полетът на костенурката

Не ми беше идвало на ум, че Стоян може да пропуши. Изглеждаше ми от хората, които никога няма да го направят, т.е. от хората, които не се поддават на peer pressure (натиск от връстници и братя по ситуация). Това е доста наивно, разбира се, понеже смятам и себе си за такава, но всъщност не съм точно така, и влиянието на околните при хора като нас се оказва по-коварно, защото не си го признаваме.

При възникването на подозрението ме посъветваха да подходя внимателно. Ха. Какво значи внимателно? Стоян да не е бебе (ще стане на 15), което ей така ще подлъжа? И какво ако се окаже истина? Да му забраня да пуши? Това е смехотворно. Не съм чула забраната да е предпазила пушач – не и в страна, където цигарите и алкохолът са толкова достъпни за децата, колкото и сладоледа и фъстъците, а за долнокачествените наркотици не ми се отваря дума, щото съм още млада и ми се живее.

По сведения на баба ми, баща ми е пропушил на около 8 годишна възраст и беше страстен пушач повече от 60 години. Преди да спре цигарите преди 2-3 години, дишаше с помощта на Новфилин и подобни. Аз се пристрастих в значително по-късна възраст (1 и успях да си докарам само кашлица, с помощта на която отхрачвах солидно количество катран и дишах свирейки.

Та как постъпих вчера ли? Стана ми гадно като допуснах, че може да ме излъже, понеже ми става доста неудобно на мен самата като ме лъжат и хич не съм фен да изобличавам хората и се надявах, че няма да го направи. Все пак ме познава достатъчно добре и знае, че няма да хвърля светкавици и пр. ирационални страхове, които много деца имат. Просто го питах съвсем непредубедено, без да очаквам един или друг отговор и без да се напрягам да разпозная дали отговорът е лъжа или истина. Просто ми каза, че запалва в училище (всъщност там децата ходят най-вече с цел да попушат на спокойствие) от известно време, но е по малко и не се е пристрастил.

Ето това е уловката. Години наред смятах, че мога да спра всеки момент стига да поискам. В това време дневният брой на цигарите растеше, докато стигна 2 кутии на ден.

В последната година и половина съм купила не повече от 10 кутии, които съм изпушила интензивно, когато съм била заобиколена от пушачи за по няколко дни. Иначе запалвам по 2-3-4 цигари седмично край работното място с хора, покрай които ми се допушва. Това е другата уловка – просто някои хора ти напомнят за пушене и пушат. Радвам се, че не са повече този вид хора и дните, в които ги срещам.

Нямам рецепта за спиране на цигарите. Мисля, че драстичното им намаляване (както и фактът, че през половината седмица не пуша, вкъщи изобщо, както и в почти всички случаи, когато съм на кафе или ресторант) се дължи не на силната ми воля (не мисля, че имам такава), а на цялостната ми промяна в нагласата ми към света. Ставам по-спокойна и не се чудя какво да правя с ръцете си и устата си когато съм сред хора. Когато съм сама пък, вече не се сещам … макар че ако имам цигари под носа, те ми напомнят за себе си, така че гледам да не си купувам.

Не съм запозната с проблема на никотиновата зависимост, но познавам донякъде психологическата – нуждата да запълниш паузите в разговора с пушене, илюзията, че цигарата ще ти помогне да се съсредоточиш и да откриеш някакво решение или да родиш идея. Когато проумееш, че паузите не са лошо нещо, нямаш нужда да ги запълваш. Всъщност понякога пушим за да оправдаем паузите, от които имаме нужда. И все пак не съм убедена, че съм съвсем независима от цигарите. До твърде скоро не бях мъдрата костенурка, която познавате днес и пушех МНОГО.

Това, което се сетих, че може да е полезно за Стоян беше:

1. Да му споделя, че и аз живях със същата илюзия, че мога да спра всеки момент и нямам проблема, който имат “истинските” пушачи. Не изгубих илюзията дори и когато пушех по две кутии на ден. Може би продължавам да живея с нея.

