полетът на костенурката

Когато говорим за съвременното робство и трафика на хора, обикновено се сещаме за проституция. Истината е, че проституцията представлява капка в растящ океан.

Съвременното робство е свързано с работа в индустрията, селското стопанство и риболова. Много от вас знаят що е sweatshop – цех, в който са наблъскани много работници, които работят за малко пари, дълги часове, и не могат току-така да отидат до тоалетната или да напуснат работа. Такива местенца има не само в Китай: има ги и у нас ( преди години за пръв път четох за тях в “Егоист” – обикновено се намират в затънтени родопски селца; когато споделих откритието си с тогавашните ми ученици, едно момиче сподели, че майка й работи в точно такава гръцка фирма някъде в тоя край), има ги и в САЩ (според Наоми Клайн в No Logo, книга преведена и издадена и у нас), има ги и е ЕС (майката на друга моя ученичка се премести от бг sweatshop в немски такъв наскоро).

Има места, от които е по-лесно да се измъкнеш, предполагам, но като цяло става все по-трудно, особено ако си в страна, чийто език не знаеш, а личните ти документи са у работодателя (в някои страни това се изисква от закона), дължиш пари, понеже си платил солидна сумичка, за да ти намерят тая работа или пък имаш да плащаш под формата на процент от заплатата.

Ето така се произвежда голяма част от достъпните за нас стоки – от пластмасовите химикалки, чорапите и рибните консерви до хард дисковете. На хартия съществуват всякакви закони, но на практика в началото на веригата някой си затваря очите, а в края ние се радваме на приемливи цени.

Светът е пълен с гладна евтина работна ръка, която ще върши все по-голяма част от работата – от най-нискоквалифицираната (бране на банани) до високотехнологична (производство на компютърни компоненти). Не бива да забравяме и сферата на услугите, в която млади, добре изглеждащи и говорещи чужд език кадри от третия свят ще заемат работните места, за които мечтаят по-мързеливите ми ученици.

Време е последните да осъзнаят, че не могат да продължават да се надяват, че простото преместване в страна с по-висок стандарт за тях ще означава повишаване на стандарта. За “мързелива” осемчасова работа, изискваща посредствени знания и умения има твърде малко предлагане и твърде много кандидати. Много от тях идват от страни с по-нисък стандарт, а освен това са по-добре образовани и боравят по-добре с компютри и чужди езици.

Докато Стоян спи или играе Counter Strike, хиляди негови азиатски връстници решават задачи, четат на английски и програмират. Отвъд Атлантика, в частните гимназии, бъдещите господари на света мислят и пишат есета. Нани-на.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Тъй като на пазара търсенето се определя от предлагането, продават се неща, а които хората са готови да платят. Не точно! Продават се неща, които хората не само искат или са принудени да купят, но и за които могат да платят. (повече по темата за търсенето и предлагането съм писала някога тук).

Твърде лесно можем да предположим, че щом нещо не се търси, всъщност никой не се нуждае от него. Смятам, обаче, че нещото би могло всъщност да има доста голям пазар, ако тези, които се нуждаеха от него имаха парите да го купят. Тъй като нямат, обаче, нямат и право на глас. (Тук се сещам за връзката между капитализма и демокрацията, за която смятам да пиша по някое време. Докато чакаш, можеш да изиграеш някоя игричка.)

Ето къде е мястото на нестопанските организации, на доброволците – те предлагат неща, които пазарът не предлага. Разбира се, предлагат и неща, които могат да се купят, но на хора, които не могат да си ги купят.

Когато говоря за това, сигурно си представяте доброволци, които помагат на гладуващите в Африка или на жителите на циганската махала. Аз пък днес си мисля и за други – за хора, които дори и да се отлично образовани, просто няма как да изкарат повече пари, понеже професията им не позволява – примерно хора, които съвестно си вършат работата в бюджетната сфера или пък са доброволци. Може да се възмущавам, когато видя учителки в магазина за скъпо бельо, но не и в книжарницата, но познавам учителки, които биха си купували книги, които библиотеката не предлага, но нямат пари. Това е само пример, а ето и пример как Силвия ще се погрижи за тези хора, ако имат пари за кафе. Ето и едно мое старо радикално предложение.

