полетът на костенурката

В последните няколко години амбициозните ми ученици, които се стремят към щедри стипендии в най-престижните университети в света имат все по-слаби умения за четене и все по-малък читателски опит. Приела съм за нормално ученик в 10 клас да е чел максимум 2 книги извън задължителната програма по литература (не че е задължително да е прочел задължителния списък). Проблемът е там, че в хубавите университети се чете много, че в зависимост от специалността може да ти се наложи да прочиташ по стотина страници на ден, в добавка към учебни занятия, писмени задания и пр. Всъщност за да имаш минимален шанс да влезнеш в такъв университет, трябва да си взел изпит, който да покаже, че имаш достатъчно добри умения за четене, както и висока скорост. Очевидно е, че за да достигнат нужното ниво, учениците трябва да имат продължителен и богат читателски опит. Дори и да го нямат към началото на 10 клас, биха могли да напреднат доста … ако четат.

Ето тук е уловката, обаче. Преди някоя и друга година, когато осъзнаеха, че е нужно да четат, неопитните читатели започваха да четат, и доста от тях станаха запалени и компетентни читатели. В последно време, обаче, не съм в състояние да убедя твърде много амбициозни тийнейджъри, че четенето има смисъл. При всяка среща с тях говоря за четенето и изтъквам какви ли не аргументи, но най-добрият резултат който постигам с тревожен брой деца е, че вземат книга за четене и просто я държат вкъщи. В отчаянието си пиша следните текстове с надеждата мразещите четенето да ги прочетат. Не ми е ясно как тези деца ще се представят на SAT и се чувствам като измамник, въпреки че никога не съм рекламирала курсовете си като предназначени развиващи читателски умения у нечетящи хора.

Подобна е ситуацията с математиката. SAT включва и проверка на елементарни математическите умения чрез тест за ограничено време. Проблемът е, че това което ми се струва елементарно, се оказва езотерично за ученици, които имат 5 и 6 в елитните гимназии в региона. Предвид начина на преподаване е обяснимо. Необяснимо засега остава нежеланието на скараните с математиката да разберат елементарни неща и да порешават задачи. Уж на всички е ясно, че трябва да покажат приличен резултат. Въпреки това не правят нищо по въпроса. Познавам скарани с математиката, които дори без чужда помощ достигнаха повече от прилично ниво – над 700 от общо 800 точки. Това бетонира увереността ми, че всеки би могъл да постигне същия резултат. На практика, обаче, вече имам все повече ученици, чиито резултати са по-ниски от 600 точки – нещо, което беше невъобразимо за учениците, които кандидатстваха преди 4-5 години.

Днес придружих Грозданка и родителите й до социални грижи, където проведохме объркан разгорещен разговор с няколко служителки. В крайна сметка ми дадоха полезна информация, че в бюрото по труда ще организират ограмотителни курсове от май. Реших, че след като за една година Донка не успя да ограмоти семейството, би било добра идея поне някои от младите да се запишат на такъв курс. Ако не поемат пътните от селото, мога да поема поне за Грозданка. Предложих веднага да отидем до бюрото по труда и да попитаме. Казах й, че всъщност би могла да тръгне на редовно училище в един момент и т.н., че ако го направи, все някак ще измислим нещо за пътните и първоначалната издръжка. Тя, обаче, отказа. Пробвах няколко пъти. Упорито отказва. Иска работа за неграмотни. Колкото и да обяснявах, че такава работа ще има все по-малко … тя ми отговори “Каквото реши Господ”. Напомних й, че когато става въпрос за пари и зареждане на ваучъри, не се обръща към Господ, а към мен. Обясних й, че дали ще умре от глад зависи най-вече от нейното лично решение. И така, колкото и да ми е тъжно за нея, приключвам с каквито и да е помощи, и да, Грозданка съвсем реално може да умре от глад. Ако я видите, ще разберете какво имам предвид.

