Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Сътворението на Вселената е твърде отдалечено и твърде яйцето-или-кокошката-първо. Ето защо не се занимавам с този въпрос днес. Интересува ме нещо много по-незначително – сътворението на човека. Науката и религиите предлагат обяснения, но те са твърде общи. Аз искам да знам какво се е случило в първите минути от живота на човека, а ако може и първите часове, дни, седмици, месеци и години на първия човек.

Дали се е пръкнал бебе или възрастен? Ако е бил бебе и е нямал родители, как е оцелял? Как е разбрал кое се яде и кое не? Как е открил необходимостта да се мие?
Атеисти и религиозни, учени и хуманитаристи, включете се в създаването на новата митология.

Изберете който и да е аспект от живота на човека и разкажете история (вашата хипотеза –сериозна или смешна) за възникването му. Всички истории са ценни. Просто се опитайте да отговорите на въпрос който ви гложди. “Как човек е решил да си бърше дупето?” е точно толкова ценен като “Как се е зародила физиката?”.

Разбира се, не забравяйте и днешния въпрос и ако ви е интересно, опитайте се да опишете първия ден от живота на човека.

Чакам вашите историйки. Предполагам, че ако успеете да се поставите на мястото на първия човек и да гледате света през неговите очи, ще се получат по-добре, пък и ще се забавлявате повече. Разбира се, очаквам и истории от “обективни” странични наблюдатели.

Ако обявя награда, повече истории ли ще получа?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Защо светлите идеали на младежта изчезнаха заедно със социализма? Когато нямаше Интернет, се вмъквахме с касетофон в киното, за да запишем на микрофон тази песен от филма “Вчера”.

Снощи гледахме “Иван и Александра” – филм, който съм гледала в края на 80те. Разказва се за началото на 50те – режима на Вълко Червенков. Култът към личността на Сталин, както и на самия Червенков. Главните герои са деца в началото на прогимназията. Не съм живяла социализма в 50те, но в 80те всички смятаха, че това, което ще видиш във филма е било така – фанатичната училищна обстановка, гоненията на инакоизглеждащите по улиците, подозрителността, страха, мизерията.

Това трябва да покаже на младите хора, че през 80те нещата изглеждаха доста по-различно. Вярно е, че тогава милиционерите минаваха през градинката пред зала “Дружба” в Хасково и правеха проблеми на метълите, но това се случваше ако пият бира или друг алкохол. Абе понякога си беше профилактично, но все пак тези групички включваха по-размирната част от младежта по мои впечатления от по-близки и далечни познанства. Факт е, че ние със Сънчо (моята най-добра приятелка тогава) сме правили многократни експерименти с ябълков и гроздов сок, които се продаваха в бирени бутилки, и по-често бяхме облечени в странен нео-хипи стил, който твърде напомняше за начина, по който се обличаха метълите, но се отличаваше с други картинки – слънца, луни, малки принцове и пр. мои творения, изпълнени в масло. Милиционерите може и да ни смятаха за странни, но така и никога не се доближиха до нас (може би според правилото, че и милиционерът бяга от лудия).

По онова време гледахме стотина пъти и филма “Вчера”, към който не останаха безучастни и нашите учители. Класният ни (за който сме чували, че преди 9ти е бил бранник, но по онова време беше приятел на СССР, чийто враг стана отново с идването на демокрацията) смяташе, че “Вчера” е твърде измислен и пресилен филм за края 60те, докато Мистър Стоев, който е бил учител в Пловдивската английска (преди да се завърне в Хасково, за да се появят английските паралелки в Хасковската немска), каза, че филмът не показвал повече от 1/3 от идиотията на тогавашната ситуация. Естествено вярвахме и вярваме на Мистър Стоев.

Онова време беше времето на Перестройката, така че социализмът в гимназиалните ми години имаше различен вкус от този в по-ранните, с което още веднъж искам да отбележа, че беше далечко от 50те. Та основното ми послание днес е, че социализмът се е променял през всичките си години до 1989 и не можем да го смятаме за еднороден период. Част от него живях аз, и не цялата част непременно носи единствено отпечатъка на социализма. Много неща бяха различни от днес, но не мисля, че всички непременно могат да се свържат пряко със социализма: да речем това, че почти всички мои съученици си носеха книги, с които се забавляваха в скучните часове, а днес повечето възпитаници на това училище не четат и т.н.

Мисля, че промените са по-сложни, отколкото ги представят повечето хора, че социализмът е един от факторите – голям и сложен, но не единствен.

“Новата стара болшевишка доктрина

БСП си вкарва автогол с опитите си да чисти имиджа на датата 9 септември 1944 г., като придаде “приемливост” на избиването на хора. Особено ако евентуален шум около цялата тази шашма накара и аполитичните да се заинтригуват от “екшъна” на историческите събития. Затова е дала команда за затъмнение, с което пък е дала и повод за интерес…”

Горното е началото на статията в “Дневник“. За нея разбрах от постинга на Нервната Акула.  Още от Петър Добрев.

