полетът на костенурката

Преди повече от десет години, когато работех в езиковата гимназия, течеше кампания за поръчване на речници от едно издателство. Рекламирах един от тях на Мистър Стоев, и той очарован си поръча. Когато предадох поръчката на отговорната колежка, тя възкликна “За какво му е на Стоев тоя речник? В гроба ли ще го носи?”

Възрастта на Мистър Стоев е загадка за мен, но съм сигурна, че е минал 80 отдавна. Макар че в последно време изглежда някак крехък, той продължава да е зает и да няма време за губене. Прави записи от кабелната телевизия, а напоследък се интересува от компютри и може да е успял да прехвърли видеотеката си от лента върху дискове – една от важните му мисии.

Как Мистър Стоев успява да запази страстта си към живота, въпреки че здравето му не е идеално?

Напук на повечето изследвания, които твърдят че един от факторите за дълголетието е щастливият семеен живот, Мистър Стоев е ерген. Известен е с това, че по-скоро избягва да комуникира с повечето хора. Рядко отваря вратата ако му позвъниш. Няма телефон. По едно време му подариха мобилен, но ми каза, че не е лошо човек на тази възраст да има телефон в случай че му стане лошо, но само при условие, че никой не знае номера му – иначе би изгубил свободата си.

Преди време едно пиленце ми каза, че всъщност е пуснал в действие мобилния телефон, но очевидно го пази в тайна от широката общественост.

Мисля, че това е едната тайна на дълголетието и жизнерадостта му – той просто не общува с хора, които непрекъснато ще му напомнят, че е стар и немощен и трябва да живее по подобаващ начин.

Когато не успее да избегне контактите, той се старае да избегне разговорите за своята възраст и здраве. Беше ми разказал, че преди години, когато ходил в София да му правят байпас, не казал на никого. На излизане от болницата го блъснала кола. Превързали главата му и си хванал влака към дома. Когато наближил Хасково, махнал превръзката, за да се отърве от излишни въпроси.

Другата тайна на Стоев е безкрайната му любознателност и непрекъснатото учене. Макар че отдавна е пенсиониран като учител по английски, продължава да учи английски и понякога ми задава някои граматични казуси. Разбира се, интересите му се простират далеч отвъд английския. Ето защо, когато го срещна, винаги ми разказва нещо интересно, което често свързва със самата мен, понеже, макар и интроверт, Мистър Стоев се интересува от хората, наблюдава ги, размишлява за тях.

У много хора Мистър Стоев буди недоумение и снизхождение, но у мен искрено възхищение и много, много обич.

Long live Mr Stoev!

ако те кефя, гласувай за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

На територията на бившия СССР, в Грузия, се намира областта Абхазия, която в средата на 70те се прочува на Запад с населението си, сред което дълголетниците (над 100 годишни) са норма. Там съществува самостоятелна дума за пра-пра-пра-прародител, която се употребява само за живи хора. 80% от дълголетниците са активни и жизнени – берат чай, наглеждат си нивите и градините, катерят се по планините, яздят (за удоволствие), вдяват игли без очила и се надпреврват да разказват небивалици на гостите, които идват отдалече. “Абхазците не понасят да бъдат пришпорвани, ненавиждат крайните срокове и никога не работят до пълно изтощение. По същата логика, за тях е изключително нелюбезно да се яде твърде бързо или твърде много. Всекидневната им програма много повече е свързана с биологичните ритми в организма, отколкото с хаотичните модели, които доминират в повечето развити страни.”, пише за тях Дан Георгакас, който пътува из Абхазия след официалното развенчаване на поддържания с помощта на съветското правителство мит, че тези хора доживяват до 140-170 години. Истината е, че живеят доста по-малко, докъм 110+, но пък за сметка на това са активни почти до самия край на живота си и, за разлика от майка ми, която е почти два пъти по-млада, поддържат доста по-ниско кръвно налягане - каквото се смята за нормално при младите хора на запад.

В тази култура идеалът не е изкарването и трупането на пари, а дълголетието, но не просто оцеляването, а запазването на младежката живзненост до края на живота. При тях младостта не се смята за противоположност на дълголетието.