Вървях към къщи, прехвърлях разговора със социалните работници, опитвах се да се поставя на тяхно място … не можах. Когато се опитвам да помогна на учениците си, опитвам се да ги убедя, да ги науча и пробвам какво ли не. Ако бях като хората в социални грижи, щях просто да им се скарам и да им кажа, че от тях няма да стане нищо. Опитах се да се поставя на мястото на Грозданка и се запитах какво ли щях да правя ако ми се налагаше да се науча да вървя по въже за да оцелея. Осъзнах, че може и да не го направя. Да, всеки носи отговорността за избора си. И все пак голяма част от избора ни е предопределена от хора, които са играли роля в живота ни, от бита в който сме израснали. Моите ученици все по-често ми казват, че когато излезнат от курса са вдъхновени и изпълени с решителност, но после всичко наоколо е толкова различно от по-широкия свят, който им рисувам. Има и такива, чийто свят е толкова малък и толкова добре охраняван, че просто не мога да пробия дупка в стената, за да може поне да надзърнат навън.

Не мисля, че тези светове са изградили съвсем сами. Напротив, струва ми се, че околната среда има сериозен принос. Минава доста време докато човек започне да взема истински самостоятелни решения. Повечето хора никога не стигат дотам.

Това, което ме тревожи е, че тези, които би трябвало да играят ролята на мъдрите възрастни, които да покажат на децата, че съществува по-широк свят, с по-големи възможности или нямат представа за този свят или нямат сили и нерви да го направят. Струва ми се, че скоро България ще е пълна с уплашени ограничени деца – някои от тях уплашени от самото начало, а други, след като открият, че морето не е до колене и не успеят да повярват, че могат да се научат да плуват. Такива деца играят ролята на мъдрите възрастни.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.

Последният път когато дадох пари на Албена беше преди две седмици. Продължаваме да се виждаме за малко два пъти седмично, когато идва да чисти. Вчера отново я питах дали внучката й си е дошла, но тя каза, че все още не е. Третата версия за заминаването й на изследвания беше като първата – с роднина от Чирпан, който има подобен здравословен проблем.

Чудя се какво става; прехвърлям хипотези – примерно, че момичето е взето за робиня, че белите петна в паметта на Албена растат и т.н.

Миналата седмица се опитах да подпитам хамалите, които пренесоха офиса дали познават Албена, но не задълбах много, понеже не ми се искаше и те да се интересуват много от мен, така че не можаха да се сетят за нея.

Последните пъти Албена е някак посърнала. Споделя ми за нейни здравословни проблеми и я убеждавам да отиде на лекар. Не я питам дали има нужда от нещо, и тя не иска нищо от мен.

Искам да разбера истината, но не искам да я притискам и да я оставям с горчивото чувство, че й нямам доверие. По принцип мразя да изобличавам лъжите на хората, дори и когато са очевидни. Става ми тъжно за тях и не винаги разбирам защо го правят.

Чудя се докога ще се сдържам да не й тикна в ръцете пари. Странна ситуация. Чувствам се леко садистично.

Миналата седмица Грозданка ми съобщи, че отново имат натрупан неплатен наем за 6 месеца. За няколко дни сроковете за плащане или изгонване се скъсиха от 2 на 1 месеца, а накрая стигнаха 3 дни. На това отговорих с дълга реч, че семейството й разполагаше с цяла година да промени нещо в живота си. Освен това й напомних, че е индивид, който може да помисли извън рамките на стадото, след като очевидно притежава качества, които повечето й роднини не притежават. Не знам дали съм действала като змията в райската градина и дали някое симпатично момиче ще се измъкне от този патриархален капан.

Относно документите за социални помощи, обясних й какво да направи и се разбрахме да действат сами и да ми се обадят ако имат затруднения.

Всички са още живи, което не ги прави здрави и процъфтяващи, разбира се. Наясно съм, че ако се захвана сериозно мога да направя нещо, което осезаемо да подобри положението им, пък и на повече цигани, но не се захващам. Нямам благовидно оправдание. Занимавам се с компенсиране на пораженията нанесени от околната среда върху интелектуалното и други развития на група млади хора. Може би в това има повече смисъл – така се увеличават способните и желаещите да правят добре смислени неща.

Струва ми се, че да лекуваш пораженията, нанесени от българското образование и манталитет е по-трудно отколкото да промениш бита на циганите. С последните нещата са по-простички и опират до кокала. Но първото ми е по-интересно, и някак по-важно. Може да е заради “параноята” ми, че огромни маси българи ще се срутят в ситуацията на циганите поради растящото невежество, в съчетание с нараставащата сложност на съвременния свят.

