полетът на костенурката

Гледах как журито съобщаваше на достигналите последния кръг дали отпадат или остават в Music Idol. Майка ми няколко пъти зададе въпроса дали участниците са искрени и защо изразяват чувствата си по съответния начин. Към края баща ми каза, “Защото така се прави сега. И така ще продължава.” Превод: “ Защото така е прието и всеки държи да прави като всички останали”.

По същия начин, по който тийнейджърките с които се разминавам крещят, псуват и подчертават хасковския диалект, който доскоро смятах че днес се ползва само от бабите в околните села.

По същия начин, по който учениците, ученичките и учителите изглеждат като чалга певци – дори и в елитните гимназии тук.

По същия начин, по който ако работиш в ИТ сферата, блогът ти отразява всеки ъпгрейд, посещение на тоалетната или напиване.

По същия начин, по който Люси от журито и нейните колежки в No Angels се снимат в клипове.

Да, гледах няколко клипа на групата на Люси, за да разбера какво е да не играеш докато пееш пред публика, какво е да бъдеш естествен и да не се правиш на това което не си – всичко, за което критикуват моя фаворит Иван.

Видях, че No Angels е като стотиците подобни групи, чиито клипове не бих гледала за удоволствие, че мацките са твърде блудкави за моя вкус.

Всички описани дотук твърде много приличат на твърде много други, защото имат добър вкус, култивиран от любимите им медии. Иван и Деница от Idol, обаче, нямат. Деница е твърде дебела за нашенските представи за певица и твърде одухотворена. Иван твърде малко изглежда да се взема насериозно и твърде много се забавлява, а когато се хвали, хвали себе си преди изявите си, вместо да плюе конкуренцията след провалите си.

Иван знае че е готин и поема риска да бъде когато и какъвто му харесва, дори и когато сърчицето му се свие. Това дразни малкото комплексарче, което дреме и у най-уверените. “Какъв е пък тоя, бе? За какъв се мисли? На какъв се прави?” Дори и когато казва, че е сериозен и се е променил, никой не му вярва, освен тези, на които им е хубаво да си мислят, че за малко поне е поставен на мястото си.

Хахахахаха! И къде му е мястото на Иван, дребни душички? Във вашата локва?

Иван е Артист. Ето защо ще припомня казаното от Артист:

“Всички сме в локвата, но някои от нас гледат към звездите” (О. Уайлд).

Всички играем, но някои го правят добре.

* взех снимката от http://nname.org/ без да питам Президента Първанов

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Не забравяй да гласуваш и за ИВАН!

е Иван Ангелов! Не вярвах, че може да гледам клипчета от това предаване, още по-малко да гласувам. Тази сутрин гледах клипчето от снощното му изпълнение. На тръгване за училище Стоян ми каза, че ми го е приготвил за гледане. Ако го прехвърли в youtube, ще го пусна тук. Засега линк. Ще призная, че се разплаках, въпреки че не обичам кавъри и че Иван си позволи да пее песен на Клептън.

Историята за това как се отървах от учителстване в Айтос - друг път. Ех, сега можех да разказвам, че съм научила Иван на английски, но аз предпочетох цивилизацията, пък и Айтос не си падаше по мен. Дали България ще си падне по Иван?

Всички са талантливи. Хареса ми Тома с песента на loving spoonful / joe cocker - с това, че я изпя без да имитира никого. Хареса ми Деница и не мисля, че е нужно да отслабне, освен ако тя самата не го предпочита. Но след като трябва да избера един, това ще е Иван.

p.s. Какъв е проблемът на журито със сценичното му поведение? Какво по-точно трябва да прави? И какво имат против клоуните?!? Аз самата съм клоун и се харесвам, но се налага да се прикривам в много ситуации, така че се вихря само вкъщи. Ако не пробия в никой телевизионен конкурс, ще си пусна собствен видео канал в YouTube и тогава ще ме гледат и отвъд Испания. Кен Лий ще ми диша праха!

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

 Не забравяй да гласуваш за ИВАН!

няма мелодия, която да ми е непозната тук, колкото и да ми е странно, че съм живяла и през това десетилетие

Дора беше първата ми съквартирантка. Живяхме заедно по време на единствената ми студентска бригада. Още в края на първата седмица ме покани на гости в Търговище. Живееше сама в огромен апартамент. Родителите й правеха пари някъде далече в тайгата.