2. Като тръгваше за училище днес го посъветвах да пробва да се въздържи в обичайната за пушене ситуация и да види как ще се почувства. Уловката е “Видях. Нищо ми няма. Ето, мога да го направя. Я сега да си запаля.”

3. Да напиша нещата тук, така че ако е нужно, да си ги препрочита, за да не се изкушавам да опявам.

Не се сещам за друго. Мисля, че единственият начин човек да спре цигарите е на първо време да избягва предразполагащите го ситуации, а тези които няма как да избегне, да използва, за да си изгради по-високо самочувствие. Първата стъпка е да се научиш да правиш нещо по-добро с ръцете си, включително просто да не правиш нищо и да почувстваш, че си ОК и така. Ако пушиш с приятели, не е проблем ако няма какво да кажеш, да помълчиш. А може би много хора пушат, понеже им е неудобно, че няма какво да си кажат. Може би липсата на смислена комуникация с пушещите наоколо оказва още по-голям натиск, за съжаление.

Какво би направил ако детето ти пропуши?

Ако те кефя, гласувай за мен.

* На картинката е Ванеса Редгрейв в ролята на Хекуба

Биологичната ми възраст е 36, а “истинската” ми 24.8

Средната продължителност на живота е 74, а моята се очаква да е 85, 2.

Аз пък все си мислех, че съм безсмъртна Може би ако продължа да не ям, ще стана
Мързи ме да разбера как да вградя този калкулатор в блога си днес, затова благодаря на Вени и те насочвам към нейния блог

Иначе можеш да намериш още часовници, калкулатори и какво ли тук.

Има най-различни кампании за набиране на средства за лечение на деца, които се нуждаят от скъпо-струващо лечение. (Само децата ли го заслужават и какво се случва с възрастните е друг въпрос).

Имаше една голяма кампания за момиченцето Дарина. Беше успешна. Сега се използва като база за събиране на помощи за други деца.

Много неща се изписаха за това. Повечето бяха гневни. Особено след смъртта на Дарина тези дни. Едни обвиняваха държавата. Други безразличните граждани. И така нататък.

Не следя внимателно публикациите около тази кауза, но Марфа се възмути, че нямало държавен фонд, който да помага на тези деца и аз си спомних, че такъв всъщност беше създаден. Мой приятел търсеше информация преди някоя и друга година как може да му удържат от заплатата за този фонд и нищо не намери. Възмущавахме се защо не го рекламират системно по националната телевизия и пр.

Ето това трябва да е този фонд. Тези, които искат да помогнат и са прегърнали тази кауза, могат да разберат повече за него и ако го намерят за надежден, да ни кажат на останалите. После да помислим как може да се рекламира, как да му се оптимизира работата и пр. Сега не ми се мисли подробно по тези въпроси. Надявам се с това да се заемат активистите на каузата. Аз после мога да помогна за популяризирането и пр.

Предлагам да не се караме, кълнем, критикуваме и пр. Ами да свършим някаква работа - кой колкото може и иска.

Хора умират всеки ден. Не мисля, че всички трябва да се чувстваме виновни за всички смъртни случаи. Знам, че сме особено чувствителни когато става въпрос за деца, но прекалените емоции не помагат да се свърши кой знае какво.

Айде, успех на активистите, които ще дадат начален тласък. Ние с каквото можем ще помагаме.

Слави оздравява?

Вчера гледах второто интервю – с “оздравяващия” Слави.

Жалко. Изглежда че Слави не е научил нищо за няколко седмици. И още по-жалко – не може да си позволи да го направи, защото носи отговорност (както се и опасявах, че ще стане – той носи отговорността за всички, които работят с него и не може да си позволи да не им осигурява прехраната).

Защо не е научил нищо? Защото иска да бъде такъв, какъвто е бил … същият. Да останеш същият, да откажеш да се промениш, означава да откажеш да научиш нещо (нали като научиш нещо, вече не си същият).

Слави иска да е същият и да може да прави същите неща, защото не знае какво друго може да прави. Слави се страхува от неизвестността и иска да си живее в Шоуто, което за него е дом, семейство и сигурност. Тоест, Слави отказва да порасне.