Независимо за какъв вид нужди става въпрос и кои са нуждаещите се групи, има твърде много случаи, в които пазарът не може да помогне и се налага някой да предложи безплатен обяд.

Приближавайки се все повече до класическото определение за будала (Аллах (ала) се е пробудил (буд) в теб и си готов да работиш без пари), все повече губя желание да работя за пари, и все повече ми се иска да правя неща, за които някои хора не са в състояние да платят, други не биха платили, макар че могат, но биха ползвали безплатно, както и такива, за които хората все още не знаят, че имат нужда, но мога да им помогна да осъзнаят.

Ироничното е, че за да привлека някои потенциални ползватели, ще ми се наложи да използвам маркетингови похвати (хубавото е, че тези неща все още са ми интересни, макар че сърцето ми вече не е в тях). Още по-ироничното е, че ще са ми нужни пари.

Искам още сега да се впусна в осъществяването на идеите, които ежедневно се роят в главата ми, но за да го направя, трябва да имам пари – за себе си и за начинанията. Значи или трябва да се посветя на изкарването на много пари и спестяването им, или трябва да взема от някой, който вече ги има.

Нормалният съвет в такъв случай е да направя неправителствена организация, за да пиша проекти, да чакам да ги одобрят, после да спазвам стриктно работните програми. Уф!

Искам да съм птичка божия, да не си губя времето с формалности, да не ме ограничават работни програми, да имам гъвкавост и свобода.

Мисля, че за мен е приемливо:

- да правя нещата които харесвам и да им намеря пазар, за да имам собствени пари

- някои от тези неща да подарявам

- да привлека парите на хора, които смятат, че съм готина и заслужаваща доверие, така че просто да превеждат пари в банковата ми сметка и да не изискват от мен сложна отчетсност, щото нямам нерви, пък и не за всичко може да се вземе фактура

Засега действам по първия и втория начин. Стискай палци да не ми се налага да правя неща които не ми харесват, пък аз ще продължавам да помагам на хората да правят каквото искат. Пък аз като полежа и попия чай, ще го измисля.

p.s. ако те кефя, инвестирай в мен, като кликнеш върху зелената буквичка “В” в горния ляв ъгъл на страницата - до снимката ми.

Докато четях “Пушки, вируси и стомана” ( Guns, Germs and Steel), се замислих за войната между човека и микробите, която засега е с неясен изход – медицината си напредва, а микробите стават все по-изобретателни. Запитах се и какво смята будизмът по този въпрос – дали будизмът смята, че микробите са същества, които е ОК да избиваме? Или пък мишките, въшките, мухите, комарите, хлебарките? Ние си имаме добри причини да го правим, дори и да не са ни ухапали и пр. – действаме превантивно. Всъщност самите мишки и хлебарки не искат нищо друго освен храната ни. Ако не искаме да са в близост с нас, можем да им оставяме храна някъде. Но не искаме ли същото и от бедните хора, които не успяват да си осигурят сами храна? Но мишките и хлебарките са различни от просещите. Те идват и си вземат без да питат. Ето защо сме склонни да храним уличните кучета и котки, но не превръщаме хлебарките и мишките в домашни любимци.

По същия начин, ако някой проси на улицата, можем да му дадем пари/храна, но няма да бъдем никак добронамерени ако същият се промъкне в дома ни да краде или ни нападне, за да вземе портфейла ни.

Има и друго – когато дадем на просяк 1-2 пъти, се чувстваме ОК, но когато се “абонира” за нашите подаяния, започва да ни тежи. В първия случай просещият е като кихване, хрема – става ни тъжно, замисляме се за кратко, но по-нататък може и да се превърне в хронично заболяване и, както често се случва, да обявим човека за паразит.

Връщам се при микробите, с които воюваме от хилядолетия, и колкото и изобретателни да ставаме в производството на оръжия срещу тях, не успяваме да ги унищожим. Но пък и те не са успели да ни унищожат. Засега.

Начинът ни на живот, обаче, улеснява микробите – живеем в гъсто населени общности, които се разрастват, че освен това сме се научили да пътуваме толкова бързо, че много лесно пренасяме микробите от една общност в друга. Благодарение на транспорта сме по-свързани един с друг от всякога – дори и тези от нас, които почти не пътуват – нали в техните общности непрекъснато си идва някой от командировка, от гурбет, от екскурзия, студент за ваканция.

