полетът на костенурката

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Ванката не може да прочете от Китай не само текста ми за страха, но и всичко останало. Просто блогът ми не се вижда оттам. Ето какво отговори Ванката през Фейсбук. Нещо не се получи кирилизирането, за съжаление

Публикувам го нередактирано. Може да помогне на хора, които се двоумят дали да започнат работа в Китай:

Hey, Lidka. Pak stana suma ti vreme, prez koeto ne sum ti pisal. Sorry za tova. Za sujalenie niamam dostup do bloga ti, predpolagam, 4e kakto mnogo drugi stranici, su6o e blokiran. Taka da sum iadosan na cialata obstanovka tuk i da sum 4esten dosta me dostrashava samo kato si pomislia,4e Kitai e novata svetovna sila…Vijdam, 4e si v krak s ne6ata, koito se slu4vat tuk, no vse pak 6e ti spomena i az niakolko interestni fakta (ot poslednite dni):

1. Partiata izprati onzi den masov sms na vsi4ki kitaici, “suvetvaiki” gi da ne kupuvat ni6o ot Carrefour (nai-golemia hypermarket tuk, French btw). I poznai - ot 1 Mai nikoi ot kitaicite niama da pazaruva tam. 6e ti poasnia i pri4inata. Govorih s ot kolegi (toi e ot Singapore) po temata i toi mi kaza, citiram:”Moiata priatelka e protiv tazi iniciativa na Partiata, no i tia niama da pazaruva v Carrefour, za6oto ako niakoi ot neinite kolegi razbere, vednaga 6e ia namraziat. Da ne govoria,4e ima mnogo zlobni hora tuk, koito sa gotovi da pokajat omrazata si na tezi, koito ne vurviat s bolshinstvoto”. Shvashash shemata nali, Lidka?!Kitaicite sa tolkova brainwashedl,4e e prosto trudno za viarvane!

2. Partiata zav4era, izprati masov e-mail na kitaicite, s koito obiasniava kolko zlonamereni Western European people are i prika4i snimki (ultra manipulira6i) na kitaici v Paris pla4eiki zaradi tova koeto stana tam s Olympic fire. Citiram “Vijte nashite GEROI”…

Jesus…napravo mi se povdiga ot tezi ne6a..Komentara na moia boss otnosno obstanovkata”We are the strongest and most powerful nation in the world, nobody has the right to stand against us”. Mojesh li da si predstavish, tova idva ot ustata na obrazovan kitaiski grajdanin, s mnogo international experience…Predstavi si kak “misli” edin obiknoven kitaec, koito s goliam kusmet e uspial da zavurshi treti klas…

I tova e naciata, koiato idva na preden plan…stra6ni4ko,a?!

Ne znam dali si osuznala,4e az sum mnogo komplicirana li4nost.. I kolkoto i da e sum komersialen ot edna strana, tolkova takiva ne6a (koito ti spomenah me mu4at adski) i zatova vzeh re6enie, 4e Kitai ne e za men, pone ne v momenta. Niakade kraia na Juni 6e otlitam ot tuk. Moje bi 6e se vurna, kogato tazi nacia uzree malko pove4e, no za poslednata polovin godina se ubedih,4e e nujno duuulgo vreme (ako vuob6e se promeni) dokato Kitai porasne duhovno,ako moga taka da se izrazia.

Smiatam da tursia rabota ili v Capetown, South Africa ili v niakoe kitno mestence v Evropa…Imam nujda ot malko po-normalno miasto, mnogo me izto6iha tezi kitaici…

Haide, tova e ot men za sega…Umnata i pishi, kogato mojesh. Az 6e te durja v te4enie na ne6ata tuk.

Celuvki,

Vankata

Партията на мнозинството в Турция смята, че на жените трябва да е разрешено да носят забрадки в университетите. В Ирак жените все по-често са притискани да носят забрадки. Колко трябва да е зряло едно общество, за да даде свободата на всеки да избира дали да носи забрадка или не?

Ако някои уязвими групи от населението, като например жените, биват притискани да се откажат от нещо, с което не пречат на никого, да ги подкрепим ли и по какъв начин, или да не се намесваме с аргумента, че уважаваме културните различия?

