полетът на костенурката

Слава Богу, досега не съм имала много случаи в които да се нуждая от помощта на полицията, но не съм имала нито един в който тя да е свършила някаква полезна работа. Имала съм няколко случая, в които полицаи за се опитвали да ме сплашат без дори да изглеждам така сякаш нарушавам обществения ред, но пък вероятно съм изглеждала достатъчно безобидно, за да може някой да задоволи безопасно порива на бабаитлъка си. Така е било досега – от първата ми среща с полицията преди около 30 години.

Наскоро РПУ-то в нашия град се сдоби с още една голяма сграда. Предполагам че това се налага заради нарастването на личния състав. Чудя се кому е нужно това.

Прибавям факта, че от известно време си имаме закона за поголовното подслушване ( за който Европа се произнесе неласкаво тези дни, за което трябва да благодарим на тези хора ), който дава сериозен достъп на полицията до личния ни живот.

Прибавям контрола върху Интернет в Китай, от който бихме могли да заимстваме вечно зелената евтина и ефективна идея за масираното внушаване на страх. За повече информация – писмото на Ванката.

Чета статия за “черния Хитлер” (както сам обича да се нарича), зимбабвийския диктатор Мугабе, в която се описва как той управлява Зимбабве чрез широка система за покровителство, която много ми напомня за нашенския неофеодализъм (знам, че за добре печелещите професионалисти в столицата звучи странно, но аз описвам това, което виждам в провинцията), а също така и с помощта на тайната полиция, която да сплашва и, ако е необходимо, да избива дисиденти. В това време Мугабе развива огромно его, като настоява, че само той може да управлява страната – с железен юмрук. Мугабе заграбва притежаваните от бели ферми и ги раздава на поддръжниците си – нещо, за което мечтаят доста наши съграждани – да се върнат богатствата един вид.

В същото време, народът е зает да подписва петиции в защита на българщината – до следващите избори, по време на които наглед образовани и интелигентни хора ще кажат, че ще гласуват за Х, понеже пликовете са прозрачни и ще се разбере за кого са гласували.

Само аз ли сглобявам картинка от тези парченца?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Всички знаем, че китайското правителство филтрира достъпа до уеб съдържание, до което не желае да достигат китайските граждани. А да се справя с променящите се технологии и изобретателните дисиденти, му е нужен огромен ресурс – технологичен, човешки, информационен. Решението е евтино и ефикасно – сплашване. Мрежовите технологии позволяват страхът да се разпространи бързо.

Когато започнаха проблемите в Тибет, писах за собственото си поведение, продиктувано от страха. Припомням, че бях оставила коментар, съдържащ думата “будист” под снимка във Фейсбук акаунта на бивш мой ученик, който сега работи в Китай. От притеснение да не би нещо да се случи с Ванката, се върнах след ден-два, за да изтрия коментара, който бях написала на кирилица.

Сигурно съм споменавала, че избягвам да пиша разни думички в писмата си до приятелката ми Шапи, докато се намира в Иран или Афганистан. Същото правя и когато е в САЩ.

Преди време написах съветите на Кума Лиса, и признавам, че се автоцензурирам, когато пиша в този блог. Ето защо тук никога не съм писала по теми, които иначе съм обсъждала разпалено с часове и продължавам да го правя, но без да оставям следи.

Ето този страх използват хитрите диктатори. Евтино и ефективно. В Китай, Египет, Виетнам и Близкия изток продължават да филтрират съдържанието, но е ясно, че не можеш да спреш достъпа на милиони потребители до “опасно” съдържание. По-добре е да създадеш атмосфера, в която никой няма да смее да потърси или публикува такава информация. Китайци и араби, виетнамци и българи, всички сме хора и се страхуваме за кожата си. Щом аз тук, в свободната ЕС страна, се плаша, какво остава за живеещите в откровена диктатура?

Методите са различни – от задължителна регистрация с издаден от правителството номер (в Интернет кафета и … навсякъде), през получаване на sms, до появата на аватарите на двама аниме-полицаи при отварянето на някои страници.