В такъв свят доколко сме близки с бедните? На пръв поглед не сме – те си живеят в техните бедни страни или гета; ние си живеем в нашите по-благоденстващи страни или квартали.

Е, да ама не! Теи, които не могат да се препитават сами, също като хлебарките и мишките, пълзят към нас. Засега много от тях са плахи – ровят в нашите контейнери за смет, просят от минувачите или от бюрата за социално подпомагане. Но тези начини на препитание са все по-несигурни и недостатъчни, защото популацията на гладните расте. От една страна – защото повечето от тях се размножават бързо. От друга страна – защото все повече от относително “благоденстващите” се превръщат в бедстващи. (Противно на тенденцията, която вижда нашият приятел Longanlon, който е страстен привърженик на идеята за процеждането на благоденствието от богатите към бедните).

Ясно е как се размножават първите. Не толкова очевидно за много от нас е как се разраства втората група. По въпроса има изписани доста книги. Ще препоръчам една от по-кратките, “Бъдещето на успеха” ( The Future of Success ) от бивш американски министър на труда, сегашен университетски преподавател. Няма начин и самият Longanlon да не потвърди тези тенденции в собствения си живот, като имаме предвид споделеното от самия него за начина, по който се чувства напоследък по отношение на работата си.

Накратко: в съвременната икономика на знанието оцеляват и успяват тези, които са способни непрекъснато да учат и да се приспособяват бързо към променящия се свят. Преуспяват тези, които изпреварват света и създават тенденциите в него.

Ако се огледаме наоколо и обърнем внимание на начина, по който работят и учат повечето хора в нашите общности, ще видим, че повечето от тях не са толкова запалени по ученето и го правят някак по принуда и твърде формално. Очеваден пример са повечето заети в публичния сектор. Аз лично, може би твърде крайно, понякога поставям цели съсловия в нашата страна в тази категория. Може би съм твърде крайна, но всеки път когато отивам на разходка на Кенана, минавам покрай едно поделение, пълно с професионални войници. Няма да си позволявам други примери, защото много хора се обиждат дежурно, когато споменеш нещо неприятно за когото и да е от професионалната им група.

Накратко: в нашата страна виждам страшно много хора, които са неспособни да оцеляват в съвременната учеща икономика. Просещите са върхът на айсберга. Останалите все още получават заплати поради липса на по-подходящ човешки ресурс – не само в публичния, но и в частния сектор. Тези хора, дори и да се задържат на работните си места, ще получават все по-малко пари – т.е. независимо дали заплатата им номинално расте, стандартът им ще пада. Причините ще изследваме друг път. Разбира се, жертва падат и хора, които се развиват, но не успяват да се продадат. Но това е друга тема.

Дори и да не вярваш, че чистите и спретнати служители, които срещаш по пътя за работа биха могли да изпаднат до положението на клошарите (и те самите не вярват, затова смело теглят заеми за да си сменят дограмата и подовата настилка), забрави засега за тях и обърни внимание на очевидно мизерстващите общности – по една или друга причина те се разрастват на много места по света. Какво ще правим с тях?

Ако просто си ровят в контейнерите и просят от нас или служителите на социалното подпомагане, ОК. Но в някои части на света те не са толкова кротки. Всъщност и у нас крадат и убиват.

Разбира се, огромна част от тях умират от глад и болести, избиват се помежду си или биват убити без много шум от “белите хора”. (Не че никъде не се вдига шум, разбира се – ако си спомниш събитията в Лос Анжелис в началото на 90те – безредиците, които избухнаха след убийството на един негър и оправдателната присъда за полицая-убиец; спомни си апартейда в Южна Африка).

Гетата растат. Дори най-смелите и най-въоръжените от нас, дори и тези, които по професия са смели и въоръжени, не смят да влизат в гетата. Някои, разбира се, издигат лозунги от рода “Циганите на сапун”, но ироничното е, че голяма част от издигащите подобни лозунги идват от социални групи, които са в риск да последват съдбата на циганите.

