полетът на костенурката

не, не е за филма на Кустурица, но не ти пречи да изгледаш видеото

С “Не е ли това Чудо Божие?” завърши проповедта си на Лазаровден 1987 един млад свещеник в православен храм в центъра на Добрич (някогашен Толбухин). Преди това ни беше разходил до теорията на Дарвин. Така, влизайки за първи път в църква, за първи път през живота си чух интересна лекция. Другата чух май на същия ден в едно училище – от точно толкова млад и запален учен научих за математическата лингвистика и изкуствения интелект. Тези две неща затвърдиха несъзнателната ми стратегия да не позволявам на училището да се бърка в образованието ми. Бях в 9 клас, на състезание по математика, за което, както обикновено, не се бях готвила и не ми пукаше.

Там и тогава за първи път спах в хотел (с 4 звезди – изглеждаше ми супер луксозен), храних се в тих ресторант под звуците на флейта и пиано live. За първи път усетих, че Хасково не е центърът на света.

На връщане видях морето през дъждовен април, и оттогава знам, че е глупаво да се оплакваш от “лошо време”, особено край морето.

Видях отново едно момче, което смятах, че никога няма да видя отново, след като предишното лято бях влюбена в него и не се запознахме по време на следобедите, които прекарвахме в четене, на съседни маси в празната лятна столова на почивния лагер на “Марица-Изток” в Мичурин. Аз четях “The Great Gatsby”, a той “Madame Bovarie”. Предположението ми, че учи във френската гимназия в Стара Загора изглежда, че се потвърди, когато го мярнах в Добрич – състезанието беше за ученици от езикови гимназии. Бях щастлива, че мога да го покажа на приятелките си отдалече и пазя спомена за тъмните му къдрици и до днес.

В петък вечер попаднах на почти празен тих ресторант, в който поговорихме с нов познат от блогосферата, който минаваше през Хасково. Оказа се, че пише дипломна работа по тема, която ужасно много ме интересува. От него разбрах, че БГ има и други, които наистина се интересуват от същото. Когато споменах единствената написана на български книга която ми е попадала (купих я преди не помня колко години), се оказа, че я носи в раницата си и познава авторката. Точно както животът срещна случайно крадеца на коли и следователя в руския филм, който гледахме като се прибрах след срещата.

След като преди няколко дни неочаквано ми подариха фотоапарат, мислех да напиша съвсем кратичко за това, че животът е прекрасен, но рано сутринта се обади майка ми и каза, че съм получила колет от Вълшебната Жаба. Ето как написах този дълъг текст.

Продължавам да се чудя откъде майка ми знае рецептата за приготвяне на маслини, която знам от един стар дервиш.

ЖИвот йе чудо, isn’t it?

Ако животът те кефи, гласувай за мен.

Днес би било смехотворно да се философства ако не познаваш поне строежа на клетката, принципите на които е изграден геномът и основните природни закони. Човек би трябвало да направи сравнение между живата и неживата природа, за да осъзнае, че светът е повече от физика, химия и математика, ако има амбицията да направи пробив в областта на информационните технологии.

Когато ученият изгуби надежда и вдъхновение, би могъл да се обърне към литературата и музиката, за да си спомни, че човек има божествена искра.

В този свят икономистите ми изглеждат най-близо до гледащите на кафе.

Получаваш пакетче дъвка ако споделиш предположенията си дали тези размишления ме правят щастлива и какво ме е довело до тях.

Ако те кефя, гласувай за мен.

Когато говорим за съвременното робство и трафика на хора, обикновено се сещаме за проституция. Истината е, че проституцията представлява капка в растящ океан.

Съвременното робство е свързано с работа в индустрията, селското стопанство и риболова. Много от вас знаят що е sweatshop – цех, в който са наблъскани много работници, които работят за малко пари, дълги часове, и не могат току-така да отидат до тоалетната или да напуснат работа. Такива местенца има не само в Китай: има ги и у нас ( преди години за пръв път четох за тях в “Егоист” – обикновено се намират в затънтени родопски селца; когато споделих откритието си с тогавашните ми ученици, едно момиче сподели, че майка й работи в точно такава гръцка фирма някъде в тоя край), има ги и в САЩ (според Наоми Клайн в No Logo, книга преведена и издадена и у нас), има ги и е ЕС (майката на друга моя ученичка се премести от бг sweatshop в немски такъв наскоро).