За момент си представям как пуритански настроени мюсюлмани се обединяват с Войни на Тангра и решават да се борят за традиционните семейни ценности. От жените се очаква да се омъжват девствени да въртят къщата и да вземат разрешение да се видят с приятелки на кафе (от приятелка туркиня знам, че живеещи в градска бг среда мюсюлманки плащат за операция, създаваща илюзията за непокътнатост на девствената ципа, а с Войните на Тангра можеш да се запознаеш лично).

Мислиш ли, че мъжете в тази страна биха могли да изградят етническа стабилност, обединявайки се около патриархалните ценности? Интересно какво могат да измислят жените. Или смяташ, че нашето общество е имунизирано срещу лудостта?

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Всички знаем, че китайското правителство филтрира достъпа до уеб съдържание, до което не желае да достигат китайските граждани. А да се справя с променящите се технологии и изобретателните дисиденти, му е нужен огромен ресурс – технологичен, човешки, информационен. Решението е евтино и ефикасно – сплашване. Мрежовите технологии позволяват страхът да се разпространи бързо.

Когато започнаха проблемите в Тибет, писах за собственото си поведение, продиктувано от страха. Припомням, че бях оставила коментар, съдържащ думата “будист” под снимка във Фейсбук акаунта на бивш мой ученик, който сега работи в Китай. От притеснение да не би нещо да се случи с Ванката, се върнах след ден-два, за да изтрия коментара, който бях написала на кирилица.

Сигурно съм споменавала, че избягвам да пиша разни думички в писмата си до приятелката ми Шапи, докато се намира в Иран или Афганистан. Същото правя и когато е в САЩ.

Преди време написах съветите на Кума Лиса, и признавам, че се автоцензурирам, когато пиша в този блог. Ето защо тук никога не съм писала по теми, които иначе съм обсъждала разпалено с часове и продължавам да го правя, но без да оставям следи.

Ето този страх използват хитрите диктатори. Евтино и ефективно. В Китай, Египет, Виетнам и Близкия изток продължават да филтрират съдържанието, но е ясно, че не можеш да спреш достъпа на милиони потребители до “опасно” съдържание. По-добре е да създадеш атмосфера, в която никой няма да смее да потърси или публикува такава информация. Китайци и араби, виетнамци и българи, всички сме хора и се страхуваме за кожата си. Щом аз тук, в свободната ЕС страна, се плаша, какво остава за живеещите в откровена диктатура?

Методите са различни – от задължителна регистрация с издаден от правителството номер (в Интернет кафета и … навсякъде), през получаване на sms, до появата на аватарите на двама аниме-полицаи при отварянето на някои страници.

Бих искала да разкажа и други неща, които правим тук под въздействието на страха, но засега не съм измислила подходящия начин. Предполагам, че ще достигна изтънчени висоти на иносказанието, подобно на литературната интелигенция по времето на соца. Страх лозе пази.

Често имам чувството, че колкото повече пазим лозето, толкова по-напечено става. Не е ли така, Григоре?

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Докато четях “Пушки, вируси и стомана” ( Guns, Germs and Steel), се замислих за войната между човека и микробите, която засега е с неясен изход – медицината си напредва, а микробите стават все по-изобретателни. Запитах се и какво смята будизмът по този въпрос – дали будизмът смята, че микробите са същества, които е ОК да избиваме? Или пък мишките, въшките, мухите, комарите, хлебарките? Ние си имаме добри причини да го правим, дори и да не са ни ухапали и пр. – действаме превантивно. Всъщност самите мишки и хлебарки не искат нищо друго освен храната ни. Ако не искаме да са в близост с нас, можем да им оставяме храна някъде. Но не искаме ли същото и от бедните хора, които не успяват да си осигурят сами храна? Но мишките и хлебарките са различни от просещите. Те идват и си вземат без да питат. Ето защо сме склонни да храним уличните кучета и котки, но не превръщаме хлебарките и мишките в домашни любимци.

По същия начин, ако някой проси на улицата, можем да му дадем пари/храна, но няма да бъдем никак добронамерени ако същият се промъкне в дома ни да краде или ни нападне, за да вземе портфейла ни.

