полетът на костенурката

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Схрусках романчето на Амели Нотомб за закуска. Хрупкаво е като предните две “Изумление и трепет” и “Речник на личните имена”.

Моите уважения към Милан Кундера, но мечтая да пиша като Амели, а не като него. Нейните книги са от малкото, които запомням, Неговите са от тези, които никога не помня. Знам, че е стилно да познаваш Кундера, но ще призная, че когато видя негова книга, никога не съм сигурна дали съм я купувала или чела, с малки обясними изключения (“Непосилната лекота на битието” е филмирана и многократно цитирана, например). Веднъж дори ми се случи да си купя негова книга два пъти, да я прочета с усещането за дежа вю и да осъзная истината като я завърша.

Имам чувството, че от всеки негов роман може да се вземе недопечено тесто и да се замеси нов. И в устата ти винаги остава един и същи вкус, който е в хармония с болката и цинизма на самотата и чувството, че си неразбран и чужд – емигрант, където и да си.

В текст за Малкия Принц бях споменала, че понякога израствам някои автори – Кундера е един от тях. От няколко години съм по-щастлива от него.

Може би е глупаво да смесваме авторите с героите, но не мисля, че авторът може по магически начин да се издигне над всичките си герои. Ако, както казва самият Кундера, романът е изследване на възможни екзистенциални ситуации, то по изследваните от автора ситуации можем да преценим докъде е достигнал в пътуванията на душата си.

Многократно съм се чудела дали наистина съм надраснала Кундера и Айрис. Отговорих си, че може да са стигнали по-далеч, но просто да не са показали това в романите си. Но защо да не го направят? Щастието не е толкова cool като нещастието ли? Откъде идва този предразсъдък срещу хепиенда? Защо повечето хора са уверени, че щастието задължително е неправдоподобно? Защото не са го изпитвали.

Великите писатели не са непременно по-мъдри от останалите хора. Просто са по-чувствителни и се изразяват по-добре. А чувствителността и емоционалната (да не говорим пък за духовната) интелигентност са различни неща. Ето защо, когато завържеш връзка с чувствителен човек, противно на очакванията си може да се окажеш в ада.

Някои велики писатели са като учениците ми, които изживяват древногръцките си трагедии, и макар че съм минала оттам и знам, че има живот и отвъд, първоначално ми се къса сърцето.

Тъй като “Аз съм от тези, които обичат, а не от тези, които мразят”, търся начини да покажа, че може да се живее и иначе. Разбира се, че не винаги успявам. Понякога не успявам да засвидетелствам достатъчно уважение към болката, особено когато притежателят й е така привързан и горд с нея.

Ако случаят не е такъв, успявам да пробия дупка в мехура на ситуацията – с разказ, в който има хумор и любов към главния герой, който често съм самата аз.

Това прави и Амели Нотомб във всяка своя книга, която съм чела до момента: показва драмата, но и комедията на падането, а после те издърпва, и като си стъпиш на краката, те целува по двете бузи и се смее. Оттам нататък трябва сам да изтупаш праха от дрехите си, да си сложиш лепенки и пр.

Как ли се е научила да пише така? Предполагам, че първо се е издърпала сама за косата и се е измъкнала от водата като Мюнхаузен и мен. Мдааа, и аз някой ден ще пиша като нея дълги разкази, които ще наричам романи.

За какво става въпрос в книгата ли? За момиче което е неврачно и неспособно “да се приобщи”. Родителите й смятат, че трябва да стане по-отракана и привлекателна. Чете много книги. Мечтае за това, което няма, но в същото време го презира. И за една “приятелка”, която е пълната й противоположност. На моменти ми напомняше за “Американски прелести” – филм, който трябва да бъде гледан от всички момичета, момчета, мъже и жени. Време е да го прожектирам на Стоян.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Една от любимите задявки на Милко (големият Милко, който коментира тук на кирилица, не този Милко) е за ползата от четенето на романи. Това е единствената тема, по която не съм се хвърляла в спор с него, защото Милко всъщност харесва романи. Проблемът е, че има твърде изтънчен вкус и нулева толерантност към всеки роман, който се отклонява от тоналността на приключенията на Швейк и Остап Бендер. Може би това е наказание от предишен живот, в който е бил агелат, т.е. човек лишен от чувство за хумор – примерно блед писател, творящ сантиментални романи.