Накратко казано: бедните стават все по-бедни, а богатите все по-богати. Оставям настрана факта, че много от нас могат да се окажат в лагера на бедните, понеже макар и да смятаме, че имаме специална връзка с Бог, не сме имунизирани срещу социалното маргинализиране (може би затова едни известни богати хора се казват Маргините, за да ни напомнят)

Но нека да си представим “оптимистичния” сценарий за себе си – оставаме в лагера на тези, които се изхранват сами. Това не променя факта, че “другите” се умножават. Следователно, ако тенденциите се запазят, ние ще ставаме все по-малка група в сравнение с гладните.

Ако се върне, към аналогията с мишките, хлебарките и микробите, какво ще предприемем ако сме обградени от нарастваща тълпа хлебарки? Ще ги избиваме или ще им оставяме храна в техните дупки? Няма ли да ни е по-лесно ако изобщо не ни се налагаше да се занимаваме с тях? Ако бяха като нас, ех!

Мисля, че идеята да ги изхранваме, а те да се размножават е най-тъпата, понеже само и само за да ни оставят на мира, ще трябва да бачкаме здраво и да ги храним, а те като гледат как си живеем, ще искат да получават повече от храна, все повече.

Да се оградим в крепости и да стреляме по тези, които се опитват да проникнат, да се движим в бронирани коли или въоръжени групи означава че сме спечелили битката, но изходът от войната е неясен (като с вирусите). Ясно е само това, че сме във война и сме изгубили свободата си.

Тогава вместо да се отбраняваме, да атакуваме. Ако всички приемем етично тази стратегия, ще успеем – както белите са успели в кратки срокове да уморят коренното население на Америка.

Тук, обаче, трябва да внимаваме – ако това се превърне в общоприета етика и политика, повечето от нас не са застраховани – когато започнат да буксуват и да не са достатъчно добри за динамичната икономика, ще бъдат жертвани.

Тогава какво ни остава – да променим икономическите тенденции или отношението си към бедстващите? А може би и двете?
В никакъв случай не призовавам да спрем научните открития и да забраним приложението им, разбира се. На този етап просто ми се иска повече хора да се замислят, че са неизбежно свързани с всички останали и всичко ставащо, и не е никак сигурно, че е възможно да се скрият някъде.

Накъде ще тръгне светът зависи от знаещите и можещите – поне досега е било така. Освен ако не бъдат опечени и изядени от гладните.

 нещата, които купуваме

 Непрекъснато купуваме разни неща, изкарваме пари за да ги купуваме, искаме да изкарваме още повече за да купуваме още повече. Откъде идват нещата? Къде отиват? Кой плаща за това? Това е само малко видео от цялото филмче, което можеш да си свалиш безплатно от сайта. Разгледай и за други неща

 Ита ми препоръча този сайт.

Сигурно вече сте чели статията на Тишо за цената на труда в България, която вдъхнови Майк да излезе с отговор в блога си за намиране на нова работа. Може и да сте чели нещо от това, което пиша в категорията “работа” в моя  блог. Сигурно следите и учителската стачка и отзивите за нея, както и местните избори. Всичко това не може да бъде разглеждано изолирано. И така, тук, в тази страна има няколко истини за работата и заплащането.

Истина # 1:

Много хора твърдят, че работа се намира само с връзки. Аз винаги казвам, че не е точно така. Има работодатели (почти винаги частни фирми), за които не е без значение кого ще назначат на работа. Когато плащаш заплатите от собствения си джоб гледаш да назначиш хора, с чиято помощ ще имаш добри печалби. В такъв случай не би предпочел малоумния си племенник пред някой, който не ти е никакъв, но знае, може и иска да работи. Това, не е всичко, но след малко пак ще стигнем до частния бизнес.

Истина # 2:

Съгласна съм, че в бюджетната сфера голяма част от назначенията са на база връзки и че на много работодатели не им пука особено дали работата се върши качествено. Щото не плащат от джоба си. Там е работата, че бюджетната сфера е най-големият работодател у нас. И повечето хора я предпочитат, защото  смятат работата там за по-сигурна и не изискваща чак толкова напъни.