Бих искала да разкажа и други неща, които правим тук под въздействието на страха, но засега не съм измислила подходящия начин. Предполагам, че ще достигна изтънчени висоти на иносказанието, подобно на литературната интелигенция по времето на соца. Страх лозе пази.

Често имам чувството, че колкото повече пазим лозето, толкова по-напечено става. Не е ли така, Григоре?

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Снощи гледах последната вечер на Иван в Music Idol и сутрешното предаване на следващия ден по BTV. Така открих Женицата в Жълто. Оставям настрана рационалните й коментари, които никой досега не се сети да направи по телевизията и се фокусирам върху лицето на Иван, докато тази жена говореше. Усещането че си разбран, особено когато някои успява да облече в думи чувствата ти, кара хората да се отворят и да искат да сътрудничат.

Не отричам критиката като педагогически похват, но тя трябва да се употребява пестеливо – като тоягата, с която дежурният будистки монах цапардосва някой отнесен по време на обучение брат. Когато започнеш да повтаряш едно и също без да постигаш какъвто и да е ефект, бива да се сетиш, че е време да смениш тактиката и да се замислиш дали стратегията ти не е погрешна от самото начало.

Разбирам фрустрацията на Иван и Андрей, защото тя е мой спътник. Време е да осъзнаят, че добрите продуценти са не само бизнесмени и артисти по призвание, но и лидери. Ето това липсва на Иван и Андрей, в които виждам не по-малко потенциал, отколкото у Иван Ангелов.

Така че биваше да се сетят да подложат на психоанализа и самите себе си. Те са хора, които могат да си позволят продължителна качествена психотерапия и обучения със свестни учители – неща, които самата аз бих направила в момента, в който ми се отвори възможност.

Музикалните педагози са си музикални педагози, а другите педагози и психолозите са друго нещо. Ако бях продуцент на Мюзик Айдъл, щях да включва в екипа точно такива хора, които да помагат на състезатели и екип да функционират по-добре. Мъдри и спокойни хора като Женицата в Жълто биха могли да изградят доста ведра атмосфера в подобни проекти и не вярвам да струват драстично по-скъпо от нафуканите стилисти.

Някой има ли представа дали за изпълнението на подобни проекти е обичайно в екипа да се включват педагози, психолози и подобни (може и будистки монаси) или да е чувал за единични случаи по света и у нас?

Ако те кефя, гласувай за мен.

От години съм сигурна, че по-добрият начин да образоваш детето си не е да го пращаш на училище И да плащаш за частни уроци, а да го освободиш от задължението да си губи времето в училище и да подкрепяш развитието на неговата индивидуалност като му предоставиш адекватни учители, книги, преживявания и го оставиш да диша.

Защо не правя това което проповядвам, след като съм наблюдавала отблизо разликите на единия и другия начин неведнъж? Защото системата ще ми отмъсти. Докато в училище децата минават, и дори получават отлични оценки за плитки и спорадични знания, частните ученици се подлагат на изпити, които обхващат целия материал. Не това е проблемът, обаче; не че е лошо детето ти наистина да знае. Проблемът е, че го мерят с друг аршин – много по-строг, така че шансовете да получи по-ниски оценки от нищо не знаещи връстници е голям, а тези оценки са важни за университетите.

Защо учителите третират така по-амбициозни ученици, които очевидно знаят и могат повече? Защото тези ученици са опровержение на добрата стара образователна система. Те крещят в лицето на училището “Ние се справяме много по-добре без теб.” И става болезнено очевидно, че работещите в училище и системата като цяло са неадекватни.