Ако се вземах твърде насериозно, щях да посъветвам Милко да прочете книжлето на Милан Кундера “Изкуството на романа”, но тъй като не се, ще я препоръчам на Лъчо и Митака, които бива да го направят в началото на третата година от колежа, на Ели, която може би я е чела, на Валя и всички останали фенове на Кундера, на Никола, за да поддържа ренесансова форма, на Дафа, която ще я оцени, и на учителите по литература, които биха приковали вниманието на учениците си като я осмислят и добавят щипка познания за И Дзин, Таро и Юнг, които не се споменават в самата книга.

“Изкуството на романа” е малко книжле (166 страници на български) от седем разнородни части (есе, интервю, речник), писани в различни времена.

Ето какво в общи линии можем да научим от книгата:

Глава 1: Охуленото наследство на Сервантес

Когато Митака си беше дошъл за коледната ваканция и говорехме за колежа, знанието и всичко останало, той попита кога са се скапали нещата, тъй че западната култура да се нацепи на тънки трески. Това, скъпи ми Митак, ще учите последната година, като обсъждате есето на Хусерл за кризата на европейските науки. С това започва и книгата на Кундера.

Реторичният въпрос на Милко, който всъщност е твърдение, че романът няма никаква практическа стойност, за разлика от специализираното техническо познание – точно това е духът на кризата на модерните времена:

- хората вече не се стремят към знанието заради радостта от него

- водени от прагматизма, те се специализират тясно и губят представа за общата картина

Мили деца, мисля, че вече си спомняте разговора ни за разликата между Artes Liberales и Artes Mechanicae. Първият тип бакалавърско образование ти помага да изградиш цялостна представа за света, широка база, на която да стъпиш, за да се задълбочиш в избраната магистърска / докторска специалност по-късно.

Прагматичните специализирани научно-технически познания не могат да утешат разбитите сърца, да помирят ненавиждащите се съпрузи и пр. Те просто не се интересуват от човешката драма. Тя бива изследвана в други области – в романа. На историята на “европейския” роман, започната от Сервантес е посветена книгата.

В първата глава Кундера говори не само за споменатата криза на европейската цивилизация, но и за:

Двойствеността и несигурността, които трудно разбираме и преглъщаме, заради което трудно схващаме мъдростта на романа. Той не ни дава окончателен отговор кой е прав и кой крив – дали Анна Каренина е жертва на ограничен деспот или Каренин е жертва на неморална жена. Глупавите учители по литература, обаче, винаги имат верния отговор, а ние можем само да се надяваме да го уцелим, докато ни изпитват.

Стесняващият се свят – докато Дон КИхот може да се шляе където си поиска, аз се чудя къде да се дяна.

Историята, която може да те размаже така, както аз размазвам мухи с Newsweek.

Глава 2: Разговор за изкуството на романа

Разговор между Милан Кундера и Кристиан Салмон.

Тук Кундера обяснява що е психологически роман и защо неговите романи не са такива. Споменава Дидро, Ричардсън, Гьоте, Констан, Стендал, Пруст, Джойс, Кафка, а аз си казвам, че някой ден ще им дам шанс, Щом Джойс се оказа добър, нищо чудно да ми харесат и останалите. Да, да, имам магистърска диплома, която ми дава право да преподавам не само английски, но и литература на български в гимназиален курс. Това не значи, че съм чела повечето неща, които се преподават. Това е магията на българското висше образование.

От тази глава разбирам, че светът се е превърнал в капан с избухването на Първата световна война. Продължавам с утроени сили да търся начина за измъкване.

