полетът на костенурката

Някои са в болнични, други имат неотложни лични ангажименти, трети отиват на ресторант с половинките си.

А тези, които са там, в учителската стая?

Карат се и говорят някакви несвързани неща, които прераказани три пъти не можах да схвана.

Ето защо моя позната каза, че утре ще работи, защото не може да издържи трети ден с колегите си в една стая - това я убива. Готова е да официално да стачкува, а неофициално да работи, понеже няма нерви да търпи колегите. Интересно как се справят децата.

В същото време някои членове на стачния комитет официално не стачкуват. като ги питат защо, отговаят “Ма кво ти пука?”

А Юлиан Попов предлага учителите да отидели в някое Интернет кафе и да пишат статии за Уикипедия, та да вършат нещо полезно. Оставих коментар в блога му, за да го осведомя, че в училищата има компютри, че и Интернет, та не е нужно да се ходи по разни кафета.

Но това с купуването на компютри е доста популистки ход на образователния министър, без никаква стойност. А това, че при оценяването на учителския труд се ценят учители, които печелят европейски проекти и губят времето на отличниците с ходене по олимпиади … е безобразие, както разбирам от коментари в друг блог.

 и още нещо, което писах в “Капитал” преди 3 години:
ОК. Милен Велчев предложи през есента да се подпише надпартийно, консенсусно споразумение за дългосрочни инвестиции в образованието.

ОК. Политиците едва ли ще си позволят да звучат дотам ретроградно, че да кажат, че не си струва.

ОК! Ама това не ми е достатъчно!

Продължавам притеснено да си задавам въпроси за:

1. Времето - есента не е ли твърде кратък срок за разработването на национална образователна стратегия, която да бъде обсъдена, коригирана и приета от всички политически сили? Още повече ме смущава фактът, че в момента е лято - т.е. традиционно отпускарски сезон (особено за политиците) - кой ще се задълбочи достатъчно в толкова обширна област като образованието? Огромен е рискът да бъдат приети прекалено широки и неясни параметри, които по-късно да бъдат тълкувани многозначно. Освен от обща стратегия се нуждаем от конкретни измерения относно не само какво да се учи, но и как (второто се смята за приоритет в страните, които в XXI век вземат образованието насериозно).

2. Работният екип - коя политическа сила ще се ангажира с разработването на проекта - управляващите или всички? Кои ще са конкретните личности - наши и евентуално чуждестранни, които ще бъдат привлечени? Дали са достатъчно добри, а и мотивирани?

3. Широчината на дебата - дали ще е политически, надпартиен-експертен или обществен (тук включвам и политиците, и експертите, и целокупния народ)? Ще ми се да е последното, но дали идеята ще завладее умовете и сърцата на хората зависи от PR на кампанията. А ако все пак някой успее да накара народа да се замисли сериозно, къде ще бъде представена трибуна на тези, които могат да споделят идеи и опит?

Струва ми се, че всички медии (независимо от политическите им пристрастия) могат да бъдат ангажирани в популяризирането на дебата. Елементарно е да се предложат дискусии във всички интернет форуми, които да пренасочат заинтересуваните към един специално създаден за целта сайт, който да включва актуална информация за проекта, линкове към сайтове, които популяризират ефективни практики и добри идеи, както и форум, който да бъде следен от официално ангажираните с изработването на националния образователен проект.

Време е да използваме целия интелектуален ресурс на нацията. Чудесно е да привлечем и част от чуждестранния. Струва си да си дадем сметка, че Венецуела има Министерство за развитие на интелектуалния потенциал, което успя да ангажира най-добрите американски специалисти в разработването на стратегии - например екип от “Йейл”, оглавяван от небезизвестния Робърт Стърнбърг. Сингапур успя да събере по едно и също време Стърнбърг, Хауърд Гарднър, Едуард де Боно и т.н.

Струва си да си дадем сметка, че любимият ни израз “Пари ми дай, акъл си имам” досега не ни е помогнал много.

