Често мисля, че немците са (или поне са били) най-романтичните хора на света. Това е причина, зарадикоято бих научила немски – за да чета митовете и приказките им.
Истината е, че не съм чела много – приказките на Хофман и Хауф, братя Грим, Фауст, няколко книги на Хесе, а Вълшебната планина на Томас Ман чака търпеливо (от лятото на 2006) да се спусна по оставащата й половина.
Не ме интересуват подробностите, че някои пишещи на немски са всъщност австрийци или швейцарци. Затова прибавям Юнг, Виктор Франкл, Менасе (Додо, моля те, върни ми ония книги!), Кестнер, и онези, чиито имена не помня, но знам, че съм купила техни книги.
Като казвам “романтични”, изобщо нямам предвид сладникави, а красиви и одухотворени, вълшебни, митични, архетипни.
Тъжно ми е, че Стоян учи немски, който, може би ще му помогне да се справи без разговорник в битов контекст, но няма да го доближи до онова, заради което си струва да се учи немски.
Всъщност това трябваше да е “ревю” на Нарцис и Голдмунд на Хесе. Благодаря на издателство Рива, което издава и книгите на Айрис. Чудя се в какъв тираж излизат тези романи и се надявам издателите да печелят достатъчно за да продължават с хубавите книги.
Нарцис и Голдмунд е романът в който съм маркирала най-много през живота си (непрекъснато маркирам, но рядко в романи). Започва с живота в един манастир; фокусът е върху двама млади възпитаници на манастирското училище, чиито избори се превръщат в два противоположни опита за осмисляне на живота. Средновековието е хубав фон за задаване на важни въпроси. И е доста красив.
Изкуших се да пожелая Хесе да се е преродил в мен и да пиша толкова красиви неща, но тъй като не ми се вярва да имам дарба на романист, може би би било по-хубаво да си пожелая да разпозная призванието си.
Освен манастир, има пътешествия през гори, села и градове; жени, смърт, изкуство. 343 страници се прочитат за един ден, покрай чистене (в което знаем, че съм бавна), прането и пазаруването.
В последните години купувам доста книги за различни култури – не защото ме влекат любопитни подробности, а защото се опитвам да намеря “мислите на Бога”, както би казал Айнщайн. Книгите, които методично не купувам са свързаните с прабългарската култура. Причините?
Когато осъзнах съществуването на Атака, Скат и десетките квази-милитари организации, започнах да свързвам пра-българското с тях – твърде натрапливи ми дойдоха розетките, които се продаваха онлайн, имена като “Войни на Тангра” и пр.
Наскоро ми изплува въпросът защо никой не тръби, че се гордее със славянските ни корени. Все пак живеем не на пра-българска, а славянска земя, а сред предците ни са преобладавали славяните. Отговорът, който ми изплува беше “защото не са достатъчно войнствени”. А ние обичаме да се гордеем най-вече със славните си военни победи. “България на три морета” и бла-бла.
Другата причина да не си купувам такива книги е, че не им вярвам. Твърде много ми дойдоха разшифровани мистерии от рода на “БОГ=български обединени гени”. А и се чудя откъде изведнъж се взе толкова ресурс за да се направят всичките тия велики изследвания. Що не бяхме чували за такива неща в “онези времена”, когато за изследователска дейност имаше доста повече пари. А?
Надявам се обяснението да не е твърде конспиративно за моя вкус. Иначе си падам по мистицизма – и западен, и източен, ама докато някой не вземе да ми даде смислени аргументи, ще продължа да инвестирам в книги за суфи, алхимици, кабалисти, будисти, и артурови рицари.
Вчера моя приятелка каза “Мразя го тоя дето пее”. “Аз пък съм му фен”, излъгах. “Как може да го пускат толкова силно. Бих го застреляла.Може ли в християнска държава!” “А защо не стреляш по околните кафенета, които ми вадят душата до късна нощ?”, попитах аз. Засмяхме се и приключихме разговора.
Докато си правех чай и слушах некадърната молитва днес, си спомних една конспиративна теория, че молитвата един ден може да е призив за мюсюлмански погром. “Дрън-дрън” съм отговаряла винаги. “Чудесно” е отговорът ми на изказвания, че нашият край щял да стане турска провинция “Булгарстан”, и винаги уточнявам, че образованите хора по принцип, и учителите в частност, за по-ценени в Турция, отколкото тук.