В Абхазия от хората се очаква да живеят щастливо и енергично, а повечето хора оправдават очакванията на мнозинството – както навсякъде по света.

Ето малко линкчета за Абхазия:

Кратка статия за дълголетието в about.com

За книгата на Джон Робинс за дълголетието

“Антропология на смъртта” – статия, в която се цитира книгата на Георгакас и пр.

Книгата на Георгакас – можеш да си я поръчаш оттук

Дийпак Чопра май е краднал от Георгакас  пишат в NY Times

Хардвардският “Crimson” за Георгакас

ако те кефя, гласувай за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

От десет години по книжарниците се продава “Неподвластни на възрастта и времето” на Дийпак Чопра. Не съм предполагала, че ще ми хрумне да си я купя, но преди около месец го направих, а в момента я чета. Как стана така, че аз, която изглеждам по-млада не само от съучениците си, но и от някои бивши ученици, която отдалече (и особено на тъмно ) минавам за тийнейджър, се загрижих за старостта?

Макар че отдавна съм приела смъртта и надмогнала суетата по отношение на външния вид, с обичайната методичност, с която се самоизследвам всеки ден, изразих следното неудобно предположение: “Макар че теоретично си приела остаряването, не можеш да приемеш, че вече е започнало и скоро ще изглеждаш като съучениците си, а прословутото ти здраве ще започне да се влошава.”

Представих си се на преклонна възраст, като крехка старица, в рокля и жилетка, която ситни по пантофи из празна къща, но не се впечатлих особено. Почувствах, че ще съм си ок и така, като градската ми баба.

После се върнах насам, към близкото бъдеще и си се представих в малко по-напреднала средна възраст. Смених част от гардероба си с по-елегантен от обичайния, направих си дискретен маникюр, промених прическата, боядисах косата и преметнах дамска чанта. Ммм, не беше зле. Не съм венчана за широките панталони и гуменките, които ще продължа да нося.

Не, нямах проблем с промените, но ме глождеха въпросите “Кога” и “Как”. Дали остаряването трябва да ми проличи след година-две и да е свързано с физически и душевен дискомфорт, който отказвам да си представя, но е реалност за толкова много хора? Дали пък не е възможно да продължа да бъда толкова различна, колкото винаги съм била и да не се поддавам на натиска да бъда “като хората”? Реалистично ли е да продължавам да живея с обичайните си нагласи, които досега са ме карали в настоящето да се чувствам по-добре отколкото когато и да е в миналото, че животът ми става все по-хубав и продължава да става все по-хубав? Дали не е по-мъдро да приема гледната точка на нормалните хора – че остаряването всъщност не е това, което си въобразявам, а точно обратното.

Както обикновено се случва с мен, когато имам важен въпрос, ми се предлага отговор – влезнах в книжарницата и попаднах на тази книга. Оказа се, че тя потвърждава обичайната ми нагласа – че не е задължително да се скапеш на 40-50 и оттам нататък да се чувстваш от зле по-зле, че можеш да остаряваш красиво, щастливо и по-бавно от много други хора.

Стигнах до средата на книгата, до темата за втория живот, който започва на 50, и за разлика от първия, може да бъде планиран съзнателно. Та аз отдавна имам тази идея, само че смятах да започна втория живот не на 50, а на 41 – когато Стоян завърши гимназия и поеме изцяло грижата за себе си. Гимназиалните му години са времето, което съм си дала за планиране на следващия си живот. Това е условно, понеже едва ли ще правя фиксирани планове; по-скоро ще набележа насоки.

В следващите четири години ще продължа да се образовам настървено, да търся тайните на живота, вселената и всичко останало, за да съм достатъчно помъдряла за втория си живот, който вярвам че ще бъде много по-хубав от първия, независимо от външните обстоятелства. Следващите четири години ще бъдат моя liberal arts college.

А ти какво мислиш за остаряването?

Ако те кефя, гласувай за мен - кликни върху зелената буквичка В в горния ляв ъгъл или добави блога ми в любимите ти в Technorati.