това написах за “Капитал” преди 3 години:

Като родител, който е загрижен детето му да получи най-доброто образование, като бивш учител в държавна гимназия, който все още си спомня мизерната, рядко получавана навреме заплата, като собственик на образователен бизнес, който ежедневно се опитва да постигне звездни резултати с осакатени от българското училище деца, си представям, че имам страшно много пари, които щедро бих могла да вложа, за да преобразя българската образователна система. И ми досвидява.
Свиди ми се да дам парите си на хора, които представят 1001 идеи за набиране на средства, но не заявяват нито една конкретна цел, която да зададе посоката на реформите. Винаги съм смятала, че точно това липсва на българското образование - то не си поставя никаква ясна цел, която да доведе децата ни до добро бъдеще в информационната епоха.

Съмнявам се дали, дори и ако учителите получават големи заплати, ще отделят част от парите си, за да си купуват книги, да научат английски, да влизат в мрежата, за да търсят актуална информация за преподавания от тях предмет или за ефективни методи на преподаване.

Като бивш учител в една от “елитните” гимназии се питам дали и новозакупените книги и помагала няма да отидат в училищното мазе, в книжарницата (за препродаване), в контейнера за смет или зад заключените врати на представителните кабинети, до които учениците отдавна нямат достъп - както стана с огромните американски дарения преди няколко години.

Като собственик на образователен бизнес съм в известна степен обнадеждена - може би заплатите ще бъдат достатъчни на бившите ми колеги, те няма да принуждават учениците (чрез тенденциозно поставяне на ниски оценки) да посещават частните им уроци и така пазарният ми дял ще се увеличи. Но, от друга страна, си казвам, че училището, което напуснах преди пет години, и сега притежава огромен материален ресурс в сравнение с този на скромната ми фирмичка, но така и не го използва.

Засега решавам да инвестирам част от парите в образованието на сина си - такова, каквото аз преценявам, че трябва да бъде. Друга част - в квалифицирането на себе си и на учители, които да работят в моя бизнес. Трета част ще инвестирам в материални придобивки, които всички мои ученици (15% от които са pro bono) ползват 100%.

Когато търсещите средства образователи заявят ясно целите си, както и средствата, чрез които да бъдат постигнати, бих помогнала щедро. Но само ако основната им цел гарантира бляскаво бъдеще нa всички български деца в динамичната информационна епоха.

Лидия Стайкова, родител, учител, капиталист

За мен нямаше никакво значение кой е директор и дали си върши работата. Директорът не си вършеше работата, но това не ми пречеше аз да си върша своята, стига да не ми пречи шумът от съседните класни стаи.

Нямаше никакво значение кой е министър. Министрите се сменяха … даже не ги помня. С тях се сменяха и шефовете на инспектората и някои хора се вълнуваха от това. Аз бях твърде заета да си върша работата и да тичам на другата работа.

Нямаше значение какви деца идват и си отиват от училище. Винаги съм се разбирала с всички. Може и да не съм успяла да вдъхновя всички деца да учат, но съм успявала да създам добри условия за работа на тези, които са имали желание да учат. Не защото бях опитен педагог, а защото наистина исках. Сигурно съм имала и късмет.

Да, имаше малоумни родители, но не ме беше страх от тях. И никой не успя да ми се качи на главата – нито със заплахи, нито с подаръци. Може би съм имала късмет с тях.

Не са ми харесвали избраните от старшите колеги учебници, така че работех неофициално с други и попълвах материалната книга (официалният документ, с който учителят показва, че е свършил някаква работа) според официалния план.

Правех каквото си искам, с убеждението, че съм полезна на учениците. Не ми пукаше, че съм в нарушение на това или онова, защото това не беше най-важното за мен.

Не ме беше страх, че ще загубя работата си. Винаги съм живяла с убеждението, че човек ако е физически здрав и с всичкия си, винаги ще си намери работа, с която да получава поне колкото учител.