Когато бях студентка, ходих за малко на лекции и упражнения – първият семестър редовно. После вече не издържах там и се появявах само ако знам, че ще загазя заради отсъствия. Най-накрая подадох молба за преминаване на индивидуален план, така че ходех само на изпити и понякога на лекции – само ако съм сигурна, че си струва, т.е. изключително рядко. Доста често се случваше да ми пишат по-малко отколкото заслужавам точно заради “наглостта” да не посещавам лекции, а да чета книги. Случвало се е за мен да се промени регламента – да ме препитат на целия конспект (вместо на 2 въпроса) и въпреки че знам всичко да ме скъсат или пък да ме изпитват неколкократно писмено и устно, при положение, че за колегите ми изпитът е представлявал лежерна защита на курсова работа в групова дискусия, до която аз не съм допусната. И ако бях посветила време и мисъл да изследвам съвсем сама въпрос, за който никой наоколо не се беше замислял, то колегите ми бяха преписали откровено от учебниците, писани от въпросния преподавател. А този преподавател беше шеф на катедра към момента (т.е. човекът подписал молбата ми за преминаване на индивидуален план) и откровено и ядно ми обясни, че ако всички били като мен, нямало да остане университет, че да, всичко, което съм била казала и написала било вярно, но отношението ми било неправилно. След няколко месечни мъки и три изпитвания (за които така и никога не ми предоставиха конспект на предмет, чиито лекции не бях посещавала, т.е. трябваше сама да се досещам какво е включвал курсът) и горната обосновка получих тройка. А всички знаеха, че бях най-добрата в курса, високо над средното ниво.

Ето защо мога да си представя какво е да си участник в Мюзик Айдъл, където месеци наред нямаш право да развиваш и показваш същността си, а да скачаш като дресирана маймуна и да се обличаш и гримираш като послушна овца по начин, по който не се понасяш, да направляват всяка извивка на гласа ти, да ти говорят глупости, да ти тропат с крак и да ти крещят, че трябва да ги уважаваш. Оф.

Да, има сценични изкуства, които изискват желязна дисциплина и синхрон за продължителни периоди от време – като симфоничната музика, танцът в големи групи, но има и такива, в които красотата идва от неповторимата индивидуалност. Мисля си за Led Zeppelin, AC/DC, Ерик Клептън, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, и съм сигурна, че не са работили с такива екипи от стилисти, вокални педагози, ментори, журита и пр, които непрекъснато да ги тормозят като конски мухи. Убедена съм, че са имали доста въздух да правят повечето неща така както искат.

Аз не бих издържала повече от седмица в Мюзик Айдъл, ако през цялото време, за да не ме нарочат за черна овца, трябва да внимавам за всяко движение и дума и да демонстрирам преклонение пред всички идеи, практики и личности … освен ако нямам доста голяма и важна награда накрая – класиране, ценен опит или и двете.

А каква е наградата на Мюзик Айдъл? Няма да ме научи на нещо ново за човешките взаимоотношения или музикалния бизнес. Ако се класирам, ще ме промотират тук-там по задължение и ще блесна ослепително като Невена Цонева. Ех, за това момиче чух наскоро и съм я гледала само веднъж в някакъв откъс по телевизията. Ако беше чак такава звезда, досега щях да съм разбрала – така както знам за това момиченце или за мъртвия терорист Ахмед.

Ето защо, мили деца, вашият идол Иван не само че не губи нищо като напуска Мюзик Айдъл, ами печели – цели два месеца, в които може да се разхожда в парка, да се вижда с гаджето си, да пее по барове и да се люлее на люлки.

Вече е достатъчно известен, така че ако някой реши да му предложи ангажимент, знае къде да го намери. Не очаквам да се изтрепят да го канят в ТВ предавания и да му вземат интервюта като на Валентина Хасан. Далеч няма да стигне нейната звездна международна слава. Едва ли български продуцент ще му предложи да запише нещо. Иван вероятно ще пее по клубове – тук или навън – като Уикеда, като Жоро Матев и всички останали, които мога да слушам често с удоволствие и тръпка, всички, в чиято музика има душа, и точно затова не става масова днес. За да слушаш такава музика, ще трябва да си вдигнеш задника и да я слушаш на живо, както ти се налага да пообиколиш магазините, за да купиш свястно сирене. Няма да я сваляш безплатно от Арена и Замунда. Ще ти струва някой и друг лев. И музикантите ще вземат някой и друг лев и ще са щастливи да правят това, което обичат.

