полетът на костенурката

От години съм сигурна, че по-добрият начин да образоваш детето си не е да го пращаш на училище И да плащаш за частни уроци, а да го освободиш от задължението да си губи времето в училище и да подкрепяш развитието на неговата индивидуалност като му предоставиш адекватни учители, книги, преживявания и го оставиш да диша.

Защо не правя това което проповядвам, след като съм наблюдавала отблизо разликите на единия и другия начин неведнъж? Защото системата ще ми отмъсти. Докато в училище децата минават, и дори получават отлични оценки за плитки и спорадични знания, частните ученици се подлагат на изпити, които обхващат целия материал. Не това е проблемът, обаче; не че е лошо детето ти наистина да знае. Проблемът е, че го мерят с друг аршин – много по-строг, така че шансовете да получи по-ниски оценки от нищо не знаещи връстници е голям, а тези оценки са важни за университетите.

Защо учителите третират така по-амбициозни ученици, които очевидно знаят и могат повече? Защото тези ученици са опровержение на добрата стара образователна система. Те крещят в лицето на училището “Ние се справяме много по-добре без теб.” И става болезнено очевидно, че работещите в училище и системата като цяло са неадекватни.

Когато бях студентка, ходих за малко на лекции и упражнения – първият семестър редовно. После вече не издържах там и се появявах само ако знам, че ще загазя заради отсъствия. Най-накрая подадох молба за преминаване на индивидуален план, така че ходех само на изпити и понякога на лекции – само ако съм сигурна, че си струва, т.е. изключително рядко. Доста често се случваше да ми пишат по-малко отколкото заслужавам точно заради “наглостта” да не посещавам лекции, а да чета книги. Случвало се е за мен да се промени регламента – да ме препитат на целия конспект (вместо на 2 въпроса) и въпреки че знам всичко да ме скъсат или пък да ме изпитват неколкократно писмено и устно, при положение, че за колегите ми изпитът е представлявал лежерна защита на курсова работа в групова дискусия, до която аз не съм допусната. И ако бях посветила време и мисъл да изследвам съвсем сама въпрос, за който никой наоколо не се беше замислял, то колегите ми бяха преписали откровено от учебниците, писани от въпросния преподавател. А този преподавател беше шеф на катедра към момента (т.е. човекът подписал молбата ми за преминаване на индивидуален план) и откровено и ядно ми обясни, че ако всички били като мен, нямало да остане университет, че да, всичко, което съм била казала и написала било вярно, но отношението ми било неправилно. След няколко месечни мъки и три изпитвания (за които така и никога не ми предоставиха конспект на предмет, чиито лекции не бях посещавала, т.е. трябваше сама да се досещам какво е включвал курсът) и горната обосновка получих тройка. А всички знаеха, че бях най-добрата в курса, високо над средното ниво.

Ето защо мога да си представя какво е да си участник в Мюзик Айдъл, където месеци наред нямаш право да развиваш и показваш същността си, а да скачаш като дресирана маймуна и да се обличаш и гримираш като послушна овца по начин, по който не се понасяш, да направляват всяка извивка на гласа ти, да ти говорят глупости, да ти тропат с крак и да ти крещят, че трябва да ги уважаваш. Оф.

Да, има сценични изкуства, които изискват желязна дисциплина и синхрон за продължителни периоди от време – като симфоничната музика, танцът в големи групи, но има и такива, в които красотата идва от неповторимата индивидуалност. Мисля си за Led Zeppelin, AC/DC, Ерик Клептън, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, и съм сигурна, че не са работили с такива екипи от стилисти, вокални педагози, ментори, журита и пр, които непрекъснато да ги тормозят като конски мухи. Убедена съм, че са имали доста въздух да правят повечето неща така както искат.

Аз не бих издържала повече от седмица в Мюзик Айдъл, ако през цялото време, за да не ме нарочат за черна овца, трябва да внимавам за всяко движение и дума и да демонстрирам преклонение пред всички идеи, практики и личности … освен ако нямам доста голяма и важна награда накрая – класиране, ценен опит или и двете.

А каква е наградата на Мюзик Айдъл? Няма да ме научи на нещо ново за човешките взаимоотношения или музикалния бизнес. Ако се класирам, ще ме промотират тук-там по задължение и ще блесна ослепително като Невена Цонева. Ех, за това момиче чух наскоро и съм я гледала само веднъж в някакъв откъс по телевизията. Ако беше чак такава звезда, досега щях да съм разбрала – така както знам за това момиченце или за мъртвия терорист Ахмед.

Ето защо, мили деца, вашият идол Иван не само че не губи нищо като напуска Мюзик Айдъл, ами печели – цели два месеца, в които може да се разхожда в парка, да се вижда с гаджето си, да пее по барове и да се люлее на люлки.