Надявах се да използва тишината и усамотението за да влезе във връзка със себе си и да излезе от ситуацията по-мъдър. Което, както става в много случаи, може да му помогне и за физическото възстановяване. Да, ама не! Слави се усамотил, доколкото може, за да не го виждат слаб и уязвим, но надул радиото. Защо? За да не чуе вътрешния си глас, който се опитва да му каже истината.

Слави не само не иска да чува. Той не иска и да вижда. Буквално затваря очи пред истини, които отказва да признае. Първо едното око, а после и другото.

Не знам точно къде е истинският проблем – не познавам Слави и биографията му – може да тръгва от властната Мама Здравка, например. Анджек за това му трябва терапевт. Но представяш ли си Слави на психотерапия?!? Не, той не може да си позволи. Това би накърнило достойнството му (особено след като Албена Вулева го коментира). Ох, Слави, даже tough guy като Тони Сопрано ползва услугите на психотерапевт.
Слави, тялото ти не е машина, която техниците-лекари, на които имаш доверие, да отремонтират. Те правят всичко, което могат, но те не могат всичко. Истинското излекуване ще дойде от теб самия.

Може би нещо ти подсказва, че е така – щом четеш духовна литература (казваш, че си падаш по източната мъдрост), значи вече си почувствал необходимостта от духовно развитие. Хубаво, ама си слагаш спирачки, удряш с юмрук по масата и крещиш, че искаш да си бъдеш същият. Е, не виждаш ли противоречието?

Остави душата си да полети, Слави. Дори и да ти коства шоуто. Когато оздравееш наистина, ще си много по-мъдър и ще уловиш много по-свежи идеи. Може би шоуто ти се поизхаби, а ти не искаш да видиш и повтаряш като мантра някакви статистики. Новият Слави ще направи нещо ново и ще има нова публика. Ей, дори аз може да започна отново да те гледам. Дори и моят приятел, Наско, който не чете блога ми, защото е възмутен, че пиша за теб.

Слави, може точно от теб да се роди новото шоу, от което имат нужда толкова хора – не сапунено-пошлото “Искрено и лично”, а нещо мъдро и човечно, или както обичаш да казваш, “земно”. А може и да се захванеш с нещо съвсем различно, с което пак да се кефиш на работата си, пак да даваш хляб на много хора, които да те обичат.

А начинът, по който си разбрал понятието “карма”, прятелю, е далече от начина, по който го разбират културите, които са го родили. Кармата не е случайностите, които те връхлитат, бонбоните от кутията на Форест Гъмп, а закономерните причини и следствия. Да, всичко, което не разбираш е лесно да наречеш сляпа съдба, която ти, рицарят-самурай, трябва да приемеш с достойнство.

За безпомощен да промениш каквото и да било ли се смяташ, Слави? Не казвам, че всичко е в ръцете ти, но е много повече отколкото предполагаш. А трябва да приемеш и другото – че неща, които ти изглежда да са под твой контрол, всъщност не са. Както казват, мъдростта е в това, да се научиш да правиш разликата между нещата, които можеш да промениш и тези, които не можеш. А това не се получава като затвориш очи с болест и запушиш уши с радио “Хоризонт”?

И с какво ти помогна това, че оплю “лелките”, които работят в “Хоризонт”? А?

* картинката краднах от този сайт

 (Мортиша отново е загрижена  за плевелите си)

Преди 2 седмици ми подариха стек цигари. Тъй като от месеци се опитвам да спра пушенето и ту пуша, ту не пуша и гледам да не си купувам, за да нямам подръка, раздадох почти всички кутии.

Сега седя и си мисля – това, което раздадох е отрова. Може би щеше по-добра идея да го изхвърля. От друга страна това нямаше да намали броя на цигарите, изпушени от хората, които получиха кутийките и щеше да подкрепи финансово тютюневата индустрия.

Твърде много деца пушат в тая държава. И нямат проблем да го правят ( и никога не са имали), защото всеки им продава цигари. С какво продаването на цигари се различава от продаването на онези, забранените вещества? И да не би цигарите да не са вредни и да не водят до пристрастяване? И кое прави продаването на възрастни добро в сравнение с продаването на деца? А продаването на сланина, газирани напитки и захарни изделия?