Точно тези хора са гръбнакът (и мускулите и пр.) на системата, която поддържа заетостта в бюджетната сфера огромна. Те не искат реформи, които да включват оптимизация на разходите и труда, а оттам и съкращения. Може да протестират, ама не е за реформи, а за повишение на заплатите, а повишението няма как да дойде ако в държавата не се генерират пари, а те се генерират с бизнес.

Познайте за каква политика биха гласували тези хора.

Истина # 3:

Бизнес се прави трудно, защото такива са правилата. Тежестите върху работодателя са големи – данъчни, осигурителни, бюрократични. Не са много хората, които се решават. Много са тия, които са се отказали и се отказват.

Струва ми се, че по-сериозните работодатели в местен и национален мащаб са обвързани с властта. Няма как да не са, иначе нямаше да съществуват в тоя вид. Тя си иска, те си дават. Или бутат още преди да поиска, понеже е въпрос на оцеляване и на печалби.

И когато всички правят така, и да си най-честният работодател, ако искаш да останеш в бизнеса, и ти ще правиш така. Не мисля, че на всички им е приятно. Познавам такива, които се опитваха да играят честно, ама …

А дали в нашата страна ще се сдружат работодатели да настояват да се играе честно? Ще поживеем и ще видим. Ама вече има критична маса, която играе заедно с управляващи на всички нива. Как тя да се обърне и да заиграе иначе?

Оттук стигаме до назначенията с връзки в частния бизнес. Не може да няма политически назначения и в частния бизнес. Нали ако искаш да си наш човек, трябва да назначиш наш човек. Не че им е кеф на работодателите, ама един вид си плащат за да съществуват – да получават обществени поръчки и пр.

Истина # 4

Ако си наистина добър и се развиваш, вероятността да мизерстваш е малка. И все пак зависи от професията ти. Понякога не можеш да практикуваш някои професии на частно или на черно.

Изводът?

Страната е пълна с хора, които са зависими за насъщния си хляб от местни и национални власти. Тези хора се страхуват да не изгубят и това, което имат, защото ако са добри, няма как да упражняват професиите си в страната извън описания контекст. В повечето случаи, обаче, тези хора нито са много добри, нито имат желание да се развиват. Така че статуквото за тях може да не означава процъфтяване, но пък означава, че все пак не са на улицата и не гладуват като африканци.

Тези хора ще гласуват и по всякакъв начин ще поддържат статуквото, защото не си представят, че биха могли да оцелеят иначе.

Тези, които не ги устройва? Ами по-безболезнено е да емигрират. И най-добре е да си мълчат. Щото не искат да ходят с маска като Субкоманданте Маркос, нали?

Искаш да си купиш нещо хубаво на добра цена, нали? Предлагат го фирма А и фирма Б. Всяка от тях иска да задържи клиентите си и да се сдобие с нови.

За да те спечели / запази като клиент, фирма А ти предлага по-ниска цена. За Б остава да ти предложи още по-ниска цена или усъвършенстван продукт (т.е. повече) на същата цена, или да привлече вниманието ти с нещо революционно ново, за което си готов с радост да платиш повече.

Ето защо като клиент винаги се радваш на конкуренцията. Нека видим, обаче, какво им коства на фирмите, за да се радват на честта да им бъдеш клиент. Важно е още в началото да уточним нещо за цените. Ако ти купуваш продукт за 20 лв., на производителя същият продукт може да струва 10 лв. - т.е. това, което той е платил за материали, части, услуги на други фирми, заплати на собствените служители, реклама и т.н. В такъв случай, като извадим от 20 лв. (цената за теб) 10 лв. (вложеното от него), му остава печалба 10 лв.

Трябва да знаем, обаче, че докато за теб продуктът може да струва 20 лв. дълго време, за производителя в различни моменти струва повече или по-малко от 10 лв. в зависимост от променливите цени на материали и услуги, за които плаща той. Ти, вероятно не се замисляш за това, докато цената на продукта не се повиши значително и рязко, като цената на кашкавала това лято.

Нека, обаче, не мислим за неприятни случаи, в които за същото ни искат повече. Хайде да разгледаме любимите ни потребителски ситуации:

по-ниска цена за същия продукт

Ако досега си плащал 20 лв. и сега имаш възможност да платиш 15 за същото качество, ще си доволен, нали? Ако на производителя продуктът продължава да му струва 10 лв, няма да му е приятно вместо 10 лв. печалбата му да бъде 5 лв., но е принуден от конкурента си.