Кундера смята, че всеки герой има екзистенциален код, който е съставен от няколко ключови думи. Мисля, че това е вярно не само за литературните герои – всеки от нас има няколко важни неща, около които се върти животът му. Забавното е, че ключовите думи, с които се изразяват тези важни неща могат да имат различно значение в екзистенциалния код на други хора. Докато за един приятелството включва споделяне на пари и тяло, за друг важи строгото разграничение между приятелство и интимни взаимоотношения, както и поговорката “Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари!”. Ето защо, мили деца, когато спорите във форуми, пишете есета или се карате с гаджето си, е полезно да уточнявате съдържанието, което влагате в думите. Екзистенциалният код на душата предопределя и често повтарящите се теми в различните блогове. Да вземем за пример Марудина. Ако съдим по блога й, екзиастенциалният й код включва думите “потребител”, “обслужване”, “качество”.

Тази глава ме дари с прозрението, че всъщност бих могла да пиша романи. Точно като Кундера, обичам да размишлявам върху разни въпроси, да не откривам окончателни отговори, да се оставям на мъдростта на ситуациите и персонажите и да виждам как ще се развиват съдбите им, да проследявам и алтернативни развития. Първият си роман ще посветя на Додо.

Тук М.К. говори и за връзката между романа и историята и откроява два вида романи – 1. изследване на историческото измерение на човешкото съществуване. 2. илюстрация на историческа ситуация. Разяснява ролята на историята в своите романи. За децата ще спомена, че М.К. е напуснал тоталитарна Чехословакия, за да заживее във Франция.

В края на тази глава Милан Кундера обяснява каква е главната функция на романа, основанието за неговото съществуване. “Романистът не е нито историк, нито пророк, а изследовател на съществуването.” Той изследва различни възможности – как би могъл да съществува човек в една или друга ситуация, а всяка ситуация предлага различни възможности. Героите са като Нероден Петко – показват ни, че животът може да бъде живян и така, и онака, и по трети и четвърти начин.

Който е усетил духа на И Дзин, знае, че човешкият ум е предпоставка за съществуването на множество ситуации, които могат да се развият по различни начини, в зависимост от изборите, които ще направят участниците в тях.

Великите романисти имат смелостта да изследват развития, които се различават от предлаганите от Холивуд. Ако четеш повече романи, ще се научиш да си представяш повече сценарии. Така ще станеш по-толерантен към действащите, чувстващите и мислещите различно от теб. Ще станеш по-креативен при решаването на проблеми. Ето защо добрите либерални американски колежи искат от бъдещите лекари и инженери да четат романи – за да не се задоволяват с готови отговори.

Глава 3: Бележки, вдъхновени от “Лунатиците”

“Лунатиците” е трилогия от Брох. Кундера я използва, за да покаже различни възможности за човека попаднал в еди-каква си ситуация. В романа са открити три възможности, представени чрез трима герои. И после пак ми кажи, че нямаш избор!

Според Кундера, корените на един персонаж не е задължително да се търсят в детството му (в романа дори може да не се споменава за него); те може да се намират в друг век – идея, която би допаднала на Додо, който може да се впусне в изследване на Теорията на Жълъда, да обясни дали е станал това което е благодарение на хасковската среда, и някой ден да публикува нова книга с отговорите на представителна извадка пораснали мои ученици на въпроса доколко израстването в тази среда е предопределило по-нататъшната им съдба.

В тази глава Кундера ни показва, че не всички събития са причинно обусловени. Защо Каренина се хвърля под влака, след като е дошла на гарата да посрещне любимия си е толкова загадъчно, колкото и закъснението, с което Додо и Лъчо изпращат готовите документи за кандидатстване в колеж.

Всъщност някои хора са движени от ирационалната логика на смесването, която може да те накара да възприемеш колегата Х като клонинг на неприятния съсед У, въпреки че единственото общо между тях е формата на носа.

В тази глава се говори и за символите, които ни омагьосват дотам, че да позволим на диктаторите да се задържат на власт десетилетия или да не се впечатляваме от смъртта, настигаща хиляди хора по магистралите. Хареса ми мисълта, че критерий за зрялост е способността да устояваме на символите. Дали М. К. Е запознат с работата на Юнг не може да се разбере от тази книга.

Тук се говори още за способността на романа да интегрира други форми –поезия, философия и пр. без да изгуби идентичността си. Някой ден ще напиша “Изкуството на блога” и след 200 години ще го включат в списъка с Great Books на някои колежи.