Има и друго – когато дадем на просяк 1-2 пъти, се чувстваме ОК, но когато се “абонира” за нашите подаяния, започва да ни тежи. В първия случай просещият е като кихване, хрема – става ни тъжно, замисляме се за кратко, но по-нататък може и да се превърне в хронично заболяване и, както често се случва, да обявим човека за паразит.

Връщам се при микробите, с които воюваме от хилядолетия, и колкото и изобретателни да ставаме в производството на оръжия срещу тях, не успяваме да ги унищожим. Но пък и те не са успели да ни унищожат. Засега.

Начинът ни на живот, обаче, улеснява микробите – живеем в гъсто населени общности, които се разрастват, че освен това сме се научили да пътуваме толкова бързо, че много лесно пренасяме микробите от една общност в друга. Благодарение на транспорта сме по-свързани един с друг от всякога – дори и тези от нас, които почти не пътуват – нали в техните общности непрекъснато си идва някой от командировка, от гурбет, от екскурзия, студент за ваканция.

В такъв свят доколко сме близки с бедните? На пръв поглед не сме – те си живеят в техните бедни страни или гета; ние си живеем в нашите по-благоденстващи страни или квартали.

Е, да ама не! Теи, които не могат да се препитават сами, също като хлебарките и мишките, пълзят към нас. Засега много от тях са плахи – ровят в нашите контейнери за смет, просят от минувачите или от бюрата за социално подпомагане. Но тези начини на препитание са все по-несигурни и недостатъчни, защото популацията на гладните расте. От една страна – защото повечето от тях се размножават бързо. От друга страна – защото все повече от относително “благоденстващите” се превръщат в бедстващи. (Противно на тенденцията, която вижда нашият приятел Longanlon, който е страстен привърженик на идеята за процеждането на благоденствието от богатите към бедните).

Ясно е как се размножават първите. Не толкова очевидно за много от нас е как се разраства втората група. По въпроса има изписани доста книги. Ще препоръчам една от по-кратките, “Бъдещето на успеха” ( The Future of Success ) от бивш американски министър на труда, сегашен университетски преподавател. Няма начин и самият Longanlon да не потвърди тези тенденции в собствения си живот, като имаме предвид споделеното от самия него за начина, по който се чувства напоследък по отношение на работата си.

Накратко: в съвременната икономика на знанието оцеляват и успяват тези, които са способни непрекъснато да учат и да се приспособяват бързо към променящия се свят. Преуспяват тези, които изпреварват света и създават тенденциите в него.

Ако се огледаме наоколо и обърнем внимание на начина, по който работят и учат повечето хора в нашите общности, ще видим, че повечето от тях не са толкова запалени по ученето и го правят някак по принуда и твърде формално. Очеваден пример са повечето заети в публичния сектор. Аз лично, може би твърде крайно, понякога поставям цели съсловия в нашата страна в тази категория. Може би съм твърде крайна, но всеки път когато отивам на разходка на Кенана, минавам покрай едно поделение, пълно с професионални войници. Няма да си позволявам други примери, защото много хора се обиждат дежурно, когато споменеш нещо неприятно за когото и да е от професионалната им група.

Накратко: в нашата страна виждам страшно много хора, които са неспособни да оцеляват в съвременната учеща икономика. Просещите са върхът на айсберга. Останалите все още получават заплати поради липса на по-подходящ човешки ресурс – не само в публичния, но и в частния сектор. Тези хора, дори и да се задържат на работните си места, ще получават все по-малко пари – т.е. независимо дали заплатата им номинално расте, стандартът им ще пада. Причините ще изследваме друг път. Разбира се, жертва падат и хора, които се развиват, но не успяват да се продадат. Но това е друга тема.

Дори и да не вярваш, че чистите и спретнати служители, които срещаш по пътя за работа биха могли да изпаднат до положението на клошарите (и те самите не вярват, затова смело теглят заеми за да си сменят дограмата и подовата настилка), забрави засега за тях и обърни внимание на очевидно мизерстващите общности – по една или друга причина те се разрастват на много места по света. Какво ще правим с тях?