Не мисля, че забрана за производството на вредни продукти за пушене, пиене и ядене ще спре консумацията им ( не че няма да я ограничи, с което ще се вдигнат цените, и печалбите ще се вливат изцяло в невидимата икономика, без да се облагат с данъци ако не броим сумите, отделяни за корумпиране на държавни служители, които да си затварят очите).

Лесно е да кажем, че всеки пълнолетен има право на избор и може да реши сам как да харчи парите си. Въпросът ми е дали правото на избор означава непременно наличие на избор. Какъв избор имат тези, които не знаят за вредата на консумираното от тях? Ще кажеш, че на цигарените кутийки има надписи. Да, забелязах преди години, че загрозиха кутийките, но отдавна не съм си правила труда да прочета какво пише на тях; свикнах с тях и не ги забелязвам дори. Не знам дали идеята е била на лекари, загрижени за здравето ми или на маркетингови специалисти, които са предвидили реакцията ми. Ама нали знаш, че не си падам по конспиративните теории.

Като казах това за конспиративните теории се замислих за производителите – колко от тях съзнателно продават отрови.

Но да речем, че не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава. Възрастните са свободни да се информират за влиянието на различните вещества върху тялото си. Точно те имат власт над малките деца – не е задължително да им купуват зърнени закуски и шоколад,  нали?

Оставям настрана изкушаващите опаковки и реклами, тръшкащите се на пода на супермаркета деца. Опитвам се да си представя как по-голямата част от БГ населението се информира за здравето си. И ето какво виждам:

Една година от средното образование (поне по мое време беше така) е посветена на изучаването на човешкото тяло. Това, което учех аз  преди 20 години бяха различните органи и системи и донякъде функционирането им. Ясно си спомням само един въпрос, който ме накара да се замисля и да свържа ученото по биология с усещането за собственото си тяло – беше относно липсата на нервни окончание в ставните хрущяли – нещо, което не е било толкова важно за мен на 14-15 години. Още по-добре си спомням какво се случи, докато учехме за половите системи. Някой от момчетата каза някаква глупост и младата ни учителка се изчерви и каза да си прочетем сами урока. И до ден днешен съм в неведение за повечето части на тялото си и процесите, които протичат в тях. А съм сигурна, че щях да успея на кандидат-студентски изпит по биология тогава и златният медал, с който завърших не е съвсем току-така. И съм някак убедена, че знам доста повече от повечето хора ан моята възраст, и още повече от пенсионерите, които четат вестници като “Домашен лекар” … понеже чета разни книги.

Убедена съм, че трябва да изуча задълбочено анатомията и физиологията си и ще го направя някой ден. Но колко от сънародниците ми ще отделят време или ще имат достъп до образователни ресурси (поради незнаене на езици, неумение да използват компютър, финансова невъзможност да си купят книги)? На колко от тях ще им се учи? А на колко изобщо ще им хрумне подобна идея?

Мисля, че отговорното правителство би инвестирало в създаването или купуването на образователни филми, които да излъчва по националната телевизия, след като ги е промотирало достатъчно добре. Да ги пусне безплатно в мрежата. Да ги направи част от учебната програма.

Отговорните учители биха преподавали така, че всяка дума от урока да говори лично на всеки ученик, да бъде свързвана с личните му преживявания. Иначе няма да бъде помнена след изпитването.

Какво ли я чака нация, която не само че не е във връзка с ума си, ами и с тялото си?

Днес прочетох, че Слави Трифонов има проблеми с очите, не вижда ауто кю-то и може да се наложи да се оттегли от работата си като водещ. Миналият ден и аз се събудих с проблем с очите (крайно време беше – чета поне 14 часа на ден, доста от които от монитора, не гледам надалеч и пр.). Докато вървях към работа същия този ден, поразмислих за опцията да ослепея и какво ли следва от това. С Лъчо го обсъдихме в чата и не стигнахме до твърди заключения. Със Стоян говорихме за това на вечеря и той ми каза, че на Андрей Каменов преди време му се случило да изгуби изведнъж зрението си напълно за известно време. Спомних си и за бившия си съпруг, Благо, който след като нарисува две прекрасни графики, състоящи се от множество малки точици, каза, че повече няма да рисува по този начин. А картините са прекрасни.