Има места, от които е по-лесно да се измъкнеш, предполагам, но като цяло става все по-трудно, особено ако си в страна, чийто език не знаеш, а личните ти документи са у работодателя (в някои страни това се изисква от закона), дължиш пари, понеже си платил солидна сумичка, за да ти намерят тая работа или пък имаш да плащаш под формата на процент от заплатата.

Ето така се произвежда голяма част от достъпните за нас стоки – от пластмасовите химикалки, чорапите и рибните консерви до хард дисковете. На хартия съществуват всякакви закони, но на практика в началото на веригата някой си затваря очите, а в края ние се радваме на приемливи цени.

Светът е пълен с гладна евтина работна ръка, която ще върши все по-голяма част от работата – от най-нискоквалифицираната (бране на банани) до високотехнологична (производство на компютърни компоненти). Не бива да забравяме и сферата на услугите, в която млади, добре изглеждащи и говорещи чужд език кадри от третия свят ще заемат работните места, за които мечтаят по-мързеливите ми ученици.

Време е последните да осъзнаят, че не могат да продължават да се надяват, че простото преместване в страна с по-висок стандарт за тях ще означава повишаване на стандарта. За “мързелива” осемчасова работа, изискваща посредствени знания и умения има твърде малко предлагане и твърде много кандидати. Много от тях идват от страни с по-нисък стандарт, а освен това са по-добре образовани и боравят по-добре с компютри и чужди езици.

Докато Стоян спи или играе Counter Strike, хиляди негови азиатски връстници решават задачи, четат на английски и програмират. Отвъд Атлантика, в частните гимназии, бъдещите господари на света мислят и пишат есета. Нани-на.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

От години съм сигурна, че по-добрият начин да образоваш детето си не е да го пращаш на училище И да плащаш за частни уроци, а да го освободиш от задължението да си губи времето в училище и да подкрепяш развитието на неговата индивидуалност като му предоставиш адекватни учители, книги, преживявания и го оставиш да диша.

Защо не правя това което проповядвам, след като съм наблюдавала отблизо разликите на единия и другия начин неведнъж? Защото системата ще ми отмъсти. Докато в училище децата минават, и дори получават отлични оценки за плитки и спорадични знания, частните ученици се подлагат на изпити, които обхващат целия материал. Не това е проблемът, обаче; не че е лошо детето ти наистина да знае. Проблемът е, че го мерят с друг аршин – много по-строг, така че шансовете да получи по-ниски оценки от нищо не знаещи връстници е голям, а тези оценки са важни за университетите.

Защо учителите третират така по-амбициозни ученици, които очевидно знаят и могат повече? Защото тези ученици са опровержение на добрата стара образователна система. Те крещят в лицето на училището “Ние се справяме много по-добре без теб.” И става болезнено очевидно, че работещите в училище и системата като цяло са неадекватни.

Когато бях студентка, ходих за малко на лекции и упражнения – първият семестър редовно. После вече не издържах там и се появявах само ако знам, че ще загазя заради отсъствия. Най-накрая подадох молба за преминаване на индивидуален план, така че ходех само на изпити и понякога на лекции – само ако съм сигурна, че си струва, т.е. изключително рядко. Доста често се случваше да ми пишат по-малко отколкото заслужавам точно заради “наглостта” да не посещавам лекции, а да чета книги. Случвало се е за мен да се промени регламента – да ме препитат на целия конспект (вместо на 2 въпроса) и въпреки че знам всичко да ме скъсат или пък да ме изпитват неколкократно писмено и устно, при положение, че за колегите ми изпитът е представлявал лежерна защита на курсова работа в групова дискусия, до която аз не съм допусната. И ако бях посветила време и мисъл да изследвам съвсем сама въпрос, за който никой наоколо не се беше замислял, то колегите ми бяха преписали откровено от учебниците, писани от въпросния преподавател. А този преподавател беше шеф на катедра към момента (т.е. човекът подписал молбата ми за преминаване на индивидуален план) и откровено и ядно ми обясни, че ако всички били като мен, нямало да остане университет, че да, всичко, което съм била казала и написала било вярно, но отношението ми било неправилно. След няколко месечни мъки и три изпитвания (за които така и никога не ми предоставиха конспект на предмет, чиито лекции не бях посещавала, т.е. трябваше сама да се досещам какво е включвал курсът) и горната обосновка получих тройка. А всички знаеха, че бях най-добрата в курса, високо над средното ниво.