Ако просто си ровят в контейнерите и просят от нас или служителите на социалното подпомагане, ОК. Но в някои части на света те не са толкова кротки. Всъщност и у нас крадат и убиват.

Разбира се, огромна част от тях умират от глад и болести, избиват се помежду си или биват убити без много шум от “белите хора”. (Не че никъде не се вдига шум, разбира се – ако си спомниш събитията в Лос Анжелис в началото на 90те – безредиците, които избухнаха след убийството на един негър и оправдателната присъда за полицая-убиец; спомни си апартейда в Южна Африка).

Гетата растат. Дори най-смелите и най-въоръжените от нас, дори и тези, които по професия са смели и въоръжени, не смят да влизат в гетата. Някои, разбира се, издигат лозунги от рода “Циганите на сапун”, но ироничното е, че голяма част от издигащите подобни лозунги идват от социални групи, които са в риск да последват съдбата на циганите.

Накратко казано: бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати. Оставям настрана факта, че много от нас могат да се окажат в лагера на бедните, понеже макар и да смятаме, че имаме специална връзка с Бог, не сме имунизирани срещу социалното маргинализиране (може би затова едни известни богати хора се казват Маргините, за да ни напомнят)

Но нека да си представим “оптимистичния” сценарий за себе си – оставаме в лагера на тези, които се изхранват сами. Това не променя факта, че “другите” се умножават. Следователно, ако тенденциите се запазят, ние ще ставаме все по-малка група в сравнение с гладните.

Ако се върне, към аналогията с мишките, хлебарките и микробите, какво ще предприемем ако сме обградени от нарастваща тълпа хлебарки? Ще ги избиваме или ще им оставяме храна в техните дупки? Няма ли да ни е по-лесно ако изобщо не ни се налагаше да се занимаваме с тях? Ако бяха като нас, ех!

Мисля, че идеята да ги изхранваме, а те да се размножават е най-тъпата, понеже само и само за да ни оставят на мира, ще трябва да бачкаме здраво и да ги храним, а те като гледат как си живеем, ще искат да получават повече от храна, все повече.

Да се оградим в крепости и да стреляме по тези, които се опитват да проникнат, да се движим в бронирани коли или въоръжени групи означава че сме спечелили битката, но изходът от войната е неясен (като с вирусите). Ясно е само това, че сме във война и сме изгубили свободата си.

Тогава вместо да се отбраняваме, да атакуваме. Ако всички приемем етично тази стратегия, ще успеем – както белите са успели в кратки срокове да уморят коренното население на Америка.

Тук, обаче, трябва да внимаваме – ако това се превърне в общоприета етика и политика, повечето от нас не са застраховани – когато започнат да буксуват и да не са достатъчно добри за динамичната икономика, ще бъдат жертвани.

Тогава какво ни остава – да променим икономическите тенденции или отношението си към бедстващите? А може би и двете?
В никакъв случай не призовавам да спрем научните открития и да забраним приложението им, разбира се. На този етап просто ми се иска повече хора да се замислят, че са неизбежно свързани с всички останали и всичко ставащо, и не е никак сигурно, че е възможно да се скрият някъде.

Накъде ще тръгне светът зависи от знаещите и можещите – поне досега е било така. Освен ако не бъдат опечени и изядени от гладните.

Сигурно вече сте чели статията на Тишо за цената на труда в България, която вдъхнови Майк да излезе с отговор в блога си за намиране на нова работа. Може и да сте чели нещо от това, което пиша в категорията “работа” в моя  блог. Сигурно следите и учителската стачка и отзивите за нея, както и местните избори. Всичко това не може да бъде разглеждано изолирано. И така, тук, в тази страна има няколко истини за работата и заплащането.

Истина # 1:

Много хора твърдят, че работа се намира само с връзки. Аз винаги казвам, че не е точно така. Има работодатели (почти винаги частни фирми), за които не е без значение кого ще назначат на работа. Когато плащаш заплатите от собствения си джоб гледаш да назначиш хора, с чиято помощ ще имаш добри печалби. В такъв случай не би предпочел малоумния си племенник пред някой, който не ти е никакъв, но знае, може и иска да работи. Това, не е всичко, но след малко пак ще стигнем до частния бизнес.