Опрях дотам да плаша учениците си с работа в sweatshops. И някак не съм сигурна дали значителна част от тяхното поколение (и не само) няма да е лишена и от тази възможност.

Докога българите ще живеят на магия?

ако те кефя, гласувай тук

UPDATE: дадох 10 лева 10 минути след публикуването.

Мина Албена. Върна ми едната книга и каза, че другата внучката й е взела със себе си и ще я върне като се върне от изследвания. Каза, че линейка ще заведе 4 деца на изследвания (не роднината от Чирпан с автобус, както беше предишната версия). Попитах я как точно се казва внучката. Афизе. Не Албена. Била си сменила името с турско – така било по документи.

Не знам дали д-р Караманова ще е склонна да направи втора справка, но срам не срам, ще й се обадя пак в понеделник. А рецептите които виждах бяха на името на Албена или така ми се струва? Дали да притесня д-р Вълканов с друга версия – дали лекува баба от венерически болести и пр. Ама че тъпо.

Попитах Албена дали има някакви документи за тези болести да ми ги покаже да видим за какво става въпрос, дали е толкова страшно колкото си мисли. Тя каза, че всички документи са с момичето в София, но като се върне, ще ми ги донесе.

Показа ми някаква закуска, която Мария дала за малката внучка. Не я питах дали има нужда от нещо. И тя не ми поиска нищо.

Ако знаех истината, щеше да е по-лесно, но аз не я знам. Знам че Албена ме е излъгала за болестите, но колкото и да изглежда странно, това не е най-важното.Смятам за нещо обичайно хората да послъгват и драматизират, когато се налага да поискат помощ, понеже е обичайно да им отказват помощ. На мен ми се е случвало в критични ситуации да искам заем от приятели и да не получа, въпреки че е ставало въпрос за неголяма сума, която съм поемала ангажимента да върна в точно определен няколко месечен срок, а освен това никога не съм имала репутацията на измамница. Отказвали са ми не защото не са ми имали доверие или защото не са имали възможност, а защото не са искали да си развалят рахата и заради табутата, които имаме по отношение на парите. Отказвали са ми с лекота, защото в редките случаи, в които се реша да поискам нещо, го правя по такъв начин, че този от когото искам да може да ми откаже без да се чувства неудобно.

Аз също не обичам да ме притискат. Ето защо ми беше лесно да давам на Албена. Тя никога не е настоявала за каквото и да е. Обикновено аз я разпитвам как са и от какво имат нужда и смятам колко пари са нужни. Бях решила да осигурявам основно парите за храна, но после започнах да давам и за отопление и за лекарства. Не знам, обаче, дали Албена и до този момент е наясно, че така или иначе щеше да получава по 50лв на седмица за храна, както и по някое допълнение за отопление, без да се налага да ми иска спешно за лекарства. Често си мисля, че точно в това не е сигурна и точно затова понякога започва драматично с лекарства – просто защото не е прието някой да дава пари на друг освен ако случаят не е много специален. Мисля, че е права да се чувства така – опирам се на моя собствен опит – винаги съм смятала за унизително да ме разпитват за какво ми трябват поисканите пари – или имаш пари, доверие и желание и даваш, или нямаш и точка. Не съм обяснявала и драматизирала, не съм и получавала.

Всеки път, когато съм давала повече от 50 се е налагало да увещавам Албена да ги вземе, за да има какво да ядат, след като си платят лекарствата и пр. Но може би това е част от тактиката. Знам ли? Самата презумпция, че някой е болен от туберкулоза е вид натиск. Ако внучката е здрава, бих действала по друг начин – бих й намерила работа.

Това което знам е, че не знам достатъчно, че гадая. Ако се опитам да разбера със сигурност, може да се вкарам в ситуация да знам неща, които е по-безопасно за мен да не знам. Ясно е, че щом Албена прави тези неща има нужда да ги прави. Дали причината е, че я пристиска някой е друг въпрос. Очевидно е, че тази жена има голям кахър, но е доста вероятно да е твърде срамен, затова няма как да каже истината. Има майки и баби, които не искат дъщерите / внучките им да се продават, затова и разказват благовидни истории за тях.