Първият уикенд беше около 9 септември, 1989, така че трябваше да посетим нейни роднини за обяд. Само че аз не можех да се появя пред роднините й в изтъркани черни кларкове, големи като обувките на Пипи, с култовия си избелял черен пуловер със собственоръчно изрисувано залязващо слънце и надпис “FOLLOW THE SUN”, сини дънки, обути за пръв път в края на подготвителен клас, уокмен със залепени за гърба големи батерии, преносван в шумяща найлонова торбичка, прекроена в нещо като раничка.

Цял следобед пробвах костюмчета от две части (пола и елече), машинно плетени от букле, в пастелни цветове, както и остри обувки с тънки токчета с дискретна височина. Проблемът беше, че Дора беше доста по-едра от мен, така че накрая компромисно бяха заменени само моите прави парцаливи дънки – с нейни нови варени дънкови шалвари, в които изглеждах като буре.

Още по средата на първия ни уикенд в Търговище Дора се самоутеши с изявлението, че някой ден ще “улегна” и вместо рок ще започна да слушам чалга (която все още не се наричаше чалга) и Лили Иванова.

18.5 години по-късно продължавам да слушам чалга и Лили Иванова без никакъв проблем винаги когато някой наоколо ги предпочита, но за разлика от времената, в които слушах метъл, докато решавах задачи, рядко слушам каквато й да е музика, понеже предпочитам тишината, а още по-рядко слушам рок – само като реша да светна Стоян на някоя любима песен и попея с Рони Джеймс Дио в YouTube.

Продължавам да нося сини дънки, но доста по-широки, и отновно не съм в крак с модата, понеже в Хасково широките дънки са толкова популярни, колкото и моя полу-хипи стайл в края на 80те. Велурени кларкове, за съжаление, нямам от години, затова нося гуменки от 7 лв когато времето е достатъчно топло за да се отърва от маратонките, а артистичният ми пуловер е заменен от якенце с качулка (на което тук не знам защо казват суичър, а по света му казват hoody заради качулката), което щях да нося и тогава ако се намираше по магазините. А бейзболна шапка нося откак спечелих конкурс за дизайн на емблема, организиран от вестник “Септемврийче” – това ми беше наградата. Даже имам и портрет в профил с тая шапка. Тогава всички казаха на сестра ми “Все я рисуваш така, сякаш е много по-голяма”. Истината е, че сега в профил изглеждам точно така, както някога ме рисуваше сестра ми и махленските любители на изкуството ме разпознаваха по шапката.

Тук хората казват, че човек не може да избяга от себе си, но аз знам, че може да отиде доста далеч от себе си, защото бях там и сега се връщам. Но дори и когато съм била най-далеч от себе си, съм усещала мълчаливото си присъствие да гледа отстрани – онова, което всъщност винаги ми е помагало да оцелявам и да не рухвам съвсем дори и в най-самосъжалителните моменти, когато едвам съм се дотътрила със Стоян от детските ясли и с часове лежа на дивана и повръщам в кофа, а той си играе кротко и от време на време се забавлява да пуска в кофата разни неща, които после трябва да измия, ако оцелея, и дали някой ще разбере, че съм умряла и пр. Обикновено е безцеремонно, каквато ме познават учениците по време на дискусии и винаги прощаващо - на първо място на мен, а после на целия свят.

Някои го наричат вътрешен глас, който ти казва – зарежи този мъж, ще оцелееш и без тази работа, облечи каквото ти харесва, облечи каквото очакват от теб и се забавлявай като на карнавал, пий ракия и с основното ястие, не пий алкохол, а си поръчай една кана с айрян и една голяма минерална вода, а когато започнат да те питат “Защо?”, отговаряй им както отговаряше на учителката в първи клас “Защото така искам.”

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона долу.

Понякога разказвам спомени. Една моя млада приятелка ми каза че би искала един ден да е като мен – дори обикновената салфетка на масата да извиква у нея история.

Разказвам истории по две причини: когато хората са се събрали да се забавляват, но разговорът забуксува. Вадя история от торбата и ги разсмивам. Другият повод е безизходицата, в която някой е решил че се намира. Вадя моя (обикновено) история, свързана с подобен проблем и показвам, че има изход.

