, а второто неизменно е свързвано с първото.

Тъй като не съм посещавала ясли и детска градина, а само забавачка, където ме оставяха да правя каквото си искам, усетих натиска чак на 6, когато тръгнах на училище – някой и друг месец след съучениците ми, които бяха на 7. Още от първия ден, след като момичетата заподозряха, че не се вписвам в стадото (може би съм се опитала да оправдая появяването си с обяснението, че мога да чета), така че бях подложена на тест – да прочета текст от буквара. След като се справих, дадоха ми да прочета единствения “ръкописен” текст от буквара. Справих се и с него.

Никога не ми простиха – не беше позволено да играя с тях. Отидох да играя с момчетата – там се вписвах, понеже си интересувах от изследване на тъмни тунели с боклуци, тичане по двора и пр. Когато започнахме прогимназията, някои момичета откровено ме мразеха, особено след като на първото лабораторно по физика имах 6, а повечето отличнички 2. Бях единствената, която се сети, че трябва да манипулира резултатите от измерванията, за да стигне до изводите, до които се очакваше да стигнем. Една от амбициозните майки предупреди моята, че някой ден ще си има сериозни неприятности с мен, понеже съм “много особена”.

За мое щастие, освен че имах за приятели момчетата, както и момичетата, които не бяха амбициозни за високи оценки, учителите ми се радваха, затова и нямах важна причина да се стремя да бъда посредствена в училище. Това, обаче, беше за нещастие на моите съученици, понеже да се справяш с лекота в училище се смяташе за изключение от свещеното правило на посредствеността. Никой учител не се сети да ме попита как уча и да ме насърчи да споделя с другите деца.

За мое щастие, родителите ми изобщо не държаха да съм като всички останали. Майка ми, която не е била блестяща ученичка, подозираше, че учителите просто ме харесват и затова ми пишат шестици, но успях да й покажа, че не бива да се меси в подготовката ми за училище след 2-3 катастрофални опита да ми покаже, че не уча като хората и нищо не знам, след като не “пея” урока дума по дума. Може би вярата й в гените и гениалността на баща ми си каза думата. Освен това, майка ми беше причината да изглеждам различно и да не ми пука от това. После, когато отклоненията във външния ми вид станаха драстични и за нейния вкус, вече беше твърде късно.

Когато в 9 клас се отказах от телевизията в полза на книгите, си спечелих ненавистта и на майка ми, която беше убедена, че се смятам за нещо повече от нея и се правя на интересна. Твърде късно, бейби, вече бях станала достатъчно закоравял индивидуалист, за да преглътна някак дори и страха на момчетата от мен. Може би и до ден днешен подозират зад “прекомерната” ми откритост нещо още по-коварно от средностатистическата женска пресметливост.

Когато си под натиска за посредственост се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога, обаче, се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.

Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.

Не се страхувам за себе си – вече съм почти на 37 и съм свикнала да стърча. Не се страхувам за Стоян – учителите му може да го смятат за прекалено странен, и за разлика от моите, по-скоро да се плашат, откокото да се радват, но той има моята подкрепа. Страхувам се за повечето растящи деца. Техните родители и учители имат толкова ниски очаквания за тях, че би било по-скоро учудващо да се издигнат до нивото на посредствеността от моите ученически години.

Вярвам, че средностатичстическите човешки възможности са огромни в сравнение с това, до което съм стигнала аз без особени усилия, само със смелостта да правя каквото си искам. Виждам същия потенциал у всеки мой ученик. Снощи, докато гледах “Грозни, мръсни и зли” виждах този потенциал в очите на децата, които прекарваха деня, затворени зад висока телена ограда – потенциала да бъдеш красив, чист и добър.

Повече за златната среда, която скапва децата днес, тук. Можеш да помогнеш, като разкажеш история, с която да позабършеш малко прах от този проект.

Ако те кефя, гласувай за мен - натисни буквичката В до снимката ми - горе, в левия ъгъл.

Случвало ли ти се е като дете да направиш беля, и възрастен да ти се разкрещи и да те накаже? На мен ми се е случвало много пъти. Понякога дори не съм разбирала какъв точно е проблемът, понеже не винаги са ми обяснявали. Понякога съм била наясно дори и ако никой освен мен не знае за белята.

Какъв е бил ефектът от крясъците и наказанията? Когато са били твърде силни, те са измествали вниманието ми от моята беля към желанието на възпитателя да ми причини болка. Започвала съм да се чувствам като жертва, а не като пакостник. Съвсем естествено е идвало желанието ми да се защитя. Никога не плачех пред насилника, пардон, възпитателя, защото беше под достойнството ми и с всеки подобен случай, уважението и доверието ми към съответната личност се стопяваха.

Това, разбира се, никога не е харесвало на възпитателите. Но как биха се почувствали ако покажех, че страдам? Предполагам, че щяха да се почувстват по-големи от мен. Но аз съм изверг и ме боли единствено от факта че човешко същество може да падне дотам, че да желае страданието на други човешко същество. При вида на тази болка възпитателите биха сметнали, че се опитвам да ги унижа. Затова и не я показвам.