Не съм специалист, досега съм нямала проблеми с очите, не съм вземала насериозно тези на сина ми, едва наскоро от Лъчо разбрах какво е да имаш едно виждащо око и проблеми с другото, но искам да споделя…

Ако сега четете този текст, най-вероятно виждате поне с едното око. Да благодарим, че все още сме така и да продължим нататък.

1.

Съгласна съм, че е доста удобно да разполагаме със зрение, че за някои дейности зрението е незаменимо ( да речем шофиране, но и това беше опровергано от Ал Пачино във филма “Усещане за жена” ), но на практика незрящите могат да се справят с много повече неща отколкото си представят зрящите – не само битови, но и професионални.

Когато изгубиш зрението си, в много случаи е напълно възможно не само да продължиш да работиш пълноценно в сферата, която си работил досега, но и дори да продължиш с любимата си професия, но просто да вършиш нещата по различен начин. Не твърдя, че е лесно още от самото начало.

Напълно възможно е да се радваш на живота, понеже не всички радости изискват непременно зрение. Гледах интервюта със суингъри. Един мъж сподели, че когато след страхотен секс с непозната жена в тъмната стая, е видял жената, осъзнал, че е жена, на която в никакъв случай не би обърнал внимание ако я беше видял. Давам този пример, понеже ако цитирам Малкият Принц (“Същественото е невидимо за очите”), няма да се схване като особено убедително от прагматичните циници.

2.

Не съм съгласна с Лъчо, че ако човек ослепее, той е на практика безполезен и едно от добрите решения за него би било да се самоубие, за да не се агонизира и да не тежи на близките си.

Когато човек има нужда от помощ ( а всеки от нас всеки ден има такава нужда, независимо дали я споделя с когото и да било), той най-малкото помага на другите да развият състраданието си и да станат по-малко егоисти. Помага и на себе си като се учи на смирение и осъзнава все повече променливостта на света, необходимостта да се променяш вместо да се вкопчваш с надеждата да върнеш отминалото. Научава се и да повече доверие към света, повече вяра в добротата на хората. Понеже на практика се убеждава в нея. Така и този, който помага, и този, на когото помагат, осъзнават дълбоката връзка между всички хора, ( единството на вселената за феновете на Мартин Лутър Кинг и квантовата физика).

3.

Конкретно за Слави Трифонов, смятам, че може без проблем да продължи да бъде водещ.

Съвсем възможно е да продължи да води същото шоу и без да вижда ауто кю-то. Щом аз бих могла, значи може и той (Слави, всеки ден водя тричасово шоу без ауто кю. На сносен английски ).

Все пак, смятам, че влошаването на зрението му е знак, че никак не е лошо да попромени нещо в това шоу, с което, както казва Свилен, Слави беше добро рекламно лице на прехода, ама времената се менят. Ако Слави се промени, това би било доста стимулиращо за нацията, която го гледа. Слави, ако продължаваш в същия дух, ти просто пречиш на хората да се развиват. Щом си такъв патриот, помогни им да го направят. Порасни, за да пораснат и зрителите ти.

Смисълът на регресивната терапия / психоанализата е да те върне до една точка (не до зачеването или до Големия Взрив), в която да се осъзнаеш като свободен от всичко, което е било, свободен да поемеш отговорност за себе си.

Точката е произволна, но тя е холограма на живота ти дотук, затова може да бъде чудесна илюстрация, чрез която да ти бъде преподаден урока да оставиш на мира хората и обстоятелствата и да погледнеш себе си, да откриеш какво си призван да бъдеш (т.е. какво истински искаш да бъдеш) и да започнеш да работиш по въпроса.