Понякога, обаче, ми е досадно да разказвам истории. Това се случва, когато събеседникът ми реши, че някогашната случка продължава да е важна за мен и да определя в известна степен настоящата ми същност. В повечето случаи съвсем не е така – нито се чувствам свързана по някакъв начин с повечето минали неща, нито ги използвам с цел да търся себе си в миналото.

Разбира се, понякога изваждането на случка е терапия, но това се прави с цел човек да се освободи от миналото си. Понякога го правя и аз, ако усетя, че това минало е не съвсем осъзнато и ми пречи днес, но го правя сама и не бързам да споделя изводите, докато не проумея същността.

Този начин на живот ми помага да се чувствам лека, неважна и нехаеща за впечатленията, с които оставям повечето хора. Преди години се впрягах, когато майка ми вадеше поучителни примери от детството ми като илюстрации на безкрайните ми недостатъци, опитвах се да обяснявам, болеше ми. Днес в такива случаи ми напира едно “Уф!” Толкова ми е досадно да се опитват да ме дефинират – и в положителна и в отрицателна светлина. Не ми се губи енергия да уточнявам, опровергавам или потвърждавам. Предпочитам просто да дишам.

P.S. Умрях от смях когато чух репликата “Двайсет години градя имидж в тоя град …” – принадлежи на двайсет годишно момиче.

ако те кефя, гласувай за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

Не съм пуританка. Не припадам, когато ме видят по бельо или без и пр. по-интимни неща. Не съм феминистка и не бих могла да напиша нещо дълбоко интелектуално за жената като фетиш и бла-бла. Обожавам “Сексът и градът”; имам доста и разнообразен сексуален опит, и, вероятно, доста години напред, в които евентуално бих могла да го обогатявам, така че не бих се учудила ако някой ден бъда новата Кари Брадшоу. За да публикувам тази снимка в блога си, означава, че самочувствието ми не е по-ниско от това на Саманта, след като прибра актовите си снимки от фото-студиото.

Напук на целулита и бръчките си, бих могла да се снимам не само в Playboy, но и в порно-филм; не бих получила психо-травма от ежедневно участие в пийп-шоу. Стига да намирам някакъв смисъл в това.

Бих го направила по милиони причини – за да изкарам пари – лично и егоистично за себе си, за да спечеля алтруистично някаква кауза за квартала или човечеството и т.н. Всички тези неща биха ми коствали нищожно усилие в сравнение с това да чистя веднъж седмично стаята си.

Въпреки всичко това, не мога да разбера защо фактът, че Гала (или която и да е друга отлично изглеждаща родна знаменитост) се снимала за Playboy предизвиква чак такива вълнения. Спомням си как в зората на българското издание първите жени които се снимаха, обясняваха по телевизията какъв личен пробив било за тях да го направят. Моля? Става въпрос за красиви жени, които сме виждали съблечени в не един филм. Така и не можах да схвана какво толкова героично има в това да се снимаш за Playboy, при положение, че изглеждаш прекрасно и без грим и Photoshop, и попадаш в ръцете на отлични фризьори, гримьори, фотографи и пр.

Това може да е тяхната психотерапия, реклама, още един начин да изкарат пари, но не мога да разбера защо трябва да ми го пробутват като нещо толкова езотерично, дето не мога да разбера. Или всъщност е? Или пък не е, но аз съм твърде тъпа? Хайде някой да опита да ми обясни. Съзнанието ми е отворено като лотосов цвят за всякакви коментари.

То иначе и царят е гол, ама аз не вдигам толкова голям шум по този повод.

Ленин казва, че социализмът е електрификация + съветска власт. Ето защо голяма част от по-възрастните в БГ са убедени, че ако по нашите земи не беше минал социализмът, до ден днешен повечето от нас щяха да живеят без електричество. Като дете на инженер, който е допринесъл лично за електрифицирането на голяма част от родната ми страна, бих могла лесно да се присъединя към хора на поддръжниците на това мнение. Особено съм улеснена от факта, че същият инженер е роден на село, в семейството на един от онези земеделци, които не са били симпатични на властта преди 9 септември. Бох могла да предположа, че баща ми можеше да прекара живота си в лета на полето и зими в кръчмата. Вероятността да подкрепя твърдението нараства поради факта, че съм израснала в среда, която ми е набивала в главата покъртителната картина на бездомниците, които спят под капиталистическите мостове и се завиват с вестници. Прибавям и факта, че съм видяла с очите си бездомниците в Лондон, но не съм виждала такива по нашите улици през соц-а.

