полетът на костенурката

Благодаря на всички, които участват в протестите, които отразяват протестите в блоговете си, които разпространяват информация за предстоящи събития, които дават правни съвети и т.н.

Признавам, че ми е трудно да повярвам на очите си какво се случва в България днес. Мислех, че съвсем е заспала. Браво, браво на всички, които участват.

Не съм разгледала всичко по темата, затова и не знам дали вече не е направено това, което предлагам, но ми се струва, че не е. Ето скромното ми предложение:

Протестни шествия има, но … както казват, София не е България. Не всеки има възможност да се включи в шествия, но всеки може да се подпише в петиция. Не всеки има интернет, за да подпише електронна (направена ли е вече и къде е?). Затова в много населени места може да се започне подписка.

Освен класическите масички с табели, които съм виждала в центъра на Хасково, може да се започне подписка като се обикаля насам-натам. По организации и фирми, по кафенета. Знам, че е досадно, но … ето какво могат да правят скучаещите ученици през лятото.

Ако Пейо има време, нека драсне някои бързи указания какво е нужно за да се направи подписка. Ако може някаква “сламка”, както казват адвокатите

Благодаря на всички, които досега работят по въпроса. Благодаря на всички, които ще се включат.

Ето и малко полезно инфо за провеждането на протестни действия - за тези, които може да не четат Пейо.

за любовта, компромиса, самочувствието, лесното …

Благодаря на автора тук, защото в блога му така и не успявам да оставя коментари поради технически причини.

Можеш да прочетеш историята тук.

Благодаря на всички, които ще отговорят на въпроса!

Не че вчера не го google-нах (доста вяло, че ми се спеше), признавам, обаче няма как да открия отговора на два въпроса, които някак ме глождят:

1. По-важният е дали Пейо навсякъде носи мечето си.

2. Не толкова важният е дали Пейо е шефът на Кольо, за когото Теодора каза “Кольо имал много готин шеф, бла-бла”. Тва пък не знам защо искам да го знам.

* картинката е от блога на Пейо. Много ясно, че това е мечето, което е модел на серията “99 ways to die”

Добавка: 

Както казват “Поискай и ще ти се даде!” Аз получих повече отколкото бях поискала. Благодаря на Пейо за щедростта. Ето за какво става въпрос.

Благодаря на Бет Мидлър за чудесното изпълнение на тази песен и на ролята и във филма РОЗАТА. Бих го гледала пак сега, след половин живот

За по-малките: това е филм по мотиви от живота на Джанис Джоплин, която много обичам.

“The Rose”

Some say love, it is a river
that drowns the tender reed.
Some say love, it is a razor
that leaves your soul to bleed.
Some say love, it is a hunger,
an endless aching need.
I say love, it is a flower,
and you its only seed.

It’s the heart afraid of breaking
that never learns to dance.
It’s the dream afraid of waking
that never takes the chance.
It’s the one who won’t be taken,
who cannot seem to give,
and the soul afraid of dyin’
that never learns to live.

When the night has been too lonely
and the road has been to long,
and you think that love is only
for the lucky and the strong,
just remember in the winter
far beneath the bitter snows
lies the seed that with the sun’s love

in the spring becomes the rose.

Може и да не е първият, но е първият попаднал в полезрението ми, а и засега единствен.

Възхищавам се на този господин, дядо на четирима внуци, който казва, че се занимава с “детски инженеринг” и не прави нищо от онези неща, в които една блогърка (аз, тук) обвинява (така твърди той в блога си) пенсионерите.

Благодаря за този блог. Благодаря и че бях спомената в него Досега не съм се радвала толкова като ме споменат в нечий блог.

И винаги се радвам на хора, които нямат кабелна, но пък имат блог

Това момиче ме кефи.

Не знам откога е в блогосферата, но на мен ми се струва, че е от днес.

Пише хубаво, снима хубаво, рисува хубаво, а на мен ми става хубаво на душата

Казва се Бистра. Студентка в СУ, може би филология.

*Позволих си да взема снимката от блога й

 Учение и труд, жизнерадост и дръзновение.

За децата: заглавието е пионерски девиз! И това под снимката.
Благодаря на хората, които имат смелостта да мечтаят. Благодарение на тях имаме празник на 12 април - денят на космонавтиката. И благодарение на тях, супермените на нашето детство, съм смела като Пипи.

Георги Иванов беше патрон на пионерския ни отряд (т.е. на нашия клас - от 3 до 7 клас). Не успяхме да се видим на живо, но се срещнахме с майка му в родната му къща в Ловеч. Имам и снимка. Понеже съм с най-хубавите панделки се намирам в центъра на снимката. Точно аз от големия ни клас. Прегърната от майката на първия български космонавт. Йееее!

А за децата - да знаете, че има и втори - Александър Александров.

Благодаря на Вонегът за това, което е написал. Макар и да ми се струва, че на моменти се повтаря, обичам повечето неща, които е писал. Не се сещам често да ги препоръчвам на учениците си. Ето повод да си напомня.

Кърт, мисля, че беше крайно време Пожелавам ти забавен и мъдър следващ живот Бог да те поживява през цялото време И музата да е с теб

Благодаря на д-р Стратев и колегите му от едно от пловдивските АГО-та, които, без да имам направление, ме приеха за операция през 2001 година. Нямам идея как се оправиха със здравната каса тогава – казаха, че ще се оправят. Никой от тези хора не ме познаваше. Никой от тях не поиска пари и не пожела да приеме.

При операцията се оказало, че в Хасково съвсем са объркали нещата и всъщност нямам странен гинекологичен израстък, а спукан апендисит. Та веднага са повикали хирург да довърши операцията.

Благодаря на д-р Богданов, хирургът, който довърши операцията и бдеше над мен денонощно, дори и от дома си по телефона. Знам, че този човек вземаше към 300 лева заплата, въпреки дългия си стаж. Нямаше ръчен часовник, с който да засича клизмите и пр. Откраднали му го от едно шкафче в стая на пациенти. Ето защо исках да му подаря ръчен часовник. Не го прие, защото се бил заклел пред Бога и пред Царя от изстрадалия български народ да не взема пари (точно така се изрази).

Не пиша това, защото в Хасково би звучало като виц, а за да благодаря на тези хора.

днес, докато минавах покрай хасковския кон на пиреус банк се сетих, че имам фотоапарат и мога отново да стана папарак, какъвто бях преди 5 години, когато ми подариха апарат с лента. красиво, нали? още веднъж да кажа БЛАГОДАРЯ на филип, който ми подари апарата още миналото лято. ето, снимам вече!!!