Поуката за теб? Не увесвай нос. Ти си НАЙ-ГОЛЕМИЯ!

Ако те кефя, гласувай за мен.

Енея иска да стане журналист и да изкарва пари от писане за списания. Засега, обаче, списанията които харесва отказват да я вземат, под предлог че й липсва опит. Какво би могла да направи?

Ако бях Енея, щях да работя в няколко насоки:

1. Да изучавам света.
2. Да усъвършенствам уменията си за писане
3. Да градя личната си марка.
4. Да създавам и развивам собствена медия

Тъй като не съм Енея, не мога да преценя доколко следването на журналистика в СУ помага, така че ще се радвам за мнения по въпроса.

На този етап, ако бях Енея, не бих кандидатствала за работа в списание поради две причини:

не мога да предложа на медиите повече от мерак за работа (съдейки по блога на Енея, в който на пръв и на втори поглед не намирам нищо, което да ми покаже, че тя има широки или специални интереси отвъд собствената си личност; относно начина й на писане – Дневниците на Бриджет Джоунс, колонката на Кари Брадшоу и книжлетата на Амели Нотомб са увлекателно написани, но блогът на Енея ме кара да се прозявам, дори когато се абстрахирам от съдържанието. За да не бъда несправедлива, Googlе-нах Енея, както бих направила aко бях работодател, и открих статиите й в секцията “Култура” на MyKinda. Оттам разбирам, че се интересува от изкуство и култура и ако се постарае, пише по-фокусирано, но ако в качеството си на редактор на Капитал Light трябваше да избирам между Енея и Янко Терзиев, щях да предпочeта да продължа да ползвам услугите на втория. Ако бях редактор в NG, щях да очаквам в блога й да открия релевантни категории)

не си струва да губя време като щатен журналист (докато съм заета с писане и проучване на неща, които може да не ме интересуват, няма да ми остава време да проучвам начина по който действа медията и да градя приятелски взаимоотношения; бих предпочела да се мотая там и да наблюдавам и говоря с хората, което бих могла да постигна лесно ако си предложа услугите като момиче за всичко и сипвам в кафетата серума на истината; последното ми изглежда по-добра идея от платен стаж на този етап, но е въпрос на проучвания, така че дайте мнения)

Връщам се към нещата, които бих правила:

Бих изучавала света

Ако искаш да те четат, трябва да имаш нещо за казване. Важно е по-голямата част от нещата да не се фокусира върху собствената ти личност. Дори Карбовски беше досадил на публиката, когато започна да пълни Егоист с горчивия си опит с жените. Разбира се, можеш да използваш собствените си преживявания като илюстрация на прозренията които искаш да споделиш, но това предполага не само житейски опит, а и саморефлексия. Ако просто разказваш истории, трябва да се увериш, че са такива, в които читателите могат да открият себе си и да научат повече за човешката природа, т.е. да извлекат някаква полза. Можеш да кажеш че не е задължително и че целта ти е да забавляваш само. Не мисля, че липсата на смисъл може да бъде забавна, но ако смяташ да забавляваш по този начин, уменията ти за писане трябва да са великолепни, но това е следващата тема.

Бих изучавала света, защото писанията ми представляват за читателя прозорчета към света. Ако всеки ден не опознавам по малка част от него, какво бих могла да предложа? Можеш да кажеш “Новини”, но ако стремежът ти е простото съобщаване на актуални събития, не си струва да си губиш времето да следваш журналистика. В местните вестничета вземат репортери, които току що са завършили гимназия и имат крака да тичат да отразяват събития.

Журналистите, чиито имена знаем, предлагат много повече от просто съобщаване на новини. Те ни показват неща, които други не се сещат да ни покажат и го правят така че да разберем смисъла. Ето защо ние, техните читатели / зрители, се отличаваме от децата, които просто зяпат новините по телевизията докато вечерят. Както казва Карбовски, борят се да направят света малко по-ясен.