Хубаво, ама днес чета TIME и Newsweek, гледам ТВ предавания в YouTube и чета книгите на икономисти и социолози отвъд Желязната завеса, и понякога доста се кефя на бившия шеф на федералния резерв, Алън Грийнспен. Ако си припомня и нещицата, които имах привилегията да ми купуват от Corecom навремето ( да не мислите, деца, че всеки можеше да си купи шоколадово яйце?!?), както и онези, които можех само да съзерцавам в дебелите каталози на Neckerman и Quelle, може да ме обземат съмнения. Само като се сетя, че когато се роди синът ми (1993), смятах памперсите за революционно нововъведение, и след време, когато разлиствах сантиментално брой на Quelle, който бях разлиствала стотици пъти през 80те, видях купчинка памперси. През 80те не ги бях забелязала, защото не осъзнавах, че съществуват (затова пък бях забелязала натуралистичните вибратори на витрината на магазина на Quelle в Харманли в онези времена, но нямах представа, че вибрират).

Та защо да не вярвам на Greenspan, когато казва, че капитализмът може да си има и кривици, ама не бива да забравяме колко много е допринесъл за повишаване благосъстоянието на милиони хора. И, много ясно, че ще съм склонна да вярвам на твърдящите, че ако не беше капитализмът, голяма част от света сега щеше да тъмнее на сателитните снимки.

Оппааа! На път съм да развия шизофрения. Със сигурност знам, че ако не е бил социализмът, бая села в БГ щяха да тънат в мрак. Със сигурност знам, че ако не беше капитализмът, Америка щеше да тъне в мрак. Ха сега де!

Толкова често феновете на социализма или капитализма твърдят, че ако не било едното/другото, голяма част от човечеството сега щяла да мизеврува. Казват и обратното, де. Когато започенем едни такива спорове, често забравяме, че човечеството е съществувало в продължение на няколко милиона години преди появата на социализма и капитализма, които са скорошни явления – по-старото от тях е едва на няколко века.

Все ми се струва, че с капитализъм/социализъм или без, някой щеше да открие електричеството, а друг необходимостта от масова електрификация. Както и много други придобивки, на които се радват членовете и на капиталистически и на социалистически общества. (Че капитализмът и социализмът твърде си приличат отдавна е констатирано от Андрей Сахаров, но някой ден може да поговорим и за това.) Важното, кото имам да кажа сега е, че така са ни промити мозъците с тия думички “капитализъм” и “социализъм”, че често ги използваме вместо думи като “демокрация” и “диктатура”, примерно. Дотолкова сме свикнали да разсъждаваме в техните парадигми, че не можем да си представим, че е възможно да съществува цивилизовано население, което да вирее извън капиталистическата или социалистическата кутия.

По същия начин, някои от нас дотам са свикнали да са “леви” или “десни”, че когато четат текст, който не е нито “ляв”, нито “десен”, неизменно го виждат като “ляв” или “десен”.

Когато си израснал с манталитета на принц или на просяк, неизменно виждаш света или като щедро и охолно място, или като неуютно и мизерно място.

За да излезем извън кутията, понякога е нужно да преживеем лично непознатото – както, да речем, се е случило с младия аристократ Буда. Понякога се получава и без да го преживееш лично – както се случва с детето, което единствено вижда, че царят е гол. За второто е нужно просто да имаш малко празно място в главата си – да ти е леко куха, така да се каже.

Преди година се питах за произхода на първите прецизни машини и инструменти. Така и нямам отговор.

Днес имам нов въпрос. Докато в първия текст приемах съществуването на познанието и се питах за физическото му приложение в техниката. Сега отивам още по-назад и се питам как се е пръкнало самото познание. Ето за какво става въпрос:

Чета “Пушки, вируси и стомана” ( Guns, Germs and Steel ), в която авторът дотук разгледа възникването на производството на храни, т.е. култивирането на растения и животни в различни райони на света преди хилядолетия, за да успее да отговори след още няколкостотин страници защо белият човек се справя по-добре от някои други хора. Ясно е, че преди хилядолетия хората са били изучили много внимателно особеностите на местната им флора и фауна и са познавали хиляди видове и пр. Ясно е, че знанието се е предавало и натрупвало, макар и да не е имало писменост. Но мен ме интересува как са ЗАПОЧНАЛИ да учат тези неща.