Относно верски сблъсъци, живея спокойно, понеже вярвам не в благоразумието, ами в еснафщината и страхливостта на българските граждани, независимо от етноса и вероизповеданието им.
И все пак, ако се случи нещо подобно на кръвопролитията в бивша Югославия? Чувството ми е на огромна досада, тип “Защо някакви плебеи ще ми натрапват далечна за мен ситуация!” Много е тъпо, наистина.
Тези, които се възползват от тъпотата на масите са ненормалници. А ние, духовните аристократи, така ли да стоим и да гледаме набиващите крак кафяви униформи?
Така и не написах “Руски зен”, макар че книгите с бебешките приказки в картинки + разкази и приказки на руски писатели “Жар Птица” + руски народни приказки + един от руските ми буквари още лежат на пода до леглото.
Още не съм писала за английския зен, макар че имах нещо като знак от съдбата – червена тенекиена кутийка като пощенска кутия, пълна с чай – подарък от завърналата се от кралството Теодора.
Съдбата реши да ме улесни като ми подсказа да влезна в една книжарница и да попадна на “Времето на ангелите” на Айрис. Схрусках я като препечена филия с масло, сервирана с чаша чай, налят от изящен чайник, какъвто си представям, че си е купил Пейо.
Има места, култури и езици, които ме изпълват с копнежи и непосилни мечти да успея да избера и да се установя. Днес Айрис ми поднесе atreat: докара дълбок сняг и руска дървена кутия в Лондон; обу пухкава ямайка в ботуши и я превърна в руска матрона.
Не че сега съм сигурна дали предпочитам да пия чай в кухня на първия етаж, близо до Темза или докато варя каша от елда (гречка, гречиха) в Сибир. Още по-малко знам дали предпочитам да мета с дълги аристократични поли Невски проспект или с дълга метла коридорите на Оксфорд.
Струва ми се, че Айрис всъщност е пораснала, но тъй като нейните герои не са, приказките й често изглеждат задушливи и безнадеждни. Пък и не върви да кажеш директно “Просто отвори вратат и излез на чист въздух” на хора, които не знаят, че имат врата. Искам да разбера дали наистина е пораснала.
Биоразнообразието, освен всичко друго, означава генно разнообразие. А за какво ни е генното разнообразие? За какъв Х са ни нужни повече видове гени? За да можем от тях да създаваме нови видове, от които се нуждаем. Ако сравним с конструкторите Lego, би предпочел да имаш не само жълти тухли, нали?
Оставям настрана спорните генно модифицирани храни, които могат да решат завинаги проблема с масовия глад, да заменят скъпи ваксини и пр.
Става въпрос за всевъзможни други приложения, които карат учени, икономисти, политици, и бизнесменида говорят за “биобазирана икономика”. Представи си “биорафинерии”, построени в близост до земеделски райони – фабрики, които произвеждат какво ли не (включително толкова важните за икономиката и колата ти горива) от отглежданите наблизо растения. Растенията не са изчерпаем източник като нефта, а освен това, биорафинериите ще създадат още работни места, в райони, където преди е имало единствено слабо-развито земеделие. Представи си икономически ефективно земеделие в някоя бивша пустиня.
Та, за да създадем полезни за нас видове, ни е нужно разнообразие от гени: един ген от този вид ще кара растението да пониква и узрява бързо, така че да имаме по няколко реколти на година. Друг ген ще го прави издръжливо на студ / жега / суша / плесени и т.н. Спомни си приказката за Джак и бобеното зърно ( JackandtheBeanstalk).
Всеки ген е ценен, понеже може да послужи за разрешаването на специфичен проблем. В същото време, нито един ген не е по-ценен от друг в абсолютен смисъл. Жегоустойчивият е ценен за африканците, но е безполезен за ескимосите.
В тази връзка ми е много забавно, когато хора с определени политически възгледи решават,че гените на една човешка раса са по-ценни от тези на друга. Това ги подтиква да се погрижат за чистотата на расата / нацията. Резултатът е еднакви хора, които можеш да облечеш в еднакви униформи и да обучиш да набиват еднакво крак. В което, разбира се, едни откриват своебразна красота, а други не – всеки си има право на лош вкус.