Помагала съм за какво ли не на кого ли не. Малко са хората, които оценяват направеното и се замислят за моите усилия. Обикновено ги разпознавам. И мисля, че Албена е една от тях. Ето защо, когато не лъже, когато си говорим в кухнята понякога се разплаква в съвсем неочаквани моменти. И на мен ми се е случвало да съм на ръба на сълзите, когато някой прави нещо за мен просто от доброта – защото ми се е случвало изключително рядко.

Наблюдавам Албена от месеци, и винаги съм била наясно, че понякога ме послъгва. Открила съм толкова общи неща между нея и мен. Сега изглежда да съм в ситуация, в която трябва да избирам между нея и мен, но не съм сигурна дали това е ситуацията. Егото ми смята, че точно сега трябва да се измъкна, да се възползвам от благовидния предлог, че съм без “сигурната” работа. Ще ми олекне на бюджета, а оттам и на ума, който не е овладял до съвършенство умението да не се притеснява за солидните сметки в края на месеца, за месеците, в които няма работа, както и за поредния следващ сезон, в който няма никакви гаранции че ще има.

Поживях някой и друг ден с нагласата, че ще приключа с финансирането на Албена и ще ми олекне, дори вече се чувствам по-лека, но и с усещането, че не знам истината. Не искам да действам от гледна точка на егоизма, а от по-висока и по-широка перспектива. Сега се питам дали Албена ще позвъни тази сутрин или не.

Тази сутрин дойде Албена разстроена и ми каза, че д-р Вълканов изпраща внучката й на изследвания в София за една седмица, защото се оказва, че положението й е сериозно и че има белодробен проблем. Д-р Вълканов ми е известен като уролог, така че попитах защо той е установил това, да не би да е д-р Караманова. Отговорът беше, че Вълканов се занимава и с това, че Караманова ги е изпратила при него и пр. Щял да дойде неин роднина от Чирпан и да заведе момичето до София, а после двамата с Албена ще я приберат. Поиска ми пари за джобни на момичето и каза, че не са им останали пари за храна, след като купила още малко дърва и пр. 20 лв за дървата, както се бяхме разбрали и останалите 50 лв. отишли за брашно, яйца, мед и лимони, от тях 15 за някаква нова дрешка. Хм. Каза, че повече няма да иска пари от мен и беше доста зле. Можех да й дам 20 и го направих, дадох й и един душ-гел.

След което се обадих на Вени, сестра на съпругата на лекаря и взех телефона му. Той ми обясни, че няма такива пациенти, дори не се сети и за бащата, когото според Албена е лекувал преди смъртта му, че не праща хората на изследвания в София, защото могат да ги направят и в Хасково и че наистина изписва инжекции, които се бият веднъж седмично, но лекарството, което купих лично от аптеката – 9 хапчета за над 90 лв. не се изписва на жени, а на мъже, за трипер.

Свързах се и с д-р Караманова, в туберкулозния диспансер. Тя не можа да си спомни за такива пациенти, но обеща да направи проучване доколкото е възможно по малко име и възраст с детската лекарка и да й се обадя утре.

В събота ще говоря с Албена и ще видим какво ще се получи. Може да се окаже, че версията, която ми се въртеше в главата в началото на годината е вярната, а може и да не стане ясно. След като веднъж се разминах с добре облечено момиче, с ботуши и панталони до коляното, което крещеше нещо на неразбираем за мен език по мобилен телефон и поразително приличаше на голямата внучка, имах неприятни чувства. Това се случи два дни преди евентуалното й заминаване за санаториума.

Не ме е яд за парите, с които можех да си купя 2 лаптопа, нито за това, че бях приела Албена като част от семейството си, и буквално щях да деля залъка си с нея, нито за това, че са ме лъгали, нито за това, че не направих тези справки по-рано. Притеснявам се леко да не би въпросният мъж, който предполагам е гадже на внучката й да иска още и още пари и апартаментът ми да стане обект на набези – не че има какво да се вземе от него и не че държа много пари вкъщи ( в момента нямам и стотинка, ако не броя оставените на шкафа пари за утрешния урок на Стоян), а останалото е в джоба ми, понеже просто си беше там и преди случката. Не исках да ми минава през ума да се притеснявам от факта, че Албена знае къде държа парите си, когато ги имам в кеш.