Авторът казва, че тези примитивни хора не са някакви глупаци, които биха пробвали ей-така някоя гъба, за да проверят дали е отровна. Аз пък мисля, че бая от тях трябва да са хапнали отровни гъби, понеже иначе как ще да е станало ясно, че гъбите са отровни?

Някой би казал, че са наблюдавали как подхождат към гъбата някои охлюви, да речем. Но я си помислете – колко от нас ще се сетят за това ако преди не са им обръщали внимание на факта, че животните избягват отровни растения примерно. Да не говорим за други неща – как човек би забелязал, че опрашването има някакво значение за растенията ако не го беше учил в училище или ако баба му не му беше казала?

Понякога подценяваме ролята на знанието, което сме попили – от училище, филми и какво ли не. По същия начин и примитивните хора на един етап са действали информирано. Но как са действали тези, които не са имали информация.

Интересуват ме ПИОНЕРИТЕ, а за истинските пионери, в която и да е област, никой никога не говори. А това е важно, защото така бихме разбрали фундаментални неща за ученето. Лесно е да стъпиш на раменете на гиганти; лесно е да напишеш литературен анализ, след като си прочел интерпретацията на някой критик. Лесно е да си опечеш мръвка на огъня, след като са те научили да палиш огън. Въпросът е как подхождаме в напълно нови ситуации.

Ако винаги разчитаме на комбинацията от предварително знание, то откъде е дошло първото знание, а? А?

Мили хора,

Имам чувството, че съм липсвала толкова много време, а то всъщност беше 2-3 дни май!

В неделя ходих на пикник. Митаче, обещавам скоро ти, най-снимания на моя фотоапарат човек да получиш снимките! В това време си учи гръцкия и се подготвяй за колежа. Мислете за нова дестинация!!! Благодаря за чудесната неделя! И кажи на баща си да чете блога ми та да стане мъдър като нас, телците! А, и да кажа, че караш много по-добре отколкото очаквах. Само давай по-спокойно!

Вчера ходихме в София да подадем документите на Стоян в НГДЕК. Там беше по-хладно отколкото в Хасково и много ни хареса. София е чудесно място за хора, които не трябва да бързат за работа и имат пари за такси. НГДЕК се намира в квартал, който прилича на село. Макар и да сме като sheep in the big city, не се загубихме в този град, който ако имаше развита метро мрежа като Лондон, нямаше да буди у мен страх от изгубване. Ама аз си имам карта

В НГДЕК бяха много любезни. Госпожата, която приема документите rulz! Видяхме се и с Яков, когото познавам от форума, както и някои негови приятели, които бяха много любезни да ни дадат напътствия за изпита, както и да ни разкажат за гимназията. Впечатлихме се от факта, че за учениците от НГДЕК е нормално да четат книги. Браво, деца! Аз прочетох “По пътя” на Керуак в 10 клас, а Буковски много по-късно. Останахме с впечатлението, че децата в НГДЕК не са суетни по отношение на облеклото. Не забелязахме преобладаващите в Хасково руси кичури при момчетата, както и преобладаващото чалга облекло при момичетата. Ако Стоян влезе, мисля, че ще е щастлив да си припомни как се свири на пиано и да стане част от група. Освен това, май ще има приятели, които са готови да се сбият за него.

Притесни ме фактът, че има малко часове по математика и че май не се гледа сериозно на английския, но това може да се компенсира с уроци. Също така ми се иска учениците в НГДЕК да знаят за повече възможности са учене по света и да имат по-разностранни стремежи от това да учат право в СУ. Ако пробват, биха били доста успешни. Веднага си направих сметката, че ако Стоян учи там, ще е добре подготвен за SAT 2 по литература и по световна история.

Ядохме пица в Трол на Витошка, взехме една пратка от сина на една приятелка и успяхме да хванем обратния автобус в 2.

Стоян се притеснява как ще се справи с транспорта, но ако влезе, ще прекараме малко време в СФ да се обучаваме. Стискайте палци да влезе и съученичката му, която е абсолютен сладур. Ще им направя по една значка с овца (sheep in the big city) и се надявам, че ще се справят.