Останалото в главата е за незавършеността на великите неща и за щатния модернизъм.

Глава 4. Разговор за изкуството на композицията

Тук разбирам, че Милан Кундера има музикално образование че е композирал и изобщо не е подозирал, че ще започне да пише романи.

Откривам, че великите му романи с математическа прецизност повтарят две архетипни композиции. Повечето от тях повтарят композицията на най-доброто сътворено от Кундера музикално произведение. Оказва се, че това не е никак преднамерено и остава незабелязано за самия Кундера, докато не прочита статията на един критик “Геометрията на Шегата” – текст, който изследва “математическия ред” на един от романите му. В тази глава се говори доста за Бах, Шопен и др.

Тук е време да припомня, че Artes Liberales в класическия му вид предполага изучаване на музика.

Останалата част от главата е за правдивостта.

Глава 5: Там нейде отзад

Поетите не измислят поеми

Поемата е някъде там отзад

От много, много отдавна е там

Поетът само я намира

(Ян Скацел)

Главата започва с истинска история от комунистическа Чехия, която отърчах да прочета на Стоян, за да се посмее и той. Тя служи за основа на разяснението на понятието “кафкианско”. Мисля, че днес ще отида до книжарницата да си купя Кафка и да задължа Стоян да го чете. Нали си пада по изследване на тоталитаризма …

Глава 6: Седемдесет и три думи

Оказва се, че преводачите правят каквото си щат с книгите на Кундера. Това го кара да отдели години за да надзирава преводите на четири езика (тези, на които може да чете от многото, на които се превеждат). Аз пък предпочитам блогът ми да е публичен домейн и всеки да прави с текстовете каквото си иска. Така се живее леко.

Когато М. К. Започва да подивява съвсем, негов приятел му поръчва да напише за списанието на което е редактор речник на романите си. Можеш да го намериш в тази глава – афоризъм, безделие, възбуда, въобразжение, граница … забрава, интерю, кич … мачо … музомразец … ритъм … съветски … шрифт.

Глава 7: Реч в Йерусалим: романът и Европа

За мъдростта на романа и смеха на Бог.

Ако книгата ти харесва, купи си я само за 12 лева от Колибри.

Ако все още ме обичаш след този ужасно дълъг текст, гласувай за мен

е най-хубавата книга, която съм чела тази година.

Смях се толкова, колкото съм се смяла и на романите на Джералд Даръл, но Даръл и Саполски се различават. Може би защото Даръл е британец, роден в колониите и би могъл да бъде баща на Саполски, който е американец, потомък на комунистически настроени евреи с корени в полското гето. Обожавам изтънчеността и чувството за хумор на британските джентълмени, в сравнение с които американците ми изглеждат леко инфантилни и малко в повече ентусиазирани. Мисля, че старите британци са доста по-корави от младите американци.

Подобно на стереотипните жени, на пръв поглед може да харесвам мъжествени темерути, но истината е, че предпочитам да прекарвам времето си с емоционално интелигентни мъже, с които мога да разговарям за всичко. Усещам как някои от вас веднага ще кажат “Аха! Ето защо харесва гей мъже!”, а аз ще отговоря, че сред гей мъжете се срещат коравосърдечни егоистични темерути, които не са особено симпатични, точно както се срещат чувствителни, самокритични и грижовни представители на хетеросексуалното братство. Дали си пич няма нищо общо с пола и сексуалната ориентация. Първото условие е да си честен със себе си. Ако бабуинките можеха да говорят, щяха да ви кажат същото.

От разказите за бабуини научих за хората важни неща, които тези дни ми бяха по-полезни от всичко, което съм научила от книгите за човешка психология. Забелязах, че всъщност повечето хора никога не се издигат много по-високо от бабуините и затвърдих няои теории за поведението на екземпляри от учителското съсловие, които ми причиняват главоболие напоследък. Бих могла да помисля за наръчник за оцеляване на тийнейджъри под заглавие “Ако бабуинът беше гимназист”.