Ето защо мога да си представя какво е да си участник в Мюзик Айдъл, където месеци наред нямаш право да развиваш и показваш същността си, а да скачаш като дресирана маймуна и да се обличаш и гримираш като послушна овца по начин, по който не се понасяш, да направляват всяка извивка на гласа ти, да ти говорят глупости, да ти тропат с крак и да ти крещят, че трябва да ги уважаваш. Оф.

Да, има сценични изкуства, които изискват желязна дисциплина и синхрон за продължителни периоди от време – като симфоничната музика, танцът в големи групи, но има и такива, в които красотата идва от неповторимата индивидуалност. Мисля си за Led Zeppelin, AC/DC, Ерик Клептън, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, и съм сигурна, че не са работили с такива екипи от стилисти, вокални педагози, ментори, журита и пр, които непрекъснато да ги тормозят като конски мухи. Убедена съм, че са имали доста въздух да правят повечето неща така както искат.

Аз не бих издържала повече от седмица в Мюзик Айдъл, ако през цялото време, за да не ме нарочат за черна овца, трябва да внимавам за всяко движение и дума и да демонстрирам преклонение пред всички идеи, практики и личности … освен ако нямам доста голяма и важна награда накрая – класиране, ценен опит или и двете.

А каква е наградата на Мюзик Айдъл? Няма да ме научи на нещо ново за човешките взаимоотношения или музикалния бизнес. Ако се класирам, ще ме промотират тук-там по задължение и ще блесна ослепително като Невена Цонева. Ех, за това момиче чух наскоро и съм я гледала само веднъж в някакъв откъс по телевизията. Ако беше чак такава звезда, досега щях да съм разбрала – така както знам за това момиченце или за мъртвия терорист Ахмед.

Ето защо, мили деца, вашият идол Иван не само че не губи нищо като напуска Мюзик Айдъл, ами печели – цели два месеца, в които може да се разхожда в парка, да се вижда с гаджето си, да пее по барове и да се люлее на люлки.

Вече е достатъчно известен, така че ако някой реши да му предложи ангажимент, знае къде да го намери. Не очаквам да се изтрепят да го канят в ТВ предавания и да му вземат интервюта като на Валентина Хасан. Далеч няма да стигне нейната звездна международна слава. Едва ли български продуцент ще му предложи да запише нещо. Иван вероятно ще пее по клубове – тук или навън – като Уикеда, като Жоро Матев и всички останали, които мога да слушам често с удоволствие и тръпка, всички, в чиято музика има душа, и точно затова не става масова днес. За да слушаш такава музика, ще трябва да си вдигнеш задника и да я слушаш на живо, както ти се налага да пообиколиш магазините, за да купиш свястно сирене. Няма да я сваляш безплатно от Арена и Замунда. Ще ти струва някой и друг лев. И музикантите ще вземат някой и друг лев и ще са щастливи да правят това, което обичат.

Поуката за теб? Не увесвай нос. Ти си НАЙ-ГОЛЕМИЯ!

Ако те кефя, гласувай за мен.

В последните няколко години амбициозните ми ученици, които се стремят към щедри стипендии в най-престижните университети в света имат все по-слаби умения за четене и все по-малък читателски опит. Приела съм за нормално ученик в 10 клас да е чел максимум 2 книги извън задължителната програма по литература (не че е задължително да е прочел задължителния списък). Проблемът е там, че в хубавите университети се чете много, че в зависимост от специалността може да ти се наложи да прочиташ по стотина страници на ден, в добавка към учебни занятия, писмени задания и пр. Всъщност за да имаш минимален шанс да влезнеш в такъв университет, трябва да си взел изпит, който да покаже, че имаш достатъчно добри умения за четене, както и висока скорост. Очевидно е, че за да достигнат нужното ниво, учениците трябва да имат продължителен и богат читателски опит. Дори и да го нямат към началото на 10 клас, биха могли да напреднат доста … ако четат.