Разбира се, преди това трябва да са го изяснили донякъде за себе си. Как? Ето как го правя аз: наблюдавам света директно и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции; наблюдавам света през книги, статии, филми, репортажи, блогове и после осмислям наблюдаваното, реакциите на хората, собствените си реакции. Докато мисля, обикновено пиша, защото това ми помага да се съсредоточа. Част от нещата отиват в блоговете ми, други остават в тетрадки.

Правя това всеки ден от няколко години и забелязвам, че напредвам всеки ден. Колкото повече наблюдавам и осмислям, толкова повече прозирам в моделите, а високата журналистика не предлага злободневна шарения, а дълбоките модели зад / под нея. Хората са жадни за смисъл, дори когато се забавляват, дори ако не осъзнават. Останалото е запек и диария.

За да изучаваш света е нужно неизчерпаемо любопитство и ежедневно надрастване на собствените предразсъдъци.

Бих усъвършенствала уменията си за писане

С писане – дневник, блог, форум, писма – каквото ми падне. Да, отнема време, но ако искаш да ставаш журналист, вярваш че си струва, нали?

С четене – човек започва да попива начини на изразяване от раждането си. Ако иска да е добър писател, трябва да чете добри писатели.

Бих градила собствената си търговска марка

Когато влезеш в супермаркет, естествено се насочваш към познатите марки. Повечето хора залагат на сигурното, на гарантираното качество. Ето ащо освен любима паста за зъби, имат и любимо списание, а в любимото списание (освен ако не е от евтините) имат любими автори.

Ако си любим автор в една медия, ще те канят да работиш и за други медии. Няма да ти се налага да си търсиш работа. Ще си позволяваш да отказваш работа. Това се отнася за всички професии, а за изграждането на марка можеш да научиш от хубави книги за брендинг. Сред любимите ми автори са Ал Рийс и Джак Траут, чиито книги се превеждат и на български. Ето малко връзки: тук, тук и тук.

Ако все още се чудиш коя е медията, в която ще изгрее звездата ти, да ти кажа – в твоята собствена – в блога ти или каквото друго създадеш. Можеш да си отвориш дори телевизия в YouTube. Вземи за пример Zipster, един фъфлещ дядо, който се радва на растяща фенска маса. Но това е следващата тема:

Бих създавала и развивала собствена медия / медии

Вече имаш блог. Развивай го. Помисли не само за качеството на материалите (което остава на първо място, разбира се), но и за цялостното качество на медията – дали е удобна, полезна и т.н.

Разглеждай други блогове, експериментирай, искай обратна връзка от аудиторията. Разполагаш с безплатна лаборатория, в която си сама господар като Декстър. Това не може да ти предложи и най-великото списание.

Души за нови Интернет инструменти за изразяване, научи повече за това как да привлечеш нови читатели (SEO и пр.).

Чети полезни съвети, гледай онлайн лекции. Търси ментори – хора с опит и желание да споделят нещичко. Всеки познат блогър може да отговори на въпроси. Когато имаш по-сериозни търсения, обърни се към професионалисти. Някои имат публични адреси за връзка и биха се зарадвали да получат добър казус за размисъл, особено ако и преподават, като Карбовски, да речем.

С този текст изпълнявам донякъде желанието на едно момиченце, което искаше да пиша за това как се става журналист. Пусни желанието си в кладенеца и гласувай за мен. А на Енея пожелай успех и помогни с коментари по темата.

Гледах как журито съобщаваше на достигналите последния кръг дали отпадат или остават в Music Idol. Майка ми няколко пъти зададе въпроса дали участниците са искрени и защо изразяват чувствата си по съответния начин. Към края баща ми каза, “Защото така се прави сега. И така ще продължава.” Превод: “ Защото така е прието и всеки държи да прави като всички останали”.

По същия начин, по който тийнейджърките с които се разминавам крещят, псуват и подчертават хасковския диалект, който доскоро смятах че днес се ползва само от бабите в околните села.

По същия начин, по който учениците, ученичките и учителите изглеждат като чалга певци – дори и в елитните гимназии тук.

По същия начин, по който ако работиш в ИТ сферата, блогът ти отразява всеки ъпгрейд, посещение на тоалетната или напиване.