И все пак, макар че отразява 20 годишните изследвания на бабуинско стадо с цел изясняване връзката между социалния статус и характера на общността с болестите, причинени от стреса, това е в известна степен автобиографична книга за порастването на един мъж. Обмислящите научна кариера, особено свързана с теренни изследвания, могат да преценят доколко им се захваща с това, особено като вземат предвид и историята на Даян Фоси, до която Саполски ни приближава.

Книгата би могла да е полезна и за интересуващите се от Африка. Може да съм гледала “Хотел Руанда” и “Кървав Диамант”, да съм слушала разказите на родителите си за Либия, но не знаех нищо за източна Африка и нейната смесица от култури, а Мемоарите хвърлят върху тази земя и историята й човечна светлина и перспективата е приближена в продължение на 20 години.

Може би всичко това изглежда доста тежичко, но не е. Книгата се чете леко, разплаква, разсмива и някак успокоява – да животът е болезнен, но и щастлив, стига да си позволиш да си щастлив. Не знам как се получи, но тази книга свали някакъв товар от мен.

* Ето как се влюбих в Саполски

някой дали може да ми намери цялата поредица от тези лекции?

Ако те кефя, гласувай за мен

е задължително четиво за бъдещи и настоящи лекари, независимо дали професионалният им избор е мотивиран от усещането за призвание или стремежа към финансово благополучие. И едните, и другите се нуждаят от по-добро мислене, което да не оставя пациентите им единствено на милостта на Оня Горе.

Книгата разглежда не само интелектуалните, но и емоционалните предпоставки за грешки в диагностицирането и избора не лечение. Изследвано е влиянието на личния темперамент на лекаря, на особеностите на пациената, на лекарския екип, на медицинското образование, на здравното састраховане / осигуряване, на технологиите, на фармацевтичния маркетинг, на специалността, на начина по който се държат близките и т.н.

Макара че е писана с цел да покаже начините, по които се допускат грешки и начините, по които могат да се избегнат, книгата представлява подробен профил на лекарската професия като цяло и в частност на някои специалности. Желаещите да учат медицина могат да се уверят дали са подходящи за лекарската професия и ако да, дали наистина биха я практикували с удоволствие.

Книгата е предназначена за широката публика, т.е. повече за пациентите и техните близки, които, вместо да се молят всичко да бъде наред, биха могли да вземат по-добри решения и да помагат на лекарите да мислят по-добре.

Докато я четох, си спомних за мои познати, които години наред не успяват да се излекуват, за идиотките лекарски грешки, на които самата аз съм била жерттва, за собствената си уязвимост. Предупреждавам, че предразположените към хипохондрично мислене, ще получват доста храна за размисъл - като всяко лекарство, книгата има и странични ефекти. Те могат да се превърнат в положителни, ако използваш случая да помислиш за философията си за живота, болката и смъртта, и в добрия случай да погледнеш по-спокойно и на трите.

Всъщност си купих книгата с цел да науча повече за човешкото мислене и я прочетох веднага след Blink, защото исках да проследя някои модели. Обшият изод от двете книги е, че за доброто мислене е нужно време и спокойствие. Разбира се, в зависимост от начина ни на живот и от професията, може да се налага да вземаме бързи решения на базата на оскъдна информация, но ако напълно сме лишени от периоди на тишина, в които да осмисляме, ние не само че никога не стигаме до онова високо ниво на ескпертиза, което ни позволява да мислим добре дори и под стрес, но и се превръщаме в плиткомислещи и тревожни хора, а това обезсмисля голяма част от нашите действия. Тези, които все още помнят, че преди два месеца все още работех на две места и начина, по който се чувствах и държах тогава, могат да усетят разликата. В западната капиталистическа култура (към която гравитираме напоследък), повече се цени действието. Хората се очаровани от Тигъра, за когото няма невъзможни неща.Възхищават се на този, който пада отвисоко, но успява да се изправи. В героичните истории за тигри, обаче, не се разказва хората, които падат заедно с Тигъра или се оказват премазани под него.

Предпочитам да съм от онези, които не оставят следи, които избягват резките движения когато е възможно, както ме е учил татко. Ако съм герой от приказката на А. Милн, предпочитам да бъда Пух, центърът на мандалата.