Ако иска да запази печалба от 10 лв., докато ти предлага продукта за 15 (защото иска да си купи яхта или просто да се задържи в бизнеса, а заедно с него и служителите му), той трябва да промени нещо, за да плаща по-малко. Може да започне с доставчиците. Ако е голям клиент, ще ги притисне да смъкнат цената, ако не е в състояние, ще се обърне към конкурентите им, които изведнъж предлагат по-ниска цена. За доставчиците и техните конкуренти, това означава по-ниски печалби – те са в положението на фирмата, от която купуваш ти. Така че и те променят нещо. В един момент се стига дотам, че се налага фирмите да опрат до собствените си служители, за да запазят печалбите (за да си купят яхти или просто да останат в бизнеса, заедно със служителите си). Тогава се налага да правят съкращение или да искат повече работа за същите пари или да се намалят заплатите.

Като потребител, ти променяш съдбите на няколко групи хора. Но ти самият си нечий служител, и твоята съдба е в ръцете на потребители, търсещи изгодна сделка. Така че винаги когато плащаш по-малко за същия продукт, ти пораждаш ситуация, в която има опасност да останеш без работа или да трябва да работиш повече за същите пари.

усъвършенстван продукт на същата цена

Ясно е, че не производителя ще му струва повече да подобри продукта, отколкото би му струвало да не го променя. Това означава по-малки печалби за него, а оттам вече знаеш какво следва за всички които работят при него и доставчиците му.

революционно нов продукт, за който щедро би платил повече

Революционно нов продукт на производителя струва много повече от усъвършенстван. Но и в двата случая се прибавят разходи за изследователска дейност, за плащане за интелектуална собственост и пр. А тези неща струват скъпо, както и новите машини, които ще бъдат създадени, за да произвеждат новия продукт. Ще се плаща и за обучение на служителите.

В началото фирмата може да работи на загуба, само за да ти се хареса на теб, потребителя.

Това, разбира се, ще я принуди да притиска доставчици, да съкращава служители или да иска от тях повече за същите или по-малко пари.

Знам, че ще си кажеш, че те карам да се чувстваш виновен и оправдавам оядените милиардери, които се гаврят със служителите си, за да си купят яхти и самолети. Съгласна съм, че има доста работодатели от този тип, но има много и от другия – хора, които работят с любов, не мечтаят да станат милиардери, обичат служителите си и ги приемат по-скоро като партньори. Точно такива работодатели са притиснати, и много от тях фалират, често изоставени или саботирани в труден момент от собствените си служители, за които са се раздавали. Познавам такива хора.

Така че, винаги когато се кефиш, че си ударил кьоравото, се удряш в собствения си джоб, понеже ти самият си нечий служител, а в някой друг магазин, някой друг се кефи на добрата сделка.

Все повече хора по света в ролята си на потребители се борят за по-високо заплащане и по-добри условия на труд за други хора, а по този начин и за себе си, защото подкрепят почтения бизнес. Но това в много случаи означава, че са готови да платят повече вместо по-малко.

Как разбират кой е почтеният бизнес? Ами интересуват се – следят корпоративните новини, а освен това се ориентират по официално утвърдени знаци като Fairtrade, например.

Ти готов ли си да платиш повече, за да подкрепиш почтения бизнес? Ако имаш информация, с която да помогнеш и на други да се ориентират, прати ми я да я публикувам тук, постни я в блога си, разкажи на приятели.

Анкета:

Ако утре се появи кашкавал на цена 5 лв, с отлично качество, но ти знаеш, че работниците, които го произвеждат вземат идиотско ниски заплати, ще купуваш ли от този кашкавал?

Не обичаме капитализма, защото той не е грижовен и не ни гарантира сигурност. Държавата не се грижи много-много за слабите членове и оставя това на самите граждани, които създават граждански сдружения, неправителствени организации и се занимават с благотворителност и решават куп социални проблеми. Ние нямаме сили и кураж да се грижим сами за себе си, камо ли за чуждите хора. И мразим конкуренцията.