В коментарите по тази тема, Denia спомена, че в Чехия непрекъснато се говори, говори, говори за нещата, които са се случвали по времето на социализма, а тук, в България, твърде бързо ни е хванала амнезия.

Не съм свидетел на това как е било някога в Чехия, но ми се струва, че там хората не са спирали да говорят. Ето защо и имало моменти, в които социализмът е започвал да се пропуква под съмненията, та се е налагало да дойде някой и друг братски танк да го подпре. Малкото което знам е от романите на Милан Кундера.

В България, обаче, съм живяла почти 37 години. Спомням си, че хората разказваха по някой и друг политически виц, че някои слушаха “Свободна Европа” и подобни, но не си спомням нито преди, нито след падането на социализма, да съм била свидетел на нещо повече от обмен на факти и фикции. Не съм присъствала на задълбочени разговори, които целят да търсят обяснение (изключвам размишленията на журналисти, политолози и разговори с мои ученици, когато темата за упражнение ни е насочвала към социализма).

Накратко: хората тук не обичат да се задълбочават. Докато минават между капките, не се интересуват какво точно вали.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти?

И аз, и Лора, имахме големи кукли, които изглеждаха като истински деца.

Моята (всъщност на сестра ми) се казваше Женя и беше със светла кожа и тъмна коса, сплетена на плитки, завързани на венче. Повечето хора я смятаха за истинско дете, когато я мъкнех със себе си.

Куклата на Лора беше доста по-реалистична от моята; отгоре на това се возеше в реалистична бебешка количка, за разлика от моята, но никой никога не я взе за истинско дете, понеже беше негърче.

Предполагам, обаче, че хората се стряскаха, както се стреснах наскоро и аз, когато срещнах моя позната да разхожда детето си. Ау, беше хубаво като куклата на Лора, но с пухкави на пипане ръчички и бузки.

Чудя се дали по време на десетилетието на ромската интеграция в Обединена Европа ще започнат да произвеждат кукли-циганчета?

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти? 

Наскоро майка ми разказа за пореден път историята за моите сандали: как съм имала много хубави сандали, а Лора ми се подигравала, че не са хубави, понеже не са от Германия като нейните. Обичам Лора, затова затворих устата на майка ми със спомена, че ме подучи да кажа на Бинчето “търбух”, след което го направих в удобен за мен случай, но после ми беше много тъпо. Майка ми отрече и се разсърди.

Факт е, обаче, че децата, които имаха роднини в несоциалистическа чужбина, бяха особено горди с това, а ние, дето нямахме, им завиждахме.

От Гърция, Швеция и Германия пристигаха красиви дрехи и играчки, а шведите и немците изглеждаха божествено и носеха дървено сабо.

И аз имах вносни неща, но от СССР, които също бяха cool – диапозитиви от Ермитажа, матрьошки, пумпал с руска тройка, калейдоскоп, но те не изглеждаха така изпипани като западните. Липсваше им комерсиалният блясък, който, признавам, все още има власт над мен – всеки който си е купувал шоколадово яйце различно от Kinder, може да направи сравнението (в полза на Киндер, естествено) и да ме разбере.

И до днес този усет към дизайна, материята и изработката не ме е изоставил. Много хора, обаче, в детството си са пропуснали срещата със западния дизайн. Ето защо днес лесно пазаруват предмети произведени в Китай и предложени от Кауфланд – да речем, такива играчки. Може би това е едно от обясненията за появата на “фьешъните” (грр!) по улиците на Хасково.

За съжаление, тези деца са пропуснали и срещите с руската духовност, въплътена в съветски джунджурии, но това е друга тема.

Да, на тази възраст Западът те спечелва с добрия дизайн – ако си имал късмета да се докоснеш до него. Често си мисля, че ако в магазините се продаваха свободно красиви неща, комунизмът можеше да не рухне, ама ще оставя тази естетическа теория за друг път, както и срещите ми с Кореком.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти? 

Някой ни подсказа, на нас, малките деца в махалата, че около нашия блок можем да намерим разни неща, които са скрити специално за нас.

Търсехме внимателно и ги откривахме (май имаше разни знаци, които ни подсказваха) – малки подаръчета, които бяха надписани с различни имена.

После някак разбрахме, че ги оставя най-често едно от по-големите момичета.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти? 

Лелята на Лора беше омъжена в Западна Германия, откъдето изпращаше не само красиви дрехи, но и играчки. Две от любимите ми бяха дългокраки хубавици, с къси панталонки и ботуши и тъмни дълги прави коси. Наричахме ги “Американките”.

Днес децата тук биха ги нарекли “Барбита”. И до ден днешен не съм виждала на живо по-красиви малки дългокраки кукли.

Ние пишем история. Накратко. Подробно. А ти?