Ето тук е уловката, обаче. Преди някоя и друга година, когато осъзнаеха, че е нужно да четат, неопитните читатели започваха да четат, и доста от тях станаха запалени и компетентни читатели. В последно време, обаче, не съм в състояние да убедя твърде много амбициозни тийнейджъри, че четенето има смисъл. При всяка среща с тях говоря за четенето и изтъквам какви ли не аргументи, но най-добрият резултат който постигам с тревожен брой деца е, че вземат книга за четене и просто я държат вкъщи. В отчаянието си пиша следните текстове с надеждата мразещите четенето да ги прочетат. Не ми е ясно как тези деца ще се представят на SAT и се чувствам като измамник, въпреки че никога не съм рекламирала курсовете си като предназначени развиващи читателски умения у нечетящи хора.

Подобна е ситуацията с математиката. SAT включва и проверка на елементарни математическите умения чрез тест за ограничено време. Проблемът е, че това което ми се струва елементарно, се оказва езотерично за ученици, които имат 5 и 6 в елитните гимназии в региона. Предвид начина на преподаване е обяснимо. Необяснимо засега остава нежеланието на скараните с математиката да разберат елементарни неща и да порешават задачи. Уж на всички е ясно, че трябва да покажат приличен резултат. Въпреки това не правят нищо по въпроса. Познавам скарани с математиката, които дори без чужда помощ достигнаха повече от прилично ниво – над 700 от общо 800 точки. Това бетонира увереността ми, че всеки би могъл да постигне същия резултат. На практика, обаче, вече имам все повече ученици, чиито резултати са по-ниски от 600 точки – нещо, което беше невъобразимо за учениците, които кандидатстваха преди 4-5 години.

Днес придружих Грозданка и родителите й до социални грижи, където проведохме объркан разгорещен разговор с няколко служителки. В крайна сметка ми дадоха полезна информация, че в бюрото по труда ще организират ограмотителни курсове от май. Реших, че след като за една година Донка не успя да ограмоти семейството, би било добра идея поне някои от младите да се запишат на такъв курс. Ако не поемат пътните от селото, мога да поема поне за Грозданка. Предложих веднага да отидем до бюрото по труда и да попитаме. Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя, обаче, отказа. Пробвах няколко пъти. Упорито отказва. Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен. Обясних й, че дали ще умре от глад зависи най-вече от нейното лично решение. И така, колкото и да ми е тъжно за нея, приключвам с каквито и да е помощи, и да, Грозданка съвсем реално може да умре от глад. Ако я видите, ще разберете какво имам предвид.

Вървях към къщи, прехвърлях разговора със социалните работници, опитвах се да се поставя на тяхно място … не можах. Когато се опитвам да помогна на учениците си, опитвам се да ги убедя, да ги науча и пробвам какво ли не. Ако бях като хората в социални грижи, щях просто да им се скарам и да им кажа, че от тях няма да стане нищо. Опитах се да се поставя на мястото на Грозданка и се запитах какво ли щях да правя ако ми се налагаше да се науча да вървя по въже за да оцелея. Осъзнах, че може и да не го направя. Да, всеки носи отговорността за избора си. И все пак голяма част от избора ни е предопределена от хора, които са играли роля в живота ни, от бита в който сме израснали. Моите ученици все по-често ми казват, че когато излезнат от курса са вдъхновени и изпълени с решителност, но после всичко наоколо е толкова различно от по-широкия свят, който им рисувам. Има и такива, чийто свят е толкова малък и толкова добре охраняван, че просто не мога да пробия дупка в стената, за да може поне да надзърнат навън.

Не мисля, че тези светове са изградили съвсем сами. Напротив, струва ми се, че околната среда има сериозен принос. Минава доста време докато човек започне да взема истински самостоятелни решения. Повечето хора никога не стигат дотам.