Вече е достатъчно известен, така че ако някой реши да му предложи ангажимент, знае къде да го намери. Не очаквам да се изтрепят да го канят в ТВ предавания и да му вземат интервюта като на Валентина Хасан. Далеч няма да стигне нейната звездна международна слава. Едва ли български продуцент ще му предложи да запише нещо. Иван вероятно ще пее по клубове – тук или навън – като Уикеда, като Жоро Матев и всички останали, които мога да слушам често с удоволствие и тръпка, всички, в чиято музика има душа, и точно затова не става масова днес. За да слушаш такава музика, ще трябва да си вдигнеш задника и да я слушаш на живо, както ти се налага да пообиколиш магазините, за да купиш свястно сирене. Няма да я сваляш безплатно от Арена и Замунда. Ще ти струва някой и друг лев. И музикантите ще вземат някой и друг лев и ще са щастливи да правят това, което обичат.

Поуката за теб? Не увесвай нос. Ти си НАЙ-ГОЛЕМИЯ!

Ако те кефя, гласувай за мен.

Гледах как журито съобщаваше на достигналите последния кръг дали отпадат или остават в Music Idol. Майка ми няколко пъти зададе въпроса дали участниците са искрени и защо изразяват чувствата си по съответния начин. Към края баща ми каза, “Защото така се прави сега. И така ще продължава.” Превод: “ Защото така е прието и всеки държи да прави като всички останали”.

По същия начин, по който тийнейджърките с които се разминавам крещят, псуват и подчертават хасковския диалект, който доскоро смятах че днес се ползва само от бабите в околните села.

По същия начин, по който учениците, ученичките и учителите изглеждат като чалга певци – дори и в елитните гимназии тук.

По същия начин, по който ако работиш в ИТ сферата, блогът ти отразява всеки ъпгрейд, посещение на тоалетната или напиване.

По същия начин, по който Люси от журито и нейните колежки в No Angels се снимат в клипове.

Да, гледах няколко клипа на групата на Люси, за да разбера какво е да не играеш докато пееш пред публика, какво е да бъдеш естествен и да не се правиш на това което не си – всичко, за което критикуват моя фаворит Иван.

Видях, че No Angels е като стотиците подобни групи, чиито клипове не бих гледала за удоволствие, че мацките са твърде блудкави за моя вкус.

Всички описани дотук твърде много приличат на твърде много други, защото имат добър вкус, култивиран от любимите им медии. Иван и Деница от Idol, обаче, нямат. Деница е твърде дебела за нашенските представи за певица и твърде одухотворена. Иван твърде малко изглежда да се взема насериозно и твърде много се забавлява, а когато се хвали, хвали себе си преди изявите си, вместо да плюе конкуренцията след провалите си.

Иван знае че е готин и поема риска да бъде когато и какъвто му харесва, дори и когато сърчицето му се свие. Това дразни малкото комплексарче, което дреме и у най-уверените. “Какъв е пък тоя, бе? За какъв се мисли? На какъв се прави?” Дори и когато казва, че е сериозен и се е променил, никой не му вярва, освен тези, на които им е хубаво да си мислят, че за малко поне е поставен на мястото си.

Хахахахаха! И къде му е мястото на Иван, дребни душички? Във вашата локва?

Иван е Артист. Ето защо ще припомня казаното от Артист:

“Всички сме в локвата, но някои от нас гледат към звездите” (О. Уайлд).

Всички играем, но някои го правят добре.

* взех снимката от http://nname.org/ без да питам Президента Първанов

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Не забравяй да гласуваш и за ИВАН!

е Иван Ангелов! Не вярвах, че може да гледам клипчета от това предаване, още по-малко да гласувам. Тази сутрин гледах клипчето от снощното му изпълнение. На тръгване за училище Стоян ми каза, че ми го е приготвил за гледане. Ако го прехвърли в youtube, ще го пусна тук. Засега линк. Ще призная, че се разплаках, въпреки че не обичам кавъри и че Иван си позволи да пее песен на Клептън.

Историята за това как се отървах от учителстване в Айтос - друг път. Ех, сега можех да разказвам, че съм научила Иван на английски, но аз предпочетох цивилизацията, пък и Айтос не си падаше по мен. Дали България ще си падне по Иван?

Всички са талантливи. Хареса ми Тома с песента на loving spoonful / joe cocker - с това, че я изпя без да имитира никого. Хареса ми Деница и не мисля, че е нужно да отслабне, освен ако тя самата не го предпочита. Но след като трябва да избера един, това ще е Иван.

p.s. Какъв е проблемът на журито със сценичното му поведение? Какво по-точно трябва да прави? И какво имат против клоуните?!? Аз самата съм клоун и се харесвам, но се налага да се прикривам в много ситуации, така че се вихря само вкъщи. Ако не пробия в никой телевизионен конкурс, ще си пусна собствен видео канал в YouTube и тогава ще ме гледат и отвъд Испания. Кен Лий ще ми диша праха!