Не се опитах да реформирам системата, понеже тогава не бях наясно какво точно трябва да й се реформира. А ако бях, нямаше да имам съмишленици сред колегите.

После започнах да осъзнавам от какви промени има нужда системата, и даже казвах, че ако имам власт, ще направя това и онова. После рабрах, че дори и да съм министър на образованието, нямам силата да променя българското образование. Понеже в системата има твърде много учители, които не желаят промени. А обществото ни също няма готовност и желание за истинска промяна. Така че дори и да се правят опити за реформа отгоре, те са обречени на неуспех, щом нямат широка подкрепа – от учителите и от родителите поне – групите, които имат властта да саботират всякакви опити за промяна. Не съм сигурна дали и диктатура би успяла.

Все още вярвам, обаче, че промените се възможни. И съм наясно, че ще се случат бавно – когато обществото ни узрее за тях. Когато е готово, то би намерило начин да въздейства и на най-ретроградния министър на образованието.

Какво правя по въпроса? Показвам на когото успея, че може и иначе. Опитвам се да подскажа на хората да мислят за тия неща и да споделят с други хора.

Какво бих направила ако бях министър, на първо място бих популяризирала широк обществен дебат за образованието.

Част от дебата го започна Марфа, макар и да не вярва, че има силата да промени нещо.  

Съгласна съм, че учителите трябва да получават по-големи заплати и ще оставя настрана сантименталните си усещания, че истинският учител не се мотивира с пари, понеже е призван, и не си върши работата зле заради това, че му плащат малко. Ще кажа, че за да може да си позволи да е отпочинал и да има време да става по-добър в професията си, учителят трябва да получава повече, за да не работи извън училище. Понеже аз съм работила така и знам, че не е лесно.

Дали, обаче, смятам, че е добра идея учителите да стачкуват ефективно? Няма да говоря за това какво мисли обществото. Това, може би, друг път.

Днес моя позната, преподаваща в училището в ромската махала ми каза, че колегите и не могат да си позволят са стачкуват, след като цяло лято са посветили на това да привлекат децата в училище, да убедят родителите им да ги пуснат – ако сега ги отпратят заради стачката, още в началото на учебната година, едва ли биха ги събрали после.

От позицията на родител мога да кажа следното: 7 години не ми беше безразлично дали детето излиза в извънредни ваканции – предпочитах го, защото вкъщи, както и в извънкласните дейности, вършеше доста по-смислени неща, от които научи повечето неща, които знае и може – сам, с родителите ми, с мен и с учители, които работят за по-малко от училищната заплата, но обичат работата си и не стачкуват. Сега – да, в 8 клас на профилирана гимназия губи часове по немски, но не мисля, че е фатално, понеже не си губи времето, така че приемам философски. Защо не се реших да го образовам вкъщи, след като толкова пъти съм казвала, че предпочитам? Заради слабохарактерност и липса на организация от моя страна, но това е друга тема.

Може да смятам, че учителите трябва да получават по-големи заплати, но не съм сигурна, че ми се иска повечето сегашни учители да получават двойно по-големи заплати. Не съм убедена, че това ще доведе до повишаване на квалификацията им и промяна на манталитета им. И сега има безплатни възможности за повишаване на квалификацията, но малцина проявяват интерес към тях, а още по-малко са тези, които се интересуват от това наистина да научат нещо. По-забавното е, че не искат да се възползват дори от възможности, които ще им дадат умения, които могат да се трансферират и на други, по-добре заплатени работни места. Но да не забравяме, че учителите са учители, а не ученици – тяхната работа е да преподават, а не да учат. Те си знаят всичко.

Някои действащи учители, както и голяма част от обществото, са съгласни, че не бива да се наливат пари в нереформирана система, но повечето обвиняват правителствата за неосъществяването на реформите. Ясно е, че тези реформи не се провеждат, понеже са свързани с вземане на непопулярни мерки като големи съкращения и повишени изисквания към оставащите на работа учители. Кой политик тук би рискувал да се провали на следващите избори след като изхвърли хиляди от работа?