Още по-забавно е, че някои от радетелите за чиста нациа се гордеят с дългата си история, която в съчетание с кръстопътната география, е позволила повече от хиляда и триста години всевъзможно племена да осъществяват кръстосано оплождане, с което, същите тези горди националисти обясняват своеобразния гений на етноса си.
Още, още по-забавно ми е, когато някои от тях поставят този гений на второ място в света – след гения на група, която е известна с ограничеността на генофонда си, а в някои среди и с това, че в идеалния случай трябва да бъде унищожена. Що, бе, господа? Толкова ли е страшно да кръстосаш гени с гений?
Айде по-малките измежду вас да слушкат не само в час по България, но и в час по Биология. Току виж изобретили някои биотехнологично чудо, което ще замени циганите с друга суровина и ще изведе родната козметична промишленост на светлинни години пред френската. А внуците ви ще са по-благодарни на вас, отколкото на Хан Крум, Бойко Борисов и Хитлер взети заедно.
Още един филм, който можеш да гледаш с малък тийнейджър. Освен това ще бъдеш в крак с модата – целият свят е луднал по циганската култура – чак в САЩ слушат цигански групи, а Европа е отворила дори вратите на парижката опера – за да покаже спектакъл точно по този филм.
Циганско време е от вълшебните филми. Габриел Гарсия Маркес в едно интервю каза, че винаги можеш да разкажеш прозаичната случка с красиво глупаво момиче, избягало с някой войник, но е много по-интересно и красиво да разкажеш версията на майка й – докато момичето прибирало изпраните чаршафи от двора, се възнесло заедно с тях.
Магическото мислене все още е запазено в някои части на света, но напоследък го срещам само в книгите на Маркес, Ескивел, Аленде, и филмите на Кустурица.
“Циганско време” разказва за желанието да помогнеш, заради което можеш да продадеш душата си. Но по-важното е, че те подсеща да помислиш по някои въпроси за любовта – какво си готов и какво не си готов да простиш на любимия, например.
как точно можеш да разбереш дали това е следващият Исус, Далай Лама или Осама?
Възмутена съм от плаката на Атака – оня с Айфеловата кула и минарето. Чудя се дали има закон, според който Атака би могла да бъде подведена под отговорност за това, че обижда на религиозна основа, внушавайки, че една култура е по-добра от друга, индиректно насаждайки омраза.
От друга страна, като предполагам, че населението изповядващо исляма се увеличава в световен, а оттам и в европейски мащаб, и като чета за законите, които управляващата партия в Турция предлага отвреме-навреме (забрана на прелюбодейството, въвеждане на отделни зони за къпане за мъже и жени в обществените басейни), не ми е приятно, защото ми намирисва на ограничаване на права, с които ми се струва, че не накърнявам никого (който иска да не ме вижда по бански, да отиде другаде, ще го разбера) или пък създаване на възможност да бъда наказана за неща, които даже не се знае дали съм правила, първо на първо (всякак може да се тълкува пиенето на ракия с различни мъже) и второ, които даже не чувствам, че трябва да бъдат регулирани от държавата (не ми ми се философства за това сега). Пък и нали ме знаете, че по принцип не си падам по репресивни мерки, а про-ислямските закони (пък и много други) обичат да налагат куп дребнави ограничения, прилагайки буквата, а не духа на религията (или нещо друго, да речем конституцията).
В същото време съм точно толкова възмутена от французите, които забраниха забрадките в училище, колкото и от светската общност в Турция, която не иска да ги разреши в университетите. И какво, по дяволите, ако жената на президента ходи със забрадка? Людмила Живкова ходеше с тюрбан, и какво?
Колкото и да съм против, обаче, ги разбирам хората, понеже хич не им се иска да стане като в Иран, където пък, няма не искам, няма недей, трябва да ходиш със забрадка и нещо като шлифер, и ако се жениш, да правиш отделни безалкохолни партита за дамите и господата. Което, разбира се, е най-малкият проблем.