Истина # 2:

Съгласна съм, че в бюджетната сфера голяма част от назначенията са на база връзки и че на много работодатели не им пука особено дали работата се върши качествено. Щото не плащат от джоба си. Там е работата, че бюджетната сфера е най-големият работодател у нас. И повечето хора я предпочитат, защото  смятат работата там за по-сигурна и не изискваща чак толкова напъни.

Точно тези хора са гръбнакът (и мускулите и пр.) на системата, която поддържа заетостта в бюджетната сфера огромна. Те не искат реформи, които да включват оптимизация на разходите и труда, а оттам и съкращения. Може да протестират, ама не е за реформи, а за повишение на заплатите, а повишението няма как да дойде ако в държавата не се генерират пари, а те се генерират с бизнес.

Познайте за каква политика биха гласували тези хора.

Истина # 3:

Бизнес се прави трудно, защото такива са правилата. Тежестите върху работодателя са големи – данъчни, осигурителни, бюрократични. Не са много хората, които се решават. Много са тия, които са се отказали и се отказват.

Струва ми се, че по-сериозните работодатели в местен и национален мащаб са обвързани с властта. Няма как да не са, иначе нямаше да съществуват в тоя вид. Тя си иска, те си дават. Или бутат още преди да поиска, понеже е въпрос на оцеляване и на печалби.

И когато всички правят така, и да си най-честният работодател, ако искаш да останеш в бизнеса, и ти ще правиш така. Не мисля, че на всички им е приятно. Познавам такива, които се опитваха да играят честно, ама …

А дали в нашата страна ще се сдружат работодатели да настояват да се играе честно? Ще поживеем и ще видим. Ама вече има критична маса, която играе заедно с управляващи на всички нива. Как тя да се обърне и да заиграе иначе?

Оттук стигаме до назначенията с връзки в частния бизнес. Не може да няма политически назначения и в частния бизнес. Нали ако искаш да си наш човек, трябва да назначиш наш човек. Не че им е кеф на работодателите, ама един вид си плащат за да съществуват – да получават обществени поръчки и пр.

Истина # 4

Ако си наистина добър и се развиваш, вероятността да мизерстваш е малка. И все пак зависи от професията ти. Понякога не можеш да практикуваш някои професии на частно или на черно.

Изводът?

Страната е пълна с хора, които са зависими за насъщния си хляб от местни и национални власти. Тези хора се страхуват да не изгубят и това, което имат, защото ако са добри, няма как да упражняват професиите си в страната извън описания контекст. В повечето случаи, обаче, тези хора нито са много добри, нито имат желание да се развиват. Така че статуквото за тях може да не означава процъфтяване, но пък означава, че все пак не са на улицата и не гладуват като африканци.

Тези хора ще гласуват и по всякакъв начин ще поддържат статуквото, защото не си представят, че биха могли да оцелеят иначе.

Тези, които не ги устройва? Ами по-безболезнено е да емигрират. И най-добре е да си мълчат. Щото не искат да ходят с маска като Субкоманданте Маркос, нали?

Който и да спечели изборите в града, ще стана активистка и ще използвам всички демократични механизми, за да имам по-големи шансове, когато искам нещо да се случи. На първо време ще науча как функционира местната власт и каква точно й е властта. И винаги когато искам нещо да се случи, ще притеснявам общинския съвет.

На първо време ще настоявам за пълна прозрачност на работата на местната управа:

Всички заседания на общинския съвет да се записват на видео и да се пускат в Интернет. Не е нужно да се харчат пари. Има YouTube. Даже Даунинг Стрийт 10 има акаунт там.

Всички проекти, по които се работи да бъдат явни и периодично да се изнася информация за това какво е свършено, какво се върши и какво предстои. Не е нужно да се харчат пари. Всеки отдел може да направи блогове за различните си проекти. Искам да видя, че всеки там си заработва заплатата – значи ще искам и имената на ангажираните в отделни проекти служители да се публикуват.