Факт е, обаче, че от 2004 насам политиците станаха откровени на тема училищно образование – някой може да си спомня доклада на Милен Велчевото министерство, а друг може и да е забелязал на сайта на образователното министерство националната програма за развитие на училишното образование и предучилищното възпитание и подготовка. Не съм говорила с нито един учител, който да е чел тези документи. Това, което чувам масово от учителите е, че министърът бил неадекватен. На мен пък ми се видя доста адекватен на една продължителна среща, на която присъствах, но нали понякога казва едни неудобни неща. Както и да е.

Някои казват, че все говорел за реформа, ама нищо не бил направил. Аз пък искам да питам дали целокупното общество чака реформата да дойде отгоре, от министерството? Ако няма обществено съгласие за това какво образование искаме за децата си, ако учителите не споделят същото мнение, за каква реформа можем да говорим? А министерството всъщност организира срещи за обсъждане на учебното съдържание по предмети и пр. В тях участваха доста учители. И какво измислиха? На среща с директори и министъра, на която присъствах, дискусията се изроди в тревожни питания дали ще има съкращения, а министърът каза, че подобна е била ситуацията на срещите на учителите. За да се запазят местата е най-удачно да се запазят старото съдържание и старата форма. Мога само да предполагам какво се решили учителите. Ако някой от вас е бил там, нека разкаже.

А обществото дискутира ли тази тема? Да сте чули за родителски сдружения, които да настояват за реформи и да знаят какво точно искат? И това са хора, които обичат децата си? Разбира се, че ги обичат! Нали им купуват шестиците.

А да сте чули за творчески сдружения на учители, които работят по своя стратегия, щото, нали, тази на министъра била малоумна? Много ясно, че не сте. Те, хорицата, едвам оцеляват, а аз искам да пишат стратегии.

Е, ако питате мен, ще ви кажа, че учителите имат доста голяма свобода и да преподават добре – никой не им виси на главите в час, но те ще ви обяснят, че някакви малоумни държавни изисквания ги принуждават да работят малоумно.

Те ще ви кажат и това, че калпавите учебници им пречат, а аз ще отговоря, че ако учителят иска да преподава добре, би могъл да го направи и без учебник, но това е друга тема. Мисля, че имат и достатъчно власт да определят дали децата да учат по калпави учебници, понеже не децата, а учителите ги избират. Ако кажат пък, че няма ни един свестен учебник, ще им кажа, че никой не им е запушил устата и вързал ръцете, та да не вдигнат вой и министерството да ги чуе, а и обществото, че и да им се възхити. Но те лятно време да не са луди да четат по няколко учебника, та да избират или да простестират?

Да сте чули някой действащ учител да има визия за това какво трябва да е образованието? Да сте чули да говори за това как нещо може да се преподаде по по-добър начин? Ами аз не съм. А от 17 години съм учителка. Така че знам, че тази тема не е никак забавна на учителите. Те са най-рядко срещаните участници в онлайн дискусии по образователни проблеми.

И как да се оправи образованието? Не знам. Ето тук пиша за професията на учителя – в случай, че някой се интересува. Ето тука пиша нещо, което в контекста на стачката е доста актуално. А за образованието и учителската професия си имам категорийки в блога. А анекдоти за учители, инспектори и министри – някой друг път.

“Не ти ли се иска понякога да имахме ключ, с който да отключим загадките на вселената?”

“Не знам какво имаш предвид като казваш “ключ”, не знам какво имаш предвид като казваш “загадка”, не знам какво имаш предвид като казваш “вселена”

*

“Какво си мислиш като чуеш думата “Париж”?”

“Мисля си за буквата “П”, буквата “А”, буквата “Р”, буквата “И”, буквата “Ж”.