ОК, разбирам тези, които не щат ислямът да им регламентира ежедневието. Също толкова разбирам, обаче и тези, които не искат светската власт да им регламентира ежедневието, при положение, че никому не пречат със забрадките си и пр. То и будистите никому не пречат с нежеланието си да убиват живи същества, ама китайските училища караха тибетските деца да носят в училище убити животинки и им даваха повече точки за по-голяма животинка.
Тогава да ги оставим на мира? Ами те се размножават и ще започнат да ни налагат обичаите си. Как? Ами по демократичен път – с гласуване за това или онова правителство, което да прокара този или онзи закон. По същия начин както може да дойде на власт радикално християнско правителство, което да забрани абортите. Точно както може да дойде радикално светско правителство, което да не оставя хората да изповядват мирно религията си.
Ето как демокрацията – практиката желанията на мнозинството да се налагат над малцинството, ограничава правата на групи от населението. По същия начин както общественото мнение ограничава избора ти на дрехи, сексуална ориентация, начина да отпразнуваш завършването на гимназия и пр.
Ето инструментът, с който можем да наложим волята си и да стане на нашето. Затова гласувайте! И така силата на вота ще бъде с вас.
Ама ако сте малцинство? Кофти тръпка! Тогава започвате да ненавиждате демокрацията. Ето защо Марфа иска да наложи своята диктатура над простачеството.
Но дали волята е на мнозинството (демокрация) или на малцинството (диктатура), все има прецакани, на които са нарушени свободите.
Някои прецакани търсят не само демократични начини да се наложат. Ако нямат такава опция, стават камикадзета или кръстоносци. А тези, над които някой се е наложил, в крайна сметка им е все тая как го е постигнал – с вот или пистолет – пак са прецакани.
И ние се чувстваме прави, и те се чувстват прави. Ние се смятаме за цивилизовани, и те се смятат за цивилизовани. И къде ще му излезе краят?
Всеки се опитва да цивилизова другия – кой с пушка, кой с проповед. Все пак, по-хитро и съвсем безкръвно би било да се препираме и да се опитваме да сеубеждаваме. Който е по-сладкодумен, пичели. Те това е PR. Който умее да слуша, пичели. Те това е образование.
Да, ама истината е, че изобщо не сядаме да се препираме. Като се замисля, подобна препирня би могла да се схване като политически некоректна в демократичните страни и непочтителна в диктатурите. Затова белег на цивилизованост е всеки любезно и презрително да се затвори в къщичката си, да си препикае дворчето и хич да не се опитва да се обяснява на другия.
И така, стоим си в къщичките и мием чинии или си бием жените, а съседите правят обратното. Ама пусто, нали има самолети и пари за билет, ще ни се да упражним изконното си право да пътешестваме. И разпъваме палатка до къщата на съседа, или след време си построяваме къща. И тогава, щем не щем, зърваме по нещо през прозореца, и почваме да съдим. А децата ни … как да разделим улицата, на която играят?
“Те страдат” е разказаната накратко история на човечеството (от един историк за владетел, който бил твърде зает да чете дебели книги). “И ще продължат да страдат”, биха казали реалистите. Аз пък вярвам (не че сега ще го доказвам), че всеки човек има потенциала да бъде толерантен.
Можем да започнем с това да не се вземаме твърде насериозно, да не се страхуваме да бъдем политически некоректни и да започнем смело да се препираме кой е по-състрадателен, Буда или Исус, дали Мохамед или Даниил е лъжепророк. Както са си позволявали да се препират в мрачното Средновековие.
Е, да, ама кой ще започне пръв? Кой ще преодолее егото си и ще се посмее на себе си? Не са дотам мъдри хората, и не са виновни – така са ги възпитавали, а на свой ред техните възпитатели са били възпитавани така …
Ей, слушай! Ние сме виновни. Ние, които виждаме и разбираме и можем да се опитаме да обясним. Ама предпочитаме да си траем, да си гледаме рахата и техния сеир. И очевидно не сме дотам мъдри, щом смятаме чергата си за абсолютно незапалима.
Какво те прави такъв? Очаквам коментари от тези, които се самоопределят като мюсюлмани, както и от тези, които смятат, че споделят някои мюсюлмански ценности и други неща.
Това е моят поздрав за предстоящия празник - рожден ден на Мохамед.