Ако те кефя, гласувай за мен.

*Правих мандалата цяла сутрин на Photoshop (първото ми Photoshop произведение), което ме направи още по-търпелива. Благодаря на Стоян за съдействието.

**Ето я на български и на английски.

През 1983 Музеят Гети в Калифорния получава предложение да купи древногръзка статуя. Няколко месеца учени и адвокати подробно изучават статуята, за която скоро ще бъдат платени десет милиона долара. Всички са единодушни относно автентичността й. Няколко историци на изкуството, обаче, независимо един от друг, обявяват статуята за фалшификат само секунди след като са я видяли. И се оказват прави. Как става така, че интуитивно прозрения, направени за секунди се оказват верни, за разлика от рационални изследвания, продължили месеци?

Книгата Blink (благодаря на Пламена за подаръка) проучва случващото се в тези секунди. Тя дава десетки примери за светкавични заключения, направени в различни житейски ситуации и в лабораторни условия. Обяснява (дотолкова, доколкото са разбрани от науката към момента) механизмите на този несъзнателен процес и защо резултатите от него биха могли да бъдат както изумително точни, така и трагично погрешни.

За щастие, тези несъзнателни процеси могат да бъдат овладяни от всеки, и този факт вече се използва по специфични начини при обучението на различни видове специалисти. Всеки от нас би могъл да развие този вид мислене, за да избегне драмата на прибързаните погрешни заключение и да се справя виртуозно с професията и хобитата си.

Книгата не дава лесни стъпки как да развием интуицията си (не си падам по лесните твърде конкретни стъпки), а по-скоро осветлява явлението и предоставя отправни точки за самостоятелни изследвания, както и богата библиография, имената на водещи учени и институции, които изучават проблема.

Тя е полезна за всеки, който иска да прави по-добри преценки в ежедневните си взаимоотношения. Би била особено интересна за маркетингови специалисти, търсачи на таланти, полицейски служители и охранители, лекари, съветници, психолози, учители, борци срещу дискриминацията, PR и HR специалисти, – накратко: всички, които си имат работа с хора и … всички останали – занимаващите се с изкуство, история на изкуството (Диана е първата, на която я препоръчвам) или точни науки, търсачите.

Авторът е Malcolm Gladwell, същият който написа The Tipping Point (благодаря на Пенка за подаръка).

Ако те кефя, гласувай за мен.

Макар и да има толкова добре измислено име, тази книга не е от най-силно впечатлилите ме книги за бизнес. Щях да пиша,че не бих се сетила да я препоръчам, но би било несправедливо. Щях да тръгна от факта,че книги за бизнес препоръчвам само на учениците си, а от тази книга се нуждаят на първо място шефовете на организации, но не е само това. Книгата е полезна на всеки, който би искал да общува успешно – във всякакъв контекст – в училище, в семейството, в работния екип, в магазина … където и да е.

Може да не е кой знае колко задълбочена, но дава теми за размисъл и линк към сайта. Най-ценното е, че те кара да се замислиш за самия себе си на първо място. Понякога нямаш кой знае какъв избор и ти се налага да си вадиш хляба в доста тягостна обстановка. Не че книгата ще те научи как да я промениш изцяло, понеже няма как да зависи от теб ако си на твърде ниска позиция, но може поне да ти помогне да изясниш кои от притесненията ти са въображаеми, кои истински, пък и да ти даде някои съвети, които може да събереш кураж да използваш и да се окажеш в положението на Зайо, който се осмелил да зададе въпрос на Ламята. Нали знаеш вица за ламята, която направила график на животните, които трябвало да се повявяват в леговището й за да служат за закуска, обяд, вечеря. Накрая попитала дали има въпроси, но един Зайо се престрашил да попита, “А може ли да не идвам?”. “Да. Нали съм Добрата Ламя Спаска.”