Това, което ме тревожи е, че тези, които би трябвало да играят ролята на мъдрите възрастни, които да покажат на децата, че съществува по-широк свят, с по-големи възможности или нямат представа за този свят или нямат сили и нерви да го направят. Струва ми се, че скоро България ще е пълна с уплашени ограничени деца – някои от тях уплашени от самото начало, а други, след като открият, че морето не е до колене и не успеят да повярват, че могат да се научат да плуват. Такива деца играят ролята на мъдрите възрастни.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Психологът не може без история, философия, антропология. Иначе би му липсвала не само широта, но и задълбоченост. Тесният фокус върху точните науки, емпириката и тактиката създава занаятчии, обучени в техники. Точно такава в моите представи е разликата между немски инженер, учил в Технически университет и такъв, учил във Фаххохшуле (Университет по приложни науки).

Ироничното е, че повечето които заявяват че искат да учат психология са тези, които ненавиждат точните науки, развиващи аналитично и логично мислене, което също е нужно на психолога, въпреки че за успеха му е определящо наличието на интерес към душата на човека и любов към хората.

Техничарите може да са бързи, но не могат да се справят със заплетени казуси. Те налагат случая върху схемата и удобно забравят за несъответствията, които не пасват, а те понякога са критично важни.

Терапевтите от този тип са неспособни да лекуват по-сложни от тях самите личности. Инженерите от този тип никога не стават изобретатели. Мениджърите от този тип не са лидери. На всички тези им липсва любопитство, а любопитството е роднина на любовта.

На добрия инженер, както и на добрия психолог, му е нужна широка либерална основа. Точно както на мениджъра.

Може би това не се отнася с такава сила за ръчните занаятчии – зъболекари и хирурзи, но не мога да съм сигурна. Все подозирам, че Барни Сийгъл е добър хирург заради това че не работи само с ръцете си и ограничена част от ума си. Точно затова предпочитам първо да се консултирам с мой приятел, който е онкохирург, който свири на пиано и китара, композира, учи езици, чете всякакви неща, и освен че мисли блестящо, притежава емпатия и интуиция, преди да се обърна към какъвто и да е друг лекар, вместо да се допитам личния си лекар, чийто хоризонт се простира до стените на кабинета и прочетеното е учебниците.

Liberal Arts Rulz се убеждавам отново и отново, докато бавничко препрочитам “Психологически типове” на Юнг. Така ми се иска да се е преродил в мен.

Ето още неща за качествената работа, която е резултат от много повече отколкото специализирани университетски учебници:

За кефа на шефа

За смисъла и играта

ако те кефя, гласувай тук

При завладяването на Америка, шотландците и ирландците довели много прасета и ги пуснали в горите да се хранят сами през пролетта и лятото, а през есента ги ловяли. Така хем си спестявали труда, хем си създавали развлечения. Проблемът, обаче, бил че някои прасета успявали да се измъкнат, размножавали се на свобода и с времето все повече заприличвали на дивите си предшественици – научили се да се грижат сами за себе си и не се оставяли да ги хванат лесно. Променили се не само външно, но и поумнели.

Несъзнателно свързах тази история със затъпяването на децата днес и се запитах какво ли би излезнало от тях ако имаха повече свобода и по-малко цивилизация. Спомних си любимата си реч на Джордж Карлин, Children, която призовава да оставим децата на мира, за да могат поне по три часа на ден да зяпат през прозореца и да мечтаят.

Някои читатели биха възразили, че децата днес имат огромна свобода. Други биха добавили, че благодарение на тази свобода децата са в това плачевно състояние. Аз пък смятам, че децата всъщност нямат никаква свобода и че ако имаха, щяха да се развиват така, че да не губя по няколко часа на ден в притеснение накъде върви България и какво ще се случи с настоящите и бъдещите й деца.

Свободата предполага свободно време и пространство, които да запълниш с нещо създадено от самия теб. Времето на повечето деца, обаче, е запълнено с много часове в училище, много телевизия, а при някои от тях и много компютърни игри, чатове, видео. Пространство за децата в града почти не остана. То се запълва от непрекъснато строителство, така че децата биват натиквани в кафенетата.