*

Винаги съм подозирала, че и университетите не са люлки на свободната мисъл. Струва ми се, че и в тези, на които се възхищавам отдалеч, за да си добро момче, трябва да си наясно какво може и не може да четеш, казваш и мислиш.

Пример:

Айрис може да е смятана за най-интелигентната жена в Англия, но това не пречи на колегите й да се подсмиват зад гърба й заради увлечението й по екзистенциализма, който тогава е смятан за псевдо-философия.

Може би затова везните на предпочитанията ми отново се накланят към чистачка вместо към професор.

Може би аз не разбирам. Нямам и претенции да разбирам. Била съм псевдо-студентка, и, може би, заради това ми се е струвало, че уча в псевдо-университет.

Какъв е твоят опит? Имаш ли право на свободна мисъл и слово в твоя университет?

какво мислят учениците за учителите

Училището не е ли всъщност за учениците? Учителите не са ли всъщност слуги? Ако си учител, обидно ли ти е да се смяташ за слуга на учениците?

Искам да те запозная с двама ученици. Бих искала да взема интервюта от тях.

Първо попаднах на Владо, защото е пингнал към мен, а оттам и на отвореното писмо на Кори, от което са последвали още постинги и коментари тук и тук. Ей сега отивам да чета там! Френската гимнаааазия, Господ нея пааааази я…

Дали учителите се сещат, че Кори има нещо общо с “корасон”, т.е. сърце? Има жокер до URL -то, учители!

Често българският учител се описва и самоописва като жертва.

Как някой престава да бъде жертва? Когато спре да се самоопределя като жертва и направи нещо за да промени статуса си. В някои случаи някой друг се опитва да го спаси. Но не винаги успява, защото не е лесно да спасиш този, който е свикнал да се самоопределя като жертва.

Ако учителят е жертва, то прави ли нещо, за да се спаси? Ако други толкова много ги е грижа за него, как  се опитват да му помогнат?

Другите хора вероятно не ги е грижа толкова за българския учител, иначе щяха да направят нещо за да му помогнат. Или ги е грижа, но се смятат за безпомощни, т.е. и те са нечии жертви.

А какво прави учителят за себе си? Ето малко личен опит от периода 1994-1999, когато малките заплати се получаваха рядко:

Няколко пъти, когато някой даваше знак да се вдигне стачка или да се прави протестна подписка, някои, които много говореха иначе, пропускаха да се подпишат, понеже имали по-малко часове и си тръгнали преди да е стартирана подписката, а в ефективни стачни действия винаги имаше такива, които не се включват. В моята кариера ефективните действия са били максимум един учебен час.

Тогава се протестираше не за размера на заплатите, а за това, че не ги дават навреме. Няколко пъти обяснявах на колегите, че когато не ти дават заплатата навреме, не е редно да правиш стачка или подписка, а да си потърсиш правата в съда. Ако 60 души колектив съберяха по 5 лева, щяха да успеят да наемат приличен адвокат. Това колегите ми винаги пускаха покрай ушите си.

Другото, което се опитвах да им кажа беше, че ако ще се протестира, то е добра идея да се протестира за размера на заплатите. Но това май беше прекалено авангардно навремето.

Когато сме стигали до обсъждане на ефективни стачни действия, колегите ми казваха, “Лесно ти е на тебе, имаш си и друга работа и не те бърка, че ще ти удържат от заплатата неработените дни”. На това отговарях, че това ще се усети чак след няколко месеца, защото заплатите се бавят много, и че аз ще изгубя повече, защото ще стоя в училище заедно с тях по 8 часа за да стачкувам, с което ще се лиша от доходи от другата си работа. Никога не стигнахме до стачни действия. Може би и защото се налагаше да стоим в училище от 8 до 5.

Е, няма да стане само с чакане някой да ги спаси!  Пък и кой ще поиска да спасява учителите? На първо време се сещам за учениците и родителите. Ако те смятат, че учителите вършат отлична работа, ще ги подкрепят. А като ги подкрепят, ще ги подкрепят и бабите и дядовците. И бъдещите баби и дядовци, като Леля Вени (това е почетно звание, затова спирам да пиша “леля”).