НГДЕК още предизвиква у мен някои съмнения, но сега като четох текста на Жилов за успеха си казах, че НГДЕК, колкото и странно да звучи предвид хуманитарния акцент и слабата подготовка по точни науки е подходящо място за хора, които биха искали да правят компютърни игри. Но по темата ще пиша в раздела за образование по-късно.

В блога за успеха постнах и едно нещо на Георги, над което бива да помислите.

Радвам се, че Мери Чи ми писа мейли. По-нататък ще разкажа за това. Засега само казвам, че го смятам за знак на съдбата … нещо толкова естествено, на което по-често повечето хора не забелязват. Това, че ще се радвам Стоян да тренира в техния клуб ако отиде в София е най-малкото

Тези дни се видях с Теодора и разбрах истината за едно от мечетата на Пейо.

Сайтът на Lee Ann нещо не се отваря. Записах си да го погледна по-късно за текст за успеха. Пишете и вие, деее!

p.s. правих безумни снимки през прозореца на автобуса с великия си 2 мегапикселов фотоапарат! ще разкажа и за това като остане време. Трябва да работяяяя!

Ако все още не си го разбрал, след като прочете “тумба-лумба тра-ла-ла”, можеш да видиш какво съм писала днес в ученическия блог - това, а малко по-рано и това. После не седнах да работя, а започнах да ям семките ( в офиса!!!), които Радина ми подари преди време и хвърлих едно око на блога на Лъчо, където точно по темата открих прекрасен коментар от Жилов. Синхронността е виновна за това, че вчера в скайпа питах Лъчо дали харесва поговорката “който не работи, не трябва да яде”, на което той отговори “не”, а аз днес си спомних, че имам едноименен пост .

Истината е, че бих прекарала живота си в безполезност, без да бързам за никъде. Не бих скучала и секунда от такъв живот. Невенчето би извлякла образователни ползи, но не и аз. Съвсем арогантно си помислих, че човечеството би имало полза от моята безполезност - пример за човек, който е в мир със себе си и вселената и не бяга от себе си с помощта на трескава активност. Който не може да учи, учи другите.

Чудя се как продължавам да получавам пари за работа. Ти би ли ме наел? И колко ще ми плащаш? Не че ми пука и е полезно да го знам - аз мога да стана и клошарка, както споделих в блога на LeeNeeAnn. Просто ми е любопитно. В случай, че не си спомняш колко струвам, погледни тук.

Вчера с децата говорихме за хората, които помагат на други хора като доброволци. Оттук нататък ще помагам не винаги когато няма кой друг да свърши нещо, а само когато ми е кеф. Защото така ми харесва.

А какво правят ромите ли? Вчера ми се обади Грозданка, за да ми каже, че единият брат щял да поработи за 2 седмици във Варна. Не ми се мисли как най-болният точно си е намерил работа. В момента се сещам, че там имат някакви кумове. Та Грозданка и сестра й били там да се помотаят. Последният път, когато ходих на море за две седмици беше през лятото на 1990. От умиление заредих 5 лева ваучър на Грозданка и не попитах какво стана с детето - племенник, което беше в болница и за което не дадох едни пари и напомних, че като намерих работа на баща му, той не я хареса.

Мога да понауча френски, само за да бъда възбуждаща като Мортиша. Lee Ann, ще ми преведеш ли тази песничка?

В момента ни правят одит …

“…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.”

Точно и банално от Иречек.

Чета “Литература и интелигенция” на Боян Пенев. Бих прочела и книгите на Иречек за България. Век и половина сме си същите. После ще прочета и “До Чикаго и назад”.

Какво всъщност съм знаела за Алеко?

Не обичах историята. Не съм я разбирала. Никой не е искал от мен да я разбирам.

Какво дежурно образование съм имала. Духът е бил добре затворен в бутилката. Сега бутилката е празна и кой знае къде захвърлена, а духът е емигрирал.

Старите книги са reality check.

Буря в чаша вода са вълненията наоколо. Малката чаша на провинциална България. Стените на чашата ни отделят от широтата на света. Отделят ни и от дълбочината на океана.

Хвърли едно око и на Иван Хаджийски.

*Картинката си взех от Евгени Динев. Понеже ме мързеше да продължа да търся снимки от онези времена.