Искам да разбера кой е този който я притиска да проси – внучката, гаджето й и пр. Може би това обяснява непрекъснатото повтаряне, че иска да се самоубие и че й е писнало. Така или иначе й напомних, че от месец съм без едната си работа, което може да бъде достатъчно, за да е ясно, че ако спра да давам, то е защото нямам възможност.

Всъщност нужно ли ми е да знам истината или не? Уморих се. Взех от Добри една цигара и я изпуших. Може да се окаже, че това е краят на историята за Албена. Не бързам с изводите.

Тези дни трябва да си преговоря закона за социалното подпомагане и да посетя социалните грижи, тъй като 9 души от 18 членната ромска фамилия са се подписвали 9 месеца в бюрото по труда и вече имат право да кандидатстват за социални помощи. Ще отида да уточня каква е процедурата, за да не пътуват излишно хората, понеже едно посещение до Хасково на цялата групичка ще струва около 30 лв., а както знаем, от известно време работят само двамата млади мъже (третият не става а тежка работа заради тежката си астма), и то не всеки ден, а когато има работа, в Пловдив. Така че се налага да давам на останалите по няой лев за лекарства, както и за ваучъри, за да могат да се свързват с работещите, та когато изникне подходяща работа, да може и някои от момичетата да прескочат до Пловдив, да почистят някой и друг строителен обект. За целта плащам пътните до Пловдив безвъзмездно, понеже приходите са нищожни.

Смятам да снабдя семейството с някои и друга LOOP карта, защото с Prima комуникацията излиза скъпа и твърде кратка.

Истината е, че социалната работа не е нещо, което предпочитам да правя. Ето защо и не мога да се реша да регистрирам неправителствена организация, с която да помагам на повече роми по-добре, и разбира се, с по-малко разходи от личната ми хазна. Да чета закона и да се ровя в тарифите на Mtel, да разговарям с чиновници, които понякога ме гонят с помощта на охраната не ми е интересно.

Макар че се замислих дали да не поема лично образованието на въпросното ромско семейство и да пътувам до селото им всяка сутрин (по-евтино е да пътувам само аз), истината е, че предпочитам в това време да се самообразовам, което някой ден ще ми помогне да помагам да повече хора, макар, може би и не точно по този начин, а освен това не изпадам във възторг при мисълта, че бих могла да се заразя от едно или друго в тези хигиенични условия (всъщност, когато ходих там, в съседната стая живееха крави), а когато се разболея аз, не ми е ясно кой по-точно ще се грижи за мен и как ще се издържам.

Защо аз, която обикновено не правя неща, които не са ми забавни, продължавам да се занимавам с това? Защото ми е трудно да бъда Бог, който решава кой да живее и кой да умре от глад. Лесно е да се зададе въпросът как, например, Албена и внучките й са оцелявали досега без мен, т.е. да се подскаже отговора, че щом някак са успявали, значи могат да продължат по същия начин. Е, по същия начин мога да попитам всеки, който се оплаква от цената на кашкавала как е успявал да го купува преди година, т.е. да намекна, че може да продължи по същия начин.

Лесно е да се зададе въпросът какво ли щях да им дам ако имах по-малко пари, но имам колкото имам, нали?
Лесно е да се зададе въпросът “Защо пак ти?” Защото ми е трудно, когато имам два чифта маратонки да не дам единия на Албена, която не е сваляла гумените си ботуши от месеци.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен - в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Преди няколко месеца бяха на обучение на персонала на организацията, за която работех доскоро. С цел съставянето на психопрофил на всеки от служителите, трябваше да попълним дълги въпросници. Обичам такива неща и винаги отговарям честно и задълбочено, но на един от въпросите се наложи да си смуча от пръстите, понеже се изискваше да изброя няколко неща, заради които съм била недоволна от себе си в последната година или нещо такова.

Тъй като каквито и да ги върша, обикновено нямам проблеми със себе си, едва измъдрих, че не успях да сваля 10те (поне) килограма, които качих преди 2-3 години, и че така и не започнах да спестявам.

После, по време на индивидуалния разговор с психоложката, тя ме попита нещо по отговорите на тези въпроси. Хъммм, какво толкова можех да кажа, след като не съм се посвещавала на сериозно обмисляне и на двата. Жената беше учудена как успявам да похарча всичко, което изкарвам, и ми зададе въпрос за какво харча.