Но дали на учениците и родителите им пука? Често си говорим с Леля Вени, чиито деца (мои бивши ученици) са вече поотрасли и извън училище. И чак не ни стига въздуха като говорим за образование. Последният път Леля Вени ми каза, че когато нейни познати я чуят да се пени така, и казват, “Какво ти пука?” Аз пък, признавам, преди няколко години написах една статия, която излезе в “Капитал” под заглавие “Няма да дам и стотинка [ за българското образование]”.

Учителите са жертви, защото е удобно да си жертва – не се налага да си мръднеш пръста, докато се оплакваш. Даже не си намираш допълнителна работа, понеже го смяташ за унизително.

Учителите са жертви, защото не са солидарни. А не са солидарни, понеже повечето гледат да не се прецакат. А също и понеже на част от тях не им пука колко получават, понеже не разчитат на тази заплата.

Учителите са жертви, понеже на никого не му пука за тях. А защо на никого не му пука?.

И още въпроси:

Какви ще пораснат децата, възпитавани от пасивни егоистични страхливи жертви?

С какво се занимават синдикатите и защо толкова много учители членуват в тях? Само заради няколкото допълнителни дни отпуск ли?

Как учителите да излезнат от ролята на жертви?

Какво да се направи, че на обществото наистина да вземе да му пука?

Хайде, учители! Мислете и вие, де! Въпросът е:

КАК ДА ПРЕСТАНЕМ ДА БЪДЕМ ЖЕРТВИ?

Пък ако сега започнете да виете, понеже някой ви оплювал, значи предпочитате да останете жертви.

В ученическия блог днес написах  това. Може да се приеме като продължение на текста ” какво искаме за децата си”, но не става въпрос само за родителите, но и за самите деца, и за учителите. Не е лошо за публикуване в блога за успеха, но не ми се превежда сега. Ако някой има желание, нека го преведе, или да го използва като отправна точка за размисъл или по какъвто иска начин и да даде български текст .

Ако ти се чете още на английски, в блогрола на ученическия блог, можеш да намериш връзки към блоговете на ученици. Днес представям фамозната Мимоза, която често коментира тук. Но все пак можеш да хвърлиш едно око и на другите. За съжаление, голяма част от тях не пишат нищо напоследък …

Ако не ти се чете, пусни си горното клипче. Това е песента на днешната сутрин… някак ми се вързва с жълъда.

ето този страхотен коментар остави тя в блога ми:

Да уточня, от шест години съм учител по китайски език, на 30.

Вместо коментар предлагам следната виртуална реалност:
Вие сте млад служител в нова фирма и ви натоварват да правите презентации и да обучавате персонал, който да знае всичко за продуктите и да прави страхотни продажби.Обучението е в рамките на една седмица за 20 часа по 4 на ден.
Вашата презентация трябва да бъде максимално добре изградена, проверете колко време ще ви отнеме да се подготвите за тази една седмица обучение. Вие, обаче, правите презентация на хора, от които искате после на свой ред да продават добре продуктите на фирмата и да правят блестящи (като вашата) презентации пред други продавачи. Затова им давате задачи, по които да работят вкъщи и ги карате да научат съдържанието на презентацията. На втория и всеки следващ ден ги карате да седнат и да ви напишат всичко, което са разбрали от предния ден. Хората са 26, вие се прибирате и четете всяка работа, като внимавате на всеки по отделно да напишете забележка до колко се е справил.

Материалът е доста сложен и обемен. На втория ден забелязвате, че хората нещо не ви слушат. Започвате да мислите как да привлечете вниманието. В един момент се оказва, че през цялото време мислите само за това. Измисляте игри, визуални материали, ситуации от практиката. Трябва да ги представите убедително, защото иначе нищо няма да подчертаят, а само ще ви направят смешен.