Понякога твърде голямото ни самочувствие или твърде ниската ни самооценка изкривяват реалността и ни изпълват с неоправдани чувства на превъзходство или страх. Ето този проблем изследва книгата и показва как (според нейната терминология; аз бих употребила друга) твърде слабо развитото его или прекомерно раздутото его могат да попречат на успехите в бизнеса. Пак напомням, че книгата е ценна и извън контекста на бизнеса, а на ръководителите в бизнеса (пък и в нестопанския сектор) идва да напомни, че е много важно да учат психология и да наемат свестни външни консултанти, които да им помогнат да изградят климат, който да подкрепя, а не да подкопава организациите им. Хубаво е и тези, които смятат да учат и практикуват мениджмънт да попрочетат такива книжки преди да отидат в университета, понеже някои програми могат да ги залеят с факти и формули и да не ги оставят да си поемат дъх, и накрая да им внушат, че са готови да ръководят.

Книгата разглежда въпроси за смирението, любопитството и честността и пр. Хубаво е, че дава доста конкретни примери с личности и организации, а някои от примерите са съвсем пресни (книгата е издадена 2007).

Забавлява ме фактът, че най-известните университети в света инвестират в изследването на куп проблеми, които намирам за болезнени в българския мениджмънт, а повечето нашенци като че смятат че са наясно как се работи с хора, и ако все пак провеждат обучения и подобни, в повечето случаи е заради изискването на някой “отгоре” или “отвън”. Като че всичко в мениджмънта е просто като да правиш боклучави кренвирши. То и на мен ми се струва, че е толкова просто когато работиш да оставиш настрана личните неща, но за повечето хора явно не е.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

той е автор и на “Часовете” - може да си гледал филма

Препрочетох я “без да искам” след като реших да бъда безполезна – да не чета с цел да науча нещо, да не спасявам света в неделя, точно след като се видях с Грозданка, дадох й 40лв (за да може семейството й да има за пътни този месец – да си уредят разни документи за социални помощи) и казах, че приключвам с ВСИЧКИ форми на подпомагане, включително ваучъри за телефона. Не ми стана тъпо като си помислих, че вместо да искат от мен тези пари можеха да продадат някоя и друга златна обица. Тяхна си работа.

И така, оставих “Психологическите типове” на Юнг, които тези дни ми вървяха тромаво и взех книга на Кънингам, която сметнах че е онази, дето все още не съм прочела. Отначало имах чувството, че съм гледала същия филм, но после обърнах да видя корицата и осъзнах, че съм взела вече четена книга. Пуританската ми прагматичност, обаче, беше победена и продължих да си я чета. Освен това докато преди това вървях към къщи, купих маруля, краставица и връзка лук и започнах да градя сложен обяд, който щеше да ми отнеме много време, което можех да спестя и да инвестирам в четене и мислене , по-бързо помъдряване с цел да открия тайната на живота и да я дам на хората.

Тайната на живота, обаче, е капризна и пожелава да ти се покаже за малко докато миеш чинии и белиш картофи. Тя ми каза, че съм забравила да се радвам на настоящето докато е тук, че на следващия ден, когато отивам да си плащам наема, хазяинът може да каже, че синът му се жени и трябва да си търся ново жилище. И тогава? За три години и половина ще съм пропуснала повечето възможности да се радвам на дневната северна светлина в кухнята – тъпо, нали?

Не, не е нужно да се отказвам от поредното си видение – дървена двуетажна къща с веранда и мазе, рядка борова горичка, заден двор, тишина, залези, люлеещ се стол с одеало – в Америка, разбира се, там има повече пространство.

Ако не стане? Мога да работя в провинциално ресторантче – като сервитьорка или готвачка. Точно толкова хубаво е колкото и да седиш на брега и да гледаш, без да изпитваш необходимостта да подхванеш нещо друго. Това би било точно толкова добро, колкото и пътешествието с кола през пустинята, каньона. Животът е прекрасен.