Всички търгове и сделки да се обявяват в Интернет. Своевременно. Оттам да се даунлоадват и документите за кандидатстване. И после да се обявява кои са кандидатите. След селекцията да се публикуват предложенията, оценката на комисията, резултатите от селекцията. И това може да стане почти без пари. Само малко място на някой сървър.

Всички процедури да бъдат описани ясно и публикувани в Интернет. И съответните служители, които ги обслужват. И нужните документи за попълване да се качат за даунлоадване.

Всички лица на ключови позиции да отговарят на въпроси на граждани в Интернет форуми – в определен срок. Дори и на анонимни въпроси, понеже много хора няма как да се престрашат отначало.

Всички лица на ключови позиции да бъдат на линия за чат с граждани – периодично.

Защо и ти не поискаш същото от своята община? Защо не поискаме това на регионално и национално ниво?!?

Не чети местната преса и не гледай местната телевизия. Освен че са скучни и неграмотни, те са купени. И все пак, оттам може да се научи нещо: кои са тези, които подкрепят този, който е купил медиите.

Как би могъл да използваш това знание? Записваш си имената на подкрепящите на листче и се разхождаш из града да разгледаш листите за общински съветници. Когато видиш тези хора в някоя листа, отбележи си , че тази листа подкрепя този, който е купил медиите.Вероятно е да ги видиш пръснати в повече листи.

По този начин ще разбереш и друго – кои кандидати за кметова за клонинги на този, който е купил медиите.

Идва ред на това да решиш фен ли си на този, който е купил медиите. Помисли какво означава да имаш толкова пари / връзки, че да владееш местните медии, пък и не само.

Помисли и за това какво означава една личност да бъде подкрепена от повече от една политическа партия на национално ниво, при положение че тази личност се кандидатира за местни избори.

Ако решиш, че не си фен на тази личност, тогава, с помощта на списъка, можеш да елиминираш листите-клонинги и кметовете-клонинги.

Сподели прозренията си със своите приятели и роднини и им покажи, че е добра идея и те да споделят с други.

Ако настоящият кмет се кандидатира отново, обърни внимание как е организирана кампанията му. Ако често виждаш образа му по обществени билбордове и пр. като част от местната украса, която по принцип няма нищо общо с изборите, помисли с чии пари въпросният настоящ кмет е направил поне част от рекламата си.

Когато преценяваш работата на настоящия кмет до този момент, дай си сметка колко неща за направени по време на неговия мандат. Не го сравнявай с предишните. Мисли дали това е много или малко работа за времето, с което е разполагал.

След това си дай сметка кои са били изпълнителите на големите обществени поръчки. Ако изпълнителят е предимно един и същ, какво означава това?

Проучи с какви пари са платени тези поръчки. Ако е с пари от европейски фондове, това означава, че настоящият кмет работи с качествен човешки ресурс, който е в състояние да спечели такива проекти. Ако е с пари, взети като заем от банка, помисли кой всъщност изплаща заема и дали на банката й пука как точно са похарчени парите, понеже на тия, дето отпускат парите по проектите им пука и трябва да им покажеш, че са похарчени  по предназначение. Така по-трудно се завишават цени и се присвояват пари.

Когато избираш мениджър на града, обърни внимание дали кандидатът е бил мениджър на нещо друго – фирма, организация, дали е била голяма, и най-важното, как се е справяла по време на управлението на кандидат-кмета, и най-вече гледай в какво състояние е била в края на управлението му. Ако кандидатът е прецакал вече една-две фирми / организации, има вероятност със своя управленски талант да прецака и трета.

Ако фирмата му е процъфтявала, дали е получавала предимно обществени поръчки, което значи, че е била в приятелски кръг на управляващи, или е печелила сама, благодарение на конкурентноспособността си.

Ако харесаш кмет, който се кандидатира с подкрепата на политическа сила, която хич, ама хич не харесваш, не знам какво да те посъветвам. Още мисля по този въпрос.

А Субкоманданте Маркос направи шестмесечна кампания, в която обикаляше Мексико и обясняваше на хората, че няма смисъл да гласуват, понеже всичките са маскари.