Не знам дали се сетих, че живея и работя под наем, примерно, та казах “за книги”. Очевидно не беше достатъчно, та в опита си да намеря смислено обяснение на отговора си, споменах, че помагам на разни бедни хора. И тъй като и това не звучи ясно, обясних, че след като съм приключила с по-сериозните помощи за 18 членно ромско семейство, сега издържам тричленно.

Наскоро видях колко ми струва това, понеже всеки път записвам сумата, която давам в кеш (не броя лекарства, храни, дрехи и чинии, които давам от време на време). Оказа се, че докато съм си мислела, че давам по 200лв на месец, съм давала средно по 290. а след нова година, давам по-скоро по около 400.

Ясно защо все не мога да заделя за нов монитор, компютър и китара на Стоян.

По едно време ми беше малко криво, задето давам толкова пари, заглождиха ме и някакви съмнения относно достоверността на нещата, които ми казва Албена; дотежа ми, че съм поела още един дългосрочен ангажимент на немалко натоварените си плещи, и като прибавих перспективата да загубя част от доходите си (което вече е факт), ми беше доста нервно. Мислех си да фиксирам сумата, която давам, за да покрива нуждите им за храна, след като купихме дърва и въглища, които да стигнат до края на сезона.

Да, но … те се разболяват – настиват, кашлят, вдигат температура. Голямата внучка си има своите сериозни заболявания, така че наскоро се наложи да купим 9 хапчета за над 90 лева. За някои прегледи и изследвания са нужни пари.

Да, но … те имат и хигиенни нужди – прах за пране, паста за зъби и т.н. до дамски превръзки.

Да, но … в училище има разни дребни неща за плащане – таксата за народните танци на малката и пр.

Да, но … те имат нужда и от дрехи и обувки.

Като си дадох сметка, че Албена още няколко месеца ще дава цялата си пенсия (80 лв, отскоро повишени на 100) за да изплати заема, който е взела за погребението на сина си,

че Албена не е по-млада, нито по-здрава от майка ми, която може да седи вкъщи и да гледа телевизия ако не се чувства добре, за да излезе, има и мъж, и деца, които могат да напазаруват, и не й се налага да мие входове докато едва се държи на краката си, че ако й трябват пари, може да ми се обади

че аз издържам едно дете, а тя две, при това едното е болно

че ако не им давах пари, сигурно нямаше да оцелеят тази зима

разбрах, че няма начин да не деля залъка си с Албена, че няма как да не бъде част от моето семейство.

Оттам насетне остана само въпросът как да има достатъчно пари за всички, като в същото време оставам здрава, спокойна и жизнена, за да ги изкарвам. Засега изглежда, че плановете за спестяване за образованието на Стоян отпадат, пък и той самият смята, че е достатъчно да събера за самолетен билет. Не е достатъчно, но и той ще започне да работи. Обмислям да си направя застраховка “Живот”.

Сега мога да си пия чая спокойно, докато се забавлявам да гадая за текста на психопрофила си.

Някой може да си спомня за моето приключение с ромите в Социални грижи ( служба за социално подпомагане?!?) в края на юни. Днес пак бяхме там, а аз освен че вече бях подготвена да ми се карат и да се опитат да ме изхвърлят с помощта на охраната, хвърлих и едно око на Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане. Понеже съм грамотна и притежавам компютър и имам достъп до Интернет. Имах съвсем конкретни въпроси, търпение и късмет. Така че мина гладко.

Според този правилник, хората се разделят на категории в зависимост от възрастта, здравословното състояние, семейното положение и пр. Нуждите им се определят като процент от една сума, наречена ГМД (гарантиран минимален доход).

Счита се, че месечните нужди на някои хора са по-ниски от ГМД, а на други по-високи. Минимумът е 20 % от ГМД (ако си дете между 7 и 16 години и не учиш). Максимумът е 165 % от ГМД (ако си над 75 години и живееш сам). Това, което получаваш от държавата е разликата между твоите доходи и определения процент от ГМД.

Пример: ако държавата смята, че трябва да живееш със 100 лв на месец, но ти получаваш 50 лв, държавата ти дава останалите 50 лв.
Познай колко е ГМД (гарантиран месечен доход) в момента. 55 лева. И не ми е ясно кой по-точно го гарантира и на кого.