Терапията служи за това да те освободи, да опразни главата ти. Оттам нататък ти решаваш с какво да я пълниш. Нищо чудно някой ден отново да е нужно някой да опразва главата ти.

Ако нямаш време и пари за терапия, можеш да си припомниш, че миналото си е минало. Единственото, над което имаш власт е сега. Но не забравяй, че каквото посееш сега, това ще пожънеш по-късно. А миналото … както казват физиците, всъщност умът ни променя и миналото, но … ако го оставим на мира, ако не го наблюдаваме непрекъснато …

Умът ти бяга назад? Научи го да не бяга. Ти си единственият му господар.

Как? Като тренираш фокусиране върху пламъка на свещ? Ммм, на първо време можеш да започнеш с подреждане и чистене да жилището си ( и офиса!). Изхвърли всичко, което не ти помага да се чувстваш добре и да се развиваш. Остави го в чисти найлонови торби край кофите за смет. На когото е нужно, ще го вземе. А ти ще отвориш място, за неща, които наистина ти трябват, които ти харесват.

Да, позна, използвам отпуската си да чистя. Става бавно, защото следвам естествения си флегматичен ритъм. Не се опитвам да направя нещо, което да снимат за списание “Идеален дом”. Просто се отдавам на превръщането на всяка точка, която си избера в нещо хубаво (няма да мина през всички точки през тази сесия).

Когато бързам, се справям също толкова бавно. Само дето се тормозя през цялото време.

Болестта е нарушение на естествения ти ритъм, казват суфиите.

Марфа, изпращам ти звучни целувки по бузите :D

* Не е ли забавно йероглифът, който означава празен ум да е толкова завъртян?

Вярвам в прераждането и смятам, че имам достатъчно основания. Не ми се обяснява какви. Който се интересува, може да се самообразова.

Тук ще обясня накратко защо към този момент не вярвам в регресивната терапия. Регресивна терапия е припомняне на ситуации от предишни животи с цел разрешаване на проблеми от сегашния. Методите за припомняне биват най-различни. Лечителката, чиято половин книга прочетох тази сутрин, смята, че дори само повторното преживяване на минала проблематична ситуация е в състояние да ни излекува.

Повторното преживяване на болезнена ситуация само по себе си не води до излекуване. Ако не сме пораснали достатъчно за да оценим ситуацията в нова светлина, бихме могли да затънем още повече в настоящите си болезнени убеждения.

Да речем, че терапията ни върне към ситуация, в която сме били нечия жертва и сега се прави извода, че в настоящия живот се опитваме да отмъстим на някогашния си мъчител, от което страдаме самите ние. И какво оттук нататък? Очевидното за мен лечение е да му простим, но друг би могъл да спре до оправданието за себе си – той ме е тормозил, нормално е сега да съм гаден с него. Или пък да пробва да прости, ама понеже не е лесно да затъне в чувство за вина, че не е достоен, понеже не намира в себе си сили за прошка.

Терапията може да ни върне и към ситуация, в която сме били мъчители, точно заради което сега ни мъчат. И по-нататък? Разбираме, че проблемът е в минал живот, т.е. в сегашния сме невинни, но пак стигаме до това да простим на мъчителите (хора или обстоятелства). Останалото препрочети в горния параграф.

ОК. И други терапии, като психоанализата могат да те върнат до аналогични сценарии. Но оттук нататък? Освен това, сценарият, до който ни връща лечителят е винаги предпоследен. Колко време можем да отделим за да си спомняме все по-стари животи? И докъде ще ни отведе това? До Големия Взрив? Е, хайде холан! Предполагам, че дори Далай Лама не е стигнал чак дотам. Ако това беше толкова важна част от духовното развитие на човека, някъде в някоя свещена книга щеше да бъде описано. Ама не е.

Мисля, че настоящият ни живот, не само нашият, но и този на всички познати и непознати хора предлага толкова много материал за размисъл и прозрение кое ни прави истински щастливи и кое не. Но за да се възползваме, трябва да отделим време да се замислим. Но е по-лесно да платим на терапевт да го направи вместо нас.