По същия начин, по който Люси от журито и нейните колежки в No Angels се снимат в клипове.

Да, гледах няколко клипа на групата на Люси, за да разбера какво е да не играеш докато пееш пред публика, какво е да бъдеш естествен и да не се правиш на това което не си – всичко, за което критикуват моя фаворит Иван.

Видях, че No Angels е като стотиците подобни групи, чиито клипове не бих гледала за удоволствие, че мацките са твърде блудкави за моя вкус.

Всички описани дотук твърде много приличат на твърде много други, защото имат добър вкус, култивиран от любимите им медии. Иван и Деница от Idol, обаче, нямат. Деница е твърде дебела за нашенските представи за певица и твърде одухотворена. Иван твърде малко изглежда да се взема насериозно и твърде много се забавлява, а когато се хвали, хвали себе си преди изявите си, вместо да плюе конкуренцията след провалите си.

Иван знае че е готин и поема риска да бъде когато и какъвто му харесва, дори и когато сърчицето му се свие. Това дразни малкото комплексарче, което дреме и у най-уверените. “Какъв е пък тоя, бе? За какъв се мисли? На какъв се прави?” Дори и когато казва, че е сериозен и се е променил, никой не му вярва, освен тези, на които им е хубаво да си мислят, че за малко поне е поставен на мястото си.

Хахахахаха! И къде му е мястото на Иван, дребни душички? Във вашата локва?

Иван е Артист. Ето защо ще припомня казаното от Артист:

“Всички сме в локвата, но някои от нас гледат към звездите” (О. Уайлд).

Всички играем, но някои го правят добре.

* взех снимката от http://nname.org/ без да питам Президента Първанов

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Не забравяй да гласуваш и за ИВАН!

е Иван Ангелов! Не вярвах, че може да гледам клипчета от това предаване, още по-малко да гласувам. Тази сутрин гледах клипчето от снощното му изпълнение. На тръгване за училище Стоян ми каза, че ми го е приготвил за гледане. Ако го прехвърли в youtube, ще го пусна тук. Засега линк. Ще призная, че се разплаках, въпреки че не обичам кавъри и че Иван си позволи да пее песен на Клептън.

Историята за това как се отървах от учителстване в Айтос - друг път. Ех, сега можех да разказвам, че съм научила Иван на английски, но аз предпочетох цивилизацията, пък и Айтос не си падаше по мен. Дали България ще си падне по Иван?

Всички са талантливи. Хареса ми Тома с песента на loving spoonful / joe cocker - с това, че я изпя без да имитира никого. Хареса ми Деница и не мисля, че е нужно да отслабне, освен ако тя самата не го предпочита. Но след като трябва да избера един, това ще е Иван.

p.s. Какъв е проблемът на журито със сценичното му поведение? Какво по-точно трябва да прави? И какво имат против клоуните?!? Аз самата съм клоун и се харесвам, но се налага да се прикривам в много ситуации, така че се вихря само вкъщи. Ако не пробия в никой телевизионен конкурс, ще си пусна собствен видео канал в YouTube и тогава ще ме гледат и отвъд Испания. Кен Лий ще ми диша праха!

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

 Не забравяй да гласуваш за ИВАН!

Автоцензурата не е чак толкова лошо нещо. Тя спасява от гневни пристъпи, аромата на чревни газове, сексуални набези на работното място. Спестява усилията да споделиш неща, които ще останат неразбрани или пък използвани срещу теб, както и последиците. Има ли някой, който да не се радва, че се е научил да проявява търпение и да облекчава някои телесни нужди след като стигне до тоалетната? По същия начин, можеш да не качваш във Фейсбук актовата си фотография и видео ако не държиш да бъде видяна от шефа ти или децата.

Разбира се, би било чудесно съседите да не подслушват, а конкуренцията и полицията да не са толкова любопитни, че да проследяват електронната ти кореспонденция. Но е по-прагматично да приемеш, че когато пожелаят, ще се постараят да го направят – със закон или без. Така че ако не искаш котката да излочи млякото, покрий го.