В училище няма време и място за самостоятелно мислене, тъй като образователната традиция повелява преподаване под формата на лекции, наизустяване и възпроизвеждане. Дори математиката е почти изцяло превзета от този модел, а точните науки винаги са се наричали “разказвателни предмети”. Проектната работа е някакво украшение и се състоя в копи/пействане от Интернет, а не в самостоятелни изследвания – експерименти, наблюдения и пр., от които да се направят самостоятелно изводи, които на свой ред да се представят самостоятелно. В много училища дори вече не се правят лабораторни (практикуми) по физика, а децата не са чували за такова животно. Самостоятелната работа е дело на възрастните роднини или частни учители в огромен процент от случаите. Ако изобщо бъде проверена, високо се оценява не творчеството и самостоятелността, а възпроизвеждането на очакванията. Ето защо книжарниците са пълни с помагала, литературни анализи, решени задачи.

Извънкласните дейности днес са по-малко разнородни и по-прагматични. По-често са пряко свързани с академичните предмети, т.е. допълнителни уроци и курсове. Спортът и танците са популярни по прагматична причина – за поддържане на красиво и здраво тяло. Доброволческата дейност в повечето случаи е прагматично мотивирана – възможност за евтини екскурзии под формата на семинари и младежки обмени, като същината й често остава на хартия. Като цяло родителите не са склонни да оставят децата си да убиват времето си в дейности, от които нямат пряка видима полза, свързана с кандидатстването в университет и бъдеща професия. В този контекст не е за чудене защо майки убеждават децата си вместо в електрическа китара да инвестират в скъп мобилен телефон или телевизор за детската стая.

По този начин творчеството и инициативността бяха заменени от платена консумация. Хората не осъзнават, че за да си плащат консумацията, един ден децата им трябва да могат да изкарват пари, а светът върви в такава посока, че пари ще правят не изпълнителните, а творящите и инициативните, но това е друга тема.

Ако моите връстници се върнат назад и си припомнят книгите и филмите от детството, ще установят, че сюжетите се въртят около неща, които децата измислят, предприемат, създават сами – построяване на баскетболно игрище или ракета, произвеждане на абсолютно черна боя, която да ги направи невидими, разкриване на престъпления, преследване и обезвреждане на опасни бандити и пр.

Оттам идваха образците ни за подражание. След “Рицарят на бялата дама” месеци наред цели класове оставаха в училище за да играят шах. С мой съученик стартирахме махленска работилница и произвеждахме прости съоръжения, които реално се ползваха от бабите ни, примерно, а децата ни подаряваха инструменти за рождените дни. По едно време всички си купихме цитри и засвирихме на тях, а после дойде модата на комплекта “Оптик-монтаж-експеримент”, с който сглобявахме микроскопи, телескопи, бинокли. Тази дейности беше изместена от експериментите с помощта на комплекта “Млад химик”. На рожденни дни не само танцувахме, но и пеехме, а където имаше инструменти, свирехме. Когато майките ни бяха на работа, се събирахме да печем сладки и соленки. Дворовете на блоковете не бяха изцяло циментирани и нямаше толкова много коли, така че разпъвахме черги и строяхме шатри, в които живеехме през голяма част от ваканциите. От часовете по трудово знаехме да кроим и шием, така че вкъщи продължавахме и така имахме дрехи, които нямаше как да се купят от магазина. Рисувахме и бродирахме върху тях. Аз правех всякакви значки, както и фантасмагорични обици от зъболекарска тел. Родителите ми не позволяваха да бъркам бои с миризливи разтвори вкъщи, но нямаха нищо против да го правя на терасата. Бащата на моя съученичка ме снабди с бракувани зъботехнически клещи, а от майката на съученик получавах тел.

До края на гимназията имахме много свободно време, защото учителите ни преподаваха добре, в клас имаше присъствие и тишина и си научавахме почти всичко преди да си тръгнем. Поне в т.нар. елитни училища беше така. Учех повече от 30 минути на ден само когато трябваше да пиша есета или да се поупражнявам за контролна по математика. Нямаше нужда да ходя на уроци. Ето защо имах време да чета, да се мотая с приятели на достатъчно тихи места, където да се чуваме, защото главите ни бръмчаха от собствените ни мисли, които напираха да бъдат споделени. И никой не намираше за прекалено смели мечтите, които децата днес не смеят да имат дори и когато им дам тема като “Какво щеше да правиш ако имаше безкрайно много пари и власт?”. Ние бяхме убедени, че можем да направим всичко и без да имаме много пари и власт.