Не отричам ролята на учителите ( в най-широк смисъл), напротив. Но имам едни съмнения в НЯКОИ от хората, които си вадят парите с терапия … Всички терапии би трябвало да имат за цел да ни помогнат да пораснем. Ако не заявяват такава цел, резултатите са съмнителни.

Вчера чух, че едно момиче, съученичка на група мои ученици, е болна от хепатит. Все забравям да се ваксинирам. Докато се чудех дали вече някак не съм лепнала страшната болест, се сетих, че всеки от нас е изложен на атаките на вируси, бактерии, хора и обстоятелства, които успяват да разболеят един, но не успяват да разболеят друг. Струва ми се, че човешката имунна система е по-надеждна, отколкото сме свикнали да я възприемаме.

Израстваме, обаче, с други представи за себе си – че сме безпомощни срещу някои атаки отвън и бунтове отвътре. Когато чуем, че някой е болен от рак, надяваме се да не ни се случи. Когато има епидемия, голяма част от нас приемат, че е доста вероятно да се заразят. Често се чувстваме напълно безпомощни, в ръцете на сляпата случайност.

Подобни са усещанията на много от нас и когато се разболеем. Оставяме се в ръцете на лекаря, който се държи като богоравен и ни изписва лекарство, за което не знаем нищо, не ни обяснява нищо и не си правим труда да научим кой знае какво. Ако се окаже, че тази терапия не помага, обявяваме лекаря за некадърен и отиваме при следващия, с надеждата този път всичко да е наред. Някои заменят лекаря с шаман, но с повечето шамани се повтаря същият сценарий – оставяме се в техните ръце, надяваме се и им гледаме сеира.

Идеята за outsourcing е чудесна – не можем да знаем и можем всичко. И все пак, когато става въпрос за собствените ни тела и души, които се налага да употребяваме всеки ден, не е толкова лоша идея да сме поне малко наясно. Така, както много от нас могат да сменят крушка или да рестартират.

Когато сме малко повече “в час”, ще можем да зададем интелигентни въпроси на лекаря, и той няма да се държи с нас като ветеринар. След като “интервюираме” няколко лекари, ще можем да си изберем този, който ни пасва, с когото можем да си говорим като разноправни интелигентни същества, на когото чувстваме, че можем да се доверим.

Така, от проблем, ние се превръщаме във фактор за разрешаването. В триъгълника болен – болест – лекар, не оставяме лекаря да се справя сам и с болестта, и с болния ( някои от нас несъзнателно се съюзяват с болестта), а в сътрудничество с него се лекуваме.

Това е едно от нещата, които изграждат отговорността за собственото ни здраве и благополучие. Другите са вярата, че не сме беззащитни и безпомощни и желанието да научим повече за себе си, за да имаме по-малко поводи за посещения в поликлиниката, психотерапевтичния кабинет, къщата на шамана.

Така и не се наканих да рекламирам една ценна книга, която четох преди някой и друг месец, “Любов, медицина, чудеса” (Кибеа) от известният американски хирург д-р Барни Сийгъл, ето и книгата в Amazon.

Картинката е на Rick Harzewski.

Всеки четвъртък е ден за площаден протест в Хасково. Под звуците на “Край Босфора” се събират пенсионери, които се борят за европейски пенсии и екстри. Вчера лидерът им съобщи няколко добри новини. Най-важната беше, че е извоювано намаление на месечната такса за кабелна телевизия. В тази връзка имам следното предложение:

Ако всеки месец БГ пенсионерите влагат стойността на месечната такса за кабелна телевизия (около 10 лева) в местните библиотеки, книжните фондове ще растат стабилно.

Ако пенсионерите вместо да гледат СКАТ и сапунки четат книги, ще се предпазят от Алцхаймер и др.

Ако вместо да отглеждат внучетата си със СКАТ, сапунки и Планета им четат книги и ги научат да четат книги, България ще има мислещи млади хора, способни на по-големи академични успехи, с по-големи шансове да оцелеят в икономиката на знанието.

p.s. вече знам какво ще правя, когато остарея дотолкова, че да ми обръщат внимание само малките деца

* снимката е от личен албум на michael tobin