Разбира се, че е смислено законът да не улеснява корпоративния шпионаж и произволното полицейско нарушаване на личното пространство; ето защо е хубаво да се подкрепи подписка срещу наредба, която иска да принуди доставчиците на интернет и телефонни услуги да пазят по цяла година информация за това с кого си разговарял и на кого си писал. Още повече че това ще коства на доставчика ти разходи, сървърно пространство, допълнителен труд, което може да се отрази на цената ( а и на качеството) на услугата.

Все пак не забравяй, че законът не може да ти гарантира нито неприкосновеността на личното пространство, нито безопасност на магистралата, и това дали ще прекараш живота си в стрес не зависи толкова от закона и начина му на прилагане, отколкото от собствения ти избор на нагласа.

Кума Лиса хем замита следите с опашката, хем й стиска.

Има моменти, в които ми спира дъхът, и противно на кой знае защо приписваната на любимия ми Карлин фраза, те ми напомнят, че е прекрасно да броя вдишванията си.

Слави, Дони и Йорданка Христова ми спряха дъха със своята арогантност.

Който ме познава, знае колко съм далеч от политическата коректност във всичките и форми, колко съм далече от страха да посоча нечии грешки и ще разбере, че нито политическата коректност, нито прекомерната деликатност ме карат да се дивя на начина, по който си позволяват да се държат известни и обичани знаменитости.

Чудя се не са ли надраснали комплексите си вече, че продължават да се радват на слабостите на аматьорските изпълнения?

Чудя се тези предавания не бива ли да имат и друга цел освен печалбата на евтиния гръб на състезателите?

Притеснявам се за нация, чието основно забавление е да се подиграва, унижава и мрази. Тук имам предвид дълга поредица от ТВ предавания – от “Big Brother” и “Господари на ефира”, през излиянията на Вучков и Вулева, както и жълтата преса и частните разговори.

If you want a picture of the future, imagine a boot stamping on a human face forever. George Orwell

Днес най-после разгърнах брой 01 на “Капитал” за 2008 и в статия за Оруел и сбъдването на неговата “1984” прочетох, че от компютри на ЦРУ и на политици са правени редакции в статии в Wikipedia. Възможността да се манипулира съдържанието на често посещавани “отворени” сайтове е очевидна, а ние рядко се замисляме за последствията.

Основната причина, поради която не се предоверявам на Интернет е фактът, че голяма част от съдържанието се генерира от лаици като мен. Ироничното е, че дори хипохондрици като Лъчо черпят здравни съвети с пълни шепи точно от Интернет.

Ако ми е нужна по-задълбочена и сериозна информация, чета книги. За да напишеш книга е нужно повече време, сериозно отношение, призвание, отколкото да драснеш нещо в нета. По-голямата част от книжното съдържание не се намира свободно онлайн заради авторските права и манипулациите са значително по-малко вероятни. Проблемът с лаиците си остава, разбира се – бг преводачите от английски ме изумяват се невежеството си, но когато знаеш английски, успяваш да си преведеш българския “превод” в повечето случаи.

Разбира се, всичко казано дотук не означава, че не ползвам Интернет за търсене на информация. Ползвам го всеки ден, но подбирам източниците си. Предпочитам информация, за която се знае откъде идва – посочен е източникът й, авторът, има информация за него – после можеш да си намериш някак цялата книга, статия и пр.

Винаги търся различни гледни точки и обръщам внимание не само на съдържанието, но и на стила и тона на пишещия. По-ниско е доверието ми към твърде емоционалните автори, както и към очевидно по-необразованите. В тази връзка никога не търся информация на български, ако мога да я намеря на английски. Пред масовите източници на информация като Wikipedia ( и pomagalo.com ) и подобни, предпочитам независими писачи, които са вложили време, мисъл и сърце в написаното – такива са някои притежатели на сайтове и блогове.

Голяма част от решенията ми при търсене в Интернет се основават на интуицията, но тя се развива с употребата й – точно като логическото мислене.