Тези неща не могат да се случат в кафенетата, в които никой не може да чуе дори собствения си глас, така че децата пушат, мълчат или крещят, сравняват мелодиите на мобилните си телефони или се снимат с тях, а снимките са все едни и същи – еднакъв фон и еднакви пози.

В главите ни имаше собствени мисли, защото имаше празно място, в което да се породят. Днес малко деца имат такова пространство, защото всичко е запълнено – с училище, частни уроци, телевизия, интернет. Ето защо когато правим дискусии с учениците, все по-често буксуваме: мислите им са чутите стотици пъти клишета, а ако темата не е предъвквана от популярните медии, мисли може и да не се появят.

Да оставим ли на децата пространство да подивеят? Ако да, как?

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

* снимката краднах от семейство Браун

В предишния разговор (надявам се да продължи) се спомена, че на изследователите им се налага да работят в области, които не ги интересуват кой знае колко, но за които е отпуснато финансиране.

Докато чета “Лайла” на Пърсиг, си мисля, че ако изследователят има желание, той ще намери и начин.

В хуманитарните области, математиката, теоретичната наука и донякъде в социалните науки, можеш да финансираш сам изследванията си, защото на практика не са нужни кой знае какви пари, особено ако не се налага да пътуваш, ако разполагаш с богата (университетска) библиотека. Съществува и междубиблиотечен обмен, за който, доколкото ми е известно, плащаш само пощенските разходи. Онлайн библиотеките са евтини.

Иначе стои въпросът ако ти се налага да използваш лаборатория и скъпи консумативи. Предполагам, че в някои случаи изследователят може да договори използването на лаборатория за своите цели. Предполагам, че в тая връзка в някои университети може да му попречат някои строги правила, но в друи може и да не му попречяат, в зависимост от умението му да убеждава, очарова и пр.

Ако изследователят общува с колеги от различни университети, би могъл да уреди изследването да се проведе в друг университет, където проявяват интерес към темата, а ако е още по-изобретателен и склонен да отдели време за ненаучни занимания, може да намери начин да промотира идеята си извън академията и да привлече финансиране от неочаквани на пръв поглед източници. Ето защо е хубаво всеки да изучава психология, маркетинг, антропология и да следи накъде върви светът в политическо, икономическо и пр. отношения. Разбира се, изследователят трябва да има огромно любопитство, желание, търпение и издръжливост, понеже ще се налага да прави всичко това в извънработно време.

Същото се отнася и за изследователя, който работи извън университет / изследователски център. Някои биха попитали дали е възможно да бъдеш изследовател извън университет / изследователски център. Ще припомня, че Айнщайн е бил независим изследовател, докато е работил като чиновник в патентно бюро. Продължавал е да бъде такъв и в мизерните времена, когато не е достигала хартията, та жена му е запазвала стари пощенски пликове, за да може той да пише науката си върху тях.

Ако не са ти нужни скъпи съоръжения и консумативи, можеш да изследваш толкова колкото ти позволява свободното време. Да си независим изследовател има много преимущества – работиш когато имаш вдъхновение, не си разваляш настроението в сблъсък с предразсъдъци или недоброжелателност от страна на колеги и началници, а ако не си падаш по преподаване, не ти се налага да го правиш. И си толкова свободен, колкото е бил Айнщайн, докато е летял по-бързо от скоростта на светлината, с огледало в ръка.

В някои дисциплини, обаче, финансирането и достъпа до съоръжения, консумативи и информация не са достатъчни. Нужни са хора. Има изследвания, които не можеш да направиш съвсем сам. Дори независимият теоретичен учен Айнщайн е зависел от математиците, които е трябвало да развиват математиката, за да може той да изрази прозренията си чрез формули. На света са били нужни астрономите, които с наблюденията си са потвърдили откритията на Айнщайн. Припомням, че същите не са били нужни на самия Айнщайн, който не скочил до тавана, когато получил вести за потвърждението на теорията си. Просто казал, че Бог е извадил голям късмет, понеже Айнщайн и без това си знаел, че е прав

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.