Ако си сирак или дете с трайно увреждане (или и двете) и живееш у близки или приемно семейство, ти се полагат 100%. Йееее! 55 лева на месец са ти достатъчни.

Тия суми не можеш да ги получиш току-така. Нужно е да представиш куп документи. Ако си безработен, нужно е да си се подписвал в бюрото по труда 9 месеца. И ако след това докажеш, че си крайно нуждаещ се, можеш да започнеш да се храниш.

Разбира се, в това време може да ти предложат работа, която ти не бива да отказваш. Ако си неграмотен (т.е. нямаш завършен 6 клас), обаче, в бюрото по труда ще ти кажат, че за тебе е невъзможно да намериш работа и трябва да получаваш помощи. Така ще ти казват всеки месец.

Възможно ли е да се квалифицираш за някаква професия? Да се научиш да шиеш на машина, да боядисваш, да заваряваш? Ако нямаш завършен 6 клас, не можеш. Може да си завършил трети и да можеш да четеш и смяташ, но това не се брои. А ако си неграмотен? Понякога има курсове за ограмотяване, но и да ги завършиш, те не се равняват на 6 клас, така че не става. Може би се налага да походиш 6 години на училище. Къде? А ако трябва да изхранваш семейство?

Днес дадох на Грозданка пари за да може 8 души от семейството да дойдат до Хасково да се подпишат в бюрото по труда тези дни. Някои от тях се подписват отдавна. Сега чакаме и родителите им да направят 9 подписа. Понеже ако нямаш 30, трябва да покажеш доходите на родителите си. А ако те нямат такива, трябва 9 месеца да се подписват, за да е сигурно че нямат.

И аз какво? Казах им, че не се стараят достатъчно да си намерят работа  и че трябва всички да се научат да четат, вместо просто да седят без работа. Не ми се мисли какво точно ядат, затова и не ги питах.

Ето такъв голям куфар донесе снощи Силвия като подарък за Албена. Пълен е с дрехи, спално бельо и хавлиени кърпи.

Днес минаха Албена и малката внучка. Олекна ми като видях, че днес е много по-добре, а лекарят й е изписал само лекарство за кашлица. В събота мислеше, че умира, след като беше вдигала 40 градуса температура и кашляше ужасно от понеделник, и не отишла на лекар да не харчи излишни пари. Дадох й лекарства и й написах “рецепта”. Казах й непременно да отиде на лекар в понеделник.

Когато си Албена, не знаеш дали на следващия ден ще останеш в същото жилище или ще бъдеш изхвърлена. Разболяваш се често, защото организмът ти е съсипан от многогодишен непрекъсващ физически труд, стрес, страх. Иска ти се да умреш, за да си починеш, но носиш отговорност за две деца, които все още не могат да се грижат за себе си.

Предполагам, че ще бъда критикувана за това, че само давам, а не съм направила нищо, за да започнат тези хора да изкарват сами пари.

Всъщност Албена не спира да работи, но всъщност изкарва по-малко отколкото ако просеше, а тези, които й плащат, всъщност смятат, че й дават милостиня, не че й плащат за полезен труд.

Майка ми е на същата възраст, но не работи. Стои на топло и гледа телевизия. Не защото е работила повече от Албена.

Синът ми е само година по-голям от малката внучка. На 14 години все още не работи, няма анемия и живее с увереността, че утре ще има какво да яде.

Ако имах дъщеря на 18, която се възстановяваше от туберкулоза, имаше сериозно възпаление на пикочния мехур, от каквото е починал баща й, и половин година прекарваше в болници и санаториуми, едва ли щеше да ми хрумне да изисквам от нея да се издържа сама.

В това време един е зает отмъщава на политическите си противници, друг да обикаля по магазините за нов GSM, защото старият му е омръзнал. Имаме си ледена пързалка и статуя на Богородица. Може би ще си имаме обсерватория и 3D кино. Децата ни са заети с това да организират купони, след които да не ходят на училище, за да си отпочинат. Ние сме заети с плащането на абитуриентски масрафи и оценки.

И вярваме, че нашият купон никога няма да свърши, че колкото и да сме некомпетентни, недобросъвестни, нелюбознателни, имаме по-специална връзка с Бог, отколкото Албена.

* Картинката е от коледната приказка “Малката кибритопродавачка” на Андерсен.