Курсът приключва и се оказва, че вие чудесно сте се справили с работата. Фирмата постепенно просперира благодарение на вас. Шефът се съгласява, че за да работите добре ви трябва време за подготовка, не може да е във фирмата, защото нямат необходимите материали. Заплатата ви е горе-дилу като на останалите, но хората ви виждат на работа само 4 часа на ден.
Минава време. Шефът се е сменил. Заварва чудесно положение (защото вие вече сте обучили добри продавачи). Изведнъж забелязва, че всички работят по 8 часа, а вие - само 4. Решава че е несправедливо и ви намаля заплатата. Вие сте обидени, унизени, но хората във фирмата чудесно знаят на кого се дължи просперитета и ви показват все още уважението си.
Фирмата се разраства. Обучаващите вече са няколко, всичките обаче са минали през вашето обучение, всички стари служители знаят на какво равнище сте. Сравняват ви с младите колеги, естествено не в тяхна полза. Коментират. Шефът чува. Решава че нивото е паднало и намалява заплатите. Младите обучаващи обаче знаят с каква репутация се ползвате вие, виждат как всички се отнасят към вас и решават, че като се обучат и напреднат ще ги забележат и оценят.
Идва трети шеф. Заварва вас, вече пред пенсия. Дразните го, защото изисквате от него да ви уважава, а той изобщо не разбира за какво. Фирмата вече толкова се е разрастнала, че може да си позволи много персонал, съответно - няма време за добро обучение. Нищо, на пазарен принцип ще сменят служителите ако трябва и всяка седмица. Стратегията е за нови завоевания, поне репутацията на фирмата е стабилна. Отдел обучаващи са забутани в най-тъмните и лоши стаи, за да не пречат. Новият шеф с неохота се съгласява все пак да ги остави на пълен щат. Защо ли, пита се той.

Минават няколко години. Валят жалби от клиентите, продажбите спадат. Останали са няколко обучаващи, все стари, защото на никой не му се става такъв - нали виждат гадните стаички, в които работят и знаят, че парите са малко. Решават че може и без тях, защото онези, които са добри продавачи, са платили частно да бъдат обучени по-добре от другите. Защо не, хем им се връща после всичко научено в пари, хем не са с тълпата заедно по 26 души да ги обучават.

Оказва се че фирмата хич не върви на добре. Търсят виновните. Персоналът е ниско квалифициран, никой не знае как да си върши работата. Започват да обвиняват обучаващите, че не обучават добре, че не разбират пазара, не са наясно с новите технологии. Започват да ги презират, унижават и да се вбесяват, че все пак си стоят там и нищо не вършат. Обучаващите отиват при шефа. Той казва, че не дава пари за заплати, нито за друго, докато не му се представят резултати. Но резултати няма. Новите кадри са чули, че тези тук обучават некачествено, дори не ги слушат. Не им харесват малките мрачни стаички, не вярват на опита на обучаващите, презират ги за ниските доходи.
Обучаващите отново отиват при шефа. Той обаче вече се е сменил и е от новото поколение. Сляп и глух, нищо не разбира. Размахва им пръст, казва - пари няма за вас. Пита ги защо, като не са доволни, не се махнат. Те са стъписани, не знаят какво да отговорят. Къде да ходят, защо да се махат, нали са учили пет-шест години за обучаващи, така ли се решават нещата?

Минават няколко години. Смазани от немотия и незачитане, голяма част напускат. Вече няма достатъчно кадри и всеки може да стане обучаващ. И наистина, някой го уволнили от някъде и идва. Недоволните са все повече. Нови млади кадри - един двама и те се чудят какво правят тук и защо никой не разбира стремежът им да са перфектни в работата си. Не, напротив, навсякъде знаят за некадърниците, защото им лазят по нервите. Със заплатите не се живее, обучаващите вият, че умират. Всички им се смеят.

След десет години. Всички стари са пенсионирани. Млади няма или са един двама. Фирмата фалира…