В този смисъл повече ни приляга да живеем в комунизъм – държава-родител осигурява на всеки работа и му казва какво точно да прави и … дори и да не го прави добре, го оставя на работа. Колегите му го търпят, защото и те самите не обичат „да се гърбят“ и им е все тая какъв ще е резултатът от труда, за който получават заплата. В резултат се създават продукти и услуги, които няма как да се експортират, освен на ниски цени. Ясно е, че икономиката в този вид не носи достатъчно пари. Затова се вземат заеми, а заплатите не са кой знае какви. Всички потъват заедно, но общо взето не се мразят, защото не се конкурират, нито им се налага да се грижат един за друг.

Българинът се смята за рядко устойчив вид. Интересно ми е дали и как ще оцелее в 21 век. Тъй като е изобретателен и високоинтелигентен, може да открие нов начин за оцеляване – отвъд пазарната и плановата икономика. Йеее! Пък аз веднага ще си облека тениска с надпис „Гордея се, че съм Българка!“

От данъци, заеми, от спечеленото от българи в чужбина, от чужденци, пребиваващи в България.

Теоретично данъци плащат всички, но заетите в държавния / общинския сектор всъщност не са истински данъкоплатци, защото на тях държавата хем дава, хем взема. Това, разбира се, не означава, че те не са пълноправни граждани на страната в моите очи. Но тук въпросът е за парите.

Та, колкото повече частен бизнес се прави в България, и колкото повече българи работят в чужбина и харчат / пращат пари тук, толкова повече пари ще има в държавата. Друг е въпросът как ще се харчат, но за да се харчат, трябва първо да ги има.

Ако следваме тази логика, мъдрите управляващи биха направили всичко възможно да създадат условия в България да има повече частен бизнес, да идват повече чужденци, и … ако това не сработи, повече нашенци да работят в чужбина и да пращат тук.

Едва ли последното е най-добрата идея, защото на пращащите ще им измрат възрастните близки, на които пращат, а и в един момент ще решат, че като живеят по-добре в чужбина, ще е по-разумно най-после да си вземат семействата там.

Тъй като чужденците идват най-вече като туристи или по работа, то ясно е, че отново опираме до укрепване на частния бизнес, така че въпросът е как се създават благоприятни условия за частния бизнес. Струва ми се, че така:

• лесни процедури (малко бюрокрация)

• по-малко корупция

• по-ниски данъци и осигуровки

• квалифицирани и желаещи да се образоват хора

Процедурите за бизнеса са трудни, защото по този начин се създава изкуствена необходимост от повече служители, както и условия за корупция. Ако се опростят, много хора ще загубят работата си.

Корупцията е свързана и с ниските доходи, но … най-вече с алчността. Свързана е и с липсата на смелост и солидарност сред тези, които може да решат да корумпират, но може и да не решат – т.е. с изборите, които всеки от нас прави – дали да мине по-бързо и по-лесно като плати или не. А алчността? Дълга тема.

Ако се намалят данъците и осигуровките … на пръв поглед съществува опасност в хазната да влизат по-малко пари, но първият поглед е достатъчен ляво-ориентираниет политици (независимо дали официално се зоват десни), които искат да преразпределят повече пари, да са против. Против ще бъдат и голям брой наети на работа, които си въобразават, че високите осигуровки един ден ще им гарантират по-високи пенсии.

А как се създават квалифицирани и желаещи да се образоват българи? С реформи в образованието, при които си отиват 30-50% от учителите, а на оставащите им се налага да работят здраво и да не спират да се образоват, за да не загубят новите си привлекателни заплати.

Освен учители и чиновници, прагматичните управляващи биха посъкратили и полицаи, а ако е възможно и военни.

Айде сега да видим каква подкрепа би получило от българите правителство, което:

• съкращава от работа огромен брой хора

• намалява осигуровките, а оттам и ‘гарантираната’ от държавата бъдеща пенсия

Никаква. Затова и никое правителство не предприема такива реформи. Никой не може да си позволи да е железен като Маргарет Тачър. Ето защо в България са малко реално печелещите, а много заетите в публичния сектор. Ето защо малко от вторите ще преминат към редиците на първите. Ето защо на знаещите и можещите им писва да носят бремето на глупава политика и нежелаещи да пораснат сънародници. И си тръгват.