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

 Не забравяй да гласуваш за ИВАН!

Още един мъж, в когото съм била влюбена. Той ми пееше и свиреше на китара. А аз му рисувах портрети.

някой да има “шапка на цветни петна”?

There’s a nail in the door
And there’s glass on the lawn
Tacks on the floor
And the TV is on
And I always sleep with my guns when you’re gone

There’s a blade by the bed
And a phone in my hand
A dog on the floor
And some cash on the nightstand
When I’m all alone the dreaming stops
And I just can’t stand

What should I do I’m just a little baby
What if the lights go out
And maybe and then the wind just starts to moan
Outside the door he followed me home

So goodnight moon
I want the sun
If it’s not here soon
I might be done
No it won?t be too soon ’til I say goodnight moon

There’s a shark in the pool
And a witch in the tree
A crazy old neighbor and he’s been watching me
And there’s footsteps loud and strong coming down the hall
Something’s under the bed
Now it’s out in the hedge
There’s a big black crow sitting on my window ledge
And I hear something scratching through the wall

What should I do I’m just a little baby
What if the lights go out
And maybe and then the wind just starts to moan
Outside the door he followed me home
So goodnight moon
I want the sun
If it’s not here soon
I might be done
No it won’t be too soon ’til I say goodnight moon

Пейо ме подсети за руския рок, та оттам се сетих за култовата книга “Рокмузика сегодня и вчера”, която в ученическите години бях заела от библиотеката. Оттам знам този съветски лозунг от времената, в които на рокмузиката се е гледало като на вражеска пропаганда.

До Перестройката в края на 80те беше трудно да прочетеш нещо за любимите си групи. По едно време излезе енциклопедията “АБВ на попмузиката”, която мои съученици ми донесоха от екскурзия, на която не ме пуснаха. Еееех!

Та Пейо ме подсети за любимите ми “Аквариум”, за които бях споменавала в предишен постинг, където можеш да видиш клип на любима песен.

А защо днес съм сложила не-руска песен? Защото се сетих как в гореспоменатата книга се наричаше “Лестница на небесу”, а групата, както се досещат по-старите е “Свинцовой цепелин”.

Тя ме върна в спомени от първи курс, когато гаджето ми свиреше прекрасно на китара, а аз я пеех. Когато един мой приятел беше на гости, касетофонът въртеше запис на това изпълнение. Човекът мислеше, че е радиото и ме стресна с “Чуй! Гледай колко интересно са го направили с тоя детски вокал!”. По-късно този мой приятел спря да слуша светска музика, защото Исус го поиска от него.

* заглавието означава “от саксофона до ножа има само една крачка”

познай на какво искам да се науча да свиря … на повече от една струна

По професия е актьор. Играл е всичко - от инспектор в милицията до Хамлет и Галилео. Но обича да пише стихове, да пее и да свири на китара. Някои казват, че не може да свири, че по-скоро крещи, отколкото да пее. Но той смята авторските песни за по-важни от ролите. Защото си ги прави сам.

Когато слушаш тази песен, ще разбереш, че съм израснала с идеята за прераждането. Няма идея, обаче как от 6 годишна хиндуистка съм се превърнала в 36 годишна будистка

Тази песен ми е любимата. Може би е тъжна. Тъжно е да се връщат всички, освен тези, които са най-нужни.

Но той може да бъде и много смешен и да стои на главата си даже.

За какво пее? За всичко. За хора с всякакви професии - от рецидивисти и моряци до поети, боксьори и ловци, за щангисти и шахматисти. Той пее за всичко, което може да ти се случи. В този смисъл е като И Дзин.

Подобно на историята за любовта между жирафа и антилопата, аз също се влюбих доста неподходящо. Бях в първи клас, а той вече беше минал 30 и си имаше жена, която живее в Париж, по която въздиша целият свят.

Когато си отиде бях на 9. Но нали обеща “Разбира се, че ще се върна. Няма да мине и половин година.” Не знам къде се е преродил. Нищо. Аз още го обичам.

Вчера пуснах един от любимите ми клипове на Алла Пугачева (Евровизия преди 10 години). Споменах и как днес е заприличала на Людмила Гурченко. Можеш да видиш тук и да сравниш. Както и да изглежда Алла, аз я помня такава, каквато пееше Арлекино. А на горния клип е толкова сладка!

Милион червени рози за Алла! която стана звезда дори на MTV с Филип Киркоров.