Ах, книгата ли? Ами това е книга, която би харесала на Невенчето и на мен. Разказва се за порастването на две момчета, за техните родители, за порастването на едно момиче, и нейните родители, за един умиращ от СПИН и едно бебе. Бавна и тиха книга, която ти помага да разбереш нещичко и за по-специфични неща като семействата през 50те, гей мъжете, майчинството, любовта, и, може би, че душата няма пол.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

Да пораснеш не значи да се откажеш от красивите неща и да станеш скучен човек в скучен свят. Разбира се твърде много хора порастват по този тъжен начин, но може и така:

Да пораснеш значи да поемеш отговорности, и когато се налага, да правиш неща които не ти харесват, но без това да те съсипва, защото сега знаеш повече. Знаеш, че животът е много повече и много по-интересен от този в ограничения ти детски свят. Да растеш означава да проясняваш погледа си и да разширяваш хоризонта си. Тогава имаш много повече от онази жалка планетка, която трябва да плевиш всеки ден, за да не се взриви от корените на растящите баобаби. Научаваш, че не само розите са красиви, че можеш да плачеш заради страданието на всяка непозната лисица, че домът ти е целият свят.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Допреди няколко години го четях поне веднъж годишно. По едно време забелязах че съм спряла. Защо? Защото пораснах малко.

Години наред Малкият принц беше мой приятел. Аз го разбирах. Той мен. Заедно и поотделно бяхме по-велики от възрастните и можехме да се забавляваме да бъдем още по-велики като проявяваме снизхождение към тях.

Когато си артистичен и забавен, изтънчен поет и мечтател, е толкова лесно да презираш обикновените възрастни, които се занимават със скучни неща и пропиляват живота си побъркани от своите мании. Толкова е естествено да бъдеш тъжен и неразбран, разочарован. Толкова е елегантно, сладостно-горчиво.

Когато не си срещал възрастни които не са изгубили способността си да разпознават слона в боата, никак не ти се иска да пораснеш, защото очакваш че тогава ще ти се наложи да говориш за пари и вратовръзки. Не че познавам лично кой знае колко такива възрастни, но някак се научих да бъда повече от снизходителна към другите. Не че прекарвам много време с тях ако мога да го избегна, но започнах да ги разбирам и обичам. Все по-често изпитвам инстинктивното желание да изгладя с палци бръчките от челата им, от което главите им ще олекнат.

Идва време, в което разбираш че си израснал поредната си невроза и любимата ти книга ти е като отесняла дрешка. Тогава ти става малко тъжно за автора и си казваш че ако не беше умрял, можеше да има шанса да порасне.

Същото се случва и с любимата ти поезия и музика. Тя връща стари чувства. Можеш да изпиташ умиление към изминали години, да поплачеш и да прегърнеш по-младия човек който си бил, но да прекараш твърде много време със старите парчета е изнервящо и изморително.

Всеки творец в известна степен пресъздава неврозите си. И аз го правя. Когато четеш блога ми, разбираш кои са някои от важните ми неразрешени въпроси, защото се връщам към тях.

Не мисля че всеки творец е нелечимо луд, противно на обичайното мнение. Мисля че различните творци изразяват несъзнателно степента си на зрелост. Ако проследиш творчеството им, можеш да проследиш израстването на някои, както и да наблюдаваш зациклянето в собствените нерешени проблеми на други.

Ето как изучаването на биографията на твореца може да хвърли светлина върху творбите му и обратно. А от своя страна почитателите на творбата виждат / чуват в нея толкова колкото могат, в зависимост от степента на собственото си израстване.

Същото се отнася за философите и техните читатели, както и за религиозните хора, които имат различни идеи за Бог, в зависимост от степента си на духовно развитие, а не толкова от конкретното вероизповедание.

По същия начин една психотерапия помага на едни, но не помага на други. Ако самият терапевт не се е изкачил малко по-високо от пациента си, как ще му подаде ръка и ще му помогне да се изкачи?
Да общуваш с хора (лично или чрез творчеството им) които споделят твоите неврози е приятно и успокояващо. Ти си разбран, сред свои. Създаваш си малко общество, което ти помага да се чувстваш адекватен. Малкото общество удобно се капсулира и изолира от външния свят. Нещо като пиле, което вместо да се излюпи, изгражда все по-дебела черупка за да се защити.

Нужна е много топлина за да измътиш яйце с удебеляваща се черупка. Някои пилета умират преди да успят